Сара Джио
Теменужки през март (20)

Двадесета глава

Тридесет и първи март

Спомням си една история, която бях чула в гимназията. Местно момиче отишло в Сиатъл с приятелки, но изпуснало ферибота за острова, с който щяло да стигне навреме, за да спази вечерния си час в десет. Знаейки, че следващият ферибот е едва след час и че баща й ще я накаже да не излиза или нещо по-лошо, изпаднала в паника и скочила през парапета. Но вместо да се приземи на ферибота, паднала във водата. Била откарана в спешно отделение и изпратена у дома със счупена китка и синина на брадичката. Кристалина, това бе името й. Сетих се за нея, когато сирената прозвуча миг след като стигнах до терминала и фериботът се отдели от рампата, а сърцето ми болезнено се сви.

Бях прекарала по-голямата част от последните тринадесет часа в чакане по летища или пътуване със самолет (цената, която човек плаща за полет, резервиран в последния момент) и при пристигането си на терминала изпитах желание да се хвърля като Кристалина, когато видях, че изпускам ферибота в седем на косъм. Погледнах надолу към бурните води и реших, че островът ще почака още малко. Джак ще почака. А дали можеше?

 

 

Фериботът пристигна в 20:25. Не ме чакаше никой, освен едно самотно такси.

— Бихте ли ме откарали до Хидън Коув Роуд? — попитах шофьора.

Кимна и взе чантата ми.

— Пътувате с малко багаж — отбеляза той. — За кратко ли сте тук?

— Все още не съм сигурна — отвърнах.

Шофьорът отново кимна, сякаш знаеше точно какво имам предвид.

Дадох му напътствия за къщата на Джак, но когато стигнахме, тя беше тъмна, съвсем тъмна.

— Изглежда, няма никой вкъщи — каза шофьорът, изтъквайки очевидното. Изпитах раздразнение, когато предложи да тръгваме.

— Почакайте — казах аз. — Дайте ми минута.

Това е онзи момент във филмите, когато жената и мъжът се събират, като се втурват един към друг, прегръщат се и устните им се сливат в целувка.

Почуках веднъж, изчаках около минута. Отново почуках.

— Има ли някой тук? — извика шофьорът от колата.

Не му обърнах внимание и почуках още веднъж, заслушана в ударите на сърцето си. Хайде, Джак, отвори.

След минута проумях, че няма да дойде. Или не си е у дома. Но изведнъж ми се събра твърде много. Седнах на площадката и опрях чело на коленете си.

Какво правя тук? Как можах да се влюбя в този мъж? Припомних си една мисъл от „Години на благочестие“, на която винаги се бях възхищавала: Любовта не е парниково цвете, принудено да разтвори чашката си с неохота. Любовта е плевел, който разцъфтява неочаквано край пътя.

Да, тази любов не беше възникнала по моя воля. Беше естествена. Беше неудържима. Прозрението ми донесе голяма утеха пред студения самотен праг на Джак.

— Госпожице — каза шофьорът, — добре ли сте? Ако няма къде да отидете, ще се обадя на жена си. Може да приготви легло за вас. Не е много, но поне ще има къде да пренощувате.

Изведнъж прозрях: у всекиго на Бейнбридж Айлънд имаше зрънце добро.

Вдигнах поглед и се овладях.

— Благодаря; много мило от ваша страна. Но леля ми живее до плажа. Ще отида при нея тази нощ.

Остави ме пред къщата на Бий. След като платих, останах да стоя там за миг, загледана в къщата, с чантата си в ръка, питайки се дали съм взела правилното решение да се върна тук. Закрачих към къщата, към входната врата и забелязах, че лампите светят. Влязох.

— Бий?

Видях я да седи на стола си, сякаш изобщо не си бях тръгвала. След всичко преживяно това беше успокояваща гледка.

— Емили? — Стана и ме прегърна. — Каква изненада!

— Трябваше да се върна — казах.

— Знаех си — каза тя. — А Джак, той не е ли една от причините?

Кимнах.

— Преди малко отидох до неговата къща. Но не е там.

Лицето на Бий придоби мрачен израз.

— Заради Елиът — каза тя. От начина, по който изрече името му, ме побиха тръпки. — Болен е. Джак се обади по-рано и ми каза. Искаше да зная… — Замълча, когато гласът й затрепери и разкри потисканите емоции. — Да зная, че Елиът е… много е зле, скъпа. Умира.

Преглътнах.

— Сега пътува към болницата. Всъщност преди малко е потеглил към ферибота. Ако тръгнеш веднага, може да го настигнеш.

Наведох глава.

— Не зная — казах. — Мислиш ли, че ще иска да ме види?

Бий кимна.

— Зная, че ще иска — каза Бий. — Върви при него. Тя би искала да отидеш.

Разбира се, говореше за Естер и нейните думи ме изпратиха към ферибота онази вечер. Нейните думи промениха пътя ми завинаги. Вярвам, че с тези думи изкупи всяка вина. Знаеше го. И аз го знаех. И някак имах чувството, че ако Естер беше тук, щеше да кимне с одобрение.

— Ще ми дадеш ли ключовете от колата си? — попитах с усмивка.

Хвърли ги към мен.

— Карай бързо.

Сърцето ми заби учестено.

— А ти? — попитах, припомняйки си историята й с Елиът. — Не искаш ли да го видиш?

Погледна ме така, сякаш бе готова да каже да, но поклати глава.

— Мястото ми не е там — каза тя.

Видях сълзи да напират в очите й.

— Ти все още го обичаш, Бий, нали?

— Глупости.

Изтри сълза.

— Онзи пакет — казах, — който Елиът ти изпрати. Какво имаше в него?

Усмихна се.

— Беше албумът със снимки, онзи, който ми даде, след като се върна от войната. Изпратих му го обратно след всичко, което се случи с баба ти. Но го е пазил толкова години.

Стиснах ръката й и грабнах чантата си.

— Сега върви — каза тя. — Върви при своя Джак.

 

 

Карах фолксвагена на Бий толкова бързо, толкова неудържимо, сякаш животът ми зависеше от това. Не мислех за полицаи, катастрофи или каквото и да е друго, само за Джак. Всяка минута, всяка секунда бе от значение.

Пришпорвах фолксвагена през острова, докато стигнах до терминала и когато спрях на паркинга, сърцето ми се сви: чух сирената за отплаване. Втурнах се през терминала и по рампата, отново изкушавайки се да скоча. Но фериботът вече беше твърде далеч. Бях го изпуснала. Бях изпуснала Джак.

Здраво се вкопчих в парапета, сърдита на себе си. Разбира се, че ще стане така. През последните няколко години животът ми беше низ от пропуснати връзки. Провлачих крака към мястото, където хората обикновено чакаха приятели и роднини да пристигнат от Сиатъл. Фериботът се виждаше съвсем ясно. Напразно присвих очи, за да зърна Джак, но вече беше твърде далече, за да различа лица.

Тогава чух стъпки зад гърба си. Някой тичаше към терминала. Обърнах се и ето го там, спринтиращ към рампата с куфар в ръка и тревога в очите — последното, докато ме съзря.

— Емили?

— Джак — казах аз, наслаждавайки се на звука на името му върху устните си.

Той остави куфара и се втурна към мен.

— Нямах представа, че ще те видя тук — каза Джак и отметна косите от очите си, след това прокара ръка по лицето ми.

Оставих сърцето си да говори.

— Получих съобщението ти и исках да те изненадам.

Джак се усмихна широко.

— Е, успя. — Изглежда, се канеше да каже нещо, но вниманието му беше привлечено от изсвирване на сирена в далечината. Друг ферибот пристигаше в пристанището по-рано от разписанието.

— Отидох до къщата ти — казах аз и потърсих в очите му някакъв знак, за каквото и да е.

Той посегна към ръката ми и докосването му изпрати топлина до всяка частица от тялото ми.

— Бий каза, че дядо ти е болен — казах аз. — Съжалявам за това. Тръгнал си, за да го видиш, нали?

Кимна.

— Реших да спя при него тази нощ, за да не е сам. Утре сутринта ще го оперират.

— Ще се оправи ли?

— Не сме сигурни — отвърна Джак. — Направиха му два байпаса за последните пет години. Лекарите казват, че ако и този път не успеят да му помогнат, може да е последният им опит.

Запитах се дали Естер е узнала, че сърцето на мъжа, който е бил любовта на живота й, е разбито, в буквалния смисъл.

— Трябва да отидеш при него. Ще се видим утре сутринта, след като се събуди от операцията. — Махнах към ферибота, който в момента се освобождаваше от пътниците и се готвеше да поеме новите. — Върви, хвани този ферибот. Ще те чакам тук.

Поклати глава.

— И да те оставя сама, толкова красива и неустоима? Не, дядо ми никога не би одобрил това. Защо не дойдеш с мен?

Опрях глава на гърдите му, както у Бий онзи следобед на верандата й.

— Добре.

— Не преставам да мисля за онази сутрин. — Той отново извърна лице към мен. — Сутринта, когато те видях у Хенри.

— Какво имаш предвид? — Попитах аз и вдигнах поглед към него, надявайки се да каже онова, което си мислех.

— Надявах се да стигнем до този момент.

Бях завладяна от чувство, което не бях изпитвала преди. Чувствах се обичана, но и нещо повече. Чувствах се обожавана.

Джак посегна към джоба си, после към ръката ми.

— Емили — каза той и прочисти гърлото си: — Искам да ти дам нещо.

Държеше малка черна кутийка в ръката си и веднага си спомних за онази, която Елиът му бе дал на погребението на Ивлин. Какво ли има вътре? Повдигнах капака с треперещи пръсти и нещо заблестя на светлината на лампите.

Джак отново прочисти гърлото си:

— Дядо ми ми даде пръстен, който е подарил на жената, която е обичал преди много години. Искам ти да го притежаваш.

Затаих дъх. Беше с огромен диамант с форма на перла, вграден между два рубина, и мигновено го познах. Беше годежният пръстен на Естер. Разбира се. Сложих го на пръста си почти инстинктивно.

Явно погледът ми му бе казал всичко.

— Знаеш историята, нали?

— Да — кимнах аз.

— Откъде?

— Този месец направих някои проучвания — уклончиво отвърнах.

— Аз също — каза той. — Исках да видя дали ще успея да издиря Естер заради дядо. Исках да се видят отново. — Ритна камъче по пътя. — Но вече е твърде късно.

— Какво те кара да мислиш така?

— За съжаление е починала.

Бях съкрушена.

— Откъде разбра?

Той разтри очи, може би от изтощение, може би от тъга.

— От болногледачката й. Грижила се е за нея в продължение на петнадесет години, от момента, в който здравето й се е влошило. Тя беше жената, с която си ме видяла в града и която вдигна телефона онази вечер в къщата ми.

— Малко съм объркана. Как я намери?

— Тя се свърза с мен — каза Джак. — Каза ми, че изпълнявала предсмъртното желание на Естер да разбере къде е дядо ми.

Въздъхнах.

— Значи, е починала.

Джак кимна.

— Да.

Поклатих глава.

— Не — казах. — Не може да е истина. — Сърцето ми отказваше да повярва, че историята е завършила така. — Как каза, че е името на жената?

— Лана — отвърна той.

Усмихнах се разбиращо.

— Това обяснява всичко.

Джак изглеждаше озадачен.

— Кое всичко?

— Джак, Лана е нейна дъщеря. Дъщеря на Елиът.

Потърка чело.

— Няма никаква логика — отбеляза той.

— Зная. Но е факт. И щом Лана се е свързала с теб, а не ти е казала истината за връзката си с Естер, може би не ти казва истината къде е и че може би все още е жива. Мисля, че се опитва да предпази майка си. Почакай — продължих аз, преди да възрази. — Спомена, че тази жена, Лана, е поръчала картина. Това картината в ателието ти ли е, жената на плажа?

— Да — отвърна той. — Каза, че е за майка й. Нарисувах я по стара снимка.

— Джак — казах аз, — хрумвало ли ти е някога, че жената на снимката може да е Естер? Че може би Лана иска да подари на майка си картина на художник, който е плът и кръв на Елиът?

Джак се замисли за миг върху идеята и поклати глава.

— Каза, че майка й и баща й са в старчески дом в Аризона. Ако това, което твърдиш, е вярно, защо е трябвало да съчинява такава сложна история, за да скрие истината?

— Може би защото не иска майка й отново да страда — предположих.

Той сви рамене.

— Иска ми се да беше така, Емили. Но просто не виждам нещата по този начин. Чух как говореше за живота на Естер и за смъртта й. Всичко беше много правдоподобно. — Вятърът се усили и Джак инстинктивно обгърна ръце около мен. — Иска ми се нещата да бяха завършили различно за тях — каза той и силно ме притисна. — Но ние можем да напишем своя история. Не е нужно нашата да бъде трагична.

Нежно ме целуна по челото, докато сирената на ферибота отново изсвири.

— Като си помисля, че почти избягах от теб, от всичко това — казах аз.

Той стисна ръката ми.

— Толкова се радвам, че не избяга.

Качихме се на ферибота, вървейки ръка за ръка, и се сгушихме в купе с изглед към Сиатъл. Колкото повече наближавахме небостъргачите на града, толкова по-силно усещах тревогата на Джак за дядо му. В какво състояние щеше да бъде Елиът, когато пристигнем? Дали щеше да бъде контактен? Дали присъствието ми щеше да му донесе нова тъга, особено след като е прочел страниците от дневника, които му бях изпратила по пощата?

Пристигнахме в болницата и се отправихме към регистратурата на четвъртия етаж, където попитахме за Елиът.

— За жалост, никак не е добре — почти прошепна сестрата. — От днес следобед е раздразнителен и дезориентиран. Правим всичко възможно, за да облекчим състоянието му, но лекарите казват, че не му остава много време. Може би ще поискате да се сбогувате, докато все още имате възможност.

Лицето на Джак побледня като платно, докато вървяхме към стаята на дядо му.

— Не мога да направя това сам — каза той.

Сложих ръка на рамото му.

— Не е нужно.

Заедно влязохме в стаята и там беше той, включен към цял арсенал кабели и уреди. Кожата му беше бледа, дишането — едва доловимо.

— Аз съм, дядо — тихо каза Джак и коленичи до леглото на Елиът. — Джак е тук.

Елиът бавно отвори очи, но само наполовина.

— Тя дойде — промълви той почти шепнешком. — Беше тук. Видях я.

— Кой, дядо?

Затвори очи и клепачите му леко затрепериха, сякаш сънуваше.

— Онези сини очи — каза той. — Толкова сини, колкото някога.

— Дядо — тихо каза Джак с проблясък на надежда в очите, — кой беше тук?

— Каза ми, че ще се омъжва — заговори Елиът, отново отвори очи, но беше ясно, че се е унесъл в спомени, и видях разочарованието на лицето на Джак. — Каза ми, че ще се омъжва за онзи нещастник Боби. Защо да се омъжва за него? Тя не го обича. Обича мен. Родени сме един за друг. — Надигна се и изведнъж задърпа системата, включена в ръката му. — Трябва да я разубедя. Трябва да й кажа. Ще избягаме заедно. Това ще направим.

Джак изглеждаше притеснен.

— Халюцинира — каза той. — Сестрата ме предупреди за това. От лекарствата е.

Елиът изглеждаше обезумял и отчаян, повали монитора за сърдечния ритъм на пода с един немощен замах, преди Джак да скочи да го успокои.

— Дръж се, дядо, няма да ходиш никъде. — Обърна се към мен: — Емили, повикай сестрата.

Натиснах червения бутон до леглото на Елиът и след няколко мига дотичаха две сестри. Едната помогна да настаним Елиът обратно на леглото му, докато другата инжектира нещо в лявата му ръка.

— Това ще помогне да се почувствате по-спокоен, господин Хартли — каза тя.

Когато Елиът заспа, се обърнах към Джак:

— Ще си взема нещо за пиене. Ти искаш ли?

— Кафе — прошепна той, без да откъсва очи от Елиът.

Кимнах.

Слязох до кафенето, благодарна, че все още работи, и налях две чаши френско кафе, пъхнах две пакетчета захар и две течни сметани в джоба си. „Как ли предпочита кафето?“ Спомних си за проучването на Анабел, но бързо прогоних тази мисъл и потърсих в портфейла си два долара и двадесет и пет, за да платя кафето.

В асансьора мислите ми се насочиха към Елиът и колко убеден беше, или по-скоро колко завладяваща бе илюзията, че е видял Естер. Сърцето ми се късаше, че я обича толкова, дори сега, в края на живота си. Когато почти стигнах обратно до стаята на Елиът, чух някой да се приближава зад мен.

— Извинете, госпожо — каза женски глас. Обърнах се и видях една от сестрите с листче в ръка. — Случайно да сте намерили дамски шал в стаята на господин Хартли?

Поклатих глава.

— Не, съжалявам, не видях нищо.

Сестрата сви рамене.

— Добре — каза тя, гледайки листчето в ръката си. — Преди малко се обади една жена и каза, че майка й е забравила… — Отново погледна бележката. — Син копринен шал в стаята, когато дошла на свиждане при господин Хартли по-рано днес.

Широко отворих очи.

— Каза ли ви име? Остави ли номер?

Сестрата ме погледна.

— Познавате ли я?

— Може би — отвърнах аз и преглътнах с мъка.

Тя отново хвърли поглед към листчето.

— Е, странно. Сестрата от предишната смяна е приела съобщението. — Поклати глава. — Изглежда, не е записала име.

Въздъхнах.

— Е, ако го намерите, донесете го в стаята на сестрите — каза тя. — Може би отново ще се обади. Извинявайте за безпокойството.

 

 

— Как е той? — прошепнах на Джак, когато влязох в стаята. Подадох му кафето и протегнах ръка с пакетчетата захар и сметана.

— Спи — каза той, подмина захарта и избра кутийка течна сметана, която изсипа в чашата си. Аз направих същото.

Целунах го по бузата.

— За какво беше това? — попита Джак.

— Просто така — прошепнах.

Пристъпих на пръсти към Елиът, придърпах одеялото над раменете му и нещо между завивките привлече вниманието ми. Под одеялото той стискаше нещо — шал. Син шал. Държеше го до сърцето си.

Примигнах, за да сдържа сълзите си, защото вече знаех.

— Плачеш — прошепна Джак.

— Плача — казах и се усмихнах през сълзите, които потекоха от очите ми. Най-сетне плачех. Имаше толкова неща, които исках да му кажа, толкова много думи, които исках да изрека, но можеха да почакат. Знаех само, че в очите ми има сълзи, големи, едри сълзи, които се стичаха изобилно по бузите ми със сила, на която не знаех, че очите ми са способни. С всяка капка се чувствах все по-лека, по-щастлива и цяла.

Джак ме притегли към себе си.

— Благодаря ти, че си тук с мен.

Леко го притиснах, когато сестрата отвори вратата на стаята и ми прошепна:

— Госпожо, имам името на жената, която се е обадила. Записали са го на регистратурата.

Елиът се раздвижи и Джак отиде до леглото му, а аз излязох след сестрата в коридора.

— Лана — каза тя и ми показа регистъра, в който бе записано името й. — Казва се Лана.

— Лана — казах аз с обляно в сълзи лице. — Разбира се.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

Никога нямаше да узная какви думи са се отронили от устните им, когато отново са се видели след цял живот раздяла. Дали се бяха прегърнали? Дали бяха поплакали за изгубените години? Но едва ли това имаше значение. Успял е да види дъщеря си. И е успял да види своята Естер още веднъж.

— Добре ли си, скъпа? — попита сестрата и сложи ръка на рамото ми.

Кимнах.

— Да — усмихнах се. — Да.

Седнах на металния сгъваем стол в коридора пред стаята на Елиът. Луминесцентните лампи съскаха над главата ми и въздухът бе изпълнен с мирис на старо кафе и лизол. Отворих лаптопа си с усещане за яснота и цел, което не бях изпитвала от години. Вперих поглед в примигващия курсор на празния екран, но този път беше различно. Знаех как да завърша историята на Естер. Знаех как е започнала и сега знаех как свършва. Всяка дума от нея.

Но когато електронният часовник в коридора превключи от 11:59 на полунощ, осъзнах, че първо трябва да бъде написана друга история. Беше първият ден от април — нов ден, нов месец и начало на нова история, която нямах търпение да започна да пиша.