Сара Джио
Теменужки през март (12)

Дванадесета глава

Десети март

Не ми се ставаше от леглото на следващия ден, но не можех и да спя, затова се вглъбих в дневника.

Боби спеше, когато се прибрах у дома след срещата с Елиът. Разбрах това, когато влязох през входната врата, защото чух как похърква, точно както и на излизане. Съблякох се и повдигнах завивката сантиметър по сантиметър, молейки се да не го събудя. Дълго се взирах в тавана и мислих за онова, което бях направила, накъде щях да поема оттук нататък, но не стигнах до никакви отговори. После Боби се обърна, прехвърли ръка върху мен и ме притегли по-близо до себе си. Знаех какво му се иска, когато потърка нос в шията ми, но се обърнах на другата страна и се престорих, че спя.

На сутринта, когато Боби тръгна за работа, ми се прииска да се обадя на Франсис и да й разкажа всичко. Копнеех да чуя гласа й, одобрението й. Вместо това се обадих на Роуз в Сиатъл.

— Видях се с него снощи — казах аз.

— О, Естер! — промълви тя. Тонът й не беше нито укорителен, нито насърчителен. Отразяваше моята тревога, вълнение и ужас относно решенията, които трябваше да взема.

— Какво ще правиш?

— Не зная.

Роуз замълча за минута.

— Какво ти казва сърцето?

— Сърцето ми е с Елиът. Винаги ще бъде с Елиът.

— Тогава знаеш какво трябва да направиш — просто каза тя.

Боби се прибра в онази вечер и му приготвих любимото ястие: месно руло, варени картофи и зелен фасул с масло и мащерка. Привидно нищо не се бе променило. Бяхме щастлива брачна двойка, отбелязващи годишнината си със специална вечеря. Но аз носех тежко бреме върху плещите си, тежестта на голяма вина.

При всеки поглед на Боби, всеки въпрос, всяко докосване сърцето ми щеше да се пръсне.

— Каква е тази промяна в теб? — попита той на вечеря.

— Никаква — побързах да отвърна, тревожейки се, че е доловил нещо.

— Просто… изглеждаш различна — продължи той. — По-красива от всякога. Март ти подхожда.

Не можех да издържам повече. Реших, че трябва да отида на църква и да споделя тайната си в изповедалня.

Затова облякох малката с празничните й дрешки и отидохме с колата до Сейнт Мери. Токчетата ми зачаткаха по дървения под, докато вървях през църквата към редицата изповедални покрай дясната стена. Влязох в първата от тях и седнах, подрусвайки бебето в скута си.

— Отче — казах, — съгреших.

— Какво си сторила, детето ми?

Предположих, че очаква да кажа нещо от рода „клюкарствах“ или „пожелах съседа“ или нещо невинно. Вместо това отворих уста и изрекох немислимото.

— Преспах с мъж, който не е съпругът ми.

Последва мълчание от другата страна на преградата, неловко мълчание, и отново заговорих:

— Отче, обичам Елиът Хартли, а не съпруга си Боби. Ужасна жена съм.

Заслушах се за знак, че свещеникът е там, че слуша. Исках да каже, че ми е простено. Исках да ме накара да кажа хиляда „Аве Марии“. Исках да повдигне бремето от плещите ми, защото ставаше твърде непосилно за мен.

Вместо това той прочисти гърлото си и каза:

— Извършила си прелюбодеяние, а Църквата не толерира такова поведение. Съветвам те да се прибереш у дома, да признаеш пред мъжа си и да се молиш да ти прости и ако той не може — Бог да ти прости.

Нали всички грехове са еднакви в Божиите очи? Нали това е посланието, което слушам още от неделното училище? Вместо това се чувствах обречена, неспособна да заслужа отново мястото си в рая.

Кимнах и се изправих. Притиснах бебето до рамото си и излязох от църквата дълбоко засрамена, с още по-тежко бреме. Големите метални врати шумно се затръшваха зад мен.

— Здравей, Естер — каза женски глас зад мен на паркинга. Обърнах се и видях Джанис, която вървеше към мен със странна самодоволна усмивка, но просто продължих.

 

 

Мина още един ден. Боби се прибра от работа и мислех да му кажа, но не намерих сили да изрека вулгарните думи, с които трябваше да му обясня какво съм сторила. Както и да го кажа, истината бе, че съм се отдала на друг. Боби винаги беше толкова слънчев, толкова весел, дори когато не му е весело. Беше твърде добър човек. Сърце не ми даваше да го нараня. Той не би го направил.

А на следващата сутрин, скоро след като Боби отиде на работа, дойде обаждането — онова обаждане, което ме накара да поставя под съмнение всеки избор, който бях направила до този момент, всяка емоция, която бях изживяла.

— Госпожа Литълтън? — каза женският глас от другата страна на линията.

— Да — казах.

— Обажда се Сюзън от болница Харисън Мемориъл; обаждам се за съпруга ви. Той е в болницата.

Каза ми, че Боби е припаднал точно преди да се качи на ферибота тази сутрин и спешно е бил откаран в болницата в Бримъртън. Когато я чух да изрича думите „сърдечен удар“, моето сърце се сви — сви се от угризения, както се свива сърцето ви, когато сте проявили жестокост към човек, когото би трябвало да обичате. Боби не заслужаваше това. Никак не го заслужаваше и реших да се реванширам.

Какво щях да правя с бебето? Не можех да я заведа при него в болницата, не днес, не при тези обстоятелства. Затова почуках на вратата на Джанис, като единствена възможност, и й подадох бебето, увито в розово одеялце. Не ми хареса как я гледа Джанис, имах натрапчивото чувство, че би ми отнела детето, дома и мястото в леглото на Боби, ако може.

— Къде отиваш? — попита тя с онзи познат израз на неодобрение в очите.

— Изникна нещо много важно — казах. — Спешно е.

Не посмях да й кажа за случилото се с Боби. Щеше да дотича до леглото му, преди да мигна.

— Разбира се — каза тя. — А Боби кога ще се прибере?

— Няма да е скоро — отвърнах аз и побягнах към колата. — Благодаря ти, че ще погледаш бебето. Много съм ти признателна.

Шофирах до болницата и когато пристигнах, ударих друга кола на заден ход на паркинга, но не спрях да огледам за щети. Нищо друго нямаше значение. Боби се нуждаеше от мен.

— Търся Боби Литълтън — буквално изръмжах срещу администраторката. Насочи ме към шестия етаж, където подготвяха Боби за операция; стигнах до стаята тъкмо навреме.

— О, Боби! — извиках аз. — Когато ми се обадиха, не бях на себе си.

— Казват, че ще оживея — успокои ме той с намигване.

Наведох се над леглото и обвих ръце около него. Останах така, докато сестрите ме потупаха по рамото и казаха:

— Време е.

Не исках да го пусна и докато гледах как го откарват, ме обзе страх, че аз съм причината за всичко това.

Чакането пред операционната беше агония. Крачех неспокойно; бях сигурна, че съм изминала поне пет километра. Понякога гледах през прозореца към киното долу. Плакатът над входа беше за „Сини небеса“ с Бинг Кросби. Виждах двойки, главно младежи, да вървят хванати под ръка и ми се искаше да съм сред тях. Искаше ми се да върна времето назад и да оправя всичко, без угризенията, без болката.

Взирах се през прозореца още малко, гледайки как двойките влизат за прожекцията.

И тогава видях Елиът.

Високата му фигура се открояваше сред тълпата, както винаги. И не беше сам. До него беше Франсис.

— Госпожо Литълтън — каза сестрата от прага.

— Да? — отвърнах, намирайки сили да извърна глава от прозореца. Чувствах се в капан между два свята. — Добре ли е? Кажете ми, че е добре.

Тя се усмихна.

— Съпругът ви е боец. Издържа операцията без проблем. Но възстановяването ще бъде трудно. Ще се нуждае от денонощните ви грижи.

Кимнах.

— Като заговорихме за това — каза тя, — ще трябва само да видя личната ви карта, за документите по изписването.

Посегнах към мястото, където чантата ми винаги висеше на рамото ми, но не беше там. Тогава си спомних, че така и не бях я взела от ресторанта в нощта на срещата си с Елиът. Сега всичко това ми се струваше невъобразимо далечно.

— Съжалявам, сигурно съм оставила чантата си у дома — излъгах.

— Нищо, скъпа — усмихна се тя. — Можем да минем и без това.

— Благодаря — казах. — Сега мога ли да го видя?

— Да. Но все още е замаян. Имайте го предвид.

Влязох след нея в постоперативната зона, където той лежеше със затворени очи.

— Здравей, Боби — казах аз и го погалих по ръката.

Отвори очи и ми се усмихна.

— Казах ти, че ще оживея.

За разлика от мен, Боби никога не нарушаваше обещанията си.

Беше не по-рано от десет, когато с Бий седнахме на масата за закуска. Във въздуха витаеше тъга.

— Добро утро — едва промълви тя. Все още беше по нощница и халат. Никога не бях я виждала по пижама и внезапно ми се стори състарена.

— Ще ти донеса вестника — казах аз, излязох на площадката отпред и намерих „Сиатъл Таймс“ в калта под розовия храст до къщата. Слава богу, че беше в найлонов джоб.

— Погребението е вдругиден — каза Бий, без да ме погледне. Имах чувството, че изрича думите на глас, за да усети тежестта им, може би да провери дали смъртта на Ивлин не бе просто лош сън.

— Мога ли да помогна с нещо? — попитах.

Бий поклати глава.

— Не. Роднините на съпруга й ще се погрижат за всичко.

Приготвих бъркани яйца, докато Бий седеше загледана във водата. Тогава се сетих за Джоел и сутринта, когато ми бе казал за Стефани. Бях изпуснала една чиния, подробност, която бях забравила до този момент. Беше част от сватбения ни сервиз „Уотърфорд“ — бели, с голяма сребърна ивица по ръба, толкова скъпи, че продавачката в „Мейсис“ леко изпищя, когато добавихме дванадесет места към списъка си. Онова, което някога е било съкровище, лежеше на пода, разбито на назъбени парчета.

— Смешно — казах на Бий, докато обръщах яйцата с шпатула.

— Кое, скъпа? — тихо отвърна тя.

— Счупих чиния.

— Счупила си чиния?

— Да, у дома, когато Джоел ми каза, че ме напуска.

Бий само се взираше пред себе си, неподвижна.

— И не ме беше грижа. Сега, като се замисля за онази сутрин, повече съжалявам за чинията, отколкото за Джоел.

Краищата на устните й се извиха нагоре съвсем леко в едва забележима усмивка.

— Напредък.

Усмихнах се на себе си и поднесох чинията на Бий.

— Яйца и препечени филийки.

— Благодаря — каза тя. Но не хапна нищо в онази сутрин. Нито хапка. — Съжалявам. Не е заради готвенето ти, просто…

— Не се тревожи — отвърнах. — Зная.

— Връщам се в стаята си да полежа.

Кимнах и почувствах буца в гърлото си, докато гледах как се отдалечава по коридора, стъпка по стъпка.

 

 

Реших да се облека и да разтребя къщата за Бий. Няма нищо по-депресиращо от неизмити съдове или купчини вестници в хола. До единадесет всичко блестеше. Телефонът звънна, докато лъсках кухнята, и се спрях да огледам делото си, преди да вдигна.

— Ало?

— Здравей, Емили, Джак се обажда.

— Здравей — казах, наслаждавайки се на гласа му.

— Просто исках да узная какво е положението там. Как е леля ти?

— Държи се — отвърнах.

— А ти?

— Добре съм.

— Ще се радвам да се видим отново. Когато решиш, че можеш да се измъкнеш.

— Е, сега Бий спи. Мисля, че можеш да наминеш.

— Сигурна ли си?

— Да — отвърнах.

 

 

Джак пристигна половин час по-късно. Изглеждаше впечатлен от къщата и изпълнен със страхопочитание.

— Толкова е красива — каза той, докато се оглеждаше наоколо. — Никога не съм влизал. Винаги съм се питал каква ли е отвътре.

— Сигурно си си представял чудовища и призраци — казах.

— И гноми — добави той.

Отидохме на верандата и затворих вратата, за да не смутим Бий или по-скоро за да не се стресне, когато види Джак, ако случайно излезе от спалнята си.

— Може би е най-добре да се скрием в шкафа — каза той с дяволита усмивка.

— Може би — закачливо повторих, когато седнахме на малкия диван с лице към залива.

Джак хвана ръката ми и отпуснах глава на гърдите му. Поседяхме така около минута, мълчаливо, гледайки как червеношийка с пухкаво бяло коремче грабна клечка от тревата и я отнесе до върха на близко дърво.

— Тук, на този остров, е идеално място за писане, нали? — отбеляза той.

Кимнах.

— Определено крие много истории.

— Мислех си — продължи Джак, — щом казваш, че търсиш вдъхновение за следващата си книга… мислила ли си да напишеш книга за острова? Събития, които се развиват тук, на Бейнбридж?

Надигнах се и го погледнах в лицето. Беше замислено, съзерцателно. Той обичаше острова колкото мен; картините му го доказваха. Но имаше нещо по-дълбоко, нещо неизказано, което се прокрадна в думите му, и изпитателно се вгледах в очите му за някакъв знак.

— Има една история в сърцето ми — доверих аз, загледана в старата череша, брулена от северния вятър, и възхитителната й съпротива. Някога се катерех до най-високите клони на това дърво, седях там с часове, ядейки едновременно и от сладките, и от тръпчивите череши „Райниер“, и си съчинявах истории за други момичета, които са седели сред клоните й години преди мен. Поклатих глава.

— Мисля, че се страхувам.

Джак извърна глава към мен.

— От какво?

— Че няма да мога да разкажа историята така красиво и убедително, както заслужава — продължих. — Първата ми книга… беше различна. Не че не се гордеех с нея, но…

Погледна ме, сякаш знаеше точно какво се опитвам да кажа.

— Не беше дошла от сърцето ти, нали?

— Точно така — потвърдих.

— Откри ли онова, което търсеше тук? — попита Джак, докато следеше с поглед птиците отвъд прозореца.

Сетих се за дневника в чекмеджето в спалнята и осъзнах, че може би не бях намерила точно онова, което търсех, но бях открила нещо по-добро и върху страниците му, и в прегръдките на Джак.

Преплетох пръсти с неговите.

— Мисля, че да — тихо отвърнах.

— Не искам да си тръгваш оттук — каза той. Гласът му звучеше силно и уверено.

— И аз не искам — отвърнах.

Дълго седяхме така, загледани през прозореца, докато вълните се разбиваха в брега.

 

 

Джак ме покани на вечеря в едно кафене в града. Исках да отида, но не можех да оставя Бий. Не и тази вечер. Той прояви разбиране.

— Бих предложила да сготвя — казах на Бий, когато се показа от спалнята си, — но не съм благословена с кулинарен ген.

— Глупости — възрази тя, — аз се научих да готвя едва на шестдесет. Това идва по-късно в живота.

Кимнах, доволна да чуя, че някои неща стават по-добри с възрастта.

— Какво ще кажеш за нещо готово? — предложих. — Мога да отида да взема.

— Е, добре — склони тя. — С Ивлин обичахме онова малко бистро срещу пазара. Тя обожаваше печеното им пиле.

— Отивам — казах аз. Радвах се, че възвръща апетита си и че мога да помогна с нещо.

Докато карах към града, държах стъклото спуснато, за да усещам острова: зеления му балдахин и влажния хладен въздух, изпълнен с аромат на морска вода и ели. Паркирах пред бистрото и влязох вътре.

Беше приятно заведение, с изумруденозелени стени и тъмна махагонова ламперия. Всяка маса изглеждаше примамливо, сякаш беше място, където човек би си поръчал бутилка вино и би й се наслаждавал бавно, докато затворят. Питах се дали Естер е вечеряла тук.

— Искам да поръчам за вкъщи — казах на сервитьорката. Подаде ми меню и бързо направих избора.

— Ще бъде готово след около тридесет минути — каза тя.

— Добре — отвърнах.

Излязох навън, пресякох улицата и седнах на пейка с изглед към залива. От тази височина се виждаха пристигащите фериботи, а в далечината — небостъргачите на Сиатъл.

Изпитах поразителното усещане, че гледката ми е дълбоко позната, и ми бяха нужни само няколко секунди, за да събера парчетата: бях седяла тук веднъж, с Грег. Беше ме завел на мексикански ресторант през онова последно лято, когато бях на шестнадесет, а по-късно бяхме пресекли улицата и бяхме седнали точно тук. Вече беше тъмно и на това уединено място се целувахме цяла вечност, преди той да ме откара у Бий. Майка ми ме нахока за десетминутното закъснение, а Бий само се усмихна и попита дали съм се забавлявала. Бях.

Когато тридесетте минути изминаха, се върнах в бистрото да взема поръчката си.

— Заповядайте — каза сервитьорката и ми подаде голям хартиен плик. Носеше годежен пръстен на ръката си — диамант, лъскав и нов. Напомни ми за моя, годежния пръстен на бабата на Джоел. Хвърлих го по него седмица след като ми каза за връзката си, когато дойде да вземе част от вещите си. И в онзи момент ми хрумна, че може би пръстенът все още е там, на паркета под тоалетката в спалнята. Не знаех дали е така и не ме интересуваше.

— Благодаря — казах аз и пъхнах лявата ръка в джоба си.

 

 

— Джак се обади, докато те нямаше — каза Бий. Гласът й не издаде нито одобрение, нито неодобрение.

Усмихнах се и сервирах вечерята за двете ни. Нахранихме се мълчаливо, слушайки пращенето на огъня.

— Ще си лягам — каза Бий няколко минути преди девет.

— Добре — отвърнах.

Тя се върна в спалнята си и затвори вратата, а аз взех телефона.

— Здравей — казах на Джак.

— Искаш ли да дойдеш?

— Да — отвърнах.

Откъснах лист от тетрадка и надрасках кратка бележка за Бий:

Отивам у Джак. Ще се прибера късно.

 

С обич,

Ем

Видях го от плажа, облегнат на касата на вратата отпред по бяла тениска и дънки.

— Благодаря ти, че дойде — каза той с усмивка, докато се изкачвах по стъпалата.

Изпитвах някакъв свян и мисля, че той също.

Влязохме и Джак ми помогна да разкопчая якето си. Докато се суетеше с копчетата, усетих как дишането ми се учести. Докосването му ме наелектризира.

Посочи към хола, където две чаши вино чакаха на ниската масичка.

Отпуснах се на дивана и той се настани точно до мен.

— Емили — заговори, прокарвайки пръсти през косите ми, ласкаво, хипнотизиращо, — искам да ти кажа нещо.

Рязко изправих гръб.

— Какво?

Джак огледа стаята, сякаш имаше нужда от няколко мига да събере мислите си.

— Преди четири години — започна той — бях женен. Тя се казваше Алисън.

Вгледах се в лицето му.

— Загина три дни преди Коледа. Автомобилна катастрофа. Минаваше покрай пазара, когато ми се обади от мобилния си телефон по пътя. Попита дали се нуждая от нещо. Казах не. Дълго се измъчвах от мисълта, че ако бях я помолил да купи ябълки, хляб, бутилка вино, каквото и да е, щях да я забавя с няколко секунди. Това би спасило живота й.

— О, Джак, толкова съжалявам.

Той сложи пръст на устните ми.

— Не е нужно да казваш нищо. Вече съм го приел. Просто си помислих, че трябва да знаеш. Това е част от мен.

Вдигнах поглед към камината, където беше снимката на онази жена.

— Това тя ли е?

Сърцето ми се сви. „Дали наистина е готов отново да обича?“

Кимна.

— Онзи ден у Хенри — каза той — изпитах нещо, което не бях изпитвал, откакто…

Стиснах ръката му в своята.

— Аз също.

 

 

Единадесети март

На следващата сутрин се събудих с ясното чувство, че нечии очи се взират в мен. Вдигнах поглед и видях, че са на Джак.

— Добро утро — каза той.

Огледах се и осъзнах, че съм в неговия дом. Навярно бях заспала на рамото му.

— Бих могъл да те гледам как спиш цяла вечност — каза той и прокара нос по шията ми.

Потърках очи, нежно го целунах и трескаво се огледах за часовник.

— Колко е часът?

— Седем и половина — отвърна той.

Сетих се за Бий и знаех, че не мога да остана повече. Сигурно вече се питаше къде съм и се тревожеше.

Джак посегна към якето си и аз намерих своето.

— Нека те изпратя — каза Джак и хвана ръката ми.

— Не искам да тръгвам — казах и отново го притеглих към себе си.

Той се усмихна.

— Тогава остани.

За първи път от много време имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. В най-прекрасен смисъл.

 

 

Час по-късно безшумно се промъкнах през входната врата на Бий. Вратата на спалнята й все още беше затворена и бележката, която й бях оставила, стоеше на масата, така че я прибрах в джоба си. Набрах още няколко абзаца на лаптопа си, в най-добрия случай — посредствени. Загубила желание да пиша, аз потънах в четене.

Боби не искаше да ми бъде в тежест, но беше. Ден след ден го хранех с лъжица, къпех го и дори му помагах да ходи до тоалетната. А една сутрин не успя да ме събуди навреме, за да го заведа до там. Случило се ужасно бързо.

— Толкова съжалявам — почти проплака той, умирайки от срам.

— Няма нищо — казах. — Да отидем да те измием и ще сменя чаршафите.

Това беше наказанието ми, казвах си, цената, която щях да платя за избора си. Знаех, че заслужавам всяка секунда от това, всяка мъчителна секунда.

Все още не бях казала на Боби и реших, че ще отнеса тайната си в гроба. Колкото и силно да чувствах, че сърцето ми принадлежи на Елиът, нашата любов беше за друго време, в друг живот.

Сутринта бях чула песента на Вера Лин „Ще се срещнем отново“ по радиото и думите не преставаха да ме преследват. Бях сигурна, че ще се срещнем отново, че отново ще се обичаме… но кога? След месеци? Години?

Когато чух почукване на вратата един следобед, скоро след като Боби се бе прибрал у дома от болницата, Елиът беше последният човек, когото очаквах да видя. Стоеше там, пред прага ми — прага на дома, който делях с Боби. Колкото и да бях бленувала да го видя, колкото и да бях копняла за този миг, да го видя там ми се струваше странно и нередно. Потръпнах при вида му, определено странен: необръснат, блед, с нервно блуждаещ поглед.

— Чух за Боби — каза той. — Съжалявам.

— Как можеш да го кажеш? — попитах и се огледах да не би някой съсед да е свидетел на сцената. — След онова, което направи? — Сниших гласа си до шепот: — След онова, което направихме ние двамата? — Изведнъж бях завладяна от емоции. Гняв. Мъка. Разкаяние. Нямаше смисъл да обвинявам Елиът за нещастието с Боби, а го обвинявах.

Елиът само сведе поглед към краката си.

— Защо си дошъл? — прошепнах, съжалявайки за думите си, и за миг ми се прииска да можех да го прегърна.

— Трябваше да те видя — каза той. — Мина много време.

— Елиът, не можеш просто да се появиш така.

Изглеждаше слаб, по-слаб, отколкото си спомнях да е бил някога, и уморен. Имаше ситни бръчици от крайчеца на очите до скулите.

— Естер, нима мислиш, че на мен ми е лесно?

Това не ми бе хрумвало. Винаги бях мислила, че той е свободният, а аз съм в капан. Вдигнах глава, когато чух гласа на Боби, който викаше отвътре.

— Естер, пощальонът ли е? — попита той. — Ще му дадеш ли писмата, които са тук, до леглото ми?

— Не… съседката. Идвам веднага. — Отново се обърнах към прага: — Елиът, трябва да вървя — казах припряно.

Изглеждаше отчаян.

— Но кога ще те видя отново?

— Не зная дали изобщо трябва да се виждаме — казах аз. Беше най-трудното нещо, което някога ми се е налагало да изрека, но още по-тежко бе да видя въздействието на тези думи върху него. Бяха като ножове, които се забиваха дълбоко в сърцето му.

— Не е възможно наистина да искаш това, Естер — каза той. — Избягай с мен. Можем да започнем нов живот заедно. Можеш да вземеш бебето. Ще я обичам като свое дете. Кажи ми, че ще дойдеш с мен. Просто трябва да дойдеш с мен.

Чух Джанис в съседната къща да отваря вратата си и когато погледнах към предната й тераса, видях, че е подала глава навън и наблюдава сцената между мен и Елиът.

Поклатих глава.

— Не — казах аз и изтрих сълза от окото си. — Елиът, просто не мога.

Той отстъпи крачка назад и ме загледа така, сякаш се опитваше да запомни лицето ми за последен път, преди да се обърне към улицата. Не ме интересуваше, че Джанис зяпа. Гледах Елиът, докато изчезна от погледа ми. Не можех да си наложа да откъсна очи от него.

Дните минаваха, а Боби все още беше на легло и аз продължавах да се грижа за него. Но една сутрин, когато се събудих, се почувствах много зле. Имах треска и гадене, изтичах в банята и повърнах. През следващите два дни лежах, а на третия Боби настоя да отида на лекар.

След преглед и няколко изследвания доктор Ларимър се върна с широка усмивка на лицето.

— Госпожо Литълтън — каза той, — изглежда, сте поредната жертва на грипа, който върлува в града.

Кимнах.

— Добре, значи не е нищо сериозно, нали?

— Да, госпожо — каза той. — Но има и още нещо. — Посегна към напечатана страница в медицинския ми картон. — Това са резултатите, които пристигнаха от лабораторията. Имам удоволствието да ви съобщя, че очаквате дете.

— Какво? — извиках. Дори за миг не ми бе минавало през ум, че може да съм бременна. — Не е възможно — ужасено промълвих.

— Напротив — каза докторът.

Поклатих глава.

— В коя седмица съм?

— Съвсем в началото — отвърна той, все още усмихнат. — Но сте бременна. Сега най-добре се приберете у дома и съобщете добрата новина на съпруга си. Това със сигурност ще повдигне духа на човек в неговото състояние.

Всичко, което можех да сторя, бе да се взирам неотклонно напред.

— Госпожо Литълтън — каза най-сетне докторът. — Нещо не е наред ли?

— Добре съм — отвърнах и се усмихнах насила, докато вървях към вратата. Но не бях добре. От сега нататък нищо не можеше да е наред поради един прост факт: това бебе не беше на Боби; не би могло да е негово. Беше на Елиът.