Андре Нортън
Кралицата на Слънцето (8)

Глава 8
Пленници на мъглата

След обяда всички свободни членове на екипажа се събраха при входния люк. Естествено, биха предпочели да са по-близо до сектора за управление и бордовата радиостанция, но присъствието на капитана изключваше напълно такава възможност. Затова най-доброто, което им оставаше, беше да стърчат до отворения люк, да се блещят в запълненото със сива мъгла пространство и напрегнато да се вслушват дали няма да дочуят дългоочакваното бръмчене на флиперен двигател.

— Те са оправни момчета — за двадесети път повтори Кости. — Няма да рискуват да си строшат главите точно сега, в тази гадост. Виж, Али е друга работа. Него са го спипали преди това.

— Възможно ли е да са били бракониери? — предположи Уикс.

Великанът се замисли.

— Бракониери ли? М-да… Но какво ще търсят бракониери на Лимбо, кажи ми, моля те. Не забелязах кожи или скъпоценни камъни тука… — И той се обърна към Дейн: — Какво ще кажете за мъртвите твари в долината, Торсън? Притежаваха ли нещо ценно от бракониерска гледна точка?

— Нямаха оръжия… дрехи — също, доколкото мога да преценя — отговори разсеяно Дейн. — А на плантациите им растат някакви подправки, досега не съм виждал подобно нещо…

— Ами ако са наркотици? — попита Уикс.

— Ако са наркотици, тогава са някакъв нов вид. Тау не ги разпозна… — Дейн вдигна глава и се заслуша. Беше почти сигурен, че… аха, ето го пак! — Тихо! — Той сграбчи Кости за ръкава и го помъкна към люка. — Заслушай се… Чу ли го? А сега?

Мъглата беше толкова гъста, че на човек му се струваше, че е нощ. Дори сигналния фенер на носа на „Кралицата“ не можеше да разпръсне мрака. Мъглата странно изкривяваше звуците, надробяваше и изопачаваше бръмченето на мотор, което се носеше навън и приближаваше „Кралицата“ сякаш от всички страни.

Дейн стремглаво се завъртя и удари по шалтера, включвайки всички светлини около трапа. И най-слабия проблясък на светлина щеше да е достатъчен, за да ориентира блуждаещия в мъглата флипер къде да кацне. Уикс също изчезна. Чуваха го как трополи по коридора, бързайки да докладва новините в сектора за управлението. След секунди мъглата около „Кралицата“ просветна. Това беше свръхмощният прожектор-фар на носа, флипера нямаше как да го пропусне.

Тъмната сянка на някакво тяло премина редом с кораба — толкова близо, че Дейн отскочи, страхувайки се, че то ще се вреже в трапа. Бръмченето на моторите заглъхна, отдалечавайки се, после отново започна да се приближава, и тъмният силует отново изскочи от мъглата, носейки се вече съвсем ниско.

Със страхотно чегъртане флиперът кацна. Явно мъглата все пак бе попречила на пилота да определи правилно височината. В подножието на трапа се появиха три фигури, смътно очертаващи се и размити от мъглата. Докато се изкачваха към люка, не можеше да се каже кой идва, но ето че изведнъж се разнесе познатият бас на Рип:

— Ах, да ме вземат мътните дано! — Той се задържа пред прага и ласкаво плесна с длан обшивката на кораба. — Колко е хубаво отново да се върнеш у дома! Бога ми, страхотно е!

— Как успяхте да стигнете дотук? — попита Дейн.

— Че какво друго да направим? — отвърна помощник-щурмана. — В планините няма къде да кацнеш. Във всеки случай, освен върхове и пропасти друго не се виждаше… Тръгнахме по пеленга ви, но изведнъж… Кажете, какви бяха тези смущения тук? Два пъти изгубихме сигнала, а после едва го уловихме и…

Стен Уилкокс и Тау бавно вървяха след Рип. Лекарят едва се държеше на краката си, влачейки походната аптечка подире си. Уилкокс само изсумтя в отговор на приветствията на останалите, разбута посрещачите и се насочи право към сектора за управление. Рип остана.

— Къде е Али? — попита той.

Дейн му разказа за полянката сред храсталака.

— Но как все пак се е случило?

— Никой не знае. Сякаш са се изпарили. Там флипер не може да кацне, няма място. Но от друга страна, и следите на онзи краулер потъваха направо в скалата! Не, Рип, на тази планета има нещо гнило…

— Долината близо ли е до развалините? — помощник-щурманът произнесе думите с твърд, рязък тон.

— Да, по-близо е, отколкото от „Кралицата“ до там. Ние не ги видяхме заради мъглата, но може би сме минали над тях…

— А успяхте ли да се свържете с Али?

— Тан се опитваше през цялото време. Ние също, докато се прибирахме.

— Сигурно веднага са му взели шлема — каза Рип. — На тяхно място и аз щях да направя същото. В противен случай това би ни помогнало да ги засечем…

Дейн изведнъж видя някакъв изход.

— Слушай, а не може ли да засечем самия радиотелефон? Ако не го е изключил, разбира се…

— Не знам. Но разстоянието е доста голямо. Трябва да попитаме Тан… — И Рип побягна нагоре, към сектора за управление.

Дейн погледна към часовника и набързо преизчисли корабното време на Лимбо. Вече беше нощ. Нощ и мъгла. Дори и Тан да успееше да засече радиотелефона на Али, все едно. Не можеха да си покажат носа навън точно сега.

Инженер-свързочника не беше сам. В сектора за управление се бяха събрали началниците на всички сектори на „Кралицата“, а самият Тан седеше със свалени слушалки. В кабината отново се чуваше пищенето — някъде зад пелената от мъгла работеше гигантска радиостанция.

Когато Рип и Дейн влязоха, Уилкокс тъкмо разказваше:

— Ето, пак същото. Точно на работната ни честота. Аз взех два пеленга. Но нали разбирате — и той сви рамене, — има и атмосферни смущения, пък и в мъглата е трудно да се ориентираш… Не знам дали съм го определил точно, но според мен източникът на смущенията е някъде в планините…

— Възможно ли е да са статистически снаряди? — попита капитан Джелико.

— Едва ли! Убеден съм, че не е предаване… Може би е нечий пеленг. А най-вече прилича на смущение, дължащо се на мощен работещ предавател…

— И какъв ще е този предавател? — попита Ван Рейк.

Тан сне слушалките и ги сложи на пулта.

— Много голям — каза той. — Нещо от типа на Централния Мозък на Земята.

Всички занемяха слисани. Предавател от типа „ЦМ“ на тази разпердушинена планетка! Такова нещо трябваше добре да се осмисли. Впрочем, Дейн забеляза, че никой не оспори компетентността на Тан.

— Но какво ще дири такова чудо тук? — попита изуменият Ван Рейк. — Как би могло да се използва?

— По-добре да помислим кой би могъл да го използва — възрази Тан. — Не забравяйте, че те отвлякоха Камил. Така че, сигурно вече знаят доста за нас, а ние за тях — нищо.

— Бракониери… — произнесе Джелико, но от тона му си личеше, че и сам не си вярва.

— Бракониери, притежаващи предавател тип „ЦМ“? Би могло, разбира се… — откликна Ван Рейк, но в гласа му се прокрадваше съмнение. — Все едно, сега не можем да излезем на разузнаване, трябва да се вдигне мъглата…

Прибраха трапа и екипажът продължи в обичайното си ежедневие. Но Дейн се съмняваше някой да бе спал тази нощ. Самият той не мислеше, че ще заспи, но умората, натрупала се през последните двадесет и четири часа, в края на краищата го победи и той засънува, прескачайки от един сън в друг. Първо гонеше Али из лъкатушещите долини, а после между огромните като кули възли на ЦМ, и все не можеше да догони изплъзващия му се помощник-механик.

Когато на сутринта слезе до изходния люк, според часовника му беше девет. Люкът отново бе широко отворен. Отвън беше тъмно, сякаш още беше нощ, може би само мъничко по-светла. Гъста мъгла обгръщаше кораба от всички страни.

Дейн машинално плъзна длан по парапета, но веднага я отдръпна и започна да я трие в панталона си — целия парапет бе в едри, стичащи се капки от мазна влага. Долу, до трапа, стоеше Рип. Дейн слезе по хлъзгавите стъпала и застана до него.

— Хич и не смята да се прояснява — отбеляза той.

— Май Тан е засякъл нещо! — изстреля Шенън. — Честотата на Али! — Той сграбчи парапета и жадно впери поглед към развалините, сякаш с усилие на волята си можеше да продупчи с поглед купчините сив памук, затрупали всичко наоколо.

— В каква посока? — попита Дейн. — От север ли?

— Не! От запад!

Значи, все пак от запад… където бяха развалините и лагера на Рич… Значи, подозренията му бяха верни — Рич наистина знаеше нещо за тайните на Лимбо.

— Днес, рано сутринта — продължи Рип, — смущенията изчезнаха, и за около десетина минути се чуваше идеално. Тан не би се заклел, но е убеден, че е засякъл жуженето на включен радиотелефон.

— А бе далечко си е… чак до развалините… — промърмори Дейн. Но същевременно знаеше, че ако инженер-свързочника е казал нещо, значи, то е така. Тан Я никога не фантазираше.

— И какво ще правим сега? — попита Дейн.

Огромните ръчища на Рип сграбчиха парапета.

— Че какво можем да направим? — безпомощно рече той. — Не може да се търси на сляпо — току-виж, уцелим развалините… Виж, ако си бяха включили предавателя…

— А те какво, не го ли включват? Трябва да поддържат връзка с нас… Ти би ли могъл да управляваш флипера само по честотата на предавателя им?

— Бих могъл — каза Рип. — Ако те искаха да ни кажат нещо. Но те изобщо не са се обаждали. Цяла нощ Тан ги викаше на всеки десет минути. Нарочно използва аварийната честота, за да знаят, че сме тъкмо ние, а не някой друг. Но те така и не отговориха.

Да, без пеленг нямаше как да стигнат с флипер до развалините. И все пак тъкмо там бяха засекли нечий радиотелефон съвсем скоро — може и да беше на Али.

— Аз се опитах да се поразходя малко — рече Рип и показа към мъглата. — Добре, че се сетих да се вържа с въжето, иначе щях да се загубя след първите няколко крачки…

Дейн не се съмняваше в това, но трескавото нетърпение, измъчващо Рип, се прехвърли и на него. Как да седят със скръстени ръце, когато най-накрая се бе появил някакъв шанс да намерят Али! Направо да се побърка човек… Той се спусна по хлъзгавия трап, намери въжето, което Рип бе оставил завързано за парапета, хвана се здраво за него и потъна в сивата мъгла.

Мъглата оставяше капчици по ризата му, стичаше се по лицето му, оставяйки странен метален вкус по устните му. Дейн предпазливо се придвижваше напред.

И изведнъж насреща му се мерна някакъв тъмен силует. Дейн, криейки се, се приближи към него и смутено се засмя, когато откри, че това е само краулера — същият, който бе направил няколко рейса до развалините и обратно, превозвайки снаряжението на Рич.

До развалините и обратно!

Дейн стисна въжето в юмрук. Ами ако…

Той се върна обратно при трапа с помощта на въжето, препъвайки се от нетърпение. Ако надеждите му се оправдаеха, проблемът е решен. Щяха да намерят лагера и да изненадат археолозите. Те едва ли очакваха подобно нещо.

Рип го чакаше на трапа. Щом го зърна, веднага разбра по лицето му, че е намислил нещо, но нищо не попита, а просто го последва по петите.

— Къде е Ван Рейк? — попита Дейн мимоходом. — А капитана?

— Капитанът спи — отвърна Рип. — Тау го накара да си легне. А Ван Рейк сигурно си е в каютата.

Дейн се устреми към товарната палуба. „Дали ще се съгласят? Ох, дано… Това ще е първото хубаво нещо, което ще ни се случи, откакто се забъркахме с тази проклета планета…“

Суперкаргото се бе изтегнал върху койката си, скръстил ръце зад тила си. Дейн нерешително се спря на прага, но сините очи на Ван Рейк бяха отворени и веднага се втренчиха в него. Дейн това и чакаше:

— Някой да е ползвал краулера през последните два дни, сър?

— Доколкото знам, не — отвърна суперкаргото. — Защо, какво има?

— Тогава — треперейки от възбуда, произнесе Дейн, — тогава са го използвали за последно, когато пренасяха екипировката на доктор Рич, нали така?

Ван Рейк се надигна и седна. Не само седна, но и се протегна към обувките си и започна да се обува.

— Смяташ, че настройката на автопилота се е запазила? Възможно е, синко, възможно е!

Рейк вече обличаше ризата си, когато Рип се включи в разговора.

— Имаме си водач, и то чак до лагера! — възторжено се развика той.

— Да се надяваме — сдържано произнесе Ван Рейк.

Върнаха се обратно при краулера — този път със самия суперкарго начело. Ниският товарен автомат си стоеше под стабилизаторите на „Кралицата“ в същото положение, в което го бе оставил Дейн — тъпият му нос сочеше на запад. Да, навярно автопилота помнеше маршрута до лагера. Когато включиха двигателя, краулерът бавно запълзя по старите си следи, и ако Дейн не го бе догонил и не бе изключил мотора, така и щеше да продължи да си пълзи, независимо от всякакви мъгли през изпепелената пустош чак до мястото, където Рич бе разтоварил екипировката си. Това наистина беше идеалният водач. Екипажът на „Кралицата“ трябваше само да го следва.

Суперкаргото не каза нито дума. Само се обърна и тръгна обратно към „Кралицата“. Вървейки след него, Дейн измърмори:

— Ех, да имахме поне един ръчен бластер…

— Резонатор би свършил по-добра работа — възрази Рип.

Дейн изплашено го погледна. С лъчемета не беше задължително да убиваш — можеше просто да заплашиш някого или да разбиеш стена. Но резонаторът… Акустичните вълни са невидими, не съществуваше защита срещу тях, те буквално разкъсваха хората на парчета. Щом Рип говори за резонатор, значи, бе убеден, че предстои битка. Впрочем, само си чешеха езиците. „Кралицата“ беше търговски кораб и на него нямаше нито лъчемети, нито резонатори.

Ван Рейк се качи до сектора за управление и почука на вратата на капитанската каюта, зад която се носеха пронизителните крясъци на Хуберт. Джелико избута вратата. Лицето му беше уморено и навъсено. Той с раздразнение тропна по клетката на синьото изродче и поздрави суперкаргото. Но този път явно разтърсването не беше на ниво — Хуберт само се разврещя още повече.

Суперкаргото попита, разглеждайки капитанския любимец:

— Отдавна ли беснее така, капитане?

Джелико хвърли гневен поглед към Хуберт и излезе в коридора, по-далече от шума.

— Почти цяла нощ. — Той затвори вратата и стана значително по-тихо. — Според мен се държи като полудял. Направо не разбирам какво му става?

— А дали чува ултразвуците?

— Даже и повече. Защо… — Капитанът изведнъж схвана и преглътна „защо“-то. Очите му се присвиха. — Имате предвид онези дяволски смущения? Смятате, че са свързани с акустиката?

— Не е изключено. Той крещи ли, когато смущенията спрат?

— Можем веднага да проверим. — Джелико понечи да се върне в каютата си, но Ван Рейк го спря.

— Сега имаме по-важна работа, капитане.

— А именно?

— Открихме как да стигнем до лагера на Рич.

И Ван Рейк започна веднага да му разказва за краулера. Джелико слушаше внимателно, подпирайки се на стената, лицето му беше безизразно, все едно Ван Рейк му четеше списък с натоварените на борда стоки. Когато суперкаргото свърши, капитанът само промълви:

— Какво пък, може и да стане…

Екипажът отново се събра в каюткомпанията. Липсваше само Тан, който остана да дежури на радиостанцията. Капитан Джелико държеше в ръка сребриста ос, прикрепена към колана му с дълга верижка.

— Ние открихме — започна той направо, — че управлението на товарния краулер все още е настроено на маршрута до лагера на Рич. Така че, краулера може да ни заведе дотам…

Това изявление бе посрещнато с всеобща радост, в която се налагаше въпроса: кога тръгваме? Джелико потропа с металната ос по масата и шумът секна.

— Ще теглим жребий — каза той.

Мура вече беше приготвил всичко необходимо — бе нарязал сламките, беше ги сложил в една чашка и ги разтърсваше да се разбъркат.

— Тан остава при радиостанцията — обяви капитанът. — Само десет човека ще теглят сламки. Ще заминат само петимата, които изтеглят късите сламки…

Стюардът тръгна да обикаля; държеше чашката на нивото на очите на седящите. Всеки изтегляше сламка и без да гледа, я стисваше в ръката си. После всички едновременно разтвориха пръсти.

Къса! Дейн целият пламна — от радост или от вълнение, не знаеше. А другите? Той огледа масата. Рип! Рип също бе изтеглил къса! В омазаните с масло ръце на Кости също се виждаше къса сламка. Четвъртата беше у Стен Уилкокс, а петата и последната — при Мура.

Уилкокс щеше да е командир — това беше добре. Човек напълно можеше да разчита на мълчаливия щурман. Все пак, колко странно бе решила съдбата… Късите сламки се бяха паднали точно на онези, без които „Кралицата“ спокойно можеше да се оправи. „Ако всички ние изчезнем, корабът и без нас ще може да отлети от Лимбо“. Дейн побърза да прогони мрачните си мисли.

Капитан Джелико недоволно изсумтя, когато откри, че самият той няма да участвува в експедицията. Той се изправи, приближи се до стената вдясно и постави сребърната ос в някаква ниша. Вратата на секретния сейф със скърцане се отвори. Явно отдавна не я бяха използвали.

Вътре, опрени на подставките си, стояха бластери — цяла върволица ръчни бластери! Под тях висяха кобурите и зловещо проблясваха пълните догоре патрондаши. Това беше арсеналът на „Кралицата“, който по преценка на капитана се изваждаше тогава и само тогава, когато положението станеше напечено.

Един след друг Джелико вадеше бластерите и ги подаваше на Штоц. Онзи старателно оглеждаше всеки бластер, пробваше батерията, и го поставяше на масата пред себе си. Пет бластера, пет кобура, пет патрондаша с комплект патрони. После капитанът затвори сейфа и го заключи със сребърното ключе, с което — според законите на Федерацията — нямаше право да се разделя ни денем, ни нощем. Върна се при масата и огледа петимата избраници на съдбата. Всеки от тях знаеше как се борави с бластер — нали все пак бяха свободни търговци, така че обясненията бяха излишни. Капитанът ги подкани с жест.

— Заповядайте, момчета — каза той. — Всичко това е за вас!

Той не добави нищо повече — и без това беше ясно, че им предстоеше трудна мисия.