Андре Нортън
Кралицата на Слънцето (6)

Глава 6
Зловещата долина

Отново се спусна плътния мрак на лимбоанската нощ. Тази планета нямаше луни, а студените, точковидни светлини на звездите не можеха да направят нощта кой знае колко по-светла. Даже на екрана тъмата изглеждаше непрогледна, въпреки че камерата имаше допълнително вградено осветление за подобряване на свойствата на оптиката.

Тау се протегна, докосвайки без да иска Дейн. Бяха облечени в дебели, двойно подплатени зимни ризи, и макар температурата във флипера да беше почти стайна, външният студ се промъкваше отнякъде. Бяха си разделили нощта на три части, така че двамата, които не дежуреха, да могат да поспят малко. Впрочем, на Дейн въобще не му беше до спане. Той се блещеше в тъмното, обгърнало флипера сякаш с черно наметало.

Не се усети да засече времето, когато видя първия проблясък — остър огнен лъч бе прорязал небето на запад. Само възкликна. Дежурещият до екрана Али трепна и отвори очи, събуди се и Тау.

— Ето там, вижте! — викна Дейн. — Ето там!

Тъмнината се озари от нова светлина, после още една, а след това последваха няколко проблясъка наведнъж, и внезапно всичко изчезна, а нощта стана като че ли по-тъмна от преди.

— Стрелят с бластери — изрече Али. Вече бе включил предавателя и почукваше, изпращайки съобщение до „Кралицата“.

За момент Дейн бе обзет от паника. Но веднага съобрази, че стрелят далеч на запад от мястото, където беше „Кралицата“, така че корабът беше в безопасност.

Али докладва на капитана, че по всяка вероятност току-що са наблюдавали някаква далечна битка. От кораба не бяха забелязали проблясъците, всичко наоколо било спокойно, включително и развалините, където беше разположен лагера на Рич.

— Тук ли да останем? — запита Али капитана.

Отговорът беше незабавен: да, нека останат, стига да не ги нападне някой. Тъкмо сега е особено важно да се разбере от кой вид са аборигените на Лимбо.

Но на екрана смътно се виждаше все същото — камъка и наредените върху него стоки. Нищо друго.

Сега вече дежуреха по двама: единият пред екрана, а другия наблюдаваше западния хоризонт. Но повече проблясъци, разкъсващи тъмнината, не се появиха; и да бе имало битка, тя отдавна бе свършила.

Беше ред на Дейн да дежури пред екрана, и когато — според собствените му изчисления — вече беше почти утро, за първи път нещо шавна близо до камъка. Това движение бе едва доловимо и в първия момент Дейн реши, че само му се е сторило. Но ето че на черния фон на храста вдясно от камъка се появи нещо толкова странно, че той не повярва на очите си. Съвършено машинално Дейн се протегна и включи копчето за запис.

Съвсем навреме. Удивителното същество беше не само почти безтелесно, но и се придвижваше с поразителна бързина, която размазваше и без това зловещите му очертания. Дейн бе видял нещо, беше абсолютно сигурен в това. Но дори и да го убиеха, не можеше да каже какво е било или на какво е приличало.

Тау и Камил му дишаха във врата, той самият също не откъсваше очи от екрана, нащрек и за най-малкия намек за движение там, долу. Но ето че утрото настъпи, тъмнината бързо оредяваше, а те така и не видяха нищо повече, освен листата на храсталака, разлюлени от сутрешния вятър. Това, което бе преминало покрай камъка, не се бе заинтересувало от изложените стоки. Оставаше им само образа, фиксиран от камерата.

Слънцето на Лимбо изгря над хоризонта. Скрежът, покрил през нощта върховете на скалите, бързо се топеше. Но долината остана пуста — нощният гост не се появи повече.

Пристигна флипера със смяната им. Рип се приближи за да поговори с прозяващите се насреща му колеги.

— Видяхте ли нещо? — попита той.

— Да, като че ли заснехме нещо — отвърна Дейн.

Но той усещаше, че още е рано да се радват. Онзи неясен призрак може и да не беше собственикът на „нивата“. Може би, просто някакво случайно животно…

— Капитанът заръча на връщане да огледате района, където имаше стрелба — съобщи Рип, обръщайки се към Тау. — Сами ще прецените как, само гледайте да не се забъркате в нещо сериозно.

Лекарят кимна. Али включи двигателя и те се вдигнаха във въздуха. Отдолу се бе разпрострял познатият им вече пейзаж — тесни долчинки, тук-там миниатюрните квадратчета на „нивите“. Флиперът, виейки, се носеше съвсем ниско, но освен растителност, не съзираха нищо живо наоколо. Бяха прелетели около пет мили на запад, когато изведнъж попаднаха на ужасяваща гледка.

Над тлеещия храсталак все още се издигаше дим, огнените камшици на високоволтовите бластери бяха удряли наред — и земя, и скали, изсичайки черни просеки в гъстата зеленина. Но не това беше най-страшното.

А труповете…

Три обгорели трупа лежаха сгърчени в тясната клисура, бягайки сякаш от ударите на оръжието, чиято същност едва ли разбираха. Да, съвсем наскоро това са били живи същества, въпреки че сега приличаха на уродливи, овъглени главни.

Али прелетя още малко напред, над долината. Нищо живо. Тогава зави обратно, за да кацне до самата клисура. Екипажът изскочи от флипера, хукна по каменистия насип и се натъкнаха право на четвъртата жертва.

Този също бе застигнат от огъня, но не бе умрял веднага. Смъртоносно осакатен, той все пак се бе борил за живота си, бе изпълзял в една тясна пукнатина между скалите и там бе драскал по стените, опитвайки се да се изкатери нагоре; но смъртта го бе застигнала и обезсиленото му тяло се бе изтърколило отвън.

Тау се отпусна на коляно до сгърчения труп. Дейн погледна само веднъж и веднага стисна очи. Доповръща му се. Въздухът миришеше отвратително, и то не само от изгорялата растителност. Впрочем, Дейн успя да забележи най-важното.

Това не беше човек. Никога досега Дейн не бе виждал или чувал за нещо подобно. Това същество… не беше възможно да е реално, не можеше да съществува подобно нещо! С огромно усилие на волята Дейн се застави отново да погледне.

Съществото беше ужасяващо като рожба на нечий болен ум. Тялото му, обезобразено от изгаряния, се състоеше от две кълбовидни образувания, едното — два пъти по-малко от другото. Нямаше и помен от глава. От голямото кълбо излизаха две двойки тънки, двойноставни израстъци, доста гъвкави на вид. От по-малкото кълбо стърчаха още една двойка израстъци. Втората става на всеки от израстъците завършваше с пипала, а те на свой ред преливаха в сноп тънки като косъм нишки. Кълбетата се съединяваха в тънка талия, като на оса. Дейн така и не успя да се пребори със себе си и да вземе участие в по-нататъшното детайлно изследване, с което незабавно се захвана Тау, но забеляза, че това същество няма нито очи, нито уши, нито уста.

Особено странно изглеждаха кълбата, от които се състоеше тялото. Те бяха сиво-бели и полупрозрачни. През кожата отчетливо прозираше някаква червеникава структура, изглежда служеща като скелет на съществото, както и ред други органи, в които Дейн предпочете да не се заглежда особено.

— Велики Космосе! — извика Али. — Та той направо прозира!

Преувеличаваше, разбира се, но не много. Лимбоанците — ако това беше лимбоанец — бяха по-прозрачни от което и да е същество, познато досега на земяните. Дейн вече беше сигурен, че на филма, заснет през нощта, ще открият същото полупрозрачно създание.

Али обиколи тялото, разглеждайки следите от бластерните изстрели, накарали съществото да потърси убежище в пукнатината. После предпазливо докосна с пръст черното, мазно петно на скалата и го поднесе към носа си.

— Да, било е бластер.

— Смятате ли, че е бил Рич?

Али примижа, оглеждайки долината. Както и всички останали, тя започваше от подножието на планините и вероятно продължаваше към развалините, тоест, доста близо до лагера на археолозите.

— Но… защо? — отново попита Дейн, така и не получил отговор. Може би лимбоанците бяха нападнали Рич и хората му? Дейн някак си не можеше да повярва… Осакатеното тяло, над което се беше навел Тау, изглеждаше толкова жалко и беззащитно. В него нямаше нищо заплашително.

— Тъкмо в това е въпросът — рече Али. Тежко пристъпвайки, той отиде до клисурата, където лежаха останалите обгорели тела и се спусна към брега на ручея, течащ по дъното на долината. Около него се простираха мъничките „ниви“. И тогава Дейн съзря следите по меката почва. Не бяха следи от стъпки, а две дълбоки, успоредни бразди, безжалостно разорали малките „ниви“. Дейн се спря като закован.

— Това са следи от краулер! — каза той. — Но нали нашите краулери са…

— … точно там, където трябва да бъдат — завърши Али. — Единият е до „Кралицата“, а другият — в трюма. И тъй като Рич едва ли е носил в куфарчето си собствен краулер, следва да предположим, че Лимбо не е толкова безлюдна, колкото твърдят изследователите. — Той постоя на брега на ручея, после клекна и заразглежда браздите в калта. — Странен релеф…

Дейн също се наклони, взирайки се. Веригите бяха оставили ясни отпечатъци с ширина около четири дюйма. Дейн се оправяше с краулерите, работата му го изискваше. Ако се наложеше, можеше да се справи и с дребен ремонт. Но да различи една машина от друга само по отпечатъците, той не можеше. Затова изцяло се довери на Али. А последвалите действия на помощник-механика му се сториха направо загадъчни. Стоейки на колене, Камил измъкна от чантата си рулетка и започна да измерва разстоянието между браздите. Известно време Дейн го наблюдаваше мълчаливо, но сетне не се стърпя и попита:

— Нещо не е наред ли?

Отначало си помисли, че Али отново няма да му отговори. Но онзи приклекна, изтри калта от рулетката и погледна отдолу нагоре към Дейн.

— При стандартния краулер съотношението трябва да бъде четири-две-осем — наставнически отговори той. — Ракетният има три-седем-осем. А бронирания — пет-седем-дванадесет.

Сами по себе си тези числа нищо не говореха на Дейн, но той разбра какво има предвид Камил. Всички машини в пределите на Федерацията бяха стандартни. Това позволяваше унифицирането на резервни части за ремонтните бази на различните планети. Али бе изредил параметрите на трите основни типа наземни механизми, които се използваха на болшинството планети, членове на Федерацията. Впрочем, бронираната кола, снабдена и с лъчемет, беше истинска бойна машина и по правило се използваше само от военните и полицията, ако не се броят първооткривателите, които използваха лъчемета, за да отварят просеки през непроходимите гори или джунгли.

— А какво имаме тук — нито едното, нито другото, нито третото, така ли? — досети се Дейн.

— Именно. Това тук е три-две-четири. И при това е доста тежка машина… или претоварена. Ракетен краулер или такъв без товар няма да оставят такива улеи.

— И какво е това тогава? — попита Дейн. Али беше инженерът и трябваше да знае.

Али сви рамене.

— Не е от стандартните. Трябва да е ниска и тясна, иначе едва ли би минала оттук, а може би носи и значителен товар. Но ние нямаме такава.

Дейн огледа скалите, обграждащи долината.

— Тя е могла да излезе оттук единствено покрай ручея — изрече той. — Или нагоре, или надолу.

Али се изправи.

— Аз ще тръгна надолу — заяви той. После погледна към Тау, погълнат напълно от работата си върху тялото. — И с топ не можем го помръдна, докато не приключи. — Той потрепери от отвращение — показно или истинско, не стана ясно. — А по принцип аз мисля, че не бива да се задържаме много-много тук. В разузнаването човек трябва да е по-чевръст.

Дейн се обърна.

— Аз ще тръгна нагоре по ручея — твърдо каза той.

„Какво ли се беше разкомандорил Камил, тук всички бяха равни.“ И без да се оглежда, Дейн тръгна, крачейки между двете следи. Толкова се беше увлякъл в доказване на самостоятелността си пред целия свят, че направи грешка, немислима за един разузнавач. Беше забравил да включи радиотелефона в шлема си и сега вървеше право към неизвестността, без да има никаква връзка с останалите членове на групата. Сега си мислеше само за следите, които го водеха нагоре по ручея към подножието на планинския хребет. Долината постепенно се стесняваше, върховете на скалите все по-често закриваха слънцето, хвърляйки пурпурни сенки. Две неголеми насекоми с дантелени криле преминаха ниско над ручея и после се изгубиха в студеното небе. Растителността стана хилава и рядка, „нивите“ вече не се виждаха. Дъното под краката му забележимо се наклони. Долината преля в каньон, лъкатушещ между скалистите стени, и Дейн стана по-предпазлив. Въобще не изгаряше от желание да срещне притежателя на бластера, завивайки зад някоя скала. Беше убеден, че Рич е замесен някак си в това. Откъде ли беше намерил краулер? Може би докторът е идвал и преди на Лимбо? Или пък сега е намерил и обрал авариен склад на Службата? Но от друга страна, Али каза, че тази машина не е от стандартните.

Браздите изведнъж свършиха, и Дейн спря като закован, не вярвайки на очите си: те отиваха право в една скала, изчезвайки в подножието й, сякаш машината бе минала през камъка. Младежът побърза да си припомни, че и най-поразителния факт трябва да има логично обяснение, а то не винаги е от сорта на телевизионните фантасмагории. Браздите отиват в скалата — значи, или това е зрителна измама, или откритие, което сам трябваше да си изясни. Скърцайки с подметки по чакъла и пясъка, Дейн се приближи до каменната преграда на една ръка разстояние. И тогава, без все още да осъзнава какво става, усети някакво трептене. Тук, в този каменист забой, където долината свършваше, беше много тихо, нямаше никакъв вятър, дори и храстите не помръдваха. И все пак във въздуха се усещаше някакво напрежение, някаква едва доловима вибрация на прага на човешката способност да усеща звуци и движения.

Подчинявайки се на импулса си, той докосна с длан каменната стена и веднага го усети — през дланта му, през мускулите и костите потече поток от пулсации, извиращи сякаш от недрата на планетата. Тогава той започна да шари с пръсти по грапавата повърхност, внимателно изследвайки всеки неин дюйм, но не откри и най-малката пукнатина; нямаше и следа от врата или намек за това къде е тайнственият източник на тежкото там-там-там, което кънтеше направо в мозъка му. Пулсациите бяха неприятни, в тях се усещаше заплаха, и Дейн изведнъж рязко отдръпна ръка, изплашен от хипнотичното звучене на глухото бумтене. Сега вече наистина беше убеден, че Лимбо не е безжизнената, мъртва планета, както изглеждаше на пръв поглед. Тъкмо тогава за пръв път се сети, че няма връзка с останалите от екипа и бързо включи радиотелефона. Веднага в слушалките се чу гласът на Тау:

— Али… Торсън… Отговорете… Отговорете!…

В гласа на лекаря имаше толкова тревога, че Дейн веднага се хвърли встрани от стената, крещейки:

— Тук Торсън, намирам се в края на долината. Докладвам, че…

Но лекарят нетърпеливо го прекъсна:

— Връщайте се на флипера! Али, Торсън, връщайте се на флипера!

— Тук Торсън! Прибирам се! — извика Дейн и с всички сили побягна обратно надолу. И докато бързаше, пързаляйки се по камъните, чуваше как гласът на Тау продължава да вика Али, но помощник-механика не отговаряше.

Порядъчно задъхан, Дейн стигана най-накрая до моста, където се бяха разделили с Камил. Лекарят го видя и замаха, викайки го при флипера. „Къде е Али?“, „Къде е Камил?“ — развикаха се и двамата едновременно, а после се вторачиха един в друг.

Дейн отговори пръв.

— Той каза, че ще тръгне надолу по потока… по следите от гъсеничната верига… А аз тръгнах нагоре…

— Значи е бил той… — Тау се намръщи, завъртя се на пети и огледа долчинката. Тук, близо до водата, зеленината бе избуяла особено гъсто, храсталакът образуваше плътна стена, в която потокът беше пробил нещо като тунел.

— Какво се е случило? — попита Дейн.

— Някой ме извика по радиотелефона, а после изведнъж млъкна…

— Не съм бил аз. Моят радиотелефон беше изключен — изтърси Дейн без да мисли. Веднага след това се прокле наум. Разузнавачът нямаше право да изключва радиотелефона си и дори всеки новобранец знаеше това. А сега тъкмо той, Дейн, и то още на първата си мисия, бе нарушил това правило! Младежът почувства изчервяването, но нямаше смисъл нито да обяснява, нито да се извинява. Беше направил грешка и щеше да си понесе наказанието.

— Нещо се е случило с Али — рече Тау. Той не каза нищо повече и тръгна към кабината на флипера. Притихналият Дейн го последва.

Флиперът с тласък се вдигна във въздуха — Тау не беше толкова добър пилот, колкото Камил. Машината полетя над долината с най-ниската възможна скорост. Дейн и Тау напрегнато се взираха, но не виждаха друго освен изпепелените ивици, оставени от бластерите, гъста зеленина, купчини чакъл и стърчащи скали.

Следите, оставени от краулера, също се виждаха и Дейн разказа набързо какво беше намерил. Лицето на Тау помрачня.

— Ако не намерим Али — рече лекарят, — ще се наложи да се обадим до „Кралицата“.

Изведнъж Дейн разбра, че хич не му се иска да се признава за виновен и за още една грешка. А тази грешка беше много по-сериозна, отколкото гафа с радиотелефона. Трябваше да настоява пред Али да не се разделят, а да се движат двамата, въпреки че долината изглеждаше пустинна и безопасна.

— Тук става нещо гнило — продължи Тау. — Стреляли са престъпници…

Дейн прекрасно знаеше колко са безмилостни законите на Федерацията, когато ставаше дума за контакт с аборигени от чужди светове. В Школата му се налагаше да учи наизуст съответните параграфи от законите. Можеше да се използва бластер срещу нехуманоид единствено ако е нужно да защитаваш живота си. Само при самоотбрана… Не се одобряваше също и използването на хипноизлъчватели, въпреки че по принцип търговците винаги ги вземаха със себе си, когато отиваха на непроучени още планети, населени с варварски племена.

Екипажът на „Кралицата“ бе стъпил върху повърхността на Лимбо невъоръжен и трябваше да остане такъв дотогава, докато живота на хората или целостта на самия кораб не бъде застрашен от някого или нещо. А ето че тук, в долината, някой, мразещ нехуманоидите, бе гърмял по живи същества просто за развлечение, утолявайки гнусните си садистични наклонности.

— Не вярвам онези, кълбенцата, да са нападнали първи…

Тау поклати глава, мургавото му лице себе вкаменило.

— Те въобще нямат оръжие. По всичко личи, че са ги нападнали без предупреждение, просто са ги натръшкали… ей така, за забавление.

Тау се запъна и спря. Картината, която току-що беше обрисувал, бе твърде отвратителна за човек, възпитаван в духа на традициите на Търговския флот.

Долината под тях се разшири и ветрилообразно преля в равнината. Али не се виждаше никъде. Беше изчезнал, сякаш каменните стени на скалите го бяха погълнали. Каменните стени!… Дейн си припомни стената, в която бе „влязла“ следата от краулера и се лепна към стъклото, взирайки се в скалистите сипеи. Но и там нямаше никакви следи.

Флиперът се снижи и кацна.

— Трябва да докладваме на „Кралицата“ — каза Тау. — И без да става, той се протегна към бутона на бордовия предавател.