Андре Нортън
Кралицата на Слънцето (18)

Глава 18
Успешен старт, момчета!

— В името на Федерацията, предайте се! — прогърмя някъде отгоре.

— Това е полицията! — възкликна Али:

Чудесно! Значи крайцерът все пак бе успял да кацне на Лимбо! А сега нямаше да е лошо да разберат къде е полицията, и къде — бандитите…

Лъчът от прожектора бавно се придвижваше, после изтрещя изстрел и прожектора угасна. Загърмяха ответни изстрели, някой извика.

„Май ще е най-разумно да се оттеглим в лабиринта — помисли си Дейн. Да изчакаме там, докато всичко утихне… Иначе ще се озовем между два огъня…“

Но той дори не си и помисли да сподели тази блестяща мисъл с Али. Вместо това вдигна бластера си и стреля в тавана на тунела.

Сметките му се оказаха верни — точно над залегналите хора (Дейн вече бе съобразил, че точно това са бандитите) на тавана цъфна червено пламтящо петно.

Това беше изненада за всички. Полицаите престанаха да стрелят, а бандитите изумено се вторачиха в тавана — Дейн великолепно виждаше пребледнелите им лица и отворените от изумление усти. Изведнъж един от тях скочи и стремглаво се втурна далеч от осветеното място, навътре по тунела, към лабиринта.

Насреща му изскочи Кости. Те едва-едва се виждаха в избледняващата светлина от изстрела, и все пак Дейн успя да забележи, че тичащия бандит се изви като гущер и замалко не се изплъзна, но Кости успя да го докопа за колана и двамата се строполиха на земята.

Дейн отново стреля нагоре, и тунелът отново се освети: Кости лежеше на пода, отпуснат и неподвижен, а бандитът се надигаше на четири крака, готвейки се за ново втурване, напред, към безопасността на тъмнината.

Слисаният Дейн — защото той очакваше да види съвсем друга картина — още се чудеше как да реагира, когато видя Али да се хвърля в краката на бандита; онзи се спъна и отново падна. Тогава Дейн вдигна бластера и заля с огън онази част от тунела, която водеше към лабиринта, от стена до стена.

Отново прогърмя гласът отгоре: — Прекратете стрелбата, иначе ще заиграят лъчеметите!…

В отговор се чу яростен, зверски рев. В самия край на огнената локва подскачаше и беснееше някакво чудовище, което съвсем бегло напомняше човек.

Отново блесна прожектора. Той освети трима бандити, стоящи с вдигнати ръце, задържа се за секунда върху неподвижното тяло на Кости, изтръгна от тъмното бягащият към него силует на Мура, а после и Али, който стоеше на колене и мъчително кашляше, притиснал ръце към гърдите си.

През цялото това време Дейн държеше на мушка ужасяващата фигура, подскачаща на фона на пламтящите огнени езици. Той виждаше подивелите очи, увисналата челюст и вярваше и не вярваше, че това е Салазар Рич, властелинът на това забравено от бога царство, престъпник и убиец, хванат в капан и обезумял от крекса. Той вече не беше човек.

Лъчът на прожектора освети Рич, онзи засъска, започна да плюе и изведнъж се сви на кълбо и скочи през локвата от разтопен камък. Огънят го обгърна, той диво изпищя, но след секунда вече беше от другата страна и стремително се носеше към лабиринта.

— Торсън, Мура! — повика ги страховитият глас отгоре.

Дейн трепна. Беше длъжен да последва беглеца, но просто не можеше да си представи как ще прескочи огъня и ще преследва Салазар в пълен мрак из коридорите на лабиринта. Той се обърна. Светлината на прожектора го заслепи и той дълго и болезнено примигваше, докато накрая не успя да различи през пръстите си черната със сребристи ширити униформа на Космическата полиция и жълтите униформи на свободните търговци. Едва след това Дейн прибра бластера в кобура си.

* * *

Няколко часа по-късно Дейн седеше зад масата в едно много странно помещение. Това бяха личните покои на човека, наричащ себе си Салазар Рич. Стаята беше претъпкана с ограбената от катастрофиралите кораби плячка, което според предишния й собственик само й придаваше разкош и изтънченост.

Дейн се тъпчеше с истинска храна, тук нямаше никакви концентрати и като насън слушаше как Мура докладва за приключенията им пред капитан Джелико, Ван Рейк и командира на полицейския крайцер. Дейн едва устояваше на обзелата го умора, искаше просто да склони глава върху масата и да заспи, но упорито оставаше седнал и нагъваше деликатеси, които не бе вкусвал, откакто бе напуснал Земята.

Хора в сребристочерни мундири влизаха и излизаха, докладваха и изслушваха новите заповеди, а Мура продължаваше да разказва, защото непрекъснато го прекъсваха с най-различни въпроси. Всичко това приличаше на последната серия на някой телевизионен екшън — злото е наказано, добродетелта тържествува, полицията е дошла и сега вече всичко е под контрол.

— Никога досега не сме се натъквали на такова гнусно змийско гнездо — каза накрая командирът на крайцера.

— Струва ми се — отбеляза Ван Рейк, — че много от безследно изчезналите кораби ще бъдат открити тук.

Командирът въздъхна.

— Ще трябва да претърсим всички хълмове — каза той. — Може би ще се наложи и да покопаем малко. Само тогава можем да кажем със сигурност, че сме изпълнили дълга си. Впрочем, много неща ще разберем, когато разгледаме по-подробно плячката… Доста престъпни досиета ще се затворят веднъж завинаги, а много престъпници най-после ще бъдат наказани. И всичко това — благодарение на вас — той стана и козирува на капитан Джелико. — Засега ще ви кажа довиждане, капитане, но ще се радвам да ви видя на борда си след… — погледна часовника си, — да речем, след три часа. Ще има кратко съвещание — трябва да обсъдим това-онова.

И той си излезе. Дейн сръбна от халбата си и изведнъж видя отгоре й емблемата на Службата за издирване. При вида на кръстосаните комети той си спомни за „Римболд“ и побърза да отмести халбата встрани. „Да, тук със сигурност ще бъдат направени много неочаквани открития“ — помисли си той, оглеждайки стаята. Почувства истинско облекчение, че няма да му се налага да се рови във всичко това и да съставя списъци с ограбените стоки и ценности.

— А лабиринта? — попита Ван Рейк. — Според мен си струва да надзърнем там!

Капитан Джелико мрачно се подсмихна.

— Полицията веднага ще ви пусне, как ли пък не — каза той. — В лабиринта имат достъп само федералните агенти.

При думата „лабиринт“ Дейн трепна.

— Между другото, Рич избяга там — каза той.

— Още ли не са го хванали, сър?

— Все още не — отвърна равнодушно капитанът. Съдбата на изчезналия предводител на бандитите явно изобщо не го интересуваше. — Вие казахте, че той е употребявал крекс?… Значи затова се мяташе като малоумен…

— Да, сър — каза Мура. — В края на краищата полудя. Аз все пак се надявам, че полицията няма да го забрави. Да преследваш един луд в лабиринт като този си е опасна работа. Не бих искал да съм на мястото на полицията…

— Никой няма и да ни предложи такова нещо, — рече капитанът, надигайки се. — Полицията е за това — да лови престъпниците. Колкото по-скоро се разкараме от тази проклета планета, толкова по-добре. Ние сме свободни търговци, а не полицаи…

— Хъм… — Ван Рейк все още седеше, разположил се удобно в креслото, попаднало тук от каютата на някой нещастен капитан. — Да-да, свободни търговци… тъкмо там е работата. На нас никой не ни плаща заплата.

Дейн съзря чувствата, изпълващи прозрачните му сини очи и разбра, че за разлика от капитан Джелико, суперкаргото Ван Рейк изобщо не бърза да напуска Лимбо. Полицията си имаше едни грижи, а той, Ван Рейк — други.

Капитанът така и не издаде заповед да се връщат на борда. Вместо това той започна да се мотае безцелно из стаята, спирайки от време на време, за да повърти в пръстите си някоя дреболийка от колекцията на Рич. След като помълча малко, а Ван Рейк погледна към Дейн и Мура.

— Я заминавайте в спалнята на доктор Рич, момчета — предложи благо той. — Струва ми се, че койката му би трябвало да е достатъчно мека.

Все още недоумяващ защо все пак не ги изпратиха на „Кралицата“, където още преди няколко часа бяха закарали осакатените Кости и Али, Дейн последва стюарда в спалнята на Рич. Ван Рейк беше сбъркал: там нямаше койка, а разкошен двоен креват, засипан с автоматично затоплящи се одеяла и пухени възглавници.

Дейн смъкна шлема си, разкопча колана, захвърли опротивелите му ботуши и се тръшна върху одеялата. Смътно си спомняше, че Мура седна от другата страна на леглото, когато сънят окончателно го настигна и той сякаш пропадна нанякъде.

… Сънуваше, че е в сектора за управление на „Кралицата“ и трябва да изчисли хиперпрехода. А насреща му седи Салазар Рич със сурово и твърдо изражение на лицето — какъвто за първи път го беше видял на Наксос. Той, Дейн, трябваше да изведе кораба в хиперпространството, но ако сбъркаше в изчисленията, Салазар Рич щеше да го изпепели с бластера… и тогава той щеше да пада, да пада дълго и продължително право в лабиринта, където нещо страшно и безпощадно вече го чакаше някъде в мрака…

Дейн отвори очи и се втренчи в тавана. Неудържимо се тресеше от студ. Влажните му, непослушни ръце се опитваха да се хванат за нещо твърдо всред целия този хаос от вещи, които се топяха при докосването му. Той не смееше нито да се надигне, нито да обърне глава, защото чувстваше, че до него става нещо страшно и смъртоносно опасно.

Застави се да диша дълбоко и ритмично, макар че нервите му бяха опънати до крайност. Отляво трябваше да лежи Мура, но Дейн дори не смееше да изкриви очи, за да се убеди в това. Много бавно, милиметър по милиметър, той започна да обръща глава.

Зад вратата се чуваше неразбираемото мърморене на гласове — капитанът и Ван Рейк още бяха там… Сега, стената до вратата… огромна стереокартина, някакъв чуждопланетен пейзаж, унил, мъртвешки, но прекрасен посвоему… Дейн събра смелост и започна да протяга предпазливо ръка под одеялото към Мура. Мура беше стара кримка — нямаше да се издаде, ако го събудеха неочаквано…

Той бавно посягаше и още по-бавно завърташе глава. Краят на картината… после завесата — тежка, разкошна, с втъкани блестящи нишки… които блестят така, че очите го заболяха… и на фона на завесата — нечии широки рамене…

Салазар!

Дейн дори не подозираше, че волята му е толкова силна — той не извика и дори не помръдна. Впрочем, бандитът не гледаше към леглото. Бавно и безшумно, с плъзгащи се стъпки той се прокрадваше към вратата.

Външно отново изглеждаше като човек, но в тъмните му, неподвижни очи вече нямаше и искрица разум. В ръцете си държеше някаква странна тръба, несъмнено оръжие — нещо като бластер с много дебело дуло… Мина покрай завесата, главата му закри картината… Още три крачки, и щеше да стигне до вратата. Но тогава Дейн усети как горещите пръсти на Мура се впиха в китката му. Мура не спеше. Той беше готов да действа.

Дейн също бе готов да действа. Но как? Беше легнал по гръб и бе завит с одеяло. Така, както се беше опаковал, не можеше да се хвърли върху Салазар направо от кревата. Но и не можеше да му позволи да стигне до вратата…

Внезапно Мура стисна ръката на Дейн и рязко я отблъсна встрани. Това беше сигнал, и Дейн можеше само да се надява, че го е разбрал правилно. Целият се напрегна, и когато от гърлото на Мура се изтръгна пронизителен нечовешки крясък, Дейн се изтърколи на пода.

Тутакси въздухът бе пронизан от мълния, и цялото легло се превърна в ослепителна клада. Но Дейн вече се беше вкопчил в края на паравианския килим и с всичка сила го дръпна към себе си. Салазар не падна, а хвърли оръжието си по Дейн. В същия миг вратата зейна, могъщите ръце на Ван Рейк се впиха в Салазар, събориха го и го сграбчиха за гърлото. Притиснат към широката гръд на Ван Рейк, бандитът се задърпа и после омекна. Едва тогава Дейн и Мура се изправиха на крака — от двете страни на пламтящия креват.

Стаята се напълни с полиция, огънят на кревата беше бързо потушен, Салазар бе арестуван и отведен, а Дейн с подкосяващи се крака се завлече до най-близкия стол и седна — вече беше намразил разкошните меки кревати за цял живот. „А, не, благодаря — мислеше си той. — Един път да се добера до мойта койчица на «Кралицата»… Нищо повече не ми трябва… Наистина, не знам дали някога ще успея отново да заспя…“

Ван Рейк положи върху масата оръжието на бандита.

— Това е нещо ново — забеляза той. — Явно е някоя от играчките на Предтечите. А може и да е от някой ограбен кораб. Е, това е от компетенцията на федералните агенти… Да, кой каквото ще да казва, но мисълта, че със Салазар е свършено, е много приятна!

— Благодарение на вас, сър! — от все сърце каза Дейн.

Ван Рейк повдигна вежди.

— Благодарение на мен ли?… Аз се включих само на финала, и ако не бяхте вдигнали шум, всичко можеше да свърши и другояче. Предполагам, че това беше твоят глас, нали Франк — каза той на Мура.

Мура се прозина, деликатно прикривайки устата си с длан. Ризата му беше разкопчана, дрехите му бяха раздърпани, но той си оставаше спокоен и равнодушен както винаги.

— Обединените усилия, сър — каза той. — Ако не беше Торсън, нямаше да се събудя. И освен това, идеята за килима беше просто чудесна… Само се чудя защо Салазар не изгори първо нас, а леглото?

Дейн потръпна. И без това вече му се повдигаше от вонята на изгорелия креват. Трябваше му чист въздух, много-много чист въздух!… И не искаше да мисли какво е могло да се случи, ако…

Вратата се отвори. Влезе капитан Джелико, съпровождан от командира на крайцера.

— Това е изключено — тъкмо казваше капитанът. — Вие вече си получихте вашия Рич. А ние какво да правим — да седим и да чакаме, докато вие претърсвате планетата и разкопавате всеки един кораб, който той е погубил с дяволската си машина?

— Съвсем не, капитане — отговори командира на крайцера. — Изобщо няма нужда да стоите тук…

Тогава се намеси Ван Рейк.

— Ама ние въобще не бързаме — рече той. — Все още не е изяснен въпроса за търговските ни права. Дори не сме разговаряли за това. А трябва да ви кажа, че разполагаме със съответно оформения по всички правила официален документ, който ни дава изключителните права за търговия с тази планета през следващите десет години; освен това имаме и открит лист за всички находки, направени от нас тук, и този лист е валиден цели дванадесет земни месеца. В светлината на току-що казаното бихме искали да ни кажете какъв е делът на „Кралицата“ върху откритите тук ценности?

— Намерените тук ценности за иззети по незаконен начин от корабите, претърпели катастрофа в резултат на престъпни действия… — започна да рецитира командира на крайцера.

Но Ван Рейк отново меко го прекъсна:

— Още преди да се появи Салазар, много кораби са претърпели катастрофа тук. Явно машината се е включвала и изключвала автоматично още от времето на Предтечите, тоест хиляди години подред. А това означава, че Лимбо е исторически възникнал гигантски склад от безценни съкровища, които нямат никакво отношение към престъпните действия на Салазар и шайката му. И на нас ни се струва, че имаме неоспорими претенции към това съкровище. Нашите хора откриха почти веднага тук два кораба, които бяха паднали на планетата много преди появата на Салазар Рич. Два кораба, и то само за един ден! Това означава, че сигурно са стотици!… — и той благо се усмихна на командира на крайцера.

Капитан Джелико вече не бързаше да се прибере на „Кралицата“. Той се настани в едно кресло редом със своя суперкарго, все едно че му предстоеше най-обикновена, рутинна търговска сделка.

Командирът на крайцера се разсмя.

— Няма да се хвана на този въдица, суперкарго — каза той. Естествено, аз мога да предам вашите претенции и протеста ви, когато докладвам в щаба. И мога да ви изпратя на Полдар под карантина. И то незабавно. А ако се наложи, и под конвой. Обаче не мисля, че Федерацията ще отстъпи скоро правата върху Лимбо на някого…

— Е, ако Федерацията реши да анулира законно сключен договор, то ще трябва да си плати за това — каза Ван Рейк. — Само бих искал да ви припомня, че на Полдар постоянно е тъпкано с народ, в това число и с хора от пресата и телевизията… А ние не сме полицаи, не можете да ни затворите устата, пък и никой закон не ни забранява да отговаряме на всякакви въпроси, свързани с приключенията ни на тази планета… И то какви приключения! — Той мечтателно притвори очи. — Легенда, превърнала се в реалност! Саргаси в космоса!… Планета-съкровищница!… Съкровищата на катастрофиралите кораби!… Та тук ще се струпат зяпачи от цялата Галактика!

— Да — подкрепи го и капитан Джелико. — И всеки ще си носи екскаватор. Вие сте напълно прав, Ван, ще бъде истинска сензация!

— Точно така! А междувременно ние ще построим тук прекрасни хотели… Ще има туристически обиколки с гидове… разпродажба на участъци за разкопки… Та това е истинско Елдорадо!

— Нито един човек няма да кацне тук без официално разрешение! — изстреля капитанът на крайцера.

— Е, тогава хич не ви завиждам — каза Ван Рейк. — Вероятно ще ви потрябва поне половината от личния състав на полицията, за да се справите… А това страшно ще допадне на момчетата от телевизията, ох-ох, как ще им хареса само!… Между впрочем — и Ван Рейк се вторачи право в командира, — едва ли ще се задържим много дълго под карантина. Защото веднага ще пуснем жалба до Съвета на свободните търговци — по хипервръзката, естествено, за да не можете да ни заглушите.

По лицето на командира на крайцера се изписа обидена гримаса.

— Ние не смятаме да се държим с вас като с престъпници — каза той. — Откъде ви е хрумнала тази шантава идея?

— Ами… имаше няколко намека… Може би така ми се е сторило… не, вие няма от какво да се притеснявате; ние ще се подчиним на заповедите ви и ще отидем под карантина, защото почитаме законите на Федерацията. Но като добри и честни граждани на същата тази Федерация, ние ще разтръбим тази история из цялата Галактика… ако, разбира се, не успеем да стигнем до някакво разумно споразумение.

Капитанът на крайцера не пропусна да сграбчи бика за рогата:

— Какво разбирате под „разумен компромис“?

— Подходяща компенсация за загубата на търговските ни права. Това първо. И второ, парично възнаграждение.

— Възнаграждение за какво?

Ван Рейк започна да отброява на пръсти.

— За спасяване на полицейски крайцер — вие кацнахте невредими само защото нашите хора бяха повредили машината. Това първо. Пак нашите хора откриха „Римболд“, който вие отдавна търсите. Това — второ. Освен това ви дадохме Салазар направо в ръцете — надлежно опакован. Мога да добавя и още…

Командирът на крайцера се разкикоти.

— Пази Боже втори път да седна да споря със свободен търговец за правата му! Добре, добре. Още днес ще изпратя вашите претенции до щаба, а вие само ми обещайте да си мълчите на Полдар…

— Една седмица! — каза Ван Рейк. — Ще си траем точно една земна седмица, след което ще разкажем нашите биографии пред момчетата от телевизията. Така че предайте на вашето началство да не се мотае много. Ние ще излетим тази вечер и отиваме право на Полдар. Но все пак ще съобщим на Съвета на свободните търговци къде сме и колко време ще прекараме там.

Капитанът на крайцера окончателно се предаде.

— Сами се уговаряйте с началството — каза той. Аз си измивам ръцете. Обещавате ли, че ще отлетите право на Полдар?

Капитан Джелико кимна.

— Няма нужда от конвой — рече той. — Успешен лов, командире.

След като се сбогуваха с командира на крайцера, свободните търговци напуснаха бившите покои на Салазар Рич. Дейн се чувстваше някак странно. По принцип всички полети до нови и неизвестни планети завършваха със задължителен престой в карантинната станция на Космическата полиция. Там корабите и екипажите се преглеждаха обстоятелствено от лекари и учени, за да не пренесат някое опасно заболяване. Но както изглеждаше, този път трябваше да постоят повече от необходимото. Обаче нито капитанът, нито Ван Рейк не изглеждаха особено впечатлени от този факт. Напротив, Дейн отдавна не ги беше виждал в толкова добро настроение.

— Какво сте намислили, Ван? — попита капитанът, опитвайки се да надвика скърцането и скрибуцането на чакъла под веригите на краулера, с който се прибираха обратно на „Кралицата“.

— Ами, порових се малко в архива на Салазар — отвърна Ван Рейк. — Нали помните Трекст Кам, капитане?

— Трекст Кам… А, онзи, дето се занимаваше с граничните планети…

— Занимаваше се, наистина — мрачно го поправи Ван Рейк.

— Искате да кажете, че е загинал тук, така ли?

— Да. Иначе не мога да си представя как бордовия му журнал се е озовал в ръчичките на Рич… Трекст, ако си спомняте, притежаваше правата за разработване на Саргол. Връщал се е оттам с поредния товар и е катастрофирал тук…

— Саргол, Саргол… — повтори капитан Джелико. — Разбира се, че си спомням: там има находища на елмази…

— Да… Правата на Трекст върху Саргол бяха за още половин година. Аз мисля, че властимащите не биха ни отказали да уредят проблема с нас, като ни предоставят тъкмо тези права. Ние се отказваме от Лимбо, а те ни прехвърлят правата на Трекст и изобщо целия договор за Саргол. Какво ще кажете, капитане?

— Ако това стане, ще е най-успешната ви сделка, Ван… А аз мисля, че е напълно възможно… Това е изгодно за властите. Хем ще се отърват от нас, хем ще ни държат далече от центъра на Галактиката, където няма пред кого да се разприказваме…

— Можело и да стане… — и Ван Рейк поклати глава. — Направо ме подценявате, капитане! Непременно ще стане! Саргол и елмазите ни очакват!

Неговата увереност запали пламъчето на надеждата и в сърцето на Дейн. Той гледаше напред, над изпепелената равнина, но не я виждаше. Опитваше се да си представи как ли ще е там, на Саргол. Една богата гранична планета… Елмазни мини… Изглежда, че Лимбо все пак им беше донесла късмет. След два месеца щяха да разберат със сигурност.