Андре Нортън
Кралицата на Слънцето (5)

Глава 5
Първа разузнавателна мисия

Здрачът на Лимбо беше необичайно плътен, сякаш тукашната тъмнина притежаваше собствена, осезаема вещественост. Дейн старателно затвори външния товарен люк. Празния краулер, върнал се след последния си курс, той остави под открито небе върху обгорялата земя, близо до стабилизаторите на „Кралицата“. Екипажът бе взел всички предпазни мерки, необходими на една непозната планета: трапът беше прибран, а люковете — затворени. Сега екипажът се бе скрил от чуждия и непознат свят навън, зад гладка и непроницаема броня, която можеше да бъде пробита само от най-съвременните оръжия. Всеки търговски кораб при необходимост можеше да се превърне в непристъпна крепост…

Погълнатият от мислите си Дейн се изкачваше от палуба на палуба, докато не се добра до каютата на Рип в сектора за управление. Помощник-щурманът седеше прегърбен на едно разгъващо се кресло, стиснал един фотоапарат в ръцете си.

— Изщраках цял филм за тези развалини — възбудено рече той на Дейн, който се бе спрял до вратата му. — А този Рич е истински плъх, повярвай ми. Направо се чудя как Синдбад го е пропуснал…

— Какви ги е забъркал този път?

— Разбираш ли, тези развалини — и Рип мушна с пръст към стената, — са най-крупната находка в цялата история при издирването на следи от Предтечите. А той си ги узурпира, сякаш са само негова собственост. Представяш ли си, казал на капитана, че ни забранява да си приближаваме близо до тях… уж че нахълтването на любители най-често водело до унищожаване и загуба на ценни находки!… Специалистите били те! Как ли пък не! — Рип едва не ръмжеше от яд и за първи път, откакто се познаваха, Дейн го видя, как изглежда в този си вид.

— О, не се впрягай толкова — разсъдително рече Дейн. — Та те са само четирима, едва ли ще могат да си присвоят цялата планета. А ние скоро ще започнем собствено проучване, нали така? Кой ще ни забрани да потърсим и намерим още по-хубави развалини? Едва ли това е единственият оцелял град на планетата, а по закон никой не може да ни попречи да се ровим в развалини, които открием самостоятелно.

Лицето на Рип се разведри.

— Прав си, друже! — каза той и остави фотоапарата.

— Във всеки случай — изрече Камил откъм коридора зад гърба на Дейн, — нашия скъп доктор хич не го мързи! Така се беше втурнал към своите развалини, сякаш се страхуваше да не би някой да го изпревари в последния момент. Доста странна личност е нашичкият мил доктор, нали?

Рип веднага сподели собствените си подозрения:

— Той не е чувал нищо за Кулите-близнаци…

— А пък рижавия му асистент — добави Дейн, — мъкнеше в куфара си пакет компютърни програми.

Дейн беше много горд, че и той има какво да добави, и то тъкмо пред Камил. Тишината, която настъпи след изказването му, беше изключително ласкателна за самолюбието му. Но както винаги, Камил не пропусна да го клъвне.

— И по какъв начин ви стана известен този поразителен факт? — осведоми се той.

Дейн реши да не обръща внимание на слабото, но твърде неприятно ударение върху „ви“-то.

— Ами, изтърва си куфара, книгата изпадна, а той панически се опита да я набута обратно.

Рип се протегна към шкафчето си и измъкна оттам дебел том с водонепроницаема подвързия.

— Такава ли беше? Дейн поклати глава.

— Не. Онази имаше подвързия с червена ивица. Същата като на Уилкокс, горе в сектора за управление.

Камил тихичко подсвирна, а Рип се облещи.

— Та това е пълният набор! — възкликна той. — Такива имат само щурманите. А когато един щурман се уволни, книгата се пази в сейфа на капитана, докато новият щурман не подпише договора. Според федералните закони на всеки кораб трябва да има само по един екземпляр от тази книга. Когато корабът се бракува, книгата трябва да се унищожи.

Камил се разсмя.

— Не бъди толкова наивен, приятелю. Как летят тогава всички бракониери и контрабандисти? Изсмукват си програмите от пръстите или нещо друго? Всички тези книги, които уж трябва да са изгорени, са на черния пазар; и много се търсят, да знаеш!

Рип замята глава.

— Не, не и не. Няма откъде да вземат новите програми. Ние ги получаваме на всяка от планетите, когато се регистрираме при пристигане. Защо според теб Уилкокс мъкне собствения си том в пристанищната регистратура всеки път, когато кацаме някъде? Тази книга се изпраща право в местния филиал на Службата по издирванията и там вписват новата информация. Не могат да пробутат друга книга на мястото на редовната — веднага ще ги засекат и ще ги спипат!

— Горкото ми наивно детенце — насмешливо разтягайки думите, изрече Камил. — Всеки път, когато Федерацията, затворена в своя идеалистичен пашкул измисли някой нов закон, на сцената моментално се появява някой хитрец, който ще си блъска главата ден и нощ, докато не измисли как да го заобиколи. Не знам как точно става това, но залагам дела си в тази авантюра, че е точно така. След като Торсън е видял книга с червена ивица у онзи момък, това се случва и сега.

Рип скочи.

— Трябва да кажем на Стен…

— Да кажем какво? Че Торсън е видял как от сандъка на онзи копач е изпаднала някаква книга, приличаща на щурмански пакет програми?… Всъщност, Торсън, вие не сте я държали в ръце, нито сте я прелистили, нали?

Дейн беше принуден да признае, че не е. Тогава Камил го подхвана, и то сериозно. Какви доказателства има той, Дейн, че сътрудникът от експедицията притежава именно онзи, забранения пакет от програми? Стен Уилкокс не си падаше по празните приказки — той се облягаше на фактите. Дейн не бе взел книгата, не можеше и да я покаже, и естествено, Уилкокс просто нямаше да му повярва.

— Така че, скъпи мой — отново се обърна Камил към Рип, — няма нужда да си играем на смели федерални агенти или пък на млади космически полицаи и да досаждаме на големите, докато в мърлявите ни ръчички не попадне някое по-убедително доказателство.

Рип отново седна. Думите на Камил го убедиха. А също и Дейн.

— Е, добре тогава — рече Рип, след като помисли малко, — ти казваш: „докато не разполагаме с по-убедителни доказателства“. Значи, все пак и ти смяташ, че не всичко покрай доктор Рич е съвсем перфектно?

Камил сви рамене.

— Според мен той е истински мошеник. Но това е само мое мнение и аз възнамерявам да си държа езика зад прекрасните си бели зъби дотогава, докато не почувствам, че действително мога да убедя властимащите в това. А междувременно — мисля, че си имаме достатъчно много работа. След един час ще се тегли жребий кой с кого ще лети на разузнаване.

„Кралицата“ разполагаше с два разузнавателни флипера. Това бяха малки машинки, предназначени за двама, а ако се посвиеш — и за трима души екипаж. Докато Дейн се занимаваше с разтоварването на екипировката на експедицията, работниците от инженерния сектор бяха подготвили старателно двете машини, за да могат разузнавателните групи да започнат работа още утре сутринта.

Нито една светлинка не проблясваше в навъсения мрак на лимбоанската нощ, така че съвсем скоро екипажа на „Кралицата“ загуби интерес към празните наблюдателни екрани, които свързваха „Кралицата“ с външния свят. Веднага след вечерята беше изтеглен жребия. Съставът на двете групи се определяше от тройната структура на екипажа. Във всяка от групите трябваше да има по един човек от инженерния сектор, един от сектора за управление и един от разнородната сбирщина на Ван Рейк.

Ако имаше избор, Дейн би помолил да бъде в една група с Рип. Но съдбата бе решила друго и Дейн получи точно това, което най-малко желаеше. Щом изтегли билетчето си, разбра, че неговите спътници ще бъдат Камил и Тау. Командир на групата трябваше да бъде инженер-свързочника, но по някакви свои съображения капитан Джелико го остави на борда, а на негово място прати лекаря Тау.

Твърде разстроен от неуспеха си, Дейн се прибра в предишната си, вече освободена каюта. От любопитство той я претършува, надявайки се да намери нещо, забравено от загадъчния доктор. В някой телевизионен сериал неустрашимия герой щеше непременно да намери секретни планове, но на… какво ли? Нямаше представа на какво точно, и тогава си припомни изпълнените със здрав разум разсъждения на Камил.

Така неусетно се замисли и за самия Камил, опитвайки се да разбере защо помощник-механика му е толкова антипатичен. В известна степен част от тази му неприязън се дължеше на ефектната външност и изисканите маниери на Камил. Самият Дейн все още не беше излязъл от възрастта, когато юношите още не знаят къде да си дянат ръцете и се спъват в мебелите, когато ходят. В Школата, на плаца, инструкторите обикновено го даваха за пример как не трябва да се изпълняват строевите упражнения. Дейн надникна в огледалцето на стената на каютата и не откри нищо привлекателно във физиономията си. Да, Камил беше късметлия — природата го бе надарила с красота и чар, за разлика от Дейн.

Не стига това, ами и по съобразителност Камил го оставяше далеч назад. Помощник-суперкаргото наскоро бе започнал да разбира и това. Той, Дейн, приличаше на булдог — действаше бавно, но сигурно. А Камил вършеше всичко леко и като на шега, прескачайки като скакалец от една работа на друга. „И никога не греши — помисли си Дейн с тъжна усмивка. — Поне веднъж да се беше издънил. А то — винаги и навсякъде е отвратително прав. Добре де. Психологът реши, че именно аз съм най-подходящият човек за този кораб и този екипаж. Но това съвсем не означава, че трябва да ми харесва всеки член на екипажа. Машината не е господ. Във всеки случай аз добре се разбирам с повечето хора, още от Школата си го знам.“

След като в края на краищата дойде до извода, че утрото е по-мъдро от вечерта, Дейн заспа. А когато се събуди рано сутринта на следващия ден, вече си мислеше колко е страхотно, че сега отива на разузнаване.

Капитан Джелико се бе съобразил с желанието на доктор Рич и не беше включил района на развалините в маршрута на разузнавачите. Но от друга страна, капитанът бе дал недвусмислени инструкции и на двете групи, в случай че откриеха нови следи от Предтечите, да му се докладва лично. Разбира се това не трябваше са става по радиото, защото доклада можеше да бъде засечен от лагера на Рич.

Дейн надяна на главата си шлема с късовълновия телефон и затегна на кръста си широкия колан, към който бяха прикрепени връзка тънко, но здраво въже, фенерче и чантичка с полеви инструменти. Никой не смяташе, че ще отсъстват дълго от „Кралицата“, но за всеки случай под седалките на флиперите бяха сложени индивидуалните порциони с концентрирана храна, полевите аптечки, пълни с вода манерки, а също и няколко сандъчета „стоки за контакт“, въпреки че според Дейн едва ли щяха да им дотрябват.

Камил седна зад пулта за управление, а Дейн и Тау се натикаха на седалката зад гърба му. Помощник-механикът натисна бутона върху пулта и извитият, обтекаем капак плътно покри кабината. Флиперът меко се откъсна от борда на „Кралицата“ и взе курс на север, по маршрута, зададен от капитан Джелико и Ван Рейк.

Слънцето вече беше високо. Лъчите му се отразяваха в реките от разтопена стъкловидна шлака и пробуждаха към живот хилавата зеленина, чийто изпокъсани ресни покриваха дъното на падината, намираща се в подножието на скалистия хребет. Дейн включи автоматичната камера.

Когато флиперът достигна зелената ивица и отдолу се показаха редки групички от храсталаци, Камил намали и се снижи, за да им е по-удобно да разглеждат. Но никъде нямаше никакви признаци за живот — нито на земята, нито във въздуха.

Те прелетяха първата долина от край до край, после Али зави надясно и като стрела излетя и се прехвърли през зъбатия гребен на една черна, грамадна скала, търсейки ново късче с плодородна почва. Така, те изследваха и втората долина и отново не намериха нищо освен храсти и разпръснати островчета от зеленееща се трева.

Третата долина се оказа по-интересна. По дъното й струяха водите на лъкатушещ ручей, растителността беше по-гъста и някак по-наситена — а не бледа и хилава както досега. Освен това имаше и още нещо. Дейн и Тау едновременно се развикаха:

— Намали!

— Ей го там!

В бързината Камил пропусна мястото, но веднага намали скоростта, зави обратно и се върна. Дейн и Тау, залепили се за прозрачната пластмаса на капака, жадно се взираха надолу, търсейки с поглед необичайното петно между храстите.

Видяха го. Дейн разбра, че не му се е сторило. Това беше обработваема земя, нива — мъничък, заграден участък с правилна форма. Всъщност, едва ли можеше да се нарече нива. Ограден с камъчета и съчки, участъкът беше около четири квадратни фута.

Там, миниатюрни растенийца бяха посадени в прави редички. Жълтите им, папратообразни листа непрекъснато трептяха, сякаш под поривите на вятъра, въпреки че по храстите в съседство не помръдваше нито лист.

Камил два пъти обиколи над „нивата“, а после изключи двигателя и започна да планира из долината в посока към изпепелената равнина. Прелетяха покрай още три, доста отдалечени едно от друго полета, а после, когато минаваха над широката част на долината, видяха три-четири такива „ниви“ една до друга. Всички те бяха оградени и изглеждаха старателно поддържани, въпреки че никъде не се виждаха нито пътеки, нито следи от онези, които бяха засели, обработвали и щяха да събират реколтата.

— Напълно е възможно — рече Тау и наруши мълчанието, — да си имаме работа с цивилизация, която е флорална, а не фаунална…

— Тоест, според теб това морковче само си е построило оградка и само се е посяло… — започна поредната си витиевата подигравка Али.

Но Дейн вече имаше отговор. Все пак нали беше специалист по контактите, а учителите му винаги казваха, че когато си имаш работа с извънземна цивилизация, трябва да разсъждаваш по-нашироко. Дори и най-щуравата хипотеза подлежеше на внимателно обсъждане.

— Може би това е един вид детска ясла — изрече той. — Тук възрастните екземпляри са посадили семената си…

Али презрително изсумтя, но Дейн реши да не се ядосва.

— Не може ли да кацнем? — попита той. — Това трябва да се разгледа по-отблизо… Но ще трябва да кацнем по-далечко от „нивата“ — добави за всеки случай.

— Слушай, нещастен търговец на дрънкулки такъв! — процеди през зъби Али. — Аз да не съм новобранец или кретен…

„Така ми се пада — честно си призна Дейн. — Камил има достатъчно опит, а аз за първи път съм на разузнавателен полет. Кой ме караше да се обаждам?… Сякаш дяволът ме дръпна за езика…“

Дейн мълча през цялото време, докато Али планираше с флипера по снижаваща се спирала към една гола скалиста площадка, разположена достатъчно далече както от ручея, така и от „нивите“.

Тау се свърза с „Кралицата“ и съобщи за направеното откритие. Отговориха му със заповед внимателно да огледат долината и да потърсят и други признаци за разумен живот.

Лекарят огледа скалите, обграждащи мястото, на което бяха кацнали, и каза:

— Може би има пещери…

Но докато се добираха пеша до долината, вървейки все покрай голите черни скали, не откриха нито една пукнатина или достатъчно голяма дупка, в която да се скрие животно с размерите поне на Синдбад.

— Може би са се скрили, когато са видели флипера — отбеляза Али, — и в момента ни наблюдават от някое скришно местенце.

Дейн предпазливо се озърна наоколо, вглеждайки се в скалните стени, струпванията от храсти и прорасляците от висока, твърда трева.

— Трябва да са мънички — полугласно промърмори той. — Нали и „нивите“ им са малки.

— Все пак може би са самите растения — откликна Тау.

Но на Дейн не му се щеше да се примири с това.

— Досега — бавно заизрежда той, — сме имали контакт с осем нехуманоидни раси. Соитите са земноводни, арвасите — нещо подобно на котки, фифтоците са молюски, а от останалите — три вида имат различен химически обмен, а кандойдите и мимсите са насекоми. Но разумни растения…

— … е напълно възможно да съществуват — завърши вместо него Тау.

И тримата много внимателно проучиха най-близката „нива“. Растенийцата достигаха до два фута височина, дантелените им листа непрекъснато трептяха. Бяха старателно оплевени и разредени. Разузнавачите не забелязаха нито плодове, нито семена, а когато се наведоха, за да огледат по-отблизо, почувстваха силен, но приятен аромат. Али задуши с нос.

— Карамфил?… Канела?… Да не би това да е плантация с лечебни растения?

— Защо пък точно лечебни?

Дейн приклекна. Странно. Миниатюрните плантации бяха грижливо обработени, но между тях нямаше никакви пътечки и не ставаше ясно как неизвестните фермери достигат до владенията си. Достигат? Може би тъкмо това е грешно… Ами ако са крилати? Той каза това на глас.

— Естествено, че са — каза с обичайното си ехидност Али. — Племе от прилепи. Излизат навън само през нощта. Затова и не са ни организирали тържествено посрещане!…

„Нощен начин на живот? Какво пък, съвсем е възможно — помисли си Дейн. — Значи, трябва да оставим някой на пост за през нощта. Впрочем, ако фермерите излизат да работят нощем, в пълен мрак, ще бъде много трудно да ги наблюдаваме. А сега можем да сторим само едно нещо: да се скрием някъде наблизо и да почакаме да се мръкне. Навярно просто сме ги подплашили“.

Дейн и Тау залегнаха в сянката на една висока скала, а Камил закара флипера на върха на скалата, така че да не се вижда отдолу. Миризливите растения продължаваха да трептят, а дивите им събратя неподвижно стърчаха покрай ручея.

Животинският свят на Лимбо не се отличаваше нито с разнообразие, нито с изобилие. Освен пробите от водата и образци от растенията, Тау успя да се сдобие само с някакво насекомо, приличащо на земен бръмбар с цвета на почвата. Той го пъхна в една кутийка, за да може да го изследва по-подробно, когато се прибереше на „Кралицата“. След около час още едно насекомо с мътно проблясващи криле премина над ручея. Животни, птици и земноводни така и не се появиха.

— В едно такова пепелище — поясни полугласно Тау, — могат да оцелеят само най-примитивните същества…

— Тогава как ще обясниш „нивите“? — възрази Дейн. През цялото това време той си блъскаше главата с какво да съблазни тайнствените лимбоанци, ако изобщо се покажеха. Трудна задачка, защото и понятие си нямаше какви биха били те. Например, ако зрението им се различаваше от човешкото, то ярко оцветените дрънкулки, които се ползваха с такъв успех при примитивните хуманоидни племена, нямаше да свършат никаква работа. Ако пък диапазона на слуха им беше различен, то музикалните кутийки, които така се харесваха при контакта с кандейците, щяха да бъдат напълно безполезни… Дейн бе склонен да вземе за отправна точка обонянието. Растенията в плантациите ухаеха твърде силно дори за човешкия му нос, с неговата общо взето слаба чувствителност. Единственото, което можеше да се твърди със сигурност за коренните обитатели на тази планета, е, че имаха обоняние. Ако използва за примамка миризми, и то силни… Можеше и да стане. Дейн каза на Тау:

— Тези растения миришат доста силно. Нямате ли в аптечката си нещо с подобна миризма? Знам, че разполагаме с ароматния сапун от Гаратол, но той едва ли е подходящ…

Тау се усмихна.

— Търсите примамка? Да, може би някоя миризма би им харесала. Само че по-добре да преровим запасите на Мура, а не аптечката. Ако вземем по една-две щипки от различните подправки…

Дейн облегна гръб на скалата. Как не се сети сам? Подправките се използват в кулинарията — естествено, че при Мура щеше да открие нещо подходящо за същества, отглеждащи толкова дъхави треви. Значи се налагаше да се върне до „Кралицата“…

— И още нещо — продължи Тау. — Както изглежда, днес едва ли ще се стигне до контакт. По всяка вероятност те водят нощен начин на живот, тоест, трябва да оборудваме съответния наблюдателен пост. А сега трябва да се прибираме…

Тау беше командир на групата и той вземаше решенията. Дейн се зарадва, искаше колкото се може по-скоро да се заеме с подготовката за контакта. Те помахаха на Камил да спусне флипера, свързаха се по радиото с „Кралицата“ й получиха заповед да се връщат.

Капитанът и суперкаргото ги чакаха в командния сектор, изслушаха Тау и позволиха на Дейн да сподели мнението си за подправките като примамка. Когато вдъхновението на Дейн се изчерпа, капитанът се обърна към Ван Рейк.

— Как смятате, Ван? Вие използвали ли сте някога подправки при контакт?

Суперкаргото сви рамене.

— Можеш да използваш каквото си искаш, стига да привлича туземците. Можем да използваме и подправки наред с обичайния комплект неща…

Джелико произнесе в микрофона:

— Франк, качете се при мен. Вземете и образци от всички подправки, с които разполагате. Вземете от всичко, което мирише хубаво и силно.

Два часа след това Дейн се взираше в плодовете на труда си, опитвайки се да бъде обективен. Беше намерил един плосък камък на половината път между две от „нивите“. Върху камъка бяха подредени образци от стоките — украшения, малки играчки, изделия от метал, набиващи се на очи, музикална кутия, направена така, че започваше да свири, щом я вземеш в ръце. И накрая, Дейн бе поставил върху камъка и три пластмасови чашки с дъхави смеси от подправки, покрити с лека тъкан.

В близките храсти бяха скрили и маскирали насочен към камъка предавател. Дейн, Тау и Камил щяха да прекарат нощта пред екрана във флипера, на върха на скалата.

Дейн все още недоумяваше как така му бяха поверили такава важна работа. Но вече бе започнал да разбира справедливия закон на борда на „Кралицата“ — „след като си го измислил — направи го“. Успех или провал — всичко зависи от теб самия. Затова и Дейн се чувстваше доста несигурен и нервен, когато се качваше във флипера, за да отиде на върха на скалата.