Андре Нортън
Кралицата на Слънцето (13)

Глава 13
Нападение и задънена улица

Наближаваше утрото. Небето на изток просветля. Но сигнал от „Кралицата“ нямаше и нямаше. Смисъл да се надяват повече, абсолютно липсваше.

Тъй като не беше по силите му да стои и да бездейства, Дейн се измъкна от укритието си и тръгна покрай сипея, за да поогледа наоколо. Канарата, върху която се бяха разположили, разделяше долината на две, приличащи на изплезени езици по-малки долчинки. В едната от тях бяха Уилкокс и Кости, а другата все още не бяха проучили.

Тъкмо в тази неизследвана долчинка Дейн забеляза поточето. Вече знаеше, че живота на Лимбо е тясно свързан с наличието на вода — където имаше вода, там имаше и живот. Бреговете на поточето бяха обрасли с трева и храсти, имаше и няколко от миниатюрните „ниви“ — Дейн преброи около десетина.

Само че този път имаше кой да ги обработва. Двама лимбоанци бавно се придвижваха между редовете с растения, разрохквайки почвата около корените им с нишковидните си пипалца. Кълбовидните им тела се полюшваха на всяка крачка.

Изведнъж те застинаха. Тъй като нямаха нито глави, нито уши, Дейн не знаеше какво точно правят в момента, но можеше да се предположи, че се ослушват или се взират в нещо.

Появиха се още трима лимбоанци. Те носеха дълга върлина, от края на която висеше някакво животно с големината на котка. Ловците се приближиха до фермерите и хвърлиха върлината. През бинокъла се виждаше как всички застанаха в кръг и сплетоха пипалцата си.

Дейн усети как някой сложи ръка върху рамото му. Той трепна и се обърна. Пред него стоеше Мура, долепил пръст върху устните си.

— Тихо — прошепна стюардът. — Някакъв краулер идва насам…

Лимбоанците отново замръзнаха за секунда и изведнъж с невероятна скорост се пръснаха на всички страни. Брегът на поточето опустя.

В утринната тишина се разнесе хрущенето на чакъла под гъсеничните вериги, и в долината се плъзна краулер. Камил се бе оказал прав — не беше стандартен модел. Машината беше тясна и много дълга, а докато се движеше, корпусът й някак странно се извиваше — като че ли беше с шарнирно окачване.

Зад пулта за управление седеше човек. Лицето му не се виждаше заради козирката на шлема, но беше облечен по същия начин, както Рич и хората му.

Пръстите на Мура се впиха в рамото на Дейн. Но и самият Дейн вече беше забелязал лекото движение в храстите. После през храстите се промуши един лимбоанец, който притискаше тежък речен камък към горното си кълбо. Зад него се показа още един, който също носеше камък.

— Добре ще го подредят… — едва чуто прошепна Мура.

Краулерът вървеше спокойно напред, скрибуцайки с веригите си върху чакъла и разплисквайки водата в ручея. Стигна до първата „нива“, веригите прегазиха ниската оградка и започнаха да мачкат посадените растения.

Лимбоанците, прикрити зад храсталака, с лекота се носеха зад краулера, без да изостават и за миг. Всеки носеше или камък, или къс скала и по всичко изглеждаше, че капанът щеше да щракне всеки момент.

Разярените собственици на плантациите нанесоха удара си, когато машината прегазваше третото поле. Градушка от точно насочени камъни се стовари върху краулера и шофьора му. Един от камъните попадна право върху шлема — шофьорът сподавено изохка, изправи се и рухна върху пулта. Машината поднесе, едната й верига се удари в стърчаща скала и краулерът опасно се наклони.

Дейн и Мура набързо скочиха от канарата. Шофьорът несъмнено си получи заслуженото, но все пак беше човек и те не можеха да позволят на нехуманоидите да го довършат. Лимбоанците вече бяха изчезнали, но за всеки случай Дейн и Мура прекараха хипноизлъчвателите си по околните храсти, преди да се приближат до краулера. После Дейн подхвана омекналото тяло на шофьора и го повлече зад скалата, по-далече от храстите, откъдето можеха при необходимост да отразят евентуална нова атака на лимбоанците. Мура го прикриваше със зареден хипноизлъчвател.

Впрочем, ново нападение така и не последва. Или хипноизлъчвателите бяха подействали, или появата на още двама земяни ги бе подплашила, но лимбоанците не се показаха повече. Сега долината изглеждаше абсолютно пуста — бяха останали само Мура, Дейн и проснатото в краката им тяло.

— Да опитаме ли да го качим горе? — кимна Дейн към канарата.

Мура се усмихна.

— Опитай — каза той. — Но на мен ми се струва, че само някой надрусан с крекс би успял да се изкатери догоре с такъв товар на гърба си…

Дейн се опомни. Естествено, Мура беше прав. Изкачването на канарата беше трудна работа дори и ако ръцете ти са свободни, а да го сториш с такъв тежък товар беше направо невъзможно.

Междувременно контузеният шофьор застена и се размърда. Мура приклекна на едно коляно, откачи кобура с бластера от кръста му и тутакси го закачи на собствения си колан. После охлаби ремъка под брадичката, смъкна пукнатия шлем от главата на шофьора и делово го заудря по небръснатите бузи.

Това подейства. Бандитът примига и се надигна; Мура му помогна, издърпвайки го за яката.

— Време е да тръгваме — каза стюардът. — Я да видим…

Двамата с Дейн изправиха бандита на крака и го поведоха, заобикаляйки канарата, към укритието, в което чакаха Уилкокс и Кости.

Бандитът беше зашеметен и вървеше като пиян, но се опитваше да запази равновесие. Но независимо от всичко Мура здраво го стискаше за ръката, и Дейн се досещаше, че стюардът има готовност във всеки един момент да приложи някоя от хватките си по борба свободен стил, с които бе известен на „Кралицата“ — нямаше човек, който да му се опре.

Самият Дейн постоянно се озърташе, защото хич не му се щеше да стане жертва на точно прицелен камък. По пътя на логиката, навярно лимбоанците вече ги мислеха за съюзници на този мерзавец, така че всички надежди за установяване на търговски взаимоотношения с тях отиваха по дяволите. Но как да захвърлят човек на произвола на съдбата!…

Бандитът изплю кръв и каза на Мура:

— Вие от хората на Обмер ли сте? Не знаех, че са повикали и вас…

Лицето на Мура не трепна.

— Работата е много важна — каза той. — Доста народ извикаха…

— Кой ме хлопна по главата? Онези проклети твари ли?

— Да, туземците бяха. Замеряха ви с камъни.

Бандитът гневно се озъби.

— Отдавна трябваше да им видим сметката!… Само да си покажеш носа из тези хълмове, и веднага се намира някой да ти счупи главата… Май отново ще опитат бластерите… Само че е трудно да ги настигнеш, много бързо бягат, пущините…

— Вярно — потвърди Мура. — А сега насам.

Той подбутна пленника да завие към втората долчинка. Но онзи май за първи път се усъмни и се опъна.

— А защо натам? — попита той, премествайки погледа си от Мура върху Дейн. — Тази дупка е без изход…

— Скрихме краулера си вътре — обясни Мура. — Смятам, че във вашето състояние е по-добре да се возите, отколкото да вървите пеша.

— Да, наистина… Главата ми направо ще ме довърши… — Той вдигна свободната си ръка и се намръщи, когато напипа цицината зад дясното си ухо.

Дейн най-после си пое дъх. Мура беше великолепен. Може би щяха да доставят този дангалак до мястото, без да им се налага да водят битка с него.

Здраво стиснал пленника, Мура заобиколи огромна купчина камъни и след малко всички влязоха в пещерата, а насреща им се изправиха Уилкокс и Кости.

Когато бандитът видя краулера им той разбра всичко. Целият се напрегна и спря толкова внезапно, че Дейн по инерция налетя отгоре му. Свободната ръка на бандита зашари около кръста му, но не намери кобура с бластера.

— Кои сте вие? — хрипкаво попита той.

— Тук ние задаваме въпросите, приятел! — прозвуча гласът на Кости и той се приближи, оглеждайки го отгоре до долу. — Ти ще трябва да отговориш на този въпрос!

Бандитът се обърна с надеждата да зърне някакъв изход, но Мура с рязко движение на китката си го принуди да се обърне отново с лице към Уилкокс и Кости.

— Да — меко изрече стюардът. — Много бихме желали да разберем кой сте вие?

Бяха само те четиримата и може би затова пленникът реши да се държи нагло.

— А-ха! — тържествуващо извика той. — Вие сте от онзи кораб!…

— От един от корабите — поправи го Мура. — На тази планета има много, твърде много кораби.

Тези думи подействаха на бандита като шамар. Дейн реши да импровизира:

— Например, корабът на изследователите…

Пленникът се олюля. Зеленикава бледност покри изцапаното му с кръв лице, той прехапа устни, сякаш се опитваше да не изкрещи.

Уилкокс приседна върху веригата на краулера, измъкна бластера си и като го подпря на коляното си, се прицели право в корема на пленника.

— Да, тук има доста кораби — промълви той. Ако не бяха жилите, играещи по скулите му, човек можеше да си помисли от тона му, че щурманът води светски разговор. — Как мислите, ние от кой кораб сме?

Но пленникът все още не се предаваше.

— Вие сте от онзи… „Кралицата на Слънцето“… — промърмори той.

— Защо пък точно от него? — бързо го засече Мура. — Защото няма други оцелели ли?… Я по-добре започни от самото начало, скъпи мой.

— Давай, разказвай! — Кости се приближи към пострадалия бандит и надвисна отгоре му с огромното си тяло. — Започвай да пееш, красавецо, но не ни губи времето с увъртания и помисли за скъпоценното си здраве!… А ако се инатиш, търпението ни просто ще свърши, ясно ли ти е?!

Пленникът бе прекалено наясно. Наясно както със заплахата, таяща се в тихия глас на Мура, така и със силата, излъчваща се от огромните космати ръчища на Кости…

— Кой сте вие и какво правите тук? — отново започна разпита Уилкокс.

— Казвам се Лев Снолл — мрачно отговори бандитът. — И ако наистина сте от „Кралицата на Слънцето“, много добре знаете какво правя тук… Но все едно, нищо не можете да направите — ще държим вашето корито залепено за земята толкова, колкото ние поискаме…

— Но моля ви, какво говорите? — разтягайки гласните, насмешливо изрече Уилкокс. — Значи възнамерявате да задържите онзи кораб долу, на равнината, неопределено дълго време? А с какви въжета ще го удържите?

Пленникът се ухили издевателски.

— Не ни трябват въжета — каза той. — Самата планета ни помага… Когато ни потрябва, тя става същинска мишеловка…

Уилкокс се обърна към Мура.

— Тоя какво — да няма сътресение на мозъка?

Мура кимна.

— Нещо такова… — рече готвачът. — Не мога да преценя добре, не съм лекар, но май здравата са го халосали по главата…

Сега Снолл се хвана в капана.

— Ако си мислите, че съм луд, грешите… Няма да повярвате какво намерихме тук! Машина на Предтечите, която все още работи! Притегля корабите направо от космоса и ги разбива в скалите!… Докато машината работи, вашата „Кралица“ ще си остане залепена за земята. Дори и да беше полицейски дреднаут… абе и с такъв ще се справим, колко му е!

— Бре, бре, направо невероятни новини! — каза Уилкокс. — Значи, имате някаква машинка, която изсмуквала корабите направо от космоса? Това е супер! Кой ви прошушна това? Да не би „Шепнещите“?…

— Казвам ви, не съм ненормален, така е!

Кости положи ръце върху раменете му и го натисна да седне на камъка.

— Да, да, разбира се, точно така… — с издевателски спокоен глас задудна той. — Всичко е точно както казваш… Една такава голяма машина, и Предтечите я управляват… Тя протяга ръка към космоса и прави ето така… — ръката на Кости се протегна и рязко се сви в юмрук току под носа на бандита, сякаш бе хванал муха.

Но пленникът вече се бе поокопитил малко.

— Ако щете вярвайте, ваша си работа — каза той. — Нека вашия тъп капитан само се опита да излети, и сами ще се убедите. Нищо хубаво не ви чака… А като приключим с коритото ви, бързо ще ви изловим — един по един…

— Така значи, били сме лесни за хващане, а? — повдигна лявата си вежда Уилкокс. — Все пак от доста време сме тук, а още никой не ни е хванал.

Снолл озадачено се вторачи в тях.

— Какви ми ги дрънкате?… — каза той накрая. — Нали сте от „Кралицата“… Носите търговската униформа…

— Но не сте съвсем сигурни, нали? — лукаво подметна Мура. — Може да се окаже, че сме от съвсем друг кораб, попаднал в същия капан. Защо сте толкова сигурни, че нито един от екипажите не е оцелял? Може би още някои се скитат някъде из околностите.

— Дори и така да е, няма да е задълго!… — изтърва си нервите Снолл.

— О, да, умеете ги тия работи! С ей тези нещица! — повдигна бластера Уилкокс. — Видяхме как сте подредили екипажа на „Римболд“…

— Тогава не бях там! — дрезгаво каза Снолл. Независимо от утринния хлад, лицето му се бе покрило с пот.

— А пък аз мисля, че всички вие сте бивши престъпници — възрази Уилкокс с все същия светски тон, както досега. — Между другото, сигурен ли сте, че няма обявена награда за главата ви?

Това преля чашата. Пленникът понечи да побегне, но стоманената ръка на Кости го задържа на място.

— Да, да, да!!! — панически закрещя той. — Да, обявена е! И какво от това? Какво можете да направите? Ще убиете невъоръжен човек? Хайде де! Убийте ме!…

Търговците можеха да бъдат и жестоки, когато обстоятелствата го изискваха, но Дейн прекрасно знаеше, че Уилкокс за нищо на света няма да причини зло на невъоръжен човек, дори и за главата му да е обявена награда и Космическата полиция да го е заклеймила като престъпник и убиец. Но тогава Мура се намеси в разговора.

— Да ви убием? Че защо? — спокойно рече той. — Ние сме свободни търговци, и вие прекрасно знаете какво означава това. Бърза смърт от бластер е твърде лек начин да напуснете този свят. Но тук, извън пределите на Федерацията, на необитаваните светове, ние понаучихме туй-онуй… Разбирате ме, нали, Лев Снолл?

Физиономията на стюарда съвсем не беше заплашителна, лицето му беше добродушно и приветливо, но Снолл побърза да отмести очи и всички чуха как мъчително преглътна.

— Няма да посмеете… — хрипкаво изрече той, но гласът му трепереше.

Явно вече беше разбрал що за хора стоят насреща му — много по-опасни, отколкото си бе мислил в началото. В престъпния свят си ширеха всякакви ужасни слухове за свободните търговци. Смятаха ги за не по-малко жестоки от Космическата полиция, а трябваше да се има предвид и факта, че търговците не бяха длъжни да спазват никакви правила и ограничения. И Снолл повярва — този дребничък човек с приветливо лице нямаше да се спре пред нищо.

— Какво искате от мен? — попита бандитът.

— Истината — рече Уилкокс.

— Аз вече ви я казах, всичко е точно така… Там, в планините, ние намерихме машината на Предтечите… Тя действува на корабите, когато попаднат в лъча… или в полето й… не знам, нямам представа как точно работи. Никой не я е виждал освен ония там, умниците, дето разбират от разните му честоти и други такива…

— А защо „Кралицата“ кацна без проблем? — попита Кости.

— Защото тогава тази джаджа беше изключена. Нали и Салазар беше на борда…

— Гарт Салазар. Той пръв разбра какво сме намерили. А когато тук се изтресоха издирвачите, Салазар ни нареди да се скрием… Знаеше, че ако планетата бъде обявена на търг, с нас е свършено. После успя да свали някакво старо корабче, ние го закърпихме как да е и той замина за Наксос. А какво се случи там, вие вече знаете… Салазар ви омота с идиотската си история и докара кораба ви дотук… хубав кораб, голям и празен, тъкмо какъвто ни трябваше, за да прекараме плячката…

— Плячката? А самите вие — как попаднахте тук? Катастрофирахте ли?

— Не, Салазар беше претърпял катастрофа. Преди десет или може би дванадесет години. Отървал се е лесно и започнал да шари насам-натам с хората си… е, тогава те намерили тази машина и започнали да я бъзикат, докато не се научили как се включва и изключва. А когато дошли издирвачите, Салазар го е нямало и машината е била изключена — за да не пострада, когато се връща…

— Жалко, че не е пострадал; а къде е машината? — попита Уилкокс.

Снолл поклати глава.

— Това не знам… — Кости се приближи към него и онзи закрещя: — Ей богу, наистина не знам! Само Салазар и хората му знаят къде е и как работи!

— А те колко са? — попита Кости.

— Салазар и още трима или четирима… Машината е в планините… някъде там… — и той посочи с треперещия си пръст към планинския хребет.

— Според мен знаеш повече… — започна Кости, но Дейн го прекъсна:

— А какво е правил Снолл сам на краулера? Или и това не знае?…

Мура оправи ремъка под брадичката си, сведе очи и рече:

— Струва ми се, че бяхме малко небрежни. Трябваше да поставим някого на пост отвън: в долината може да довтасат приятелчетата на Снолл…

— Аз ще отида — каза Дейн и затича към канарата. На пръв поглед в пустошта нищо не се беше променило: непристъпната „Кралица“ все още си стоеше със задрани люкове, а около нея все така се тълпяха бандитите. Но към канарата се бе отправил още един от странните краулери. Зад шофьора седяха двама бандити, а между тях Дейн с внезапно примряло сърце съзря човек в жълтата униформа на Търговския флот.

Дейн не можеше да види лицата им дори и с бинокъла, но това почти сигурно беше Рип. И докато гледаше, стана ясно, че краулерът се насочва точно към устието на онази долчинка, където Снолл бе попаднал в засада.

Ето, това беше шансът им — не само да освободят Рип, но и да отворят голяма дупка в противниковите редици! Дейн допълзя до края на канарата и не смеейки да викне, започна яростно да размахва ръце, стараейки се да привлече вниманието на приятелите си долу. Забелязаха го веднага. Уилкокс и Мура кимнаха, а Кости моментално завлече Снолл по-навътре в пещерата. Тогава Дейн се върна на поста си и с нарастваща възбуда зачака влизането на краулера в долчинката.