Арналдур Индридасон
Стъклен град (9)

7

Младоженецът посрещна Ерлендур в офиса си. Работеше като ръководител на отдела за качество и продажби в компания, внасяща на едро зърнени храни от Америка. Докато сядаше в офиса му, инспекторът, който не беше вкусвал американски зърнени храни през живота си, се запита какви ли задължения имаше един ръководител на отдел за качество и продажби. Не го попита, разбира се. Младоженецът носеше добре изгладена бяла риза и дебели тиранти, а ръкавите му бяха запретнати нагоре, сякаш управлението на качеството изискваше неимоверни физически усилия. Беше среден на ръст, леко закръглен и с тънка ивица брада около дебелите си устни. Името му бе Виго.

— Нямам новини от Диса — каза припряно Виго и седна срещу Ерлендур.

— Нещо, което казахте, ли я…

— Всички мислят така — прекъсна го младоженецът. — Мислят, че вината е моя. Това е най-лошото. Ужасно!

— Забелязахте ли нещо необичайно, преди да избяга? Нещо да я е разстроило?

— Всички просто се забавляваха. Знаете как е на сватба.

— Не, не знам.

— Все някога сте били на сватба, нали?

— Веднъж. Но беше отдавна.

— Дойде време за първия танц. Речите бяха свършили и приятелките на Диса бяха организирали забавление — акордеонистът бе дошъл и ние трябваше да изтанцуваме първия танц. Седях на нашата маса и всички започнаха да се оглеждат за Диса, но нея я нямаше.

— Къде я видяхте за последно?

— Седяхме заедно и тя каза, че отива до тоалетната.

— Вие какво й казахте? Нещо, което да я е разсърдило?

— Съвсем не! Целунах я и й казах да се връща бързо.

— Колко време измина от отиването й до момента, в който започнахте да я търсите?

— Не знам. Седнах при приятелите си, а после излязох навън за цигара — всички пушачи трябваше да излизат навън… Заговорих се с гостите там, а когато седнах отново, акордеонистът дойде при мен, за да ме попита за танца и музиката. Побъбрих си с още няколко души — сигурно е минал половин час, не знам.

— И не я видяхте изобщо през това време, така ли?

— Не. Когато разбрахме, че я няма, настана истинска катастрофа. Всички погледи се вторачиха в мен, сякаш вината беше моя.

— Какво предполагате, че й се е случило?

— Търсих я навсякъде. Говорих с всичките й приятели и роднини, но никой не знаеше нищо… или поне така ми казаха.

— Смятате ли, че някой лъже?

— Е, трябва да бъде все някъде, нали?

— Знаехте ли, че е оставила бележка?

— Не. Каква бележа? Какво искате да кажете?

— Закачила е картичка на дръвчето с пожелания. Текстът гласи: „Той е чудовище, какво съм сторила?“. Знаете ли какво е имала предвид?

— Той е чудовище? — повтори младоженецът. — Кого е имала предвид?

— Мислех, че може да става дума за вас.

— За мен?! — развълнува се Виго. — Никога! Никога не бих й сторил нещо лошо. Не съм аз. Не може да е имала предвид мен.

— Колата, която е взела, е намерена в Гардастраети. Това говори ли ви нещо?

— Тя не познава никого там. Ще я обявите ли за изчезнала?

— Родителите й искат да й дадат време, за да се върне сама.

— А ако не го направи?

— Тогава ще решим — поколеба се в отговора си Ерлендур. — По мое мнение би трябвало да ви потърси. Да ви каже, че е добре.

— Чакайте малко, да не намеквате, че вината е моя и тя не иска да говори с мен, защото съм й направил нещо? Господи, каква ужасна история съчинявате! Знаете ли как се почувствах, когато дойдох на работа в понеделник? Всичките ми колеги бяха на празненството. Дори шефът ми! Смятате ли, че вината може да бъде моя? Мамка му! Всички мислят, че аз съм виновен!

— Жени — отвърна инспекторът и се изправи. — Трудно се поддават на контрол на качеството.

 

 

Ерлендур тъкмо бе пристигнал в офиса си, когато телефонът иззвъня. Веднага разпозна гласа, въпреки че отдавна не го беше чувал. Бе все така ясен, силен и твърд въпреки напредналата възраст. Познаваше Марион Брием от почти трийсет години и отношенията им бяха минали през доста изпитания.

— Току-що се върнах от хижата — каза гласът — и чух новината веднага щом стигнах в града.

— За Холберг ли говориш? — попита Ерлендур.

— Чете ли доклада за него?

— Знам, че Сигурдур Оли проверяваше компютърните данни, но не съм се чувал с него. Какъв доклад?

— Въпросът е дали изобщо е във файловете. Най-вероятно са направили чистка. Съществува ли закон за това как се процедира с изчистените доклади? Унищожават ли ги?

— Накъде биеш?

— Оказва се, че Холберг не е гражданин за пример — каза Марион Брием.

— В какъв смисъл?

— Много вероятно е да е бил изнасилвач.

— По какво съдиш?

— Обвинен е в изнасилване, но не е осъден. Било е през шейсет и трета. Трябва да прегледаш докладите.

— Кой го е обвинил?

— Жена на име Колбрун. Живее в…

— Кефлавик?

— Да, откъде знаеш?

— Намерихме снимка в бюрото на Холберг. Изглеждаше така, сякаш някой я беше скрил там. Фотографията е на надгробна плоча на момиче на име Аудур, от гробище, което още не сме установили. Събудих един от живите мъртъвци в Националната статистическа служба и открих името на Колбрун върху смъртния акт. Била е майка на малката Аудур. Тя също е мъртва.

Марион не отговори.

— Марион? — попита Ерлендур.

— И какво ни казва това? — отвърна накрая гласът.

Инспекторът се замисли.

— Ами, ако Холберг е изнасилил майката, има голяма вероятност да е баща на момичето и това обяснява защо снимката е била в бюрото му. Детето е било само на четири години, когато е починало — родено е през шейсет и четвърта.

— Холберг не е бил осъден — изтъкна Марион Брием. — Случаят е прекратен поради липса на доказателства.

— Смяташ ли, че си е измислила изнасилването?

— За онези дни е малко вероятно, но нищо не може да се докаже. За една жена винаги е трудно да повдигне обвинение за такъв род насилие. Не можеш да си представиш през какво е преминала преди четиридесет години. Дори днес за жертвата е трудно да се изправи пред съда, а какво остава за тогавашното време. Не вярвам да го е направила за удоволствие. Може би снимката е доказателство за бащинство. Но защо Холберг я е държал в бюрото си? Изнасилването е станало през шейсет и трета. Казваш, че Колбрун е родила дъщеря си през следващата година… След четири години момичето умира. Колбрун я погребва. Без съмнение Холберг е замесен. Може би е направил сам снимката. Но защо? Вероятно това е разковничето.

— Със сигурност не би присъствал на погребението, но може да е отишъл при гроба по-късно и да е направил снимката. Това ли намекваш?

— Това също е възможно.

— Накъде биеш?

— Може би Колбрун е направила сама снимката и я е изпратила на Холберг.

Ерлендур се замисли за момент.

— Но защо? Ако я е изнасилил, защо да му изпраща снимка на гроба на малкото си момиченце?

— Добър въпрос.

— В смъртния акт пише ли от какво е починала Аудур? — попита Марион Брием. — Злополука ли е било?

— Умряла е от злокачествен тумор в мозъка. Смяташ ли, че това може да е важно?

— Направили ли са аутопсия?

— Да. Името на доктора е върху смъртния акт.

— А майката?

— Умряла е внезапно в дома си.

— Самоубийство?

— Да.

— Не се отбиваш вече — каза Марион Брием след кратко мълчание.

— Много работа — въздъхна Ерлендур. — Страшно много работа.