Арналдур Индридасон
Стъклен град (38)

36

Хана бе уведомила доктора и той не беше изненадан от посещението на инспектора. Живееше в изискана къща в старата част на Хафнарфьордур и посрещна сам госта си на вратата. Бе самото олицетворение на аристократизъм и добро възпитание — нисък, плешив като билярдна топка и с внушителна осанка под плътния си халат. Бохем, помисли си Ерлендур, с винаги румени бузи. Възрастта му не можеше да се определи, но навярно беше на около шейсет. Поздрави инспектора, като му стисна ръката със сухата си длан и го покани в салона.

Полицаят седна на виненочервен кожен диван и отклони поканата за питие. Докторът се разположи срещу него и го изчака да започне. Ерлендур се оглеждаше из просторния салон, който бе богато украсен с картини и предмети на изкуството, и се запита дали докторът живее сам. Зададе въпроса си на глас.

— Винаги съм живял сам — отговори събеседникът му. — Така се чувствам най-щастлив. Казват, че мъжете на моята възраст съжаляват, че нямат семейство и деца. Колегите ми постоянно показват снимки на внуците си, носят ги на конференции из цял свят, но аз никога не съм искал да създам семейство. У мен никога не се зароди желанието да имам деца.

Говореше свободно и приятелски, сякаш полицаят му беше най-близък приятел. Ерлендур не бе впечатлен.

— Но се интересувате от органи в буркани — каза той.

Лекарят не му позволи да го извади от равновесие.

— Хана ми каза, че сте се ядосали — рече той. — Но не знам защо трябва да се ядосвате. Не правя нищо незаконно. Да, имам малка колекция от органи. Повечето от тях съхранявам във формалин в стъклени буркани. Тук, в къщата са. Бяха за унищожение, но аз ги взех и удължих малко живота им. Пазя и други видове биологични проби — тъканни проби.

— Вероятно се чудите защо го правя — продължи той, ала Ерлендур поклати глава.

— „Колко органа сте откраднали?“ беше въпросът, който исках да ви задам — каза инспекторът, — но той може да почака.

— Не съм крал органи — отвърна лекарят и потърка плешивата си глава. — Не разбирам враждебното ви отношение. Имате ли нещо против да си сипя глътка шери? — попита той и стана.

Ерлендур го изчака да отиде до шкафа с алкохол. Сипа си една чаша и предложи на посетителя, но последният отказа и докторът поднесе ръба на чашата към дебелите си устни. На пълното му лице се изписа изражение на наслада от вкуса.

— Обикновено хората не си задават подобни въпроси — продължи той, — а и няма причина за това. Всичко мъртво е безполезно в нашия свят — това важи и за мъртвото човешко тяло. Не е нужно да проявяваме сантименталност. Душата си е отишла. Останали са единствено останките. Трябва да можете да го погледнете от медицинска гледна точка. Тялото е нищо, разбирате ли?

— За вас обаче очевидно означава много. Защото събирате телесни части.

— В другите държави университетските болници купуват органи за учебни цели — обясни докторът. — Но в Исландия практиката не е такава. Тук трябва да поискаме разрешение за аутопсия при всеки отделен случай и понякога искаме разрешение, за да отстраним някой орган, който може да няма нищо общо със смъртта. Хората или се съгласяват, или отказват — това е. Обикновено се касае за тела на зрели хора. Никой не краде органи.

— Но невинаги е било така — възрази Ерлендур.

— Не знам как е било в старите дни. Но всички знаем, разбира се, че тогава не са следели толкова стриктно какво е ставало с органите. Не разбирам, наистина не разбирам защо моите действия ви стряскат. Помните ли онзи репортаж от Франция? За завода за коли, в който използвали истински човешки тела при експерименталните тестове, включително и на деца. Трябва да се шокирате от това, вместо от мен. Органи се купуват и продават навсякъде по света. Дори са убивани хора заради техните органи. Моята колекция едва ли може да се нарече криминално деяние.

— Но защо? — попита полицаят. — Какво правите с тях?

— Изследвания, разбира се — отговори лекарят и отново отпи от шерито си. — Изследвам ги под микроскоп. Какво може да прави един колекционер? Колекционерите на марки събират и изучават пощенски клейма. Колекционерите на книги държат в домовете си безброй стари издания. Астронавтите изучават целият свят от умопомрачителна височина, а аз изучавам своя микроскопичен свят.

— Щом хобито ви са изследванията, имате ли оборудване за изследване на пробите и органите, които притежавате?

— Да.

— И то е тук, в къщата?

— Да. Ако пробите се пазят добре, могат винаги да бъдат изследвани. Когато се получи нова медицинска информация или искам да разгледам нещо по-специфично, те са идеални за тези изследователски цели. Наистина идеални.

Докторът замълча.

— Интересува ви Аудур, нали? — попита след малко.

— Значи знаете за нея? — изненада се Ерлендур.

— Ако не й беше направена аутопсия и ако мозъкът не беше изваден, никога нямаше да разберете какво я е убило. Давате си сметка, надявам се. От доста време е под земята. Нямаше да бъде възможно да изследвате ефикасно мозъка след трийсет години в почвата. Разбирате това, надявам се.

Лекарят се замисли за момент.

— Чували ли сте за Луи XVII? Той е син на Луи XVI и Мария Антоанета, хвърлен е в затвора по време на Френската революция, екзекутиран на десетгодишна възраст. Даваха го по новините преди година, а може би и повече. Френски учени откриха, че е умрял в затвора и не е избягал оттам, както твърдяха някои. Знаете ли как са го разбрали?

— Не си спомням историята — отговори Ерлендур.

— Сърцето му е било извадено и запазено във формалин. Когато се появили ДНК-тестовете, открили, че твърденията на предполагаемите родственици на френската кралска фамилия се основават на лъжа. Оказало се, че нямат роднинска връзка с принца. Знаете ли кога е починал Луи?

— Не.

— Преди повече от двеста години. През хиляда седемстотин деветдесет и пета. Формалинът е наистина уникална течност.

Това накара инспектора да се замисли.

— Какво знаете за Аудур?

— Много неща.

— Как е попаднала пробата при вас?

— Чрез трета страна. Не смятам да навлизам в подробности.

— От „Стъкления град“?

— Да.

— Дали са ви „Стъкления град“, така ли?

— Част от него. Няма нужда да ми говорите така, сякаш съм престъпник.

— И установихте ли причината за смъртта?

Докторът погледна събеседника си и отново отпи от шерито.

— Да — отговори. — Винаги съм се интересувал повече от изследователската дейност, отколкото от медицинската практика. И с тази моя страст да събирам разни неща, мога да комбинирам и двете — разбира се, на ниско равнище.

— В доклада на смъртния следовател от Кефлавик се споменава само мозъчен тумор, без повече подробности.

— Чел съм го. Докладът е непълен, бил е само предварителен. Както казах, аз се занимавах с това по-обстойно и мисля, че имам отговор на въпроса ви.

Ерлендур се наклони напред в очакване.

— И той е?

— Генетично заболяване. Среща се в няколко исландски семейства. Беше изключително сложен случай и дори след като го проучих обстойно, дълго време се колебаех. Накрая прецених, че туморът може да е свързан с генетичното заболяване неврофиброматозис. Вероятно не сте срещали името. В някои случаи няма никакви симптоми. Хората могат да умрат, без заболяването изобщо да се е изявило. В повечето случаи обаче, симптомите се проявяват още в ранна фаза, предимно под формата на петна по кожата или тумори.

Лекарят отпи още една глътка от шерито си.

— Лекарите от Кефлавик не са описали нищо подобно в докладите си, но и не съм сигурен, че са знаели какво да търсят.

— Казали са на роднините за петната.

— Наистина ли? Тогава диагнозата им не е била точна.

— Това заболяване предава ли се от баща на дъщеря?

— Възможно е. Но генетичната наследственост не се ограничава до това. И двата пола могат да бъдат носители и да се заразят от болестта. Казва се дори, че белези на заболяването се наблюдават още при Човека-слон. Гледали ли сте филма?

— Не.

— Определени хора придобиват анормален костен растеж, който причинява деформация, както е в този случай. Има и хора, разбира се, които твърдят, че неврофиброматозисът няма нищо общо с Човека-слон.

— Защо точно нейният мозък? — прекъсна го Ерлендур.

— Мозъчните заболявания са моята специалност — обясни домакинът. — Това момиче е един от най-интересните ми случаи. Изчетох всички доклади за нея. Не бяха много точни. Докторът, който я е лекувал, е бил само семеен лекар и навремето е пиел, така ми казаха. Но дори и да е било така, на едно място той е посочил остра туберкулозна инфекция на главата, с която започва това заболяване. Това беше отправната ми точка. Докладът на следователя при смъртни случаи от Кефлавик също не беше много точен, както ви споменах преди малко. Открили са тумора, но са спрели дотам.

Докторът стана и отиде до голямата библиотека в салона. Взе оттам едно списание и го подаде на Ерлендур.

— Не съм сигурен, че ще разберете всичко, но аз написах кратка научна статия за това мое изследване в едно многоуважавано американско медицинско списание.

— Написали сте специална статия за Аудур, така ли?

— Аудур ни помогна да разберем болестта. Тя се оказа много важна както за мен, така и за цялата медицинска наука. Надявам се, че не ви разочаровам.

— Бащата на момичето може да е носител на болестта — изтъкна инспекторът, който все още не можеше да проумее казаното. — И е предал заболяването на дъщеря си. Ако е имал син, той би ли наследил заболяването?

— При сина не е задължително да се прояви — отговори лекарят, — но може да е носител като баща си.

— Тоест?

— Ако има дете, то може да носи заболяването.

Ерлендур се замисли върху това.

— Най-добре говорете с учените от Центъра за изследване на генетичните заболявания — добави докторът.

— Какво казахте?

— Говорете с центъра за изследване на генетичните заболявания. Това е нашият нов „Стъклен град“. Те могат да ви отговорят. Какво има? Защо сте толкова изненадан? Познавате ли някой оттам?

— Не — поклати глава полицаят, — но скоро ще се запозная.

— Искате ли да видите Аудур?

Ерлендур не го разбра веднага.

— Имате предвид да…?

— Имам малка лаборатория тук, долу. Заповядайте да я разгледате.

Инспекторът се поколеба.

— Добре — каза накрая той.

Двамата станаха и Ерлендур последва лекаря надолу по тесните стълби. Мъжът в халата запали лампата и пред очите на полицая се появи примитивна лаборатория с микроскопи, компютри, епруветки и всякакви инструменти с непонятно нему предназначение. Той си припомни нещо, което беше чел за колекционерите. Те си създават свой собствен свят. Обграждат се с този малък свят, подбират определени предмети, ценни за тях самите, и ги поставят като главни герои в него. Холберг също е бил колекционер. Неговата мания за събиране на неща е била свързана с порнографията. Използвал я е и е изградил своя личен свят, точно както докторът е направил с органите.

— Тя е тук — каза домакинът.

Отиде до един голям и стар дървен шкаф, който беше единствената мебел в стаята и изглеждаше доста не на място в тази стерилна обстановка, отвори го и извади оттам буркан от плътно стъкло, затворен с похлупак. Сложи го внимателно на масата и на флуоресцентната светлина Ерлендур видя малък детски мозък, който плуваше във формалин.

 

 

Когато си тръгна, инспекторът взе със себе си кожена торбичка, в която се съдържаха тленните останки на Аудур. Докато шофираше по пустите улици на път към къщи, се замисли за „Стъкления град“. Пожела си никоя негова част да не попада в лаборатория. Все още валеше, когато паркира пред блока си. Изключи двигателя, запали цигара и се загледа в тъмното.

Накрая погледна към черната торбичка на предната седалка. Щеше да върне Аудур там, където й беше мястото.