Арналдур Индридасон
Стъклен град (31)

29

Сигурдур Оли прибра мобилния си телефон в калъфа и се върна в къщата. Беше в апартамента с още няколко полицаи, когато пневматичната бормашина проби основната плоча и оттам се разнесе такава воня, че направо му прилоша. Всички, които се намираха вътре, се втурнаха вкупом към вратата; детективът имаше чувството, че ще повърне, преди да успее да излезе на чист въздух. Когато се върнаха, вече носеха очила и маски, но ужасната миризма проникваше дори през тях.

Операторът на бормашината разшири дупката в тръбата за канала. Стана лесно, след като веднъж вече бе пробил пода. Сигурдур Оли се страхуваше да си представи откога ли тръбата бе в това състояние… Изглеждаше така, сякаш отпадъците се бяха събрали на огромна купчина под пода. От дупката се издигаха зловонни изпарения и когато светна с фенерче към гнилостта, детективът видя, че земята се бе свлякла на половин метър под основната плоча.

Мръсотията приличаше на дебел черен дънер, в който гъмжаха хиляди черни буболечки. По едно бреме лъчът на фенерчето попадна върху друго създание и Сигурдур Оли отскочи стреснато назад.

— Внимавайте! — извика той и бързо излезе от мазето. — Под онази гадост има и плъхове! Покрийте дупката и се обадете на службата за борба с вредителите. Да спрем дотук. Преустановяваме всичко!

Никой не възрази. Един от следователите покри с платнище дупката на пода и мазето се опразни на секундата. Щом излезе навън, Сигурдур Оли махна маската си и жадно вдиша свежия въздух. Всички последваха примера му.

На връщане от Кефлавик Ерлендур чу за напредъка в разследването в Нордурмири. Бе повикан човек от службата за борба с вредителите, но полицията нямаше да предприеме нищо до следващата сутрин, когато всичко, живеещо в основите, щеше да бъде унищожено. Сигурдур Оли се бе прибрал вкъщи и тъкмо си бе взел душ, когато инспекторът му се обади, за да го попита за последните новини. Елинборг също се бе прибрала. Пред апартамента на Холберг бе поставен пост, докато специалистът по обезпаразитяването си вършеше работата. Две полицейски коли останаха през цялата нощ пред къщата.

Дъщеря му го посрещна на вратата, когато се прибра. Минаваше девет. Младоженката си беше отишла. Преди да си тръгне, бе казала на Ева Линд, че ще говори със съпруга си, за да разбере как се чувства след случилото се. Колебаеше се дали да му каже истинската причина за бягството си. Ева я бе посъветвала да го направи и да не прикрива онова копеле баща си. Казала й, че последното, което трябва да направи, е да го щади.

Двамата седнаха в хола. Ерлендур разказа на дъщеря си всичко около разследването, до какви изводи е стигнал и върху какво размишлява в момента. Направи го, за да изясни случая за себе си и да добие по-ясна картина на случилото се през последните няколко дни. Разказа й почти всичко от момента, в който намериха тялото на Холберг в мазето — за миризмата в апартамента, за бележката, за старата снимка в чекмеджето, за порнографията в компютъра му, за епитафията, за Колбрун и сестра й Елин, за Аудур и тайнствената й смърт, за сънищата, които го преследваха, за посещението при Елиди и изчезването на Гретар, за Марион Брием, за търсенето на другата жертва на Холберг и за мъжа пред къщата на Елин — предполагаемият син на Холберг. Опита се да систематизира информацията и да обсъди със самия себе си различни теории и въпроси, докато не стигна до задънена улица и млъкна.

Не каза на Ева Линд, че мозъкът на детето липсва. Самият той още не можеше да си обясни как би могло да се случи това.

Дъщеря му го слушаше, без да го прекъсва, и забеляза как баща й потрива гърдите си, докато говори. Усещаше, че случаят на Холберг не му се отразява добре. Долови и някаква нотка на примирение у него, която не бе забелязвала преди. Някаква тягост, когато говореше за малкото момиченце. Сякаш се затваряше в себе си, гласът му ставаше по-тих и той се изгубваше.

— Аудур ли е момиченцето, за което говореше, когато ми се разкрещя тази сутрин? — попита Ева.

— Да, тя е била за майка си нещо като дар божи — отвърна Ерлендур. — Обичала я е дори отвъд гроба. Съжалявам, че бях толкова лош с теб. Не го исках, но когато виждам начина, по който живееш, небрежното ти отношение и липсата ти на самоуважение, като гледам как се разрушаваш, какво си причиняваш, а после като видях как малкият ковчег излиза от земята, светът просто се срина пред очите ми. Бях напълно обезумял и исках…

Инспекторът замълча.

— Да ме смачкаш от бой. — Ева Линд довърши изречението.

Ерлендур повдигна рамене.

— Не знам какво искам да направя. Може би е най-добре да не правя нищо. Може би е най-добре да оставя нещата такива, каквито са. Да загърбя всичко. Да се захвана с нещо смислено. Защо ми е да се занимавам с цялата тази мръсотия? Да говоря с хора като Елиди? Да сключвам сделки с лайна като него? Да гледам как хора като Холберг си получават заслуженото? Да чета доклади за изнасилвания? Да разкопавам основите на къщи, пълни с буболечки и лайна? Да изравям детски ковчези?

Той се удари още по-силно в гърдите.

— Мислиш си, че няма да ти се отрази. Смяташ, че си достатъчно силен, за да издържиш на подобни неща. Мислиш си, че с годините си изграждаш щит и можеш да наблюдаваш цялата тази гадост от разстояние, сякаш не е твоя работа, и да запазиш съзнанието си бистро. Но тази дистанция просто не съществува. Няма такъв щит. Никой не е достатъчно силен. Отвращението те обладава като зъл дух, който започва да рови из мозъка ти и не те оставя на спокойствие, докато не повярваш, че целият живот е гаден, защото си забравил как живеят обикновените хора. Такъв е и този случай. Като зъл дух, който е бил пуснат да се бунтува из мозъка ти и накрая ще те осакати.

Ерлендур си пое дълбоко дъх.

— Всичко това е едно огромно гадно блато.

Той спря да говори, а Ева Линд стоеше безмълвно при него.

Прекараха известно време в мълчание, докато накрая тя стана, приседна до баща си, прегърна го с една ръка и се облегна на гърдите му. Слушаше как сърцето му бие равномерно, като успокоителното тиктакане на часовник, и накрая заспа с доволна усмивка на лицето си.