Арналдур Индридасон
Стъклен град (3)

1

Рейкявик, 2001

Думите бяха написани с молив на лист хартия, поставен върху трупа. Три думи, чието значение бе непонятно за Ерлендур.

Мъртвецът бе мъж на около седемдесет години. Той лежеше на пода до диванчето в малкия хол, обърнат на дясната си страна. Бе облечен със синя риза и светлобежови кадифени панталони, а на краката му имаше чехли. Оредяващата му, почти напълно побеляла коса бе изцапана с кръв от голямата рана на главата му. На пода, недалеч от тялото, се виждаше пепелник с остри ъгли, а масичката за кафе беше преобърната.

Апартаментът се намираше в сутерена на двуетажна къща в Нордурмири. Около къщата имаше малка градина, оградена от три страни с каменен зид. Дърветата бяха отронили листата си и сега шумата застилаше градината като килим, покриващ напълно земята, а чепатите им клони се издигаха към тъмното небе. Чакълестата алея, която водеше към гаража, се пълнеше от колите на Криминалната служба за разследвания в Рейкявик, пристигащи на местопрестъплението. Очакваше се и районният съдебен лекар, който трябваше да подпише смъртния акт. Според съобщението тялото бе намерено преди петнайсет минути. Полицейски инспектор Ерлендур от полицията на Рейкявик бе един от първите на местопрестъплението и сега чакаше своя колега Сигурдур Оли да се появи всяка минута.

Октомврийският мрак се стелеше над града, а есенният вятър носеше дъжд. Някой бе запалил лампата на масата в хола и тя хвърляше бледа светлина наоколо. Освен нея, на местопрестъплението не бе докосвано нищо друго. Докато съдебните следователи поставяха мощни флуоресцентни лампи върху стативи, за да осветят апартамента, Ерлендур се огледа наоколо. Библиотека, износена холна гарнитура, преобърната масичка за кафе, старо бюро в ъгъла, килим на пода, а по него — кръв. През едната врата на хола се влизаше в кухнята, а през другата — в кабинета. Оттам малък коридор водеше към две други стаи и тоалетна.

Сигналът бе дошъл от съседа на горния етаж. Човекът се беше прибрал същия следобед, след като взел двете си момчета от училище, и се учудил, че вратата на сутерена е открехната. Можел да погледне вътре през пролуката, ето защо повикал съседа си, за да провери дали си е вкъщи. Никой не му отговорил. Тогава надзърнал и отново го извикал по име. Живеели на горния етаж от няколко години, но не познавали добре възрастния мъж от сутерена. По-големият му деветгодишен син не бил толкова предпазлив като баща си и се шмугнал в жилището, бърз като светкавица. След секунда излязъл и казал, че вътре има мъртвец, ала не изглеждал никак разтревожен.

— Гледаш твърде много филми — отбелязал баща му и влязъл внимателно в апартамента, където видял своя съсед да лежи мъртъв на пода в хола.

Ерлендур знаеше името на мъртвия. Пишеше го на вратата. Но за да не рискува да се направи на глупак, той сложи чифт тънки релефни ръкавици и прерови якето на мъжа, което висеше на закачалката до входната врата. Извади портфейла му и намери вътре банкова карта със снимка. Името му беше Холберг, шейсет и девет годишен. Намерен мъртъв в дома си. Предполагаемо убийство.

Ерлендур тръгна из апартамента и започна да си задава най-простичките въпроси. Това беше работата му — да разследва очевидното. С мистериите се занимаваха съдебните следователи. Не видя никакви следи от влизане с взлом — нито по прозорците, нито по вратите. Дотук изглеждаше така, сякаш мъжът сам е пуснал нападателя в апартамента си. Съседите от горния етаж бяха оставили отпечатъци с мокрите си от дъжда обувки около входа и по килима в хола. Нападателят вероятно е направил същото, помисли си той. Освен ако не се беше събул пред вратата. Но от това, което виждаше, Ерлендур предположи, че убиецът е бързал твърде много, за да успее да свали обувките си.

Екипът на съдебните следователи бе донесъл прахосмукачка, за да събере и най-малките частици и зрънца, които можеха да се окажат улики. Търсеха отпечатъци и кал, които не бяха от къщата. Търсеха нещо, дошло отвън, което бе донесло разрухата.

От видяното досега инспекторът предположи, че мъжът не бе оказал особено гостоприемство на госта си. Не му беше направил кафе. Кафеварката в кухнята не бе използвана през последните няколко часа. Не личеше да са пили и чай — нямаше извадени порцеланови чаши от шкафовете. Стъклените също стояха недокоснати по местата си. Убитият очевидно бе подреден тип. Всичко бе чисто и прибрано. Навярно не бе познавал добре своя нападател. Навярно посетителят го бе нападнал веднага след като вратата се е отворила. Без да си събуе обувките.

Можеш ли изобщо да убиеш някого по чорапи?

Ерлендур се огледа наоколо и се опита да се концентрира по-добре.

Посетителят определено беше бързал. Не си бе направил труда да затвори вратата зад себе си, а и в самото нападение личаха следи от припряност — сякаш бе дошло изневиделица, без предупреждение. Нямаше следи от борба в апартамента. Очевидно убитият бе полетял право надолу, беше закачил масичката и я беше преобърнал. На пръв поглед всичко останало изглеждаше недокоснато. Нямаше следи от обир. Всички шкафове бяха плътно затворени, чекмеджетата — също, един сравнително нов компютър и стара стереоуредба стояха по местата си, якето на жертвата висеше на закачалка до входната врата, а в портфейла му имаше непокътната банкнота от две хиляди крони и две банкови карти — една дебитна и една кредитна.

Сякаш убиецът беше грабнал първото нещо, попаднало му под ръка, и бе ударил с него мъжа по главата. Пепелникът бе направен от дебело зелено стъкло и тежеше поне килограм и половина, заключи Ерлендур. Оръжието на убийството, намерено на местопрестъплението. Нападателят едва ли го бе донесъл със себе си, за да го остави след това на пода в хола, цялото в кръв.

Това бяха очевидните улики — възрастният мъж бе отворил вратата и бе поканил посетителя си, или най-малкото бе влязъл с него в хола. Вероятно го е познавал, но не беше задължително. Бил е ударен с пепелник — един силен удар и убиецът бързо е излязъл през входната врата, оставяйки я отворена. Простичко.

Освен бележката.

Бе написана на лист хартия с редове, формат А4, откъснат от тетрадка със спирала — бележката бе единственото доказателство, че тук е било извършено предумишлено убийство. Тя свидетелстваше, че посетителят е дошъл с ясната цел да убие мъжа. Не е бил обхванат от внезапен импулс, докато е стоял в хола. Влязъл е в апартамента именно с намерението да извърши убийство. Оставил е послание. Три думи, които объркваха Ерлендур. Дали беше написал бележката, преди да влезе в къщата? Още един очевиден въпрос, който се нуждаеше от отговор. Инспекторът отиде до бюрото в ъгъла на хола. Беше затрупано от документи, сметки, пликове за писма и листове. Най-отгоре на купчината лежеше тетрадка със спирала, а крайчето на една от страниците й беше откъснато. Ерлендур се огледа за молива, с който бе написана бележката, но не видя такъв. Накрая го намери под бюрото. Не докосваше нищо. Само гледаше и размишляваше.

— Не е ли това типичното исландско убийство? — попита детектив Сигурдур Оли, който бе влязъл в сутерена, без Ерлендур да го забележи, и сега стоеше до трупа.

— Какво каза? — попита инспекторът, потънал в мислите си.

— Едно жалко, безсмислено убийство, извършено без никакво усилие да бъде прикрито, да се подменят уликите или да се замаскират доказателствата.

— Да — съгласи се Ерлендур. — Жалко исландско убийство.

— Освен ако не е паднал сам върху масичката и не си е фраснал главата в пепелника — предположи Сигурдур.

Тяхната колежка Елинборг бе дошла заедно с детектива. Ерлендур се бе опитал да ограничи движението на полицията, съдебните лица и парамедиците, докато сам не обиколи къщата с наведена под шапката глава.

— И е написал неразбираема бележка, докато е падал? — попита той.

— Може да я е държал в ръцете си.

— Посланието говори ли ти нещо?

— Може да е свързано с Господ — предположи Сигурдур Оли. — А може би има смисъл за убиеца, знам ли? Наблягането върху последната дума е интересно. „Той“ е с големи букви.

— На мен не ми прилича на нещо, надраскано набързо. Последната дума е с удебелени букви, а първите две — с нормални. Посетителят не е бързал да напише бележката. Но и не е затворил вратата след себе си. Какво означава това? Да нападнеш някого и да изхвърчиш навън, но да напишеш тайнствено послание и да отделиш време, за да наблегнеш на последната дума?

— Вероятно „той“ се отнася за него — изтъкна детективът. — За трупа, имам предвид. Не би могло да се отнася за никой друг…

— Не съм сигурен — отвърна Ерлендур. — Какъв е смисълът да оставиш подобна бележка и да я сложиш върху тялото? Какво е искал да постигне с това? Дали не иска да ни каже нещо? Дали не е говорел на самия себе си? Или на жертвата?

— Побъркан глупак — обади се Елинборг и се наведе, за да вземе листа.

Инспекторът я спря.

— Може да са били повече от един — предположи Сигурдур Оли. — Нападателите, искам да кажа.

— Не забравяй ръкавиците, Елинборг! — каза Ерлендур наставнически. — Не съсипвай доказателствата. Бележката е написана на онова бюро — добави той и посочи към ъгъла на стаята. — Листът е откъснат от тетрадка, която е принадлежала на жертвата.

— Може да са били повече от един — повтори Сигурдур Оли.

Мислеше, че е уцелил в десетката.

— Да — въздъхна инспекторът. — Може би. — Доста хладнокръвно — продължи Сигурдур. — Първо убиваш възрастен мъж, а после сядаш да напишеш бележка. За това се изискват железни нерви. Този е бил истинско копеле!

— Или безстрашно копеле — подхвърли Елинборг.

— Или копеле, което се мисли за месия — добави Ерлендур.

Той се изправи, взе бележката и мълчаливо я разгледа.

„Определено се мисли за месия“ — каза си.