Мо Хейдър
Ритуал (9)

8.

След гмуркането в пристанището Флий чувстваше краката си като оловни. Имаше усещането, че всяка секунда от живота й тежи като воденичен камък. На излизане от Бристол тя намали скоростта на колата, отби встрани и изключи двигателя. Извади торбичката с гъбите от жабката. Гледа ги известно време, а последните откъслечни образи човъркаха мозъка й. Ние тръгнахме в обратната посока. Прииска й се да отвори торбичката и да изсипе съдържанието й в устата си. Искаше да се върне в онази гора, където майка й със сигурност все още разглеждаше дивите теменужки.

Не го направи. Прибра гъбите в жабката и извади телефона си. По-рано тази вечер бе видяла, че има съобщение от Тиг. Имаше някаква ирония в това. Той бе един от малкото хора, които биха разбрали защо копнее за тези гъби. Не се бяха чували от три месеца и ето на̀, той й изпращаше съобщение точно днес. Сякаш четеше мислите й. Апартаментът му се намираше съвсем наблизо, в Хоупуел. Като се имаше предвид, че движението не беше натоварено, щеше да стигне дотам за двайсет минути. На Тиг можеше да каже за наркотиците, за разходката в гората и за желанието да се дрогира отново, за да се върне при майка си. И тогава си спомни къде бяха прибрани гъбите — в кутията за бижута — спомни си как баща й лежеше на кушетката, притиснал с възглавница лицето си, и веднага разбра, че има един човек, който може да разнищи нещата по-добре дори и от Тиг. Човек, който наистина може да й помогне.

Прибра мобилния в джоба си, запали двигателя и се отправи на юг. Къщите покрай пътя бързо започнаха да оредяват. Тя подмина последните улични лампи и продължи по тъмния път, който щеше да я отведе до Мендип Хилс.

Кайзер Ндука.

Той беше най-добрият приятел на баща й. Познаваха се от университета и на пръв поглед между тях не можеше да има нищо общо. Баща й имаше шведски корени, кожата му беше бледа и чувствителна, а ръцете — нежни като на дете. Кайзер — най-възрастният син на вожда на племето ибо — беше висок и слаб, с посивяла къдрава коса и несъразмерно голяма глава, която сякаш можеше да прекатури с тежестта си тялото му. Забогатялото от търговия с нефт в Нигерия семейство на Кайзер го изпратило да учи в Англия през седемдесетте години на миналия век и когато пристигнал, носел традиционна африканска шапка и каубойски костюм. По някакъв начин двете пълни противоположности — Кайзер и баща й, намерили общи черти в проучванията си, прилагайки философски и психологически подходи по отношение на световните религии.

Специалността на Кайзер бяха халюциногенните практики при шаманските ритуали. Кариерата му вървяла съвсем гладко, докато не се замесил в един изследователски проект, който тръгнал в грешна посока. Кайзер бил уволнен от университета, а по същото това време го напуснала и годеницата му.

По този въпрос майка й беше казала: „Вероятно са разбрали. Приятелката му и онези от университета вероятно са разбрали, че той е само наполовина човек…“.

Майка й се изнервяше в негово присъствие. Така и не каза защо, но винаги намираше извинение да си остане вкъщи, когато трябваше да му ходят на гости. Том също се страхуваше от Кайзер, твърдеше, че прилича на дявол и в кошмарите си го е виждал да преследва хората по улиците. Флий се опита да отгатне как му е щукнала тази идея и какво е имало в трескавите му детски сънища — мръсните, слабо осветени улици на Ибадан, уличните търговци, непрестанният трафик и дебнещият Кайзер. Стори й се смешно — Кайзер, обзет от мания да дебне хората по улиците — но Том беше непоколебим. Къщата на Кайзер го ужасяваше, защото там непрекъснато се правеха някакви промени и преустройства.

В момента, в който отби по дългия мрачен път, осветен само от изцъклената луна, Флий почти разбра какво е имал предвид брат й. Скътано във влажните гори на Мендип, мястото създаваше усещане за усамотеност и забрава и навяваше мисли за призраци. Докато караше към къщата, над колата се разхвърчаха бурени, които прокараха влажните си пръсти по стъклото, и на Флий й се наложи да включи чистачките. В продължение на цяла миля светлините на фаровете подскачаха от неравностите. Най-накрая пътят стигна до едно сивкаво и грозно поле. В най-задната част на парцела земята сякаш изчезваше в нищото. Там започваше долината. На върха на склона, готова сякаш да скочи в бездната, се издигаше изградената от син варовик къща на Кайзер. Постоянните преустройства и промени бяха оставили отпечатъка си върху някога красивата сграда.

В хола мъждукаше лампа. Светлината едва-едва се промъкваше през покрития с одеяло прозорец. Кайзер беше вътре и вероятно седеше на обичайното си място — на фотьойла в ъгъла.

Флий паркира колата, мушна торбичката с гъбите в джоба на якето си и се отправи към задната врата. Вървеше, скръстила ръце на гърдите си, и трепереше. Слънцето отдавна се беше скрило. Влезе в кухнята, внимателно затвори вратата и вдиша топлия въздух с аромат на подправки.

В къщата цареше безпорядък. Всяко свободно местенце в кухнята беше отрупано с прашасали списания, писма и какви ли не джунджурии, събирани по цял свят. Кабинетът на баща й изглеждаше по същия начин. Ако човек погледнеше тази претрупана кухня, едва ли би предположил, че най-голямото хоби на Кайзер бе готвенето.

С времето възрастният мъж се беше превърнал в наставник на Флий. Имаше навик да й разказва истории, да й показва тайните места в градината и дори й позволяваше да поставя пръсти в дупките за очите на традиционните африкански маски, които притежаваше. Но най-вече изразяваше привързаността си към нея чрез готвене. Рецептите му бяха много разнообразни. Понякога правеше кокосов пай, а друг път кускус, подсладен с кондензирано мляко и поднесен в купички от „Улсуърт“. Днес беше дошъл ред на кекса — две рула се охлаждаха на телената поставка. Флий наряза едното, нареди парчетата в чиния и тръгна по ветровития коридор.

— Аз съм — каза тя и наведе глава, за да мине през пластмасовите ленти, които висяха на входа на хола. — Сама съм.

Стаята беше слабо осветена и доста разхвърляна — стари мебели, претъпкани рафтове и една вехта мъждукаща лампа. Кайзер седеше точно там, където Флий очакваше — на стола в ъгъла. Краката му бяха повдигнати, леко кръстосани, а дланите му — допрени една в друга. Той не помръдна, когато Флий влезе. Нищо в изражението му не показваше дали е изненадан и дали му е приятно, че е дошла. Сякаш се опитваше да се концентрира в някаква точка, разположена близо до носа му. Беше облечен в пижама, която достигаше само до средата на прасците му, и бе обут със странни на вид турски чехли.

Флий постави чинията на ниската масичка. Той продължаваше да гледа право напред и да подпира върха на широкия си нос с дългите си жълти нокти, сякаш тежеше твърде много и трябваше да го поддържа, за да не падне. Близо до стола имаше малко шкафче, на което стоеше компютърът му. На екрана се виждаше страницата на международния форум на спортните водолази. Снимката на бившата му годеница Мая също беше на шкафчето. Той все още твърдеше, че я обича, въпреки че я беше изгубил преди тридесет години. На Флий й направи впечатление, че устата на Мая е на нивото на дясното ухо на Кайзер.

— Кайзер? Кайзер, вратата беше отворена.

Той кимна.

— Кайзер? Чуваш ли ме?

Той се размърда и погледна към екрана на компютъра.

— Да, Фийби — каза уморено той. — Но ми е толкова тъжно. Тъжно ми е за родителите ти. Все още. След толкова време.

Обикновено тя сядаше на пода, често в краката му. Понякога го целуваше. Сега обаче трябваше да говорят сериозно. Седна на стола срещу него и се приведе напред, опирайки лакти в коленете си.

— Кайзер — каза тя. — Помниш ли, че винаги когато ти ни приготвяше нещо за ядене, баща ми те побутваше с лакът? Спомняш ли си? Побутваше те и казваше: „Кайзер, приятелю, сигурен ли си, че в тази торта няма нещо, за което трябва да знаем?“.

Кайзер се усмихна, наведе глава и като че щеше да се засмее.

— Този път не се шегувам — каза със сериозен глас тя.

Усмивката му повехна.

— Какво имаш предвид?

— Този път нещата не са толкова смешни, колкото си мислех — каза тя и го изгледа продължително. Очите му бяха мътни и леко зачервени. В едрото му лице имаше нещо, което винаги й бе напомняло козел. — Виж какво, вече разбирам, че това съвсем не е било шега. Не и за любимите хора.

— Какво имаш предвид?

Тя погледна към шкафовете, които се намираха от двете страни на камината. Бяха заключени. Кайзер винаги заключваше някои места, до които двамата с Том не трябваше да припарват. Разни хора често го разпитваха за шаманските му умения, но това му се виждаше много смешно и им отговаряше: „Не съм шаман. Аз съм просто един възрастен преподавател“.

В Кайзер обаче имаше нещо потайно. Имаше нещо в жилавото му и все още доста силно тяло. Имаше нещо във втренчения му поглед. Баща й казваше, че той „знае за какво става въпрос“ и че в заключените шкафове държи наркотиците, които са му нужни за ритуалите. Флий смяташе, че баща й се шегува. Не си спомняше да е приемала тези думи на сериозно. До този момент.

— Фийби? Попитах те нещо.

Тя въздъхна. Взе парче кекс, облегна се назад, протегна крака и погледна мрачно резена.

— Влязох в кабинета на татко. Всичките му книги са там. Има и някои твои неща.

— Наистина?

— Да, има и един сейф. Не мога да го отворя. Кодът не е в кабинета — добави тя и завъртя парчето кекс в ръцете си. Не се поддаде на изкушението да погледне възрастния мъж. — Претърсих всичко, но не можах да го намеря и си помислих, че вероятно ти го знаеш или имаш представа къде го е сложил баща ми.

— За това ли дойде?

— Знаеш ли къде го е сложил?

Кайзер си пое дълбоко дъх и издиша бавно през носа.

— Не съм чувал нито за сейф, нито за код. Пак те питам. За това ли дойде при мен?

Флий върна кекса в чинията и завъртя глава, сякаш искаше да разкърши врата си.

— Кайзер — каза тя след малко. — Знаеш ли защо баща ми се заключваше в кабинета си и не излизаше от там дни наред?

Той се наведе напред и след кратко мълчание каза:

— А ти знаеш ли?

— Мисля, че да.

— Баща ти копнееше за знания повече от всеки друг. Сигурно ти е говорил за „допълнителното внимание“.

— Кътчетата в мозъците ни — кътчетата, до които не можем да достигнем, освен ако не сънуваме или не сме в безсъзнание. Или не сме хипнотизирани. За такива неща ми говореше. За мястото, където са ключовете към забравените от нас неща. За начина, по който той стига до там… — Тя вдигна очи и срещна погледа му. — С помощта на наркотици?

— Баща ти използваше най-различни начини. Понякога медитация, но често и наркотици.

— Знаех си.

— Не го осъждай прибързано. Дейвид винаги се стремеше да открива нови неща, да прониква в мозъка си и да човърка в него.

Флий остана неподвижна за момент. След това извади торбичката с гъбите от джоба си и я пусна на пода.

— Псилоцибин — каза тя. — Проверих какво означава. Означава „плешивец“. Ацтеките са ги наричали „теонанкатълс“ — плътта на боговете. — Гледайки към гъбите, замълча за секунда, после добави: — Мога да загубя работата си заради тях.

Гърлото на Кайзер издаде щракащ звук. Флий и друг път го беше чувала. Струваше й се, че той може да се чуе из нигерийските плата, когато пастирът вика късорогите говеда при себе си. Сега разбра, че това е начинът, по който Кайзер маркира момента на възникването на идеята.

— Взимала си от тях. Познавам те, Фийби. Усещам по гласа ти. Взимала си от тях, без да ме питаш.

— Да — отговори тя. — И искам да го направя отново.

Той изпухтя.

— Не бъди глупачка!

— Но ти каза, че баща ми ги е използвал, за да изрови някои неща от съзнанието си.

— Да, така е.

— Сигурно ще се смееш, но искам да те питам дали някога… — Гласът й се превърна в шепот. — Дали някога си чувал с помощта на наркотици да се осъществява комуникация с мъртви хора.

Кайзер въздъхна.

— Имаш предвид родителите си?

— Майка ми.

Той поклати глава и стана от стола си, като се обърна към заключените шкафове. Постави ръка на кръста си. Не за пръв път тази вечер Флий си помисли, че демонстрацията на слабост от негова страна е фалшива. Мускулите му и дългите като на граблива птица нокти създаваха впечатление за сила.

— Фийби — рече тихо той, — има някои неща, които трябва да оставиш на мира. Не може непрекъснато да се ровиш в миналото.

— Баща ми така ли би направил?

— Не.

— Тогава разбираш, че и аз няма да го направя — отговори тя и се приведе леко напред. — Възможно е да загубя работата си, но това не променя нищо. Искам да се върна пак там, където бях миналата нощ. — И добави по-тихо: — Аз я видях, Кайзер, видях я. Тя искаше да ми каже нещо за инцидента. — Поклати глава и стисна ръката си в юмрук. — Но не можах съвсем… не можах да разбера какво има предвид.

Той изглеждаше замислен.

— Какво каза?

— Беше нещо за инцидента и за начина, по който възприемаме нещата. Бил погрешен. Не сме търсили там, където трябва. — Тя издържа на погледа му. — Кайзер, смятам отново да взема от гъбите. Искам да разбера какво е имала предвид.

Помежду им се спусна тежко мълчание. Очите му изглеждаха странно, той мислеше. Точно когато на Фийби й се стори, че ще си останат така цяла вечност, Кайзер се размърда. Седна отново на стола си, подпря се на подлакътниците и обърна глава настрани. Гледаше снимката на бившата си годеница.

— Ако искаш да комуникираш с хора, които са си отишли — каза тихо той, — има един халюциноген, който можеш да контролираш и е легален. Баща ти ме запозна с него.

— Ти обаче не вярваш, нали? Не вярваш, че всичко това е истина?

— В кабинета на баща ти трябва да има някаква литература за него — добави Кайзер, като се престори, че не е чул въпроса й. — Моля те, прочети я, а след това ела при мен. Изхвърли „плешивците“, няма да стигнеш доникъде с тях. Но с това ще успееш.

— Това? — Тя се приведе напред, едновременно уплашена и въодушевена. — Какво е то?

— Какво е то… — усмихна се малко тъжно той, сякаш ставаше въпрос за тайна, за която е знаел, че някой ден ще трябва да разкрие. Тайна, която трябва да бъде споделена по подобаващ начин. — „То“ се казва ибогаин.

— Ибогаин? — прошепна тя. В съзнанието й изникна светлина от огнище и хора, танцуващи древни танци в тъмнината.

— Ибогаин — каза Кайзер. — И ако наистина искаш да говориш с майка си отново…

— Да?

— … Това е единственият начин.