Мо Хейдър
Ритуал (50)

49.

Кафъри беше достатъчно опитен и знаеше кога трябва да се съобразява с инструкциите и кога не. Знаеше, че съобразно инструкциите трябваше да потърси подкрепление. Червената светлина на радиото обаче мигаше, а това означаваше, че и то е извън обхват. Нямаше намерение да се връща там, където има покритие, така че направи точно това, което разпоредбите забраняваха. Продължи.

На купчината стъкла наблизо бе подпрян един дървен прът, който очевидно бе служил за дръжка на кирка или лопата. Щеше да свърши работа. Той го взе и отново се долепи до стената на къщата. Ръцете му трепереха. Виковете спряха и той се промъкна до най-близкия прозорец, като се заслуша, опитвайки да разбере какво става. Сред това приклекна, пропълзя под корниза и стигна до ъгъла на сградата. Облегна се на стената и внимателно надникна зад него. Приличаше на готвещ се за престрелка герой от уестърн.

Слънцето се бе скрило зад един облак и предната част на къщата тънеше в мрак. По посивялата мазилка имаше дупки, направени сякаш от шрапнел. Котката продължаваше да седи и да търка муцуната си. Като че ли изобщо не се притесняваше. На около три-четири метра от нея имаше покрита с пластмасови ленти веранда. Кафъри се промъкна към нея. Дишаше тежко и напредваше, стиснал дървената дръжка.

Стигна до верандата и внимателно дръпна крайните ленти. Оттук се виждаше, че входна врата няма. Отворът беше покрит несръчно със син найлон, върху който стоеше бялото лого на някаква фирма. Той внимателно се мушна под лентите и стъпи на верандата. Докосна с пръст найлона и видя, че не е здраво опънат. Избърса паяжините, които бяха полепнали по лицето и косата му, и затаи дъх. Вече не се чуваха викове. На практика не се чуваше нищо. Някакъв глас в главата му започна да шепне: „Махай се, махай се, идиот такъв“. Кафъри не го послуша. Вместо това той извади ключовете си и с прикаченото към тях швейцарско ножче направи дупка в синия найлон.

Спря и се замисли какво би видял някой, който стои от вътрешната страна. Може би издуването на найлона, а след това блестящото връхче на ножчето. Сърцето му препускаше, а под мишниците му избиваше пот. Брои до десет и след като никой не го нападна, плъзна плавно ножчето надолу, разрязвайки найлона. Отстъпи назад, сепнат от острия звук, който се чу.

След около минута приклекна до прореза и мушна пръст в него. Дръпна найлона леко встрани и погледна вътре. Беше тъмно. Миришеше на гнило, на пресен бетон и на застояла вода. Чуваше се някакво пляскане, сякаш от криле. Нищо друго не нарушаваше зловещата тишина.

Той бутна дървената дръжка в отвора и дръпна найлона встрани. Студеният въздух, който излезе отвътре, се плъзна по кожата му. Внимателно мушна едното си стъпало, а след това се извъртя странично и влезе вътре. Приклекна. Затаи дъх и отново се ослуша. След няколко секунди очите му привикнаха към тъмнината. Тогава той видя какво причиняваше пляскащия звук. Всички врати бяха покрити с бели найлони, които се надигаха и потрепваха от въздушните течения. Мъртвешката тишина и застоялият въздух го накараха да си представи морга.

Отиде бавно до едната от вратите и през процепите видя, че от другата страна има сервизно помещение.

Пералнята, която стоеше в ъгъла, очевидно отдавна не се използваше. Пред нея бяха натрупани кашони с книги. Върху дъската за гладене бяха преметнати мръсни кърпи. Той отиде до съседната врата и видя, че там е кухнята. Имаше недоядена храна на масата и купища списания, разхвърляни навсякъде. Едно морско свинче се взираше в него с лъскавите си очички. Канеше се да отиде до следващата врата, когато отново чу викове.