Мо Хейдър
Ритуал (51)

50.

Ще трябва да бягам. Чак на края на света… Ще трябва да бягам. Чак на края на света…

Моси лежи на канапето, а очите му се въртят под затворените клепачи. Думите на Скини кънтят непрестанно в главата му. Ще трябва да бягам. Чак на края на света…

Той е твърде погълнат от мислите си, за да забележи, че сянката отново се е появила в коридора. Тя стои там и го наблюдава замислено с жълтеникавите си очи. Вероятно нямаше да помръдне, ако някъде не бе изскърцала врата. Сянката изчезва точно когато в коридора светва лампа. Вратата се затваря и се чуват приглушени гласове, изпълнени със злоба.

Моси повдига натежалите си клепачи. Вижда, че отвън има хора. Не един, не двама, а повече. По стената танцуват сенки. Чува приглушени заплахи и шум от боричкане. Има и друг шум. Отначало прилича на дрезгаво ридание, но после се превръща в тънък, протяжен вой. Вероятно пищи момиче.

— Не вдигай шум! — изсъсква някой. — Не вдигай шум, по дяволите!

Нещо тежко се стоварва на пода и внезапно настава тишина.

Моси вече е буден. Той се надига и се взира във вратата. От този ъгъл не се вижда нищо. Не може да разбере какво става в дъното на коридора. Само може да предполага, съдейки по шумовете. Този, който пищеше, вероятно вече е в безсъзнание. Някой се дави, а след това нещо се излива на пода — вода или повръщано.

Сърцето му подскача. Плаче му се. Моли се това да е бил Джона. Толкова му се иска да е така. Няма обаче да го посрещне с „добре дошъл“. Ще му крещи, защото копелето трябва да разбере, че вече е твърде късно. Нищо няма да се промени, каквото и да се случи, каквото и да направи. Нищо няма да се промени, защото той закъсня.

 

 

Кафъри мина през найлона и бързо влезе в дневната. С едната ръка държеше дървения прът, а с другата притискаше вътрешния си джоб. Там беше скътана полицейската му карта. Въпреки че изглеждаше спокоен, беше нащрек и готов за удар. Огледа стаята. Стоеше зад един голям, обърнат към телевизора диван. На екрана се виждаше как един млад мъж, облечен в зеленикава риза, се гърчи и крещи от болка. Човекът, който седеше на дивана, обърна голямата си глава към него.

— Кайзер Ндука? — Кафъри се опита да надвика крясъците, които ехтяха от телевизора. — Вие ли сте Кайзер Ндука?

— А вие кой сте?

Кафъри извади полицейската си карта и я протегна към него. Беше нащрек и ако се наложеше, щеше да го цапардоса с дървената тояга. Флий я нямаше в стаята. На пода имаше разглобен на части двигател, а на масата — градинарска ножица. Докато Ндука разглеждаше картата и бърчеше носа си така, сякаш се опитваше да усети миризмата й, Кафъри хвърли един поглед към ножицата. Ндука се отпусна на дивана.

— Разбирам — измънка той. Гласът му беше спокоен, леко тъжен. Сякаш съжаляваше, че се е получило така. — Разбирам.

Кафъри внимателно заобиколи дивана. На стената отсреща имаше отворен шкаф, в който бяха подредени около четиридесет видеокасети. Всяка една от тях имаше бял етикет. Той се наведе, взе дистанционното от масата и намали звука на телевизора. Тишината, която се възцари, беше почти толкова шокираща, колкото и крясъците. Мъжът на екрана продължи безмълвно да се гърчи. Ръцете му се движеха неестествено, а върху чаршафа се бе появило едно тъмно петно. Беше се напикал.

— Добре — каза Кафъри. — Какви са тези работи?

Ндука демонстративно сви рамене. Сякаш се налагаше да отговаря на глупави въпроси.

— Експеримент.

— Експеримент? — Кафъри стискаше дървения прът, а дланите му се потяха. — Извратен нещастник. Направил си този запис заради клиентите, нали? За да им покажеш, че стоката е истинска.

Ндука прокара ръка по челото си.

— Не разбирам за какво говориш.

— Показваш го на клиентите.

— Моля?

Кафъри стисна зъби.

— Това… тези — Той посочи видеокасетите в шкафа. — Тези записи ли даваш на клиентите?

— Те са много стари.

— Не ме интересува колко са стари, по дяволите. Не те питах това. Попитах дали ги даваш на клиентите.

— Младият мъж даде съгласието си. Такава беше волята му. Вероятно обаче човешката воля не означава нищо за теб. За мен е чест, че си дошъл тук, но ако искаш да ме арестуваш, арестувай ме заради онова. — Той вдигна ръка и посочи пристройките. — Заради магическите гъби, които отглеждам, заради марихуаната, канабиса и всички други неща. А ако искаш да знаеш, нямам нищо против. Публичността може би ще принуди университета да спре да ме тормози. Трябва да ме арестуваш за онези неща, а не за…

— Млъкни! — каза студено Кафъри. — Просто млъкни!

Ндука му се усмихна приятелски. Сякаш бяха седнали да изпият по чаша чай. Стана и съвсем спокойно протегна ръка към ножицата.

— Не, не си го и помисляй! — Кафъри вдигна дървената дръжка и се плъзна покрай ниската масичка. Успя навреме да бутне ножицата. Тя се стовари шумно на пода и се завъртя, потраквайки. Двамата мъже се отдръпнаха назад. Бяха изненадани от случилото се.

Ндука вдигна ръце във въздуха. Като че ли искаше да покаже, че не се е опитвал да вземе ножицата. Пое си дълбоко дъх и отстъпи несигурно към средата на стаята. Отри ръце в ризата си. Може би за да покаже, че се чувства объркан и омърсен.

— Мърдай! — каза Кафъри. — Обратно на дивана.

— Разбира се — отговори Ндука и примигна. Сви дългите си крака и седна. Ръцете му бяха скръстени, а коленете му почти се допираха до гърдите. — Разбира се.

— Стой тук! — Кафъри го посочи с пръст. — Точно тук. — Задържа пръста си, докато се убеди, че Ндука няма намерение да мърда. След това отиде до прозореца и дръпна едната от завесите. Колата на Флий продължаваше да се припича на слънце. — Това колата на сержант Марли ли е?

— Чия кола?

— Сержант Марли. Знаеш за кого говоря.

— Фийби ли имаш предвид?

— Какво прави тя тук?

— Дойде да ме види.

— Защо?

— По личен въпрос.

Кафъри пусна завесата.

— Личен въпрос? Какво? Да не би да искаш да кажеш, че сте приятели?

Ндука не отговори. Продължи да гледа Кафъри с умните си кафяви очи. Нещо го беше развеселило. По лицето на Кафъри изби червенина.

— Какво си й направил? — попита той с равен глас. Тялото му беше плувнало в пот. — Къде е тя?

— О, тя е… — Ндука потърка челото си. — Да, тя е заета. — Беше закрил с ръка по-голямата част от лицето си, но не достатъчно. Кафъри забеляза, че той погледна към антрето.

— Антрето? — каза той и се отдръпна от прозореца. — Там ли трябва да отида?

Ндука не отговори. Продължаваше да прикрива лицето си.

— Да — каза Кафъри. — Там. — Отиде до прага, дръпна найлона и се взря в тъмнината. — Какво има там?

Ндука свали ръката си.

— Къщата ми. Не е много красива, признавам си, но пък си е моя.

— Покажи ми! — Кафъри му направи знак да стане. — Ела, мръснико, покажи ми!

Ндука се изправи бавно, давайки си вид, че го боли гърбът. Бавно запристъпва напред, сякаш изпълняваше някакъв танц. Щом стигна до вратата, вдигна вежди и хвърли един кос поглед към Кафъри.

— Ти пръв — каза Кафъри и се облегна на стената. Стискаше дървената дръжка с две ръце. — Няма да позволя да ми минеш в гръб.

Изражението на Ндука стана тъжно. Той подмина Кафъри и навлезе в мрака, поклащайки се на дългите си вдървени крака. Кафъри пусна найлона и тръгна след него. Щеше да го удари, ако се наложеше. Доколкото виждаше, коридорът беше застлан със стара прокъсана пътека. В горната част на стените имаше нескопосано залепени орнаменти, а част от тапетите бяха свалени. Кожата на Кафъри настръхна от студеното течение.

— Записите са още от времето, когато бях в университета — каза Ндука.

— Млъквай! Не ми говори за записите!

— Те бяха доброволци. Всички дадоха съгласието си.

— Казах ти да мълчиш. Какво си й направил?

Ндука спря и посочи края на коридора. Там имаше покрита с найлон врата. През процепите се виждаше мека синкава светлина, като тази в болниците. Двамата за момент останаха неподвижни, а след това Кафъри приближи, стискайки здраво тоягата. Сърцето му препускаше. Той пое дълбоко дъх и бутна найлона встрани. Намираше се в една голяма оранжерия, която миришеше на терпентин. Слънчевите лъчи с мъка пробиваха прашните прозорци. Вътре нямаше никого.

Кафъри погледна Ндука.

— Не е тук, по дяволите!

— О, не. Тук е — отговори спокойно Ндука. Вдясно имаше боядисана в синьо врата. Той кимна към нея. — Там я оставих.

Кафъри беше добил представа за разположението на стаите и стигна до извода, че вратата води встрани от кухнята. Пристъпи напред, а след това спря. Сърцето му се сви. Върна се седем години назад. Тогава стоеше пред едно малко бунгало, построено сред блатата на Кент. Един психопат му беше казал къде е жертвата. Психопат, който искаше Кафъри да открие жената и да види какво й се е случило. Не вратата, а спокойствието на Ндука го накара да си спомни този случай. Това, а може би и мястото — скътана сред шубраците къща.

Стисна ръце в юмруци, след това ги отпусна. Повтори упражнението още веднъж и погледна Ндука.

— Ти я отвори! — Нещо се гърчеше под гръдната му кост. — Давай! Отвори я!

Ндука притисна слепоочието си с показалец.

— Е, щом трябва.

Ндука пристъпи напред и бутна вратата. Отвъд нея имаше малка, добре осветена стая, която беше отрупана с книги. Заради бюрата и шкафовете вътре нямаше много място, но Флий беше успяла да се намести удобно. Носеше черен пуловер, а косата й беше вързана на опашка. В скута й имаше купчина листи. При отварянето на вратата тя се обърна и ги изгледа изненадано.

— Ти? — каза тя и примигна. — Какво правиш тук?

Кафъри не отговори. Каза си, че не му пука и изобщо не се интересува от нея. Каза си го бавно, докато стоеше със затворени очи и усещаше как слънцето огрява клепачите му „Изобщо не ти пука дали тя е жива, или не.“