Мо Хейдър
Ритуал (49)

48.

Въпреки инстинктите си той беше решил да не ходи при Кайзер Ндука. Докато стоеше на паркинга и гледаше Флий, Кафъри беше усетил, че е точно на ръба. Едно леко подухване на вятъра можеше да го изпрати в едната или в другата посока. Можеше да й помогне, а можеше и да продължи да върши обичайната си работа. Преди време нямаше да се разколебае от думите на някаква жена. Защо сега нещо му подсказваше, че се е предал съвсем лесно? Беше дал тържествено обещание, че ще разследва изчезването на някакъв наркоман. Наркоман, който бе толкова зает да продаде задника си, че е пропуснал да посети майка си. Все пак бе дал обещание и сега трябваше да помогне на Флий. Имаше чувството, че Ходещия мъж би казал нещо по този въпрос. Дори предполагаше, колкото и странно да изглежда, че бившият затворник би одобрил това негово решение.

Сега разглеждаше спалнята на Джона Дъндас. Тя беше малка, в нея имаше място само за един матрак и за голяма щайга, съдържаща чифт маратонки и няколко смачкани на топка фланелки. Най-горното стъкло на прозореца беше счупено, а върху дупката бяха залепени найлонови торби с инициалите на местния супермаркет. Торбите потрепваха под силните ветрове, които блъскаха петнайсетия етаж на жилищната сграда.

Фейт Дъндас и бившият й съпруг Рич стояха на прага и се опитваха да видят стаята през очите на Кафъри. Надяваха се, че той ще забележи нещо, което са пропуснали. Фейт беше обикновена жена, облечена в обикновена светлосиня пола, розов пуловер и ниски обувки. Посивялата й коса беше вързана на кок. Никой не би си помислил, че е майка на наркоман, ако не бяха подутите й от плач очи, които й придаваха вид на пребит боксьор. Кафъри си помисли, че родителите на наркоманите са два вида. Едните изритваха децата си и ги оставяха да се оправят сами, а другите продължаваха да се грижат за тях въпреки непрестанните неприятности.

— Той каза ли ви къде ще ходи? — попита Кафъри. — Каза ли нещо въобще?

— Не — отговори с глух глас Фейт. Тя притискаше устата си с кърпичка и затова трудно се разбираше какво говори. — Каза единствено, че си е намерил работа. Специална работа. Много мислих, но нищо друго не можах да се сетя. — По лицето й започнаха да се стичат сълзи. — Не му обърнах голямо внимание. Мислех си, че съм чувала всички тези неща и преди, и просто… — Думите заглъхнаха и тя захлипа.

— Какво е имал предвид под „специална работа“?

Тя поклати глава, а от очите й потекоха още сълзи.

Кафъри повдигна въпросително вежди и погледна бившия й съпруг.

Дъндас се изкашля и изправи раменете си.

— Той смяташе… смяташе, че ще изкара много пари.

— Колко е това „много“?

— Хиляда и осемстотин лири. — Той погледна Фейт. — Поне така й е казал.

— Хиляда и осемстотин лири… — Кафъри поклати глава. — Какво е трябвало да направи?

— Не знам.

— Доста добре като за една нощ — каза Кафъри. — Сигурно сте съгласни с мен. Доста добро заплащане.

— Аз не бях там. — Дъндас хвърли поглед към темето на жена си. — Може би ако бях, щях да… — Лицето му се сбръчка. Като че ли беше на път да се разплаче. — Съжалявам — каза той, докосна с пръст носа си и затвори очи. — Нямам представа какво се е канел да прави.

Кафъри взе една от смачканите на топка фланелки. По нея имаше изсъхнали бели петна. Не му се искаше да мисли какво е това вещество, така че пусна фланелката и изтупа ръцете си. Погледна вехтия матрак, смачканите чаршафи и опърпаната възглавница. Помисли си, че с право се е отказал да прави деца. Така никога нямаше да се окаже в положението на Фейт — смазан от мъка.

— Той е продал вещите си, така ли?

Фейт спря да плаче, задържа дъха си за момент, след това каза:

— Да. Продаде ги.

— Вие сте му ги купували?

Тя отново кимна.

— Продал ги е, за да си купи наркотици?

— Да… може би.

Дъндас я придърпа към себе си и погледна Кафъри право в очите. Изглеждаше леко ядосан. Явно смяташе, че това причинява болка на бившата му съпруга.

— Казваше на майка си, че ще се справи със зависимостта си към наркотиците.

— Разбирам.

— Има вероятност да е истина.

Кафъри кимна.

— Възможно е.

— Каза, че е решил твърдо. Смяташе да изчисти дълговете си, а останалите пари да даде за лечение.

— Предполагам, че тя му е дала пари.

— Не и този път. Този път отказа.

Фейт погледна към него и пое дълбоко въздух.

— И какво стана — простена тя. — Виж какво стана. — Зарови лице в гърдите на Рич. Гласът й ставаше все по-висок и по-висок. — Виж само какво стана. Сега ще му отрежат ръцете, като на онова бедно момче. Ако му отрежат ръцете, аз също ще умра. Чуваш ли ме? Също ще умра.

При тези думи Дъндас замръзна. Вдигна очи и погледна Кафъри. Не каза нищо, но погледът му говореше много. Всеки от двамата знаеше какво мисли другият.

— Фейт…? — обади се Кафъри. — Какво те кара да мислиш, че това ще се случи? Това за ръцете.

— Той е идвал тук — прошепна тя. — Тук, в този апартамент. Джона ми каза.

— Кой е идвал тук?

— Онзи. Горкото момче.

— Мелоус? — Кафъри погледна Дъндас и видя, че тези думи са потресли и него. Лицето му бе посивяло. — Фейт, искаш да кажеш, че Джона е познавал Иън Мелоус?

— Те бяха добри приятели.

Мисълта на Кафъри вървеше бавно, но гладко. Джона и Моси. Джона и Моси. Той се приближи до прозореца и погледна през петната от конденз, които се бяха образували от вътрешната страна на стъклата. Изсъхналите тревни площи и паркингите изглеждаха така, сякаш принадлежаха на друг свят. По тях се движеха малки цветни петна — хора. Кафъри си спомни думите на Човека с чантата: „Каза, че някой ще пострада. Помня думите му: «Там има извратени типове, ЧЧ». Не знам какво щяха да правят, ако нямаше такива глупаци като мен, които приемат всичко“.

На Кафъри му беше трудно да понесе страха и мъката, които усети в апартамента на Джона. Обади се на една от служителките от отдела за връзки със семействата и когато тя пристигна, той се сбогува с Фейт и Рич и слезе долу. Заключи се в колата си и проведе няколко телефонни разговора. Първо говори с инспектора от Тринити Роуд, след това с началника си и с подчинените си. След като приключи, се обади на служебния телефон на Флий, макар да знаеше, че тя не е на работа. Дежурният сержант се оказа услужлив и му даде номера на личния й телефон. Той обаче беше включен на гласова поща. Кафъри не се сещаше какво да каже, затова затвори.

Остана в колата си, мислеше за парите, които Джона се бе надявал да спечели. Бандата младежи, които висяха във фоайето, го гледаха намръщено. Те можеха за секунда да познаят кой е ченге. Хиляда и осемстотин лири. Съвсем малко повече от таксата за лечение в АДРИ. Брошурата лежеше на съседната седалка. Той я вдигна и се загледа в извития корен. Отново извади телефона си и се обади в мултимедийния отдел в Портисхед, за да им каже да му изпратят снимката на човека с бялата риза на мобилния телефон. След това запали двигателя и бавно подкара колата.

Отново мислеше за ибогаина. За ибогаина и за Кайзер Ндука — човека, който знаеше всичко за употребата на наркотика при религиозните ритуали. Адресът му беше в Мендипс, сравнително близо. Хората му щяха да се оправят сами тук, а той щеше да има време да отиде дотам и да се върне. Чувстваше, че Ндука е важен за разследването.

Той живееше в онази част от Северен Съмърсет, която приличаше на френска провинция — усамотени каменни къщи; горички и тесни пътища, криволичещи покрай хълмовете.

Кафъри караше бавно през облаците от мушици, като веднъж му се наложи да спре, за да пропусне стадо коне. Лесно намери входа на имението. На храстите беше закачена стара дървена табела, на която пишеше „Скъп дом“. Пътят стана още по-неравен. По стръмната алея имаше коловози и дупки, а неокастрените храсти дращеха колата и оставяха следи от цветен прашец по предното стъкло. Кафъри имаше чувството, че минава през джунгла и ще се загуби. Когато погледна екрана на телефона си, видя, че тук няма покритие.

— Мамицата му — измърмори той. Мушна телефона във вътрешния си джоб и продължи да кара. Вече беше загубил представа за посоките, когато изведнъж дърветата и храстите свършиха. Той пресече обрасла с висока трева поляна и продължи нагоре. На петдесетина метра от него се появи стара, занемарена къща. Беше кацнала на ръба на долината, а около нея имаше порутени пристройки. Някакви стъкла, вероятно от разглобена оранжерия, бяха наредени до буренясалата алея. Някои от прозорците на първия етаж бяха обковани с дъски. Къщата изглеждаше пуста и потънала в забрава, но не това караше сърцето на Кафъри да забие силно. Една кола беше паркирана пред входната врата.

Сребрист форд „Фокус“.

Регистрационният номер започваше с „Y9“. Регистрационният номер на колата на Флий също започваше с „Y9“. Беше обърнал внимание на този факт сутринта на паркинга. Това не беше кой знае какво съвпадение. В района сигурно имаше стотици сребристи фордове, чиито номера започваха с „Y“. Имаше обаче и други неща, които беше забелязал на паркинга — малкото парченце плат, което стърчеше от затворения багажник и синята торба на задната седалка. Те не можеха да са просто съвпадение.

Докато се обръщаше към къщата, Кафъри, незнайно защо, си представи, че на това място се случват странни неща — войнствени ритуали. Кайзер беше един от водещите експерти по магьосничество. Той имаше контакти с АДРИ. Кафъри усети студенина във вените си. Какво беше казал Мабуза? Интелектуалците се опитвали да го злепоставят?

Той отпусна газта и остави колата бавно да пълзи напред. Стараеше се да не вдига шум и да не прибързва, за да не привлече вниманието на хората в къщата. Отби встрани и направи обратен завой в тревата. Предницата на колата вече беше обърната по посока на пътя. Изключи двигателя и излезе, затваряйки вратата много внимателно. Не харесваше запуснатите сгради. Те му напомняха за една сграда в Норфолк, в която бе влизал. Беше предполагал, че там ще открие нещо, свързано с изчезването на Юан.

Кафъри бавно приближи къщата. Единственият звук, който се чуваше, беше цъкането на изстиващия двигател на колата му. Котката, която лежеше на сянка до един бидон за вода, отвори очи и го огледа замислено. Той стигна до къщата и се облегна на стената. Тухленият зид затопляше гърба му. Струваше му се идиотско да се промъква като командос от специалните части. Свали сакото си и го закачи на дръжката на един ръждясал градински валяк. Избърса челото си с ръкав, а след това започна да брои. След като отброеше до десет, щеше да отиде до входната врата и да натисне звънеца. Щеше да каже, че е дошъл по работа. Щеше да се изсмее на това, че му се привиждаха вятърни мелници.

Кафъри щеше да направи тези неща, ако някой вътре не беше започнал да пищи в момента, в който той отброи до пет.