Мо Хейдър
Ритуал (39)

38.

Нощта бе дошла. Флий седеше в кабинета и се взираше в екрана на монитора. Не си беше направила труда нито да включи лампата, нито да затвори прозореца. Часовете минаваха, а дискусията във форума продължаваше. Чуваше се бипване всеки път, когато се появеше ново съобщение. Анди Пърл се опитваше да обясни как се е чувствал, когато е стигнал до първата база и предал на поддържащия водолаз съобщение. Двамата нямали радиовръзка помежду си, затова Пърл му показал: „Крабик е мъртъв“. Онзи поклатил глава и посочил с пръст към повърхността. Крабик не бил на дъното, бил закачен за въжето на няколко метра над тях.

Крабик по някакъв начин успял да се справи с наркозата. Той стигнал дъното, останал за няколко секунди там, а след това се отправил към повърхността. Да, той бил зле, и когато най-накрая, след десет часа, стигнали до повърхността, не можел сам да излезе от водата. Анди Пърл твърдеше, че вените в очите на Крабик били спукани и че дишал така, все едно се опитвал да надуе стар дюшек. Обаче бил жив и в съзнание. Дори говорил известно време, преди да бъде откаран в болницата. Това, което той казал на Пърл, стресна Флий. Докато лежал на носилката, Крабик се обърнал към приятеля си, протегнал ръка и със смразяващ глас казал: „Семейство Марли. Видях семейство Марли. Те са върху една издатина близо до дъното“.

Флий започна да масажира скалпа си. Опитваше се да разбере какво е видял Крабик. Представи си шума от дишането на водолаза и светлината на фенерчето. Представи си как от тинята изниква ръка на скелет. Родителите й са върху склона на Бушменската дупка. В този момент тя осъзна, че някъде в нея е мъждукала светлината на надеждата — нелогичен сън, в който родителите й са се измъкнали от Бушменската дупка и са се спасили; в който Том, поддържащите водолази и ибогаинът са допуснали грешка.

Тя искаше да пише, да задава въпроси като: Крабик сигурен ли е, че са били семейство Марли? Имате ли представа какво е точното им местоположение? И най-важният въпрос — на какво разстояние е тази издатина от дъното? Пет метра? Десет метра?

Пърл обаче не можеше да й помогне. Флий разбра това по начина, по който отговаряше на въпросите. А освен това Крабик все още беше в болницата и не можеше да говори. Пърл написа: „Хайде да оставим човека на мира“, когато участниците поискаха повече информация. „Нека да го оставим да се възстанови и да излезе от болницата, тогава го попитайте.“

Тя прегледа съобщенията и се опита да разбере преди колко време е започнало всичко. Първото неясно съобщение за това, че родителите й са били забелязани, беше отпреди два дни. Цели два дена то е седяло там, а тя не е знаела. Майка й обаче по някакъв начин беше успяла да я предупреди. „Сега вече ще ни намерят.“

Флий потърка длани, защото внезапно й стана студено. Това не е възможно, нали? Откриване на забравени спомени — да, но разговаряне с мъртвите? Възможно ли е да е влизала в сайта през последните два дни, а после да е забравила заради ибогаина? Отново насочи съзнанието си към спомените. Кайзер бе използвал компютъра си. Тя си спомняше почукването върху клавиатурата. Може би той е излязъл за момент от къщата, а в това време тя инстинктивно е станала от дивана и е седнала пред компютъра.

Луната се показа над кипарисите. Ти какво би ми отговорил, Кайзер? Какво би отговорил, ако ти кажа, че съм говорила с мъртвите?

Извади мобилния си телефон и набра номера на Кайзер. Той обикновено беше буден по това време. Мотаеше се из пристройките, забиваше пирони и често не чуваше звъненето. Тя остави телефона да иззвъни двайсет пъти, за да има той време да се върне в къщата. Но все още не вдигаше. Флий затвори и отиде да вземе ключовете от колата на Том. Трябваше да отиде при Кайзер. Обличаше палтото си, когато се сети за едно изречение: „Убедени са, че могат да говорят с мъртвите, само защото си инжектират разни лайна във вените“.

Тиг. А ти? Какво би казал ти? Облече палтото си и набра номера на Тиг. Той отговори след шестото позвъняване. Изглеждаше задъхан и Флий си представи как седи при самотната си откачена майка.

— Да — каза той и преглътна, за да нормализира дишането си. — Да, какво?

— Тиг. — Тя дръпна ципа на палтото нагоре. — Случи се нещо странно.

Той замълча за момент, а после подсмръкна.

— Радвам се, че се обади — каза напрегнато. — Радвам се, защото ти винаги спазваш обещанията си. Винаги ми е приятно да видя, че спазваш обещанията си.

Флий се поколеба. Беше ли обещала да му се обади? След секунда си спомни. Последното нещо, което той й каза на излизане от къщата на Мабуза, беше: „Моля те, обади ми се“. Тогава тя му отговори: „Да, обещавам“.

— Чаках те. — Флий го чуваше как ходи насам-натам. Нещо издрънча и тя реши, че Тиг е в кухнята. — И ето на, ти се обаждаш. Хубаво е, че си обърнала внимание на думите ми.

Флий се чувстваше като пребита.

— Съжалявам — каза тя.

— Как е старият ти приятел, полицаят? Готов за действие?

— Какво?

Тиг се засмя.

— Той харесва женичките му да са услужливи, ако ме разбираш за какво говоря.

— Не, не разбирам.

— Попитай го дали свиква с новото място. Попитай го дали има нужда от туристически гид. Заведи го на околовръстното.

— Тиг, моля те. Обадих ти се, защото имах нужда от теб. Наистина. Съжалявам, че не се обадих по-рано, но, моля те, говори с мен като с човешко същество. Не с недомлъвки. Или да спрем за днес и да поговорим друг път. Трябва да излизам.

Тиг замълча за момент, след това изсумтя.

— Добре тогава — каза небрежно. — Ще поговорим друг път. — Преди тя да успее да го спре, той затвори телефона.

Втренчи се в екрана на мобилния си. Не можеше да повярва, че й бе затворил така. Мамка му, мамка му, мамка му. Докато стоеше на прага, започна да му пише съобщение. В това време стационарният телефон на масата иззвъня и тя подскочи. Пусна ключовете в джоба си и вдигна слушалката.

— Кайзер?

— Не. Манди е. Какво става?

— Манди.

— Да, Манди. Виж какво, Флий, цяла нощ се опитвам да го открия, а той или си е изключил телефона, или отхвърля обажданията. Трябва да говоря с него.

Флий се почеса по главата, опитваше се да измисли нещо.

— Чакай малко. — Остави слушалката на бюрото и отиде в коридора. Беше тъмно като в рог. Чак тогава разбра, че е станало много късно. — Том? — извика в мрака тя. — Том? Къде си? — Изчака, отброявайки мислено до петдесет, а след това се върна при телефона. — Манди, не мога да го открия. Сигурно е в бараката. Ще го накарам да…

— В бараката? Почти единайсет часът е. Там е тъмно. Какво прави?

— Не знам. Ще му кажа да ти се обади, когато…

— Но ти преди няколко часа обеща, че ще му кажеш да ми се обади. Той защо ме лъже.

— Не лъже.

— Сигурна ли си? Защото, ако ме лъже, ще го убия. — Флий си пое дъх, за да й отговори, но Манди продължи: — Ще го убия, ако ме лъже.

Флий се изправи и погледна към мрака навън, към градината, в която двамата с Том бяха играли като малки. Нещо в главата й прещрака.

— Знаеш ли какво, Манди — каза със студен глас тя. — Разкарай се и го остави на мира! Ще ти се обади, когато поиска.

Флий затвори телефона. Ръцете й трепереха, а мислите й препускаха. Измъкна ключовете от джоба си и закрачи към вратата. В този момент фаровете на някаква кола осветиха дневната. Тя отиде в страничната стаичка и дръпна завесите. Фордът зави по алеята и се отправи към задната част на къщата. Том. Най-после.

Почувства слабост, докато отиваше да му отключи. Имаше да му казва толкова много неща, че не знаеше откъде да започне.

 

 

В първия миг не осъзна, че нещо не е наред. Дори когато видя колко бързо се движи колата. Дори когато той наби рязко спирачки, а след това бързо превключи на задна. Не предполагаше, че с него става нещо. Мислеше си само за това, което бе видяла в Мрежата. Брат й я подмина, влезе в къщата и се отправи към тоалетната. Чак тогава тя разбра, че той плаче.

Стоеше на прага и го гледаше как завърта кранчето и пъха лицето си под водната струя. Дишането му бе тежко, цялото му тяло трепереше. Флий чу шума от приближаваща кола. Светлината на още едни фарове облиза стените на къщата.

— Полицията е. — Той се изправи, взе една кърпа от полицата и избърса очите си. — Полицията. — Той подсмръкна. — По петите ми са още от магистралата.

Флий видя, че колата е спряла близо до вратата.

— Полицията? — измърмори тя. Произнесе думата така, все едно я чуваше за първи път. Беше абсурдно. — Какво искат?

— О, мамка му — каза Том и притисна лицето си в кърпата.

— Том? Том, какво е…? — Ужасна мисъл нахлу в главата й. Тя дръпна кърпата, за да го накара да я свали. Лицето му беше зачервено, очите — кървясали, дъхът — тежък. — Господи, Том! — Той се опита да се извърне засрамено назад, но тя стисна китката му и го задържа. — Том? Колко си пил? Миришеш. Ти идиот ли си!

— Съжалявам, съжалявам — каза той и започна да клати отчаяно глава. — Просто всичко се обърка. Толкова жестоко се обърка.

Чу се звънецът на входната врата. През цветното стъкло се виждаше неясен разкривен силует. Флий го изгледа с празен поглед.

— Моля те, говори с него — каза Том развълнувано. — Моля те, моля те, Флий, кажи му да се маха! Нищо повече няма да искам от теб. Обещавам. — Той сграбчи ръката й. — Моля те! — просъска той. Гласът му трепереше. — Кажи му да ни остави на мира. Бързо.

Телефонът в кабинета отново звънеше. Сигурно беше Манди. Полицаят почука на вратата, след това пак натисна звънеца. Флий затвори очи и преброи до двайсет, за да се успокои. Пое си дълбоко дъх и прибра косата си зад ушите.

— Всичко ще е наред — каза тя. — Отивай горе.

— Толкова съжалявам. — Той отново плачеше. — Наистина съжалявам.

Тя го обърна към стълбите. Не изпита никакви затруднения, защото открай време беше по-силна от него.

— Отиди в задната стая! Преструвай се, че спиш.

Звънецът отново издрънча. Полицаят постави ръка на стъклото и се опита да надникне вътре. Флий изчака брат й да се качи горе, а след това с разтуптяно сърце отиде да отвори.

Беше едно от момчетата от пътната полиция. Позна го веднага, често разменяха по някоя дума край автомата за закуски. Беше започнал да оплешивява и на главата му имаше само една V-образна ивица коса. Името му бе Проуди, или нещо подобно, но всички му казваха Магистралната маймуна, защото му харесваше да се дърли със „състезателчетата“ на магистралата.

— Виж какво — започна той. По начина, по който дишаше, личеше, че се опитва да се успокои. Налагаше му се да прави паузи между отделните думи. — Не бих направил това, но преди да погледна в компютъра и да видя, че колата е твоя, толкова се нахъсах, че… — Той я погледна недоверчиво. — Ти не спря. Защо не спря?

Флий си стоеше спокойно и се опитваше да схване накъде вървят нещата. Видя, че сребристият й форд е паркиран накриво и задницата му е завряна в храстите. Външната лампа на къщата се отразяваше в предното стъкло. Носът на полицейския автомобил бе на няколко крачки от прозореца на дневната, а шофьорската врата бе широко отворена. Чудеше се какво е видял полицаят.

— Аз… аз бързах.

— Бързала си?

— Да, знам, много прозаично извинение. — Тя посочи отворената врата на тоалетната. — Наистина трябваше… нали разбираш. Това не ме оправдава, но…

— Ти си шофирала, така ли? — Полицаят бършеше челото си. — Не видях много добре, но ми се стори, че зад волана е друг. По начина, по който вземаше завоите… Не ме ли видя? Можеше да се ударим.

Полицаят замълча за няколко секунди, като в това време огледа лицето й. Изглеждаше изнервен и ядосан. Флий се опита да прикрие емоциите си, като си представи, че пред очите й пада завеса. Концентрира се върху V-образната ивица коса на главата на полицая. Представи си, че я пробива с поглед.

— Съжалявам — каза той, — но трябва да се придържам към разпоредбите.

— Според разпоредбите? Но аз съм…

— Вече съм изпратил съобщение на диспечерите. Те имат номера ти и знаят, че си карала опасно. В момента ме чакат. Ще изглежда много подозрително, ако се отметна, след всичко, което съм им казал.

Флий въздъхна. Погледна към стълбите и си помисли, че неприятностите нямат край.

— По дяволите — каза тя. Отстъпи назад и отвори широко вратата. Дръпна надолу ципа на палтото си. — Добре. По-добре да влезем.