Джеймс Хадли Чейс
Смърт край Лаго Маджоре (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Около четири часа се отправих към гарата, за да хвана влака за Милано. Ловко се смесих с тълпа туристи, наредили се на опашка за билети и минах през бариерата заедно с тях.

Целта беше никой да не ме забележи, нито да бъда разпознат. Пътешествието ми до Милано не трябваше да бъде известно никому.

Влязох в претъпкано третокласно купе и седнах между една дебела жена, която държеше вързоп върху коленете си, и висок слаб мъж, облечен в черно, вероятно търговски пътник.

Никой не ми обърна внимание и докато влакът потракваше по релсите, се замислих как ли хората в купето биха реагирали, ако знаеха какви мисли се таят в главата ми.

Дори ден по-рано не бих повярвал, че е възможно да планирам убийството на двама души и въпреки всичко да не излитвам колебание, страх или ужас от това, което смятах да извърша.

Веднъж приел факта, че това е единственото разрешение, бях хладнокръвен и безмилостен както Лаура през нощта, когато се опитваше да ме убеди да изпусна Бруно.

Единствената ми грижа беше да не направя грешка, но дори и това не ме тревожеше особено.

През времето, което прекарах край брега на Стреза в размишления по плана си, осъзнах, че както Лаура, така и Белини, без да знаят, са в ръцете ми.

Спомних си как Лаура каза на Бруно, че ще слезе в къщата с лодките, за да слуша на грамофона суинг. Това ще бъде в моя полза, тъй като музиката ще заглуши всички звуци, които тя евентуално би издала, ако не я застигна достатъчно бързо и не й попреча да извика.

Докато Белини гребе и пресича Лаго, ще очаква да види светлина в къщата с лодките, така че нямаше да действувам на тъмно.

Единствената сериозна трудност, която предвиждах, е някой от тях да закъснее или пък двамата да пристигнат едновременно, но реших, че това е малко вероятно.

За да си осигури достоверно алиби, Лаура щеше да напусне вилата известно време преди девет часа. Сигурно така ще надуе грамофона, та да знаят Валерия и Бруно, че е в къщата с лодките. Музиката щеше да заглуши всички шумове, които Белини би предизвикал, докато се приближава към вилата. В тиха вечер тя щеше да се чува надалеч.

Но трябваше да взема всички предпазни мерки. Белини беше изключително силен. Ако се стигнеше до борба, нямаше на какво да разчитам. Трябваше ми оръжие. Щях да го излолзувам само в случай, че не успея да го ударя с торбата с пясък. Налагаше се да имам оръжие, за да владея положението.

Знаех, че притежаването на оръжие крие опасности, но тъй като се налагаше да имам, най-накрая реших да се възползувам от Торчи. Той имаше пистолет и реших да го открадна.

Макар Торчи да не ми бе казал, аз знаех, че е член на мафията. Джузепе ми спомена за това веднъж, когато беше пиян. Ако се наложеше да застрелям Белини, щях да оставя пистолета близо до тялото му. Полицията щеше да открие, че е на Торчи.

Съвсем сигурен бях, че полицията подозира Белини в убийството на Луиджи Галио. Полицията знаеше също и това, че Луиджи е бил член на мафията. Те щяха да заключат, че напускайки къщата с лодките, след като е откраднал перлите, Белини се е натъкнал на Торчи, който го е проследил до Лаго и го е застрелял. Ако Торчи има безспорно алиби за нощта, а се надявах, че ще е така, тогава смятах, че полицията ще приеме, че Торчи е наредил на някой друг член на мафията да убие Белини и му е дал оръжието си.

Нямах намерение да забърквам Торчи, ако не се налагаше. Но той ме предаде на Лаура и сега не изпитвах угризения на съвестта.

Не ми се искаше да застрелвам Белини, но ако се окаже, че е трудно да го удържа, щях да бъда принуден. В това отношение вече имах и алтернативен план.

Дългото ми стоене край брега на Стреза не беше напразно. Повтарях си плана отново и отново с най-малки подробности и сега бях готов за всяка изненада.

Стигнах до апартамента на Торчи около шест часа. Точно срещу къщата имаше телефонна будка, влязох и набрах номера му.

Няколко минути изчаках да звъни и тогава, доволен, че в апартамента му няма никого, пресякох улицата и изкачих четирите етажа.

Срещнах само една възрастна жена на площадката на третия етаж, която ме погледна с безразличие, докато отваряше вратата. Минах покрай нея и се изкачих на следващия етаж.

Почуках на вратата на Торчи и зачаках.

Никой не отвори.

Вдигнах тихо капачето на пощенската кутия, пъхнах пръсти и извадих ключа.

Симона непрекъснато си губеше ключа и знаех, че Торчи държи резервния ключ в пощенската кутия.

Отключих вратата, влязох във всекидневната, затворих и заключих вратата след себе си. Върнах ключа в пощенската кутия.

Тогава започнах бързо и внимателно да търся оръжието.

Намерих го случайно под една купчина бельо на Симона в гардероба в спалнята.

Пистолетът беше автоматичен колт калибър 38. Проверих дали е зареден. В магазина имаше четири куршума и един в цевта. Пуснах го в джоба си и тъкмо тогава чух да се отваря капачето на пощенската кутия.

Бързо отидох във всекидневната, сърцето ми биеше силно, влязох в нишата на прозореца зад спуснатата завеса.

Тъкмо бях нагласил завесата, когато външната врата се отвори.

— Докога ще ти повтарям, че той няма да се върне до девет часа — казваше нетърпеливо Симона, влизайки в стаята. — Но ако те е страх, можеш да си вървиш. Изобщо не ме е грижа.

— Не ме е страх.

Познах гласа на Умберто.

Мръднах завесата един сантиметър, за да виждам какво става в стаята.

Умберто стоеше с гръб към мен. Симона му се усмихваше, мургавото й личице беше оживено, а очите й — пълни с очакване.

— Искам сега да ми дадеш подаръка — каза. — Какъв е?

С неохота Умберто започна да рови в джоба на панталона си.

— Не зная дали е безопасно — рече той стеснително. — Ако Торчи ни завари…

— Няма да се върне до девет часа. Колко пъти още да ти го повторя? — каза Симона раздразнена. — Той отиде на събрание.

— Е, щом си сигурна. Не мога да отделя повече от хиляда лири.

Симона го хвана за ръката и го повлече към спалнята.

— Трябва да ми дадеш много повече — изведнъж, гласът й стана твърд. — Хиляда лири са нищо.

Тя затвори вратата.

Чух как Умберто протестира, тихичко се измъкнах от скривалището си, стигнах до външната врата, отворих я и се шмугнах в коридора. Спуснах се четири етажа надолу и излязох на улицата.

Когато стигнах площад Лорето, влязох в галантериен магазин и купих чифт фини кожени ръкавици. Малко трудно ги избрах. Най-накрая взех такива, които ми прилепваха като втора кожа.

После тръгнах по булевард Буенос Айрес и стигнах до железарски магазин, на чиято витрина беше изписано: „Правим всякакви ключове в момента.“

Влязох и връчих на момчето ключа от къщата с лодките, който Лаура ми беше дала, и помолих да ми направи дубликат.

Наложи се да изчакам двадесет минути. Момчето се върна и ми подаде двата ключа. Платих му и отново излязох на улицата.

Първият етап от плана ми беше вече успешно изпълнен. Бях се снабдил с пистолет, ръкавици и резервен ключ от апартамента. Имах нужда още от торбичка с пясък, но тук не очаквах трудности.

С бърза крачка се отправих към гарата.

Прибрах се в стаята си около девет и петнадесет. От Милано си купих сандвичи и бутилка кианти и нямаше нужда да се изкачвам до вилата. Исках да избягвам срещите с Валерия, докато не изпълнех плана си.

Вечерях, след това легнах върху леглото и пуших, докато чух Бичи и жена му да се качват, за да си легнат. Изчаках един час, после се спуснах тихо по стълбите до гаража. Там открих едно малко чувалче, което щеше да послужи за целта, както и сандък с пясък. Взех част от пясъка и тел и се върнах в стаята си. Направих торбичката. Беше съвсем просто. Торчи винаги носеше със себе си подобна. Казваше, че с нейна помощ най-лесно се уреждат спорове. Често ми се беше случвало да я държа и затова знаех колко голяма и тежка трябва да бъде.

Известно време седях и размишлявах с торбичката в ръка.

Утре… а сетне идва петък.

Тази нощ спах спокойно. За пръв път, откакто се бях преместил в тази малка стаичка, не сънувах.

 

На следващата сутрин отидох във вилата. Сестра Флеминг стоеше на верандата, докато се изкачвах по стълбите. Тя дори ми се усмихна.

— Синьор Бруно ще използува ли стола си тази сутрин? — запитах.

— О, да. Спа прекрасно и изглежда много по-бодър. Когато се върна от уикенда, доктор Перели иска да го преместим в двореца Регина, за да има пълна промяна на обстановката.

— Кога заминавате, сестра?

— Утре сутрин.

Бях изумен от изненадващата промяна у Бруно. Той знае, че след като сестра Флеминг тръгне, Валерия отново ще бъде в опасност. Тогава на какво се дължи това забележително подобрение?

— Откакто състоянието на синьор Бруно се влоши, синьора Фанчино оставала ли е насаме с него? — осведомих се небрежно.

— Само за няколко минути във вторник, когато отидох да се разходя из градината — отвърна сестра Флеминг и ме погледна проницателно. — Защо питате?

— Мислех си, че ще ви се отрази добре да си починете. За вас не е голямо удоволствие да сте затворена в къщи през тези хубави дни.

— Налага се хората да правят много неща, които не им харесват — каза язвително тя. — Хайде, елате. Няма да стоим и да си приказваме цял ден. Сигурна съм, че синьор Фанчино ни чака с нетърпение да го изведем.

Това трябва да е отговорът, помислих си, тръгвайки след нея по верандата. Лаура е разбрала, че докато Бруно ако не спре да се тревожи, сестра Флеминг няма да го остави и планът й пропада. Сигурно е успяла да го убеди, че го е дразнила без нужда и явно Бруно си е въобразил, че няма за какво повече да се безпокои.

Когато влязох в стаята, Бруно ме погледна. Погледът му беше изпитателен, но в него нямаше страх. Когато го повдигнах, нямаше вид като че иска да се отдръпне от мен. Стигнах до заключението; че Лаура го е убедила, че и историята за мен не е била вярна. След като го пренесох върху стола, казах:

— Щастлив съм, че сте много по-добре, синьор. Надявам се, че ще продължите да се подобрявате.

— Добре, Чизхолм — се обади кисело сестра Флеминг. — Не смятам тази сутрин да държим речи. Хайде вървете. Трябва да измия пациента.

Усмихнах се на Бруно, но бях смутен. Обичайният му приятелски поглед липсваше, макар че не беше враждебен. Като че ли вече ми нямаше доверие и за него представлявах загадка.

По пътя към градината налетях на Лаура.

Веднага забелязах, че напрежението й се бе отразило. Лицето й се беше издължило, отслабнало, а под очите имаше тъмни кръгове.

— Къде беше снощи? — запита рязко. — Трябваше ми. Не може така да изчезваш, Дейвид, без да ми казваш къде отиваш.

Усмихнах й се.

Сега тя не означаваше нищо за мен. Не усещах привличането й и като я погледнах, си казах какъв глупак съм бил да се влюбя в нея.

— Забравяш, че вече не съм ти слуга — казах. — Няма защо да ти съобщавам къде отивам. Останах тук тез няколко дни по молба на доктор Перели.

Очите й засвяткаха, но се овладя.

— Добре, Дейвид, щом така смяташ. Би ли ми дал ключа от къщата с лодките? Забрави, да ми го върнеш.

Знаех си, че рано или късно ще си го поиска и тъкмо затова направих дубликат.

— Ето ти го — рекох и го извадих от джоба си. — Трябваше да ти го върна по-рано, но ми изхвръкна от ума.

Тя взе ключа.

— Моля те, не забравяй, че сестра Флеминг заминава за уикенда. Не бих искала да изчезваш така докато я няма.

Очите ми обхождаха лицето й и се спряха на челото. Точно там трябва да я ударя, помислих си, да я ударя силно с нещо много тежко, което ще счупи черепа. Ще умре бързо и безболезнено.

— Дейвид!

Върнах се към онова, което ми казваше.

— Съжалявам, замислих се за нещо друго. Да, разбира се, че ще бъда тук.

Погледна ме озадачено.

— В такъв случай това е всичко, Дейвид.

Разделихме се.

Трябваше да намеря нещо, с което да я убия. Това бях пропуснал. Сигурно щеше да има нещо в къщата с лодките, което Белини вероятно би грабнал и би я ударил, за да престане да крещи.

Малко след единадесет часа видях Лаура да тръгва с Алфа Ромеото в посока на Сесто Календо. Щом колата се скри от погледа ми, тръгнах към къщата с лодките.

Отключих вратата на апартамента и влязох, оставяйки я да зее.

Огледах се.

Върху полицата над камината имаше бронзов бюст на Данте върху квадратна основа. Прекосих стаята и вдигнах бюста за главата. Беше тежък, но като го повъртях в ръката си, установих, че е удобен.

Идеално ставаше за оръжие. При силен удар острите ъгли на основата щяха да нанесат смъртоносната рана.

Върнах бюста на мястото му. След това се огледах къде бих могъл да се скрия и да чакам Лаура, ако се случеше да закъснее.

Влязох в стаичката с гардеробите. Големият гардероб представляваше отлично скривалище. Отворих вратите, уверих се, че не скърцат. Вътре имаше достатъчно място да се скрия. Затворих вратите и се върнах във всекидневната.

В този момент видях Валерия, застанала на прага. Да ме гледа изумено.

— Дейвид, какво правиш тук?

Неочакваната й поява ме стъписа. Зачудих се откога ли стои на прага. А ако ме е видяла да държа бюста на Данте.

Стоях и я гледах напълно гипсиран. Мозъкът ми: отказваше да функционира.

— Какво има, Дейвид? Защо изглеждаш така?

С усилие се стегнах и й се усмихнах. Не кой знае колко радостно, но се усмихнах.

— Изплаши ме до смърт — казах дрезгаво. — Мислих си, че е Лаура.

— Съжалявам. Изглеждаш толкова особено. Случило ли се е нещо?

— Не. Ти просто ме стресна.

Тя се приближи.

— Сигурен ли си, че нищо не се е случило? Когато излизаше от онази стая, не те познах. Ти, ти ме изплаши, Дейвид.

— Нямах намерение — казах. — Изкара ми акъла. Не би трябвало да съм тук. Помислих, че Лаура ме е заловила. Вратата беше отворна и полюбопитствах да видя как изглежда апартаментът. Страхотен е, нали?

— Мразя го — рече Валерия и потрепера. — Атмосферата е ужасна. Не я ли чувствуваш?

— Не зная. Както и да е, хайде да слезем долу.

— Какво правиш тук?

— Търсех те. Слязох до пристана и след като не те намерих, се качих да видя дали Лаура не е тук.

— Мисля, че отиде в Милано.

Последвах я по стъпалата и се спряхме на кея.

— Дейвид, за вчера…

— Ела — казах, сядайки върху зида. Привлякох я до себе си. — Мислих си за вчера. Истина ли беше това, което ми каза?

— Разбира се, Дейвид. — Тя сложи ръката си върху моята. — Всяка дума, която ти казах, беше истина.

— А за работата?

— Да.

— Нали разбираш, че всичко зависи от баща ти поне докато станеш пълнолетна.

— Зная, освен това няма да направя нищо, което да го огорчи, Дейвид. Но мисля, че ще го убедя да ти даде тази работа, ако ти я приемеш. А когато работиш тук, ще му е по-лесно да свикне с мисълта, че се обичаме.

— Да. Добре, приемам работата, Валерия, ако той разреши.

Тя ми хвърли бърз поглед.

— Дейвид, нещо се е случило, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Вчера и дума не можеше да става да я приемеш. Беше толкова сигурен и непоколебим. Защо промени решението си?

— Тогава нямах време да го обмисля — промълвих, без да я поглеждам. — Снощи установих, че съм бил твърдоглав и горд. Разбрах, че жертвувам общото ни щастие.

— Не искам да изглеждам глупаво, Дейвид, но имам чувството, че нещо се е случило, което те е накарало да промениш мнението си. От снощи ти самият си се променил. Не зная как да ти го обясня, но си станал по-суров. Изглеждаш някак…

Знаех, че съм се променил. В момента, в който реших да се отърва от Лаура и Белини, станах подвластен на страшна сила. Като че ли отворих вратата към съзнанието си и пуснах за влезе някакъв непознат.

— Глупости — заявих, изправяйки се. — Въобразяваш си. Слушай сега, скъпа. Доктор Перели не иска да се виждаме. Не бива да го предизвикваме. Ако те няма дълго във вилата, сестра Флеминг ще му каже. Той не ще се съгласи да получа тази работа, затова трябва да внимаваме. Хайде, сега си върви.

Докато говорех, тя ме гледаше със същия несигурен, озадачен израз, който забелязах и в погледа на Бруно.

— Обичаш ли ме, Дейвид?

Прегърнах я.

— Повече от всичко на света. Не се тревожи, Валерия. Естествено, че съм малко напрегнат от мисълта да не те загубя, но това е всичко.

— Сигурен ли си, че е всичко?

— Да, разбира се. Хайде, сега върви горе, скъпа, преди да са открили, че те няма. Не казвай нищо на Бруно за работата, докато не се закрепи. Може би в събота или в неделя.

Тя ме целуна и ме прегърна.

— Ще бъдеш ли щастлив, ако останеш, Дейвид?

— Винаги ще бъда щастлив, стига ти да си до мен — пророних.

Гледах я, докато изкачваше стъпалата на пристана. Тогава внезапно си спомних, че пипах бюста на Данте без ръкавици. Отпечатъците ми бяха върху него!

Докато отново изкачвах стъпалата към апартамента си помислих, че точно такава грешка може да издаде убиеца.

Следобед прегледах всичките си дрехи и други принадлежности, избрах само най-необходимите и ги сложих в малка ръчна чанта.

Трябваше да помисля за всяка възможност. Ако се случеше нещо непредвидено и независимо от това колко внимателно го бях обмислил, планът ми не успее, трябваше да се подготвя за отстъпление.

При евентуален провал смятах да взема моторницата и с нея бързо да пресека Лаго до Брисаго — гранично градче в Швейцария.

Бях убеден, че по цялото Лаго нямаше по-бърза лодка от тази и ако полицията се спуснеше да ме преследва, щях да й избягам с лекота.

Щях да оставя лодката на около миля от Брисаго, а после пеша по планината, щях да си опитам късмета да мина границата по тъмно. Можех да се отправя към Локарно, където бих могъл да остана ден-два, смесвайки се с туристите, а след това обратно през Комо да стигна до Милано. Оттам щях да отида в Рим, където бях сигурен, че ще се скрия, докато отшуми търсенето.

За щастие пари не ми липсваха. Разполагах със седемте хиляди лири, които Лаура ми бе платила, и с още три хиляди спестени.

Не очаквах планът ми да се провали, но реших да не пропусна и най-дребната подробност.

Занесох чантата в хангара и я скрих под покривалото на лодката. След това изкарах лодката в пристана и проверих мотора. За да бъда сигурен, че в случай на нужда ще се измъкна бързо.

Докато работех, чух шума на друг мотор и видях да приближава малка лодка.

Зад кормилото седеше добре сложен мъж, облечен в бяла отверена на врата риза и фланелен панталон. Той изключи мотора и остави на течението да приближи лодката.

Излязох от моторницата и тръгнах по кея, недоумявайки какво може да иска.

Когато лодката приближи, видях, че е млад човек със загоряло лице и широка войнствена челюст. Усмихна ми се приятелски.

— Извинете — каза той със силен американски акцент, — къде тук наблизо мога да заредя? Изглежда, бензинът ми се свършва.

— Има един гараж на около двеста метра — му отвърнах. — Виждате ли онази върба? Ако спрете там и повървите по брега, ще стигнете до него.

— Благодаря.

Той се наведе напред и се хвана за една от металните халки за завързване на лодки на пристана.

— Американец ли сте?

— Наполовина — отвърнах предпазливо. — На почивка ли сте тук?

— Точно така. С жена ми сме в Стреза. Хубаво място, нали? А какъв е онзи остров?

— Изола Белла. Принадлежи на семейство Боромео. Притежават го от 1650 година.

— Така ли? — Явно това му направи впечатление. — Бих искал да му хвърля един поглед. Може ли да се отиде там?

— Разбира се, но ще ви излезе сто и петдесет лири. Нали знаете, че в Италия нищо не е безплатно?

Той се засмя.

— Смятам, че няма да се разоря.

— Заслужава си да се види дори само заради терасовидните градини, но има също и хубава художествена галерия, която си струва да разгледате.

— Сигурно. Аз нищо не разбирам от картини. Е, благодаря, ще налея бензин и ще отида да погледам. Задължен съм ви.

— Няма нищо — казах.

— Извинете, но не съм ли ви виждал някъде преди? — запита нехайно, гледайки ме.

— Не зная — отвърнах. — Може би в Милано.

Той поклати глава.

— Не съм ходил в Милано. Стори ми се, че съм ви виждал в армията. Бях в главната квартира на генерал Костен в Болоня през 1945 година.

Ако бях настъпил змия, нямаше да реагирам така силно. Спомням си, че пребледнях. Усетих как кръвта се изцежда от лицето ми и трябва да съм подскочил двадесетина сантиметра.

Но течението повлече лодката и той се наведе, за да се задържи за халката. Бях съвсем сигурен, че не ме е видял като подскочих.

— Не съм бил в армията.

Думите сякаш изтрополяха от пресъхналата ми уста.

— О, сигурно съм се припознал — каза той. — Напомнихте ми за един сержант, който заведе генерала на обиколка. — Засмя се. — Този сержант открадна колата на генерала и дезертира. Не бих казал, че го обвинявам. Генералът беше може би най-големият гад, когото съм срещал в армията, а съм имал вземане-даване с няколко.

Нищо не казах, не можех.

— Странно как човек си спомня подобни неща — продължи той. — Случва се да видиш някой човак и спомените ти се събуждат. Страхотно нещо са спомените. Това се случи преди шест години и се сещам какво вълнение беше, все едно че се е случило вчера. — Той пусна халката. — Е, да не ви задържам. Много благодаря за съветите. Ще прескоча да разгледам художествената галерия.

Той ми махна, запали мотора и извъртя носа на лодката към гаража на Бичи.

Вторачих се след него с пресъхнала уста, разтреперани колене и разтуптяно сърце.

След като свърших с лодката, отидох до стаята си и легнах. Искаше ми се да поспя, тъй като имах намерение да наблюдавам вилата през нощта, но сънят не идваше.

Замислих се за американеца.

Живеех в Италия вече шест години, намирах се сред туристи, бях се сблъсквал със стотици хора в навалицата на Милано, но никога не бях срещал някого, който да се вгледа в мен по-внимателно.

А сега изведнъж, след като съм толкова затормозен, трябваше да изникне този и да ме познае.

Докато лежах в полутъмната стая, почувствувах студена пот да избива по лицето ми. Бях пуснал щорите срещу следобедното слънце, но в стаята беше неприятно горещо. Независимо от топлината потта ми беше ледена.

Дали той няма да се размисли? Дали няма да се върне?

Опитах се да си припомня дали не съм го виждал в Главната квартира в Болоня, но не успях.

В канцеларията имаше няколко сержанти, както и в стаята на майор Кей. Трябва да е някой от тях.

Ако дойде отново и се увери, че съм аз, дали ще ме издаде? Изглеждаше свестен. Сега вече не е в армията. Какво го е грижа, ако е чул за момичето, което Костен уби? Ако сметне, че аз съм виновен, би могъл да ме издаде.

Започнах да се замислям дали е безопасно да продължавам с изпълнението на плана си, след като този човек се появи на хоризонта. Не беше ли той непредвиденото събитие, което обърква едно съвършено замислено убийство, както пише в книгите?

Казах си, че трябва да продължавам. Да разчитам на късмета. Той може и да не ме спохожда още дълго. Трябваше да изхвърля от съзнанието си американеца.

Около осем часа отидох във вилата. Валерия седеше при Бруно с книга в скута. Сестра Флеминг плетеше. Лаура не се мяркаше наоколо.

Валерия ме погледна, усмихна се и излезе на верандата.

— Време ли е да преместя синьор Бруно? — запитах, спирайки в началото на стълбата.

Сестра Флеминг погледна часовника си и остави плетката.

— Да. По-добре да го направим сега — каза тя и стана.

Валерия също се изправи.

Забелязах как Бруно хвърли бърз поглед към нея, а после към мен.

Избутах стола в спалнята и го пренесох върху леглото.

— Отивам да поплувам, скъпи — се обърна към него Валерия, наведе се и го целуна. — Ще се върна след вечеря.

Отново видях как погледът му се мести от нея към мен и отново към нея, този път тревожен. Изглежда, усещаше, че между мен и Валерия има нещо и то не му се нравеше. Не го обвинявах. Все пак аз бях наемен работник, а тя — наследница на сто милиона лири. И аз да бях на негово място, нямаше да съм доволен.

Докато следвах Валерия извън стаята, си казах, че след няколко дни трябва да поставя всяко нещо на мястото му. Веднъж да отстраня опасността, да се освободя от Лаура, можех да му докажа, че заслужавам Валерия, стига да ми даде възможност да поема тази работа.

Валерия се обърна към мен:

— Ще дойдеш ли да доплуваме, Дейвид?

Тръгнахме заедно по градинската пътека.

— По-добре да не идвам — рекох. — Видя ли как ни гледаше? Смятам, че вече е разбрал. Ще поработя в градината. Сестра Флеминг ще му каже с какво се занимавам. Не бива да го тревожим, Валерия. Ти иди и поплувай. Така е по-добре.

— Толкова е глупаво — заяви тя. — Защо хората не се занимават със собствения си живот?

— Съвсем скоро и ти ще заживееш собствения си жизот — й казах с усмивка. — Сигурно няма да мислиш толкова много за това, когато можеш да правиш точно каквото поискаш.

Тя ми хвърли един поглед.

— Тогава хайде да се срещнем на пристана след вечеря.

Поклатих глава.

— Съжалявам, Валерия, но тази вечер трябва да отида до Милано. Чакам един приятел да дойде от Рим.

Тя отново ме погледна.

— Дейвид, подготвяш ли нещо? Караш ме да се чувствувам неловко. Не зная как да ти обясня, но от известно време изглеждаш твърде суров и целенасочен. Тревожиш ме.

— И ти би изглеждала сурова и целенасочена, ако беше на мое място — казах и се усмихнах. — Предстои ми голяма задача, скъпа. Трябва да убедя баща ти, че съм достоен за теб, а това е доста сложно. Решен съм да успея.

Изгледа ме със съмнение.

— Ще успееш, Дейвид, но дано не се промениш.

С крайчеца на окото си видях сестра Флеминг да излиза на верандата.

— Иди и поплувай. Сестра Флеминг ни наблюдава — казах тихо.

Обърнах се и тръгнах по пътеката към бараката за инструменти. Взех кошница и ръчно гребло и започнах да плевя лехата с рози. Работих до смрачаване.

Малко след единадесет часа изгасна и последната лампа и вилата остана като тъмно петно на фона на нощното небе.

Седях върху тревата, облегнат на едно дърво и чаках.

Щом светлината угасна, аз вдървено се изправих и тръгнах тихо надолу по пътеката към терасата, откъдето се виждаше къщата с лодките.

Избрах си едно тъмно сенчесто място под дърветата, седнах върху перилото и зачаках.

Не знаех какво чакам, но тази нощ нямах намерение да пропусна нищо. Струваше ми се, че Белини може да дойде за последни инструкции. Ако стане така, бих искал да чуя какво си казват.

Изтече един час и започнах да се чудя дали не си губя времето. Но бях толкова възбуден, че дори и да си легнех, не бих заспал, затова реших, да поостана в хладния нощен въздух, дори и нищо да не се случи.

Стрелките на часовника ми показваха дванадесети половина, когато долових тихото скърцане на весла.

Спуснах се безшумно по парапета и се притаих в сянката.

Наблюдавах пристана и след няколко минути се появи лодка.

Разпознах масивната фигура на Белини, когато излизаше от лодката и я завързваше за една халка.

Изчезна от погледа ми.

Дали беше отишъл към къщата с лодките? Бях сигурен, че Лаура не е излизала от вилата. Наблюдавах стаята й и тя последна изгаси лампата.

Тъкмо се канех да напусна скривалището си, за да видя не е ли светнал апартаментът, и той изникна на петнадесетина крачки от мен.

Страшно ме изплаши. Беше изкачил стълбите като привидение. След още една секунда щях да съм излязъл от прикритието си и той щеше да ме види.

Свих се обратно, затаих дъх и го наблюдавах.

Той спря най-горе на стъпалата, килнал глава настрани. Докато стоеше и се вслушваше, ми приличаше на огромна свирепа горила.

После продължи по пътеката съвсем безшумно. За мъж с неговите размери се движеше с изненадваща лекота.

Пое към гаража.

Последвах го, видях го да спира пред плъзгащите се врати и да поглежда назад през рамо. В този момент си помислих ужасен, че ме е забелязал. Отвори вратата, влезе в гаража и я затвори след себе си.

Промъкнах се до гаража на един дъх. Заобиколих го и надзърнах през прозореца.

Белини разглеждаше набора с инструменти върху пейката. Беше по фланелка и черен панталон. Масивните му мускулести рамене бяха гъсто покрити с черни косми. Капчици пот блестяха по лицето и шията му.

Отвори капака на колата и започна да човърка запалителната система.

Действува известно време, размени проводниците и изобщо разбърка цялата система. Искаше да е сигурен, че утре вечер ще бъда зает с оправянето на колата, докато той изпълнява плана на Лаура.

Потруди се половин час, остави инструментите и обърса ръцете си о шевовете на панталона. Докато оглеждаше свършеното, на устните му се появи жестока усмивка.

Изведнъж настръхна и рязко обърна глава. С тихи и бързи движения загаси лампата, натъпка инструментите в джоба на панталона си и бързо се озова до вратата.

— Аз съм — каза Лаура много тихо. — Свърши ли?

— Да. Няма да успее да го оправи лесно.

— Не биваше да светваш, Марио. Видях светлината от къщата.

— Налагаше се да светна — каза той раздразнено. — Да не искаш да работя на тъмно?

— Трябваше да си донесеш фенерче.

— Ти винаги намираш кусури! Защо не го направи сама, като знаеш толкова?

— Млъкни! — яростно изсъска Лаура. — Ако утре вечер направиш някоя грешка, тя ще ти е последната. Не можеш ли понякога да използуваш и проклетия си мозък?

— Няма да направя грешка — изръмжа Белини.

— И по-добре недей! Не закъснявай. Разбираш ли? Трябва да си в къщата с лодките в девет часа.

— Ще бъда.

— Ще пусна грамофона. Ако грамофонът не свири, връщай се. Тогава ще разбереш, че нещата са се объркали.

— Добре де, добре. Не съм глух.

— Набий си го в главата. Ако свири, върви направо във вилата. Пази се да не те види. Не й позволявай да изкрещи. Дейвид не бива да узнае, докато не дойде полицията. Смяташ ли, че можеш да направиш така, че да не гъкне?

— Разбира се — заяви презрително Белини. — В тази работа няма по-добър от мен.

— След като свършиш, качи се на лодката и се върни в хотела. Стой и ме чакай. Може да не успея да дойда до понеделник или вторник. Зависи какво ще стане с полицията.

— Трябват ми малко пари — каза настоятелно Белини.

— В понеделник ще разполагам с шестдесет хиляди лири. Това, което имаш, трябва да ти стигне, докато продам перлите.

— То не е много — каза Белини.

— Трябва да ти стигне — отвърна тя остро. — Мога да ти донеса още в края на седмицата, когато ще си в Швейцария. Сега се връщай в хотела.

Видях как Белини тихо изчезва в тъмнината. Лаура се върна във вилата.

Останах, където бях, задъхан, със стиснати ръце и разтуптяно сърце.

Не си бях изгубил времето. Сега ги държах и двамата.