Джеймс Хадли Чейс
Смърт край Лаго Маджоре (5)

ПЕТА ГЛАВА

На следващата сутрин не видях Лаура. Сестра Флеминг ми каза, че двете с Мария са заети, тъй като приготвят стаята на Валерия. Запълних времето до обяд, като пренесох багажа си до стаята над гаража на Бичи и се устройвах, наблюдаван с интерес от него.

Не съобщих на Лаура за дима от пура, който бях усетил край плувния басейн. Казах й, че някой е бил наблизо в лодка, но не съм успял да го видя.

Тя беше смутена и разтревожена и си тръгна почти незабавно, щом се качих.

Недоумявах кой може да е бил човекът в лодката. Дали не е Белини, но той не е единственият мъж в Италия, който пуши пури, си казвах.

След като доколкото успях, направих новата си стая уютна, се върнах във вилата. По пътя си мислех за завещанието на Бруно и за изключителното съвпадение на сумата, която бих получил, ако останех на служба при наго до смъртта му. Шестотин и петдесет хиляди лири. Само като си помислех, се изпотявах — такава беше цената на паспорта и на свободата ми!

Вече се раздвоявах какво да направя — дали да напусна вилата, когато Валерия пристигне или да се откажа от тази идея и да остана с надеждата, че Бруно ще умре и аз ще си взема парите.

Ако си тръгнех от вилата, трябваше да се сбогувам с всички шансове да напусна Италия. Нямаше надежда да събера шестотин и петдесет хиляди лири, освен ако някой не ми ги даде или не ми ги остави в наследство.

Изкушението да остана беше силно, но знаех, че трябва да си тръпна. Ако не бях нащрек, мисълта колко удобна би била за мен смъртта на Бруно щеше непрекъснато да се връща в съзнанието ми. През нощта, когато се обръщах и се мятах в малкото си легло, имаше моменти, в които ми се искаше да го бях изпуснал.

Така не можеше да продължава. Трябваше да си тръгна, щом Валерия пристигне.

 

Следобедът беше изключително горещ и задушен, за да се седи на сенчестата веранда. Намерих Бруно в стаята му. Кепенците бяха спуснати и електрическият вентилатор движеше тежкия въздух. Когато ме погледна, изглеждаше изморен и изтощен.

— Твърде горещо ли е да ви чета? — запитах. — Или да се опитам и да видим как ще върви?

Каза ми с очи да продължавам, затова седнах и зачетох разказва на Васари за живота на Джото. Бях стигнал до средата, когато чух, че телефонът звъни. Вдигнах поглед. Бруно гледаше към апарата. Колебаех се, тъй като не знаех дали Лаура няма да вдигне слушалката в другата стая. Тъкмо се готвех да стана и спря да звъни.

Продължих да чета. Двадесет минути по-късно влезе Лаура в бледосиня ленена рокля и голяма широкопола шапка. Тя внесе атмосфера на потисната възбуда.

— Извинявайте, че ви прекъсвам — рече — но отивам до Стреза. Станито току-що ми телефонира, че перлите ми са готови. Миналият месец му ги оставих да ги почисти. Трябват ми малко пари.

Погледнах Бруно. Забелязах озадачен, подозрителен израз в очите му. Сигурно недоумяваше, както и аз, защо тя излизаше в този горещ следобед, когато магазините в Стреза щяха да са затворени.

Той изглежда също усети напрегнатата й възбуда, която тя едва прикриваше. Очите й светеха ярко и макар че престоя в стаята по-малко от минута, на два пъти нетърпеливо погледна часовника си.

Докато говореше, се приближи до малка репродукция на Тициановата Венера, която висеше на стената.

— Моля те, помогни ми, Дейвид — каза рязко.

Оставих книгата и отидох при нея.

— Синьора?

— Свали тази картина, моля те. Може да е малко прашна, а не искам да цапам ръкавиците си.

Изненадан, вдигнах картината от стената. Зад нея се разкри малък сейф.

Започна да върти дръжката според комбинацията, която го държеше затворен.

Чух как ключалката цъкна и тя отвори вратата на сейфа.

Стоях и я наблюдавах.

Извади дебела пачка банкноти от по хиляда лири, отдели петдесет от тях, хвърли пачката обратно в сейфа и затвори вратичката.

Когато отново закачих картината, тя отиде при Бруно.

— Трябва да бързам. Може малко да закъснея. Обещах на Елен да й се обадя, а ти знаеш колко е приказлива.

Махна с тънката си бяла ръка към него н гръгна към вратата.

— Приятен следобед — каза и му изпрати въздушна целувка.

Когато тръгна, направих дълга пауза от неудобство. Забелязах, че тя го разстрои и че се безпокои за нея. Погледна към мен, а след това настрани.

Отново започнах да чета, но знаех че тя вече провали следобеда му. Мислеше си къде ли отива и с кого ще се срещне. След като прочетох една страница, го погледнах. Той не слушаше. Гледаше към затворените с кепенци прозорци.

— Дали да не потърся нещо по-интересно, синьор? — запитах. Погледът му беше празен. — А може би искате да си починете?

Не искаше да почива, а да остане сам — това разбрах.

Станах от стола.

— Ще кажа на сестра Флеминг, че искате да спите — казах.

Той ме погледна с безразличие, после затвори очи. Намерих я в стаята й, четеше роман.

— Иска да спи — съобщих й. — Аз отивам в селото. Сметнах, че бихте желали да знаете, че остава сам.

Тя рязко кимна.

— Добре. След малко ще отида при него. Не мислех, че ще иска да слуша подобна суха материя в този горещ следобед.

Излязох на верандата, когато моторницата тъкмо тръгваше от пристанището и се насочваше към Стреза. Видях, че Лаура седи зад кормилото. Караше я на пълна скорост и докато пресичаше Лаго, моторницата оставяше широка ивица разпенена вода.

Не повярвах, че отива да си прибере перлите. Някой й телефонира, уреди й среща; някой, който предизвика напрегната възбуда у нея.

Снощи някой дебнеше около къщата с лодките и този някой пушеше пури. Като че ли Марио Белини се беше завърнал. Поколебах се само няколко секунди. Лодката на Бичи беше наблизо. Ще тръгна след нея, за да видя с очите си. С малко късмет щях да успея да тръгна по следите й, макар че тя имаше преднина от половин час.

Докато изкарам лодката на Бичи и я запаля, моторницата на Лаура изчезиа от погледа ми. Беше се насочила към Стреза и реших първо да отида там. Възможно да е отишла в Паланца, след като Изола Белла оставаше между нея и вилата, но реших първо да опитам в Стреза.

Надеждата беше много слаба, слънцето прежуряше, но нямаше да изпусна този случай. Тя бе сигурна, че още съм с Бруно и бе възможно да прояви непредпазливост.

Стигнах до Стреза за по-малко от час. Бреговата линия беше съвсем пуста, слънцето припичаше, докато вървях нагоре по брега към крайбрежната улица.

Забелязах един стар, одърпан мъж, седнал на сянка, взиращ се със сънлива скука към Лаго. Отидох при него. Запитах го дали не е виждал да идва голяма моторница по този път преди около половин час.

— Да, синьор — каза той. — Отиде към Пескатори. Оттук не ще я видите. Закотвена е на отвъдната страна.

Благодарих му и се върнах в лодката.

От мене се стичаше пот, но не обръщах внимание. Лесно щях да я открия край Пескатори — малък остров, населен главно с рибари, които си изкарваха прехраната, като ловяха пъстърва в Лаго.

Пришпорих лодката бързо по водата покрай Изола Белла, като се придържах откъм подветрената страна на Пескатори. Привързах я към брега и слязох.

Реших, че най-вероятното място, където би се намирала, е малкият хотел на далечния край на острова. Тръгнах натам и внимателно се оглеждах. Плажът беше пуст и всички кепенци на бедняшките, но живописни къщи бяха спуснати.

Забелязах моторницата, закотвена под една върба, на около стотина крачки от хотела.

Край задната страна имаше приятна малка кръчмица, засенчена от лозници, а оттам се слизаше към водата. Тръгнах по пътечката в сянката и се настаних на една маса, откъдето виждах добре прозорците.

Приближи се келнер с уморен вид. Поръчах си кампари и минерална вода.

Чаках може би час и половина, а вероятно и повече. От мястото, където седях, виждах моторницата и знаех, че тя е още там, освен това бях сигурен, че е в някоя стая, която гледаше към градината.

Предположението ми се оказа правилно В един момент кепенците на горния етаж се разтвориха и висок, едър мъж застана в рамката на прозореца.

Беше облечен в зелен копринен халат, разкриващ голия му огромен гръден кош, плътно покрит с гъсти черни косми. Имаше вид на шампион по борба, а дългото му лице с едри черти и счупен, плосък нос, смачканите му уши и грозна твърда уста ми напомниха статуята на римски борец, която веднъж видях в Рим.

Той гледаше към Лаго с вид на добре хранено животно. Между дебелите си силни пръсти държеше незапалена пура.

Бях сигурен, че виждах Марио Белини и сега разбрах защо Торчи каза, че е буен човек, дори нещо повече. Можеше да бъде опасен и свиреп като горила.

Остана на прозореца вероятно половин минута, след това се обърна и изчезна. Когато се извръщаше от прозореца, зърнах Лаура.

Станах и бързо отидох до лодката си. Видях това, за което дойдох. Сега знаех къде да намеря Белини, ако ми потрябваше. Тя нямаше да узнае, че съм я проследил.

Не е било нужно да бързам. Тя се върна във вилата едва, когато се стъмваше.

Преди да тръгна към селото, за да нощувам, бях се облегнал на стената на терасата и наблюдавах светлините на Стреза. Тогава забелязах от тъмнината да се появява моторницата.

Движеше се бързо на зиг-заг по гладката повърхност на водата. Фаровете хвърляха два ярки лъча в бързо падащата тъмнина.

В последната секунда трябва да е съобразила, че с тази скорост, с която се движеше, ще разбие лодката в пристанищната стена, затова завъртя кормилото и отново се стрелна в тъмнината.

Направи голям кръг. Ревът на мотора замря, когато намали газта и се приближи значително по-бавно. Дори и тогава не успя да улучи входа и чух как моторницата странично се охлузи о пристанищната стена, а носът силно се удари в стъпалата.

Наведох се напред, опитвайки се да видя какво става.

Чух я, че проклина в тъмнината, после светна електрическо фенерче и видях как бавно заизкачва стъпалата.

Мина покрай мен, без да ме види. Вървеше несигурно, тананикаше си тихичко, докато се изкачваше по пътеката към вилата, залиташе, плетеше крака и се свличаше по ръце и колене.

Наблюдавах я.

Беше пияна като уличница в събота вечер.

Не я видях през целия следващ ден.

Прекарах сутринта като поправях лодката. Беше ожулила боята и изкривила месинговата обшивка. Чак до обяд оправях повредите.

Следобед, докато стане време за чая, четох на Бруно откъси от книгата си. Видях, че той проявява интерес, независимо от потиснатостта, която забелязах, когато го пренасях сутринта върху стола.

След като свърших обичайната си вечерна работа, взех лодката на Бичи и излязох в езерото за риба.

Защо Белини се появи изведнъж, продължавах да се питам. Завръщането му предизвика у Лаура такава възбуда, каквато тя не проявяваше в отношенията ни. Но за мен това нямаше значение. Ако тя искаше животно като Белини, можеше да го има. Бях благодарен, че съм се изнесъл от къщата с лодките и не преча.

Днес е петък. Утре е свободният ми ден. След още няколко дни можех да си грабна багажа и да си тръгна.

Ловях риба на около триста метра от пристана на вилата. Чух как се пали моторницата, след малко тя излезе от пристана и с голяма скорост се понесе към Стреза. Лаура беше на волана. Пушеше цигара и беше без шапка. Не погледна към мен. Падащата тъмнина бързо погълна лодката.

Още една среща с Белини, помислих си и изгубих интерес към риболова. Запалих мотора и обърнах носа на лодката към Ароло.

Отдавна минаваше среднощ, когато чух рева на моторницата. Лежах полузаспал в тясното твърдо легло в стаичката си, но шумът ме разбуди, аз станах от леглото и отидох до прозореца.

Връщаше се по същия смахнат начин като предишната вечер, мина покрай прозореца ми с такава скорост, че вълните заляха лодките, закотвени точно под къщата.

С нея беше Белини, чух гласа му, който заглушаваше шума на мотора. Той й крещеше да намали скоростта.

Наведох се от прозореца и видях да спира в пристана. След пет минути лампите в къщата с лодките светнаха.

Щом вдигнах Бруно на следващата сутрин, върнах се в гаража и помолих Бичи да ми даде една кола.

Цяла сутрин нямаше какво да правя и се нуждаех от нечие присъствие. Дори предпочитах компанията на Джузепе пред собствените си мисли. Фактът, че Лаура отново прибра Белини в къщата с лодките веднага щом аз се преместих, ме отвращаваше и макар да се залъгвах, че ми е безразлично, непрекъснато мислех за това.

Бичи ми посочи един стар посмачкан Фиат.

— Можеш да вземеш тази. Купи си бензин. Няма да ти взема пари за колата.

Благодарих му и придвижих колата до помпата.

Докато я пълнех, Лаура се спускаше по пътя в Алфа Ромеото. Щом ме видя, рязко спря и ми махна с ръка.

Отидох до нея.

— Дейвид, забравих да ти дам парите.

Беше бледа, но очите й блестеха, имаше някакви искрички в тях, които не бях забелязвал по-рано.

— Още не е време, нали? — казах.

— По-добре да ти ги дам, преди да съм забравила. — Тя отвори чантата си и ми подаде седем банкноти по хиляда лири. — Къде отиваш?

— В Милано.

— Ела с мен. И аз отивам там.

— Не зная кога ще се върна — казах, без да я поглеждам. — Смятам, че е по-добре да съм със собствен транспорт.

Тя ме изгледа изпитателно.

— Както искаш. Съжалявам, че не те видях през последните два дни. Мои приятели са в Регина. Досадно, но няма как. Удобна ли е новата ти стая?

— Добре е — казах рязко.

— Хубаво, трябва да тръгвам. Надявах се да те видя тази вечер, но отново трябва да отида в Стреза. Хайде утре вечер да се видим в къщата с лодките, а?

— Джузепе пристига и ще спи при мен — излъгах. — Не е виждал Лаго и ме помоли да го подслоня.

— Не можеш ли да го разубедиш?

— Ще се опитам.

— Утре вечер искам да те видя, Дейвид — усмихна ми се тя. — Е, довиждане засега.

Стоях и гледах след голямата кола, която се понесе по пътя. Върнах се при фиата.

Каквото и да се случеше в неделя вечер нямаше да отида в къщата с лодките, реших, когато се насочих към Сесто Календо, дори и да се наложи да влача Джузепе по целия път от Милано до Ароло. Вече бях приключил с нея.

Докато карах по задръстения булевард Магента в посока към катедралата, зърнах момиче, което енергично ми махаше от тротоара.

Беше Симона.

С доста трудности успях да спра до бордюра за ужас на разгневените шофьори, които ми свиреха с клаксони.

Симона дойде тичешком, тъмното й живо малко личице се подаде през прозореца.

— Познах те, — каза тя. — Можеш ли да ме закараш?

— Разбира се — наведох се и отворих вратата. — В къщи ли искаш да те заведа или някъде другаде?

— Искам да ме поразходиш — каза тя като влезе и седна до мен. — Имам половин час свободен, преди да започна работа. А ти разполагаш ли с половин час?

— Нямам какво да правя. Отивах да видя Джузепе.

— Тази стара развалина? Няма защо да се занимаваш с него. Карай към парка, нека постоим малко на слънце.

— Хубава идея — казах. Обърнах наляво н се насочих към площад Кастело. — Как е Торчи?

— Добре е — отговори Симона с гримаса. — Той винаги е добре. Не съм те виждала няколко дни. Къде изчезна?

— Работя край Лаго Маджоре, но във вторник се връщам в Милано.

— Значи заминаваш.

— Не, оставам в Милано.

— Но сега, след като са ти върнали документите мислех, че ще си заминеш.

Изгледах я озадачено.

— Какви документи, Симона?

— Торчи ми каза, че искаш да имаш паспорт. Не се страхувай, аз не дрънкам пред хората. Това, което ми съобщи Торчи, е тайна.

— Торчи ми каза, че може да ми осигури паспорт, но цената е твърде висока. Нямам толкова пари.

— В тези времена никой няма пари — каза мрачно Симона. — Дори не иска да ми купи шапка.

Когато влязохме в парка, намалих и паркирах срещу входа на двореца Сфорейко.

— Ако имаш цигари, ще запаля една — каза Симона, кръстосвайки стройните си крака и показвайки едно красиво коляно. — Торчи съобщи ли ти, че отново работя?

Подадох й цигара.

— Да, каза ми, че пак си модел.

Симона кимна.

— Тя е една дърта глупачка и въобще не умее да рисува, но плаща добре. Внасям си парите за старини.

— Добра идея.

Погледна ме с крайчеца на окото си.

— Колко ти плати Торчи за диамантената брошка?

— Не съм му я продавал. Върнах я на синьората.

Тя кимна.

— Ако ми се довериш, обещавам ти да не му казвам. Много искам да зная. Ако ми кажеш, ще ти позволя да ме целунеш.

— Много щедро от твоя страна — отвърнах с усмивка, — но не съм му я продавал.

Тя изведнъж се намръщи.

— Целувам мното добре. Колко ти даде?

— Виж какво, не съм му я продавал. Върнах я на синьората, така че ще престанеш ли да ме питаш?

— Защо лъжеш? Тя е у него. Той не знае, че съм я виждала. Скри я от мен. Искам да зная колко ти даде.

— Какво говориш? — обърнах се към нея и я загледах в очите. — Брошката е у Торчи?

— Да, видях, че я разглеждаше, когато смяташе, че спя.

— Не може да е брошката на синьората. Трябва да е някоя друга, Симона.

Тя нетърпеливо се размърда.

— Съвсем същата е. След като отиде на работа, претърсих апартамента и я намерих. Същата е. Ти ли му я продаде?

Поклатих глава.

— Не, пак ти повтарям.

Симона присви очи. Пъхна ръка под блузата, за да си почеше подмишницата.

— Алфа Ромеото на синьората ли е?

— Да, защо?

— Значи тя му я е продала. Колата тръгваше, когато се връщах от работа. Жена шофираше. В Милано много рядко жени карат коли. Запомних я.

— Кога стана това?

Симона сбърчи лице, докато мислеше.

— Миналия вторник, рано следобед.

На следващата вечер се видях с Торчи, а няколко часа по-късно Лаура ми каза условията на завещанието на Бруно. Изведнъж осъзнах, че сигурно е подкупила Торчи с диамантената брошка, за да й каже каква е цената на паспорта, а тя да ме изкуши с точно същата сума, надявайки се, че ще променя отношението си към Бруно.

— Какъв цвят беше колата? — запитах, трудно сдържайки гнева си.

— Тъмносиня.

— Добре помисли, Симона, забеляза ли син сенникна предното стъкло?

Тя кимна.

— Да, имаше, а на капачката на радиатора — изображение на лъвска глава.

Това беше колата на Лаура.

— А от синьората не можеш ли да разбереш колко й е дал Торчи? — запита Симона. — Много е важно. С Торчи имаме уговорка: от всеки бизнес да ми дава десет процента. Той се опитва да ме изиграе, когато смята, че не зная какво върши.

— Ще се опитам да разбера — обещах. — Ако науча, ще ти телефонирам.

— Обещаваш ли?

— Ще направя всичко възможно.

Тя погледна часовника си.

— Сега, моля те, откарай ме на площад Пиемонт, иначе ще закъснея.

Карах, без да продумам, мислите ми бяха заети. Когато стигнах площада, спрях и отворих вратата на колата.

— Нали нищо няма да кажеш на Торчи за брошката? — запита Симона.

— Няма вероятност да го видя. Имам среща с Джузепе.

— Губиш си времето. Трябва да си намериш някое добро момиче. Аз бих могла да ти намеря срещу скромно възнаграждение.

Поклатих глава.

— Дори и да е стара развалина, на Джузепе поне може да се разчита. Довиждане, Симона.

Стигнах до катедралата, паркирах колата и отидох в кръчмата на Пиеро, за да обядвам.

Не хапнах почти нищо, а когато Пиеро дойде, за да си поприказваме, го отпратих.

Няколко минути след два часа, когато бях сигурен, че ще намеря Торчи в къщи, отидох до апартамента му, оставих колата отвън и се изкачих на четвъртия етаж.

Почуках на вратата.

Торчи отвори почти веднага. Забелязах, че когато ме видя, малко, се стресна, но кръглото му пълно лице светна и отвори вратата.

— Синьор Дейвид! Последният човек, когото съм очаквал. Влезте. Останало ми е още малко хубаво уиски.

Влязох, затворих вратата и се облегнах на нея. Зад гърба си дръпнах резето.

— Минавах оттук, Торчи, и реших да попитам за паспорта. Виждал ли си Джакопо?

Торчи поклати енергично глава.

— Срещнах го тази сутрин — вдигна рамене той. — Но няма да промени цената. Казва, че не си заслужава риска. Шестстотин и петдесет хиляди и нито лира по-малко.

Отправих се към масата и седнах.

— Спомняш ли си диамантената брошка на синьората, Торчи? — запитах спокойно.

Той видимо се скова.

— Да, синьор Дейвид. Какво стана с нея?

— Чувам, че е у теб.

— Така се стресна, че разля уискито, което сипваше.

— Не, не е у мен — каза и едва ме погледна.

— Тя ти я даде, нали?

— Какво означава това? — запита Торчи, оставяйки бутилката с уиски. — Що за глупости?

— Какво ти поиска в замяна, Торчи?

— Нищо не разбирам. Синьората не ми е давала нищо. И защо да ми дава? Кой ви наговори тези лъжи?

— Какво изтъргува срещу брошката, Торчи?

Смуглото му лице притъмня.

— Ако това е някаква шега, тя не ми харесва. Нека да променим темата.

— Аз не се шегувам. Тя ти е дала брошката. Искам да зная защо.

— Не ми е давала брошката. Заблуждавате се, синьор Дейвид. Твърде горещо е, за да се караме.

Облегнах се на масата и го ударих с длан по лицето. Той политна назад и ми се озъби.

— Съжалявам, Торчи — казах. — Трябва да разбера. Не искам с бой да те принуждавам да ми кажеш, но ако трябва, ще го направя.

— Върви си! — каза Торчи пискливо. — Вече не си ми приятел.

Станах.

— Не се прави на глупак, Торчи. Защо ти даде брошката?

— Не ми я е давала!

Заобиколих масата, а той отстъпи назад.

— Защо ти даде брошката?

Той се опря с гръб о стената — озъбен, с разгневен поглед, уплашен.

— Стой далеч от мен! Нищо не зная за брошката.

Докато го приближавах, ръката му се плъзна отзад. Ударих го първо с левия юмрук и докато политаше бавно, стоварих десния върху откритата част на лицето. От удара отхвръкна към стената, претърколи се и веднага се изправи на крака. В дясната си ръка държеше къс нож. Хвърли се към мен със скоростта на змия.

Острието мина на сантиметри от тялото ми. Отново се хвърли с ножа, но аз го избягнах.

Знаех, че е специалист в боравенето с нож, но не се уплаших. Откакто бях в Италия, няколко пъти ми се бе случвало да се замеся в схватка с ножове и знаех как да се оправям.

Движех се бързо в кръг около него. Той се втурна след мен с наведена глава, със свито тяло, с насочено острие.

— Торчи, по-добре го пусни, преди да си се наранил — казах, поставяйки масата помежду ни.

— Върви си, или ще те убия! — изсъска през зъби.

Хванах с ръце облегалката на един стол. Вдигнах го.

Той се стрелна на една страна и изведнъж се втурна към мен. Отстъпих и насочих четирите крака на стола към лицето му. Успя да хване единия крак и посегна да ме прободе, но ръката му се оказа твърде къса.

Напрегнах всичките си сили и го залепих за стената, приковавайки го към нея с краката на стола.

Изруга, опитвайки се да отмести стола, но аз го притисках към стената с всички сили.

— Пусни ножа, Торчи!

Той ми изръмжа.

Измъкнах стола от ръцете му и преди да успее да мръдне, го обърнах така, че двата крака притиснаха гръдния му кош.

Въздухът заизлиза от гърдите му със свистене като от пробита гума. Ножът падна от ръката му. Хвърлих стола, скочих към него и го хванах за китката. Извих я настрани, надолу и назад. Това го повали на колене.

Започна да се бори, но аз извивах ръката му още по-силно. Той бързо пое глътка въздух и застина.

— Изплюй камъчето, Торчи — казах. — Защо ти даде брошката?

— Не ми я е давала.

Упражних повече сила върху ръката му и той изпъшка, опита да се съпротивлява, но аз го притиснах още повече.

Забелязах как потта започна да се стича по врата му.

— Така ще продължавам, докато не ми кажеш — предупредих го, самият аз задъхан. — Трябва да узная.

Започна да ме ругае, аз се облегнах със всичката си сила върху ръката му и ругатните преминаха в ужасяващ вой.

— Ще ми счупиш ръката!

— Хич не ми дреме за ръката ти. Ако се наложи да я счупя, ще я счупя. Вече няма да можеш да крадеш от джобовете с такава ръка, Торчи.

Увеличих натиска. Чух как костите му изпращяха. Той падна по лице, повличайки ме. За малко да се отскубне, но аз затиснах с крак тила и лицето му към килима. Извих още веднъж ръката му и той изстена. — Ще ти кажа. Само пусни ръката ми.

Отхлабих леко натиска, но не го изпусках.

— Защо ти даде брошката?

— Искаше да знае дали все още се опитваш да напуснеш страната. Казах й, че да.

— Каза ли й защо?

— Нямаше нужда — задъхваше се той. — Тя знаеше.

Пуснах го, ритнах ножа към другата част на стаята и отидох до прозореца. Направо бях стъписан. Ако това, което той току-що ми каза, беше вярно, тогава положението беше опасно.

Торчи седна, стенейки, хванал ръката си. Пот се стичаше по лицето му. Не ме поглеждаше.

— Разкажи всичко отначало — казах му. — Всичко.

— Тя дойде тук един следобед — започна Торчи. — Познах я. Не ми каза името си, но разбрах, че именно в нея сте влюбен. — Той ми хвърли предпазлив поглед. — Не е ли вярно, нали сте влюбен в нея?

— Кажи ми какво се случи! Говори бързо или ще ти счупя мръсния врат!

— Да, синьор Дейвид. Ще ви кажа точно какво стана — започна бързо Торчи. — Тя ми рече, че иска да ви помогне, но че сте твърде горд, за да приемете помощта й. Попита ме дали все още искате да напуснете страната, като че ли това й беше известно, но само искаше да се увери. Обясних й, че не приказвам за приятелите си. Тогава тя извади брошката. Каза ми, че мога да я задържа, ако й открия онова, което тя искаше да знае.

— И ти й разказа?

— Изкушението беше много силно, синьор Дейвид — призна си Торчи отчаяно. — Но знаех, че я обичате и тя ви обича и когато й разказвах, излизаше, че ви помагам. Разбира се, брошката промени нещата, но изглеждаше, че помагах на вас, а и на себе си.

— Продължавай, проклет малък плъх! Какво й каза?

— Казах й, че искате да напуснете страната и че се опитвам да ви снабдя с паспорт.

— Каза ли й колко иска Джакопо?

— Да, казах й.

— Добре, продължавай. Какво още искаше да узнае?

— Запита дали полицията ви търси.

— Хайде, продължавай!

Торчи се колебаеше.

— Няма от какво да се срамувам — започна той предпазливо. — Казах й, че сте дезертирали от армията, както и аз. Обясних й, че нямате документи и че ако иска да ви помогне, би могла да ви даде парите. Проявих се като добър приятел към вас, синьор Дейвид. Казах й, че ако наистина ви обича, би намерила парите и би ви накарала да ги вземете.

— Това ли е всичко, което искаше да знае?

Торчи се намръщи.

— Запита дали наистина името ви е Чизхолм.

Усетих студени тръпки по гърба си.

— Казах й, че доколкото зная, е така — продължи Торчи, разтърквайки внимателно ръката си. — След това тя попита дали не съм чувал някой да ви нарича Чешъм — мисля, че това беше името, но й отговорих, че не съм.

Почувствувах се така, сякаш някой ме е ударил в стомаха. Тя знаеше! Значи е знаела през цялото време! Тъкмо затова ме е избрала!

— Ти си добро момче, Торчи — обадих се прегракнало. — Винаги съм мислел, че човек може да ти има доверие.

Торчи изглеждаше засрамен от себе си. Не ме поглеждаше.

— Но тя ви обича, синьор Дейвид. Нямаше вид на човек, който иска да ви навреди.

— О, върви по дяволите! — казах и тръгнах към вратата.

— Хайде да пийнем, синьор Дейвид — умолително рече Торчи, изправяйки се на крака. — Само за да ми докажете, че вече не сме врагове.

— Не! Не сме врагове, но не сме и приятели. Ние вече не представляваме нищо един за друг.

Плъзнах резето обратно, отворих вратата и излязох навън.

Всеки път, когато тя искаше да се отърве от мен, всеки път, когато не изпълнявах онова, което поискаше, трябваше само да вдигне телефона и да съобщи на полицията къде да ме намерят, за да ме обесят.

Бях загазил здравата и си го знаех.