Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wary Transgressor, 1952 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Икономова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ?
Издание:
Джеймс Хадли Чейс. Смърт край Лаго Маджоре
Първо издание
Редактор: Игор Шемтов
Художник: Мишо Недков
Технически редактор: Олга Стоянова
Дадена за набор: март 1993. Подписана за печат: април 1993
Формат 84×108/32. Печатни коли 13. 203 с. 20 см
ISBN 954-597-001-4
ИК „Фама“, София, 1993
ДФ „Полиграфически комбинат“, София
c/o NIKA, 1993
Panther Book, 1963
История
- — Добавяне
ТРЕТА ГЛАВА
От гарата се спуснах по стръмна павирана уличка, която водеше към брега на езерото. Въпреки, че минаваше седем, слънцето все още печеше силно, а по улицата се движеха открити коли и отвеждаха новопристигналите посетители в хотелите.
Зърнах Лаура, която ме очакваше. Тя седеше на сянка на кея, тъмните очила закриваха очите й, лицето й беше безизразно като лист бяла хартия.
Две селянки без шапки, облечени в черно, стояха близо до Лаура и ме изгледаха с любопитство, докато пресичах улицата. От време на време й хвърляха въпросителни погледи.
Когато ме съгледа, тя стана и тръгна към пристана. Не се усмихна, не ми махна с ръка, нито пък изглеждаше доволна, че ме вижда.
Последвах я по стъпалата към пристана, където беше закотвена шестметрова моторница от полиран махагон и с излъскани метални части.
Тя влезе в лодката и седна на седалката с възглавнички.
Двете жени в черно все още ни наблюдаваха. Приближиха и се облегнаха на парапета. Сложих двата си нови куфара в лодката и скочих до Лаура.
— Можеш ли да управляваш лодка? — запита тя безучастно.
— Да — отговорих и отвързах въжето. С дълъг прът изтласках лодката от малкото, претъпкано пристанище, докато нагазихме в дълбокото.
— Пали се точно като кола — каза Лаура, а после тихичко прошепна: — Колко е хубаво да те видя, скъпи. Онези стари кукумявки искаха да чуят какво си казваме.
Натиснах стартера и машината се събуди. Включих на скорост, извих кормилото и отпуснах ръчната спирачка.
— Тук всеки следи всекиго — продължи тя и се облегна върху възглавниците. — След като поживееш тук, ще разбереш защо ти казах, че ще е много опасно да работиш някъде другаде освен във вилата.
Чувствувах неудобство и бях раздразнен. Огорчен бях, че не ме посрещна по-приветливо, но сега, след като ми обясни, ме доядя на себе си.
— Къде отиваме? — запитах рязко.
— Ще пресечем Лаго. Вилата се вижда оттук: онази бялата горе на хълма.
Откакто се установих в Италия бях идвал веднъж на Лаго Маджоре, магическото му очарование и красота ме завладяха. Сега, като се огледах, усетих как прелестта му отново ме обзема и киселото ми настроение се изпари.
Отляво виждах Изола Белла с класическите му градини, създадени през седемнадесети век от Боромео. Зад него в сянката беше разположен Пескатори — друг остров, където също е работил Боромео. А далеч наляво се намираха белите вили на Паланца, които Хемингуей описва в „Сбогом на оръжията“.
Точно срещу мен оттатък езерото се издигаха хълмове, покрити с дървета, в подножието им беше Ароло, малко селце с червени покриви и друго едно — Алберго.
Вилата, която Лаура ми показа, беше уединена в средната част на един хълм. Имаше вид на хубава къща с терасовидна градина с цъфнали цветя, тъмнозелени кепенци, затворени срещу слънцето и дълга веранда, засенчена от навес.
— Какво има, Дейвид? — внезапно запита Лаура.
Обърнах се и й се усмихнах.
— Побиха ме тръпки — отговорих. — Съжалявам, забравих го. Сега съм наред. Лодката е много хубава.
— Така е. Всичко, което притежава Бруно, е много хубаво — най-доброто, което може да се купи с пари. Ако има нещо, което не ни липсва, това са парите.
Отново ме побиват тръпки.
— Мога ли да спра лодката и да те целуна?
Тя се засмя.
— Не бива да го правиш. Може да ни наблюдават с бинокъл от някоя от онези вили. Тук само с това се занимават. Купи ли от Неврини всичко, което искаше?
— Повече дори, отколкото се нуждая. Но те настояваха да взема всичко.
— Ще ти потрябва, Дейвид. Можеш ли да си представиш, че това се случва с нас. Цяла нощ не спах и мислих за теб.
— И аз не успях да спя — казах, но не й признах, че мислих за съпруга й. — Разкажи ми повече за вилата: освен вие двамата кой друг живее там?
— Мария, готвачката. Внимавай с нея, Дейвид. Тя работи при Бруно от години, още преди аз да го срещна. Не ме одобрява и затова винаги ме следи. Бъди внимателен какво приказваш пред нея. Не й позволявай да започне да подозира нещо.
— Тя спи ли във вилата?
— О, не, ако беше така нямаше Да е възможно да дойдеш. Има къща в селото. Идва в седем сутринта и си тръгва в девет вечерта.
— Кой още живее там?
— Сестра Флеминг. Тя си въобразява, че Бруно ще й остави нещо в завещанието си и се отнася към него като към своя собственост. Много е любопитна и би ме злепоствила пред Бруно, само ако й се удаде случай. С нея също трябва да бъдеш предпазлив. Стаята й е съседна на тази на Бруно и вратата никога не се затваря. Днес е свободният й ден. Връща се едва във вторник сутрин. Така че в понеделник ми се налага да дежуря през деня и през нощта. В момента Мария седи при него.
Това, което чувах изобщо не ми харесваше, но не казах нищо.
— Има ли други?
— Остава Джулио, градинарят. Той е стар и глух, от него не се притеснявай. Така или иначе никога не влиза в къщата. О, също и доктор Перели. Идва да види Бруно два пъти на седмица. Изпълнител е на завещанието му — стари приятели са, той също не ме обича. Доктор Перели е от онези ограничени, ужасни хора, които вярват, че всички красиви жени са неморални. Ще се чувствувам по-спокойна, ако не му се мяркаш пред очите. Ако те види, може да си извади някои заключения.
Аз се разтършувах за цигара, запалих я и изхвърлих клечката във водата.
— Звучи като че ли попадам в змийска дупка.
— А аз трябваше да живея в нея цели пет години. Всичко ще бъде наред, ако внимаваме и ще трябва да бъдем предпазливи, скъпи. Има нещо, което съм длъжна да ти кажа. Моля те, разбери ме правилно. През деня ще се налага да те третирам като слуга. Човек не може да бъде сигурен дали някой от тях не ни наблюдава. Нали няма да имаш нищо против? Когато си сам в стаята си и мога да дойда, ще бъде съвсем различно, но моля те, не се обиждай, ако не винаги се отнасям към тебе така, както бих искала. Нали няма да се обиждаш?
Това не бях очаквал и то почти ме зашемети.
— Добре — казах, макар че съвсем не бях сигурен дали е добре. — Ако трябва да бъдем чак толкова предпазливи, постъпваш правилно.
— Оценяваш ли го? — запита тя с тревога в гласа.
— Разбира се — отговорих, но отново не бях сигурен дали е така.
— Ще го компенсирам — каза тя, гледайки ме с горещия си напрегнат поглед. — Ще направя така, че да си заслужава, скъпи.
Достатъчно беше да ми каже това и да ме погледне по този начин, за да ми се стори, че всичко е наред. Тя беше навлязла в мене като болест и аз вече нямах сили да променя нищо. Усещах, че трябва да съм луд, за да понасям всичко. Стигаше да се погледна отстрани, за да видя как това момиче ме е опустошило. Виждах се как се извивам и се гърча като насекомо, забодено с карфица, но вече бях отишъл твърде далеч, за да направя каквото и да било.
— Пристанът е зад онези върби. Гледай, вече се вижда хангарът за лодките. Твоите стаи са над него.
В скалата се забелязваше двуетажна постройка с издаден напред прозорец, обърнат към езерото, а под него беше широката плъзгаща се врата на хангара. От двете страни на сградата растяха върби и засенчваха плувния басейн, изкопан в скалата. От пристанището по хълма се виеше каменно стълбище до градината на вилата.
— По този път ще идвам при теб — каза тя, сочейки стъпалата.
— В тъмнината ще е опасно.
Тя се засмя.
— Не и за мен, Дейвид. Познавам всеки сантиметър. Когато ми дойде до гуша атмосферата в къщата, винаги отивам до къщата на пристана. Сама съм я обзавела. Сигурна съм, че много ще ти хареса.
Изключих мотора и оставих лодката да се придвижа сама до върбите на кея.
— Ще те оставя да отидеш в апартамента си, Дейвид — каза тя и скочи на земята. — Не смея да оставам и сама да ти го покажа. Когато се преоблечеш, ще дойдеш ли горе във вилата? Само тръгни по стъпалата, по пътеката и ще стигнеш до верандата. Мария ще ти даде вечеря. А след това ще те заведа при Бруно.
— Добре — казах, излизайки от лодката.
Тя ми даде ключ.
— Това е ключът от твоя апартамент. И — нещо много важно. Никога не оставяй отключено. Никой освен мен и една стара жена от селото не влиза там. Никой никога не е виждал вътрешността му и не бива, иначе ще започнат да се чудят защо съм те настанила там. Смяташ ли, че ще можеш да се грижиш за него?
— Сам си чистех предишната стая — отговорих с усмивка. — Разбира се, че мога.
Старицата идва веднъж седмично да го чисти основно. Вярвам й, че няма да говори. Ще те предупредя кога ще идва и тогава не трябва да се мяркаш.
— Защо е тази тайнственост?
Тя се засмя.
— Почакай и ще видиш.
Сложи ръка върху моята и вдигна лице. Привлякох я към себе си. Устните й бяха горещи и сухи, като че ли имаше треска. Пръстите й се впиха в раменете ми и тя се притисна към мен.
Стояхме така няколко секунди, скрити от върбите, вълничките леко се разбиваха в кея, после тя се освободи от прегръдката, заизкачва бързо стъпалата и се скри от погледа ми.
Когато настаних лодката и заключих хангара, понесох двата си куфара по тясното стълбище, което водеше към жилището на втория етаж.
Отключих вратата, отворих я и се заковах на място.
Гледах объркано към голяма стая с еркерен прозорец, обърнат към Лаго, която се оказа така разкошно мебелирана, та помислих, че съм сбъркал мястото.
Един бърз поглед ме увери, че нямаше къде другаде да отида. Бавно затворих вратата и седнах върху куфарите си.
Стаята беше почти десет на шест метра, с мозаечен под, застлан с три големи персийски килима. Стените бяха покрити с весел копринен тапет в червено и бяло. В голямата ниша на прозореца беше разположен квадратен диван-легло с дължина на страната около два и половина метра, постлан с бяла копринена кувертюра, поръбена с червено. Четири големи кресла и голям диван не успяваха да изпълнят стаята, радиограмофон и шкафче с плочи се губеха край една от стените.
В един ъгъл имаше съвсем заредено барче и когато го разгледах видях, че при докосване с пръст се обръща и открива етажерка с книги.
Точно срещу мен се намираше друга врата, прекосих стаята и я отварях. Оказа се малка стаичка с две големи огледала и два вградени гардероба, които се осветяваха отвътре, щом отвориш вратите. От тази стая през друга врата се влизаше в банята с вградена в пода вана и душ. Огледала и черен мрамор изцяло покриваха стените й.
Върнах се в голямата стая, отидох до бара и си сипах едно голямо уиски. Чувствувах, че имам нужда от него. Сега ми стана ясно защо вратата трябваше да е заключена.
Мария беше пълна възрастна жена с приятно лице и добродушни очи. Когато влязох в кухнята, си намяташе шала и се готвеше да си тръгва.
— Добър вечер — поздравих я аз. — Казвам се Дейвид Чизхолм. Синьора Фанчино ми каза, че има вечеря за мен.
Веднага забелязах тревожния й изпитателен поглед. В продължение на три-четири секунди тя ме разглеждаше и изучаваше. В погледа й уловях подозрение и страх.
— Дошли сте да се грижите за синьор Бруно ли? — запита тя.
— Не бих казал така. Само ще го местя, когато е нужно.
— Синьората не ми каза, че сте америкаец.
— А трябваше ли? — попитах и се приближих до масата, която беше сложена. — Тук ли да седна?
— Вечерята ви е във фурната — каза тя и донагласи шала си. — Синьората къде ви нареди да спите?
Въпросът беше обичаен, но аз веднага почувствувах, че за нея беше важно да знае къде ще спя.
— Ще живея в стаите над хангара за лодки — отговорих, без да я поглеждам.
— Над навеса за лодката? Тогава другият мъж трябва да си е отишъл?
Яденето ми беше телешко със спагети. Докато носех чинията към масата, казах:
— Тъкмо затова съм тук.
Тя кимна, взе едно вързопче и тежко се запъти към вратата.
— Нали много внимателно ще вдигате синьор Бруно? — запита и се вторачи твърдо в мен. — Предишният мъж не беше добър. — Тя направи сърдита гримаса. — Той непрекъснато си мислеше за други неща.
Директният й наблюдателен поглед ме раздразни.
— Ще бъда внимателен — обещах.
Тя кимна и отвори вратата. Виждах, че не й се иска да ме остави сам в кухнята и й казах:
— Е, лека нощ.
— А жена си не доведохте ли? — запита с ръка на дръжката.
— Не съм женен.
— За мъж като вас е по-добре да се оженя — отбеляза тя.
— Ще видя какво мога да направя в това отношение — усмихнах й се. — Лека нощ.
Тя е отговори на усмивката ми.
— И другият мъж не беше женен.
— Кой друг мъж?
— Белини. Той дойде преди три месеца. Един едър, грозен грубиянин. Цял ден седеше и пушеше пури. Беше много непохватен, когато повдигаше синьор Бруно. Доктор Перели каза, че трябва да си върви.
— Не желая да ви задържам. Сигурно искате да се приберете вкъщи — казах. Лека нощ.
Тя остана в колебание, после излезе от кухнята, затваряйки вратата след себе си.
Останах така, заслушан в тежките й бавни стъпки надолу по пътеката, която водеше към пътя. Когато те замряха, аз си поех дъх — дълго и бавно. Открих, че съм се изпотил, а нервите ми бяха опънати като струни на цигулка.
Имах инстинктивното усещане, че у тази стара жена има нещо повече от подозрителност: тя знаеше защо съм тук.
На верандата открих Лаура, която ме очакваше. Беше се облегнала на една мраморна колона, поддържаща богато украсения покрив над верандата и гледаше към Лаго. Когато чу стъпките ми, тя извърна глава. — Отиде ли си?
— Да — казах аз.
Тя се обърна към мен усмихната.
— Тогава ние сме сами с изключение на Бруно. Сега ще трябва да остана с него, но утре вечер ще дойда в къщата. Какво ще кажеш?
— Прекрасно, но не мислиш ли, че е опасно да живея там? Ако някой ме види, няма ли да предположи какво означавам за теб?
— Докато някой не влезе вътре, това няма значение. Радвам се, че ти харесва. Сама съм я мебелирала. Там ще бъдем щастливи за по няколко часа, нали?
— Малко по-хубаво е от пещера.
Тя се засмя.
— Това за пещерата ти го казах на сериозно. Само че предпочитам къщата с лодките. Какво мислиш за Мария?
— Тя вече знае за нас.
Лаура изведнъж ме погледна.
— Защо мислиш така?
— Само някакво предчувствие, а може би и поради това, което ми каза. Белини в къщата с лодките ли живееше?
— Разбира се, че не! — Тя се скова и ме загледа. — Защо ми задаващ този въпрос? Белини беше само наемен работник. Той имаше стая в селото.
Подозрението, което беше започнало да ме обхваща, се разсея.
— Мария каза нещо, от което се подразбираше, че Белини е живял в къщата с лодките.
Лаура сложи ръка върху моята.
— Не трябва да обръщаш никакво внимание на думите й, Дейвид. Къщата с лодките е моя. За това я давам на теб. Разбира се, че Белини не е живял там, той дори никога не е влизал в нея.
— Къде е той сега?
— Сигурно се е върнал в Милано. Защо толкова се интересуваш от него?
— Не че се интересувам. Старата жена събуди любопитството ми, това е всичко.
Тя ме погали по ръката.
— Винаги се опитва да направи нещо лошо. Не я слушай, Дейвид. А сега трябва да се срещнеш с Бруно. Внимавай. Нищо не убягва от погледа му. Когато си с него, не ми обръщай никакво внимание, винаги бъди нащрек.
— Не горя от желание, Лаура.
— Разбира се, но трябва да свършим тази работа. — Докосна лицето ми с дългите си пръсти. — Моля те, Дейвид, помни, че той не означава нищо за мен и не смятам, че аз означавам нещо за него.
Тя закрачи по верандата и аз с неохота я последвах.
Завихме зад ъгъла на верандата и се изправихме пред инвалидна количка, поставена на сянка и обърната към Лаго. Под завивката успях да забележа очертанията на слабо тяло, но една голяма ваза с цветя закриваше лицето.
Тя ми направи знак да остана там, където съм, и се приближи до стола.
— Бруно, новият служител дойде. Името му е Дейвид Чизхолм. Той е американец, който живее в Милано и изучава италианската архитектура. Предложи го агенция „Донети“ и идва с прекрасни препоръки.
Тя се обърна и ми даде знак.
Тръгнах към инвалидния стол с вдървени крака и застанах така, че светлината да пада върху мен. Стана ми лошо и ръцете ми се изпотиха. Не зная как събрах куража да погледна очите, които се отправиха към мене от едно слабо и бледо лице.
Бруно Фанчино беше около четиридесет и пет годишен. Косата му беше гъста и имаше цвета на гълъбова перушина. Тънкото му дълго лице беше хубаво и аристократично, но толкова бледо и застинало, като че ли беше издялано от мрамор. Очите му обаче бяха съвсем живи — големи черни очи, които ми подсказаха, че той е мъж с изключителни възможности, проницателен, добър и весел, но би могъл да бъде и безмилостно решителен, ако се аложи.
Беше неловко да се взирам надолу в него, като знаех, че той не може нито да говори, нито да се движи и е безпомощен като мъртвец. Усетих как очите му ме изучават с приятелски интерес, от което се почувствувах неудобно и засрамен. За да прикрия растящото объркване, аз сковано се поклоних и отново се отдръпнах в сянката.
— Да внеса ли стола вътре, синьора?
Лаура бързо долови, че може да се издам, ако Фанчино продължаваше да ме изучава, затова застана между нас.
— По-добре да се приберем вътре, Бруно. Вече става късно.
Когато тя се извърна, забелязах, че той я наблюдава и това ме потресе.
В погледа му се мярнаха стаен гняв, презрение и омраза. Но те изчезнаха така бързо, както се бяха появили. Може и да се мамех, но не смятам, че беше така.
Доближих се до стола.
Лаура се обърна към мен.
— Сега бихте ли придвижили стола вътре? Внимавайте да не го друсате.
Избутах стола от верандата в обширна спалня, меко осветена от скрити лампи. В средата на стаята имаше огромно легло. Разкошни персийски килими покриваха мозаечния под. По стените висяха гоблени, за които дори неопитен човек като мен можеше да прецени, че са изработени от голям майстор. Всичко в стаята беше подбрано с вкус и струваше цяло състояние…
Придвижих стола до леглото.
Лаура застана отстрани и ме наблюдаваше. Не понечи да ми помогне, нито пък ми каза как най-добре да го пренеса.
И двамата ме наблюдаваха и аз нервно повдигнах завивките. После поех одеалото, което покриваше дългото му измършавяло тяло. Беше облечен със сива копринена пижама. Краката му стърчеха слаби като на скелет.
Сложих едната си ръка под раменете му, а другата — под коленете и го вдигнах. Очаквах, че ще е тежък, но се оказа толкова лек, че за малко да изгубя равновесие. Положих го непохватно върху леглото, издърпах завивките върху него и се отдръпнах. Дишах тежко и усетих, че съм се изпотил.
— Благодаря, Дейвид — каза тихо Лаура. — Вече можете да си вървите. Няма да сте ми необходим до осем часа утре сутрин. Моля, бъдете точен.
Поклоних се на Фанчино, след това на нея и излязох на верандата.
Чух как Лаура казва:
— Малко е несръчен, но ще свикне да те вдига. Ще включа радиото. Искаш ли да послушаш Шопен или да ти почета?
Недоумявах как ли ще й каже какво предпочита. Мислех си колко ли е ужасно за него да бъде като затворник в мъртво тяло, да очаква благоволението на хорската доброта, никога да не знае кога ли ще се уморят да му прислужват и вътрешно да е сигурен, че всички ще си отдъхнат, когато умре.
Стигнах началото на стълбището и чух първите акорди на етюд в ми бемол от Шопен. За момент се заслушах, а след това продължих надолу към къщата с лодките.
На следващата сутрин станах рано. Когато бутнах вратата и погледнах в стаята, съседка на Бруновата, пред огледалото сестра Флеминг нагласяваше касинката си. Тя беше висока кокалеста жена със свирепи кафяви очи, с дълъг и тесен червеникав нос и решителна уста с тънки устни. Беше над четиридесетте, но независимо от старомоминското й недружелюбно излъчване, успях да разбера, че е изключително способна жена, която в критични положения никога нямаше да се обърка, каквото и да се случеше.
Когато почуках и застанах на вратата, тя ме погледна остро.
— Вие ли сте новият? — запита на лош италиански и разпознах тънкия писклив глас, който бях чул по телефона.
— Да, синьора — отговорих на английски.
— Не ме наричайте така, достатъчно е, само „сестра“. След пет минути ще бъда готова. Как ви е името?
Казах й.
— Много добре, Чизхолм — рече тя. — Сигурно не трябва да очаквам да имате опит в подобна работа.
— Страхувам се, че е — отговорих, след като забелязах, че е решила да не ме одобри.
Тя направи нетърпелив жест.
— Всеки път казвам на мисис Фанчино да назначи човек с опит. Доктор Перели много лесно би могъл да намери някого, но тя сама е решила да се занимава с това. Е, да се надяваме, че ще бъдете по-добър от онзи ужасен Белини. Да ви кажа честно, ако друсате синьор Фанчино, ще бъда принудена да докладвам на доктор Перели.
— Няма да го раздрусам — обещах. — А тъй като и на двамата ни плащат, за да го гледаме, не разбирам, защо вие трябва да ме критикувате. Ако синьора Фанчино е доволна, вие също би трябвало да бъдете.
Излязох на верандата и си мислех, че не биваше да й говоря така, но тя ме бе раздразнила. Докато гледах надолу към терасовидната градина, видях Лаура да се спуска по пътеката, облечена в къси бели панталонки и блузка с гол гръб, а в ръката си размахваше плувна шапка.
Наблюдавах я и се удивлявах на красотата на тялото й. Искаше ми се да се обърне и да ме погледне, но тя не го направи. Стигна до стъпалата на пристана и изчезна от полезрението ми.
След няколко минути забелязах, че плува в Лаго.
— Вече съм готова — обяви сестра Флеминг.
Беше се приближила тихо отстрани, без да я забележа. Предположих, че ме е видяла как наблюдавам Лаура, стрелнах я бързо и проницателно. Живите й студени очи срещнаха моите и аз пръв сведох поглед.
— Последвайте ме — каза тя и тръгна по верандата към стаята на Бруно.
Той лежеше точно както го бях оставил предишната вечер. Взря се в мен и аз вдървено направих лек поклон. Очите му бяха изумително изразителни. Те ме поздравиха така ясно, все едно, че говореха. Когато го погледнах, изпитах чувство на неудобство, че започваше да ме харесва. Поне погледът му беше приятелски и пълен с интерес, но когато спря очи на сестра Флеминг, те изразяваха неприкрито безразличие.
Според инструкциите й аз го повдигнах от леглото, поставих го върху стола и много внимавах да не го разтърся. Дори сестра Флеминг изглеждаше доволна, тъй като видях изненаданото й одобрително кимване.
— Достатъчно, Чизхолм — каза тя. — Оттук нататък аз ще се справя.
Отново се поклоних на Бруно. Очите му като че ли казваха, че съм щастливец, след като не оставам в ръцете на тази зла жена.
Може и да съм си въобразил, че си е помислил така, но в онзи момент бях почти уверен, че тъкмо това искаше да ми каже.
Излязох и бързо тръгнах по пътеката, по стъпалата, които водеха към пристанището и към хангара за лодки. Скрит зад върбите, се взирах да зърна Лаура. Забелязах бялата й плувна шапка. Беше на около половин миля от мястото, където се намирах, и плуваше към мен.
Изчаках я.
Когато се хвана за пристанищната стена, казах:
— Добро утро, синьора.
Тя не се извърна, но видях как гърбът й се стегна.
— Не трябваше да си тук, Дейвид. Опасно е. Има един стар дявол, който живее в Пескатори и винаги ме наблюдава с телескоп. Вероятно и сега ме гледа. Моля те, иди си.
Това ме разяри.
— Да върви по дяволите! Във всеки случай той не ме вижда. Виж, Лаура…
— Все едно, Дейвид, моля те, иди си и внимавай никой да не те види.
— Искаш ли да направя още нещо, освен да изчезна? — рязко запитах.
— По добре изчисти лодката. Доктор Перели понякога я използува и нямам намерение да му давам повод за оплаквания. След като свършиш това, през остатъка от деня можеш да правиш каквото поискаш. И, скъпи, довечера ще дойда да те видя.
— Да — казах.
Тя ме погледна остро.
— Не си попаднал под въздействието на Бруновия чар, нали? — запита, движейки дългите си стройни крака във водата.
— Нямам намерение.
— Той е чаровен, Дейвид. Дори и сега се сприятелява с хората по-лесно от мен. Искаш ли да му станеш приятел?
— Едва ли — казах рязко. — Е, по-добре да се хващам с лодката.
Отидох до хангара, отключих вратата и влязох.
Когато започнах да вадя от шкафа препаратите за почистване, видях как Лаура се изправи на крака, свали шапката за плуване и разтърси косата си с цвят на мед. Застанала на ярката слънчева светлина, тя изглеждаше много красива, панталонките и блузката бяха прилепнали към тялото й. Държеше главата си отхвърлена назад, а ръцете върху гърдите си.
Усетих как устните ми пресъхват и трябваше да си наложа да не отида при нея. Тогава изведнъж си спомних за мъжа с телескопа от Пескатори. Вероятно позираше пред него, а не за мен.
Обърнах се разгневен и започнах да лъскам месинговата броня на лодката. Когато отново вдигнах поглед, тя беше изчезнала.
Лаура беше права. Бруно притежаваше очарование. В толкова неизгодно положение, неспособен да се движи и говори, с парализирани мускули на лицето, той имаше очи, с които можеше да печели приятели.
Тази вечер, когато отидох да го вдигна от стола и да го положа върху леглото, го намерих сам. Гледайки го, застанах колебливо и не знаех дали да си тръгна или да изччакам сестра Флеминг. Наканих се да си тръгна, но погледът му ме спря така твърдо, все едно, че ми каза да остана.
Той ме наблюдаваше с приятелски интерес и забелязах, че очите му ми задаваха въпроси. Започнах да му разказвам какво съм правил през деня.
Разказах му как съм почистил лодката и поправил магнитния скоростомер. Обясних му какво съм извършил и погледът му изрази одобрение.
— Някой ден, синьор — казах аз, — може би ще поискате да ви занеса до лодката и малко да ви поразходя. Ако вървя много бавно, няма да ви друсам. Това ще е малко разнообразие за вас, вместо да сте прикован само към тази веранда.
Погледът му ми подсказа, че много би искал, а после обърна подигравателно очи към сестра Флеминг, която тъкмо беше влязла, като че ли искаше да ми каже, че докато тя се грижи за него, няма никаква надежда.
Внесох стола и прехвърлих тялото му на леглото. Този път операцията премина дори още по-сполучливо и отново забелязах одобрителното кимване на сестра Флеминг.
В този момент влезе Лаура, аз се поклоних на Бруно и тръгнах към къщата с лодките.
Преоблякох се по фланелка и панталон, седнах пред отворения прозорец и запалих цигара.
Да, Бруно притежаваше очарование. Не страдах често от угризения на съвестта, но докато седях там, установих колко лошо е държането ми. Не помагаше, когато си казвах, че ако не аз бях любовник на Лаура, някой друг щеше да заеме мястото и че това беше неизбежно. Ако Бруно имаше неприятен характер, вероятно, бих възприел ситуацията без никакво угризение на съвестта, но след като открих, че той ми харесва, се замислих дали да не си стегна багажа и да се махна.
Но изкушението да остана в този луксозен апартамент беше голямо. Не можех да устоя и на мисълта, че след по-малко от четири часа Лаура ще прекара нощта с мен.
Замислих се за Лаура. Дали наистина беше влюбена в мен? Нямах представа. С нейната външност и пари тя можеше да избира измежду стотици мъже — при това мъже с пари. Тогава защо бе избрала мен?
Мислейки си с неудобство, за първата ни среща, сега ми се струваше невероятно, че жена в нейното положение би се хвърлила в ръцете на напълно непознат, с оръфани дрехи и без пари, както беше направила тя. Дали не е от онези жени, които не могат да живеят без мъж, какъвто и да е? След като Мария ми намекна, че Белини е живял в къщата с лодките, аз се чувствувах неловко с Лаура. Макар и да ме увери, че Белини не е живял там, започнах да се питам дали не лъжеше. Колкото повече си мислех за нея, толкова повече подозрението ми се изостряше. Дали Белини й е бил любовник? Имало ли е друг преди Белини? Тя е тук повече от четири години, а Белини е останал само три месеца.
Опитах се да анализирам собствените си чувства. Открих, че ако не е близо до мен, мога да мисля за нея обективно. Какво знаех за Лаура, освен че физически ме привлича? Имаше нещо обезпокоително странно около нея. В това отношение тя не се различаваше от Бруно: единствено очите й изразяваха живот. Когато ги скриеше зад слънчевите очила, човек можеше да си помисли, че е мъртва, като че ли се беше научила да не издава истинските си чувства и на икого да не разреши да разбере какво мисли в действителност.
Наистина, какво ли я занимаваше?
Седях и си мислех за нея и Бруно, а времето си течеше. Не стигнах доникъде, но колкото повече мислех за отношенията ни, толкова повече се обезпокоявах.
Тя ме намери седнал пред прозореца. Не чух кога е влязла и щом ме докосна по ръката, се стреснах.
— За какво си мислиш, Дейвид?
Бързо скочих на крака.
— Колко тихо си влязла.
Гледахме се един друг.
Беше облечена с лек вълнен пуловер и тъмен ленен панталон. Косата й с цвят на мед беше прибрана назад с тясна зелена панделка. Изглеждаше много млада и прекрасна. Очите й блестяха и излъчваха живот.
Подобно на гладиатор тя ме оплиташе в мрежата си. Чувствувах се уловен и впримчен, когато пристъпи към мен. Тревогата, подозренията и гузната ми съвест направо се изпариха, щом ръцете й докоснаха моите.
— Доволен ли си, че съм тук? — запита тя, вдигайки поглед.
Изкушението беше твърде силно.
— Да, щастлив съм, че си тук — отговорих и я притеглих към себе си.
Светлината на ярката луна навлизаше през отворения прозорец, осветяваше мозаечния под и се плъзгаше по леглото.
Размърдах се, отворих очи и вдигнах ръка.
Лаура лежеше до мен, чувах неравномерното й дишане. Надигнах се, за да я погледна.
Тя спеше, но тялото й потрепваше, а ръцете й конвулсивно се свиваха и отпускаха. Издаде нисък стон, подобен звук ме беше събудил. Сънуваше и изглежда, че сънят я плашеше.
Докоснах рамото й.
— Какво има? — попитах. — Лаура, събуди се, ти сънуваш.
Тя така се стресна, че за малко не падна от леглото. Прегърнах я и я придърпах към себе си.
— Всичко е наред, ти сънуваше.
— Да.
Притисна се към мен и с ръката си усещах туптенето на сърцето й.
— Кошмари ли имаше? — попитах и се усмихнах. — Да не си сънувала, че си в плен на дявола?
Тя леко потрепери и се отдръпна от мен.
— Колко е часът?
— Минава три — казах, поглеждайки към часовника на нощната масичка. — Имаме много време. Обръщай се и заспивай.
— Не, искам да поговорим. Дай ми цигара, скъпи.
Аз се изтърколих от леглото, пипнешком открих кутията с цигари и се върнах. И двамата запалихме. При слабия пламък на кибритената клечка зърнах стройното й бяло тяло, изпънато до мен. С изгасването на клечката, изчезна и то. Само стъпалата и тънките й глезени се очертаваха на лунната светлина.
— Какво сънува?
— Няма значение. Дейвид, какво мислиш за Бруно?
— Какво има да се мисли? — казах. Тъкмо в този момент не ми се говореше за Бруно. — Здрав дух, затворен в мъртво тяло. Това е всичко, което може да се каже за него.
— Значи ти харесва?
— Не съм мислил за това. Възхищавам се на смелостта му.
— Значи смяташ, че духът му е силен?
— Трябва да е така, щом има сили да понася живота, който води.
— Това, че е жив, не се дължи на силния му дух. А на упоритата му решителност да ме държи привързана за себе си, докато е възможно.
Не отговорих.
— Смяташ ли, че ще издържи още дълго? — запита тя след дълга пауза.
— Не зная.
— Понякога ми се струва, че така ще продължи с години.
— По-добре да не говорим за това — казах с неудобство. — Какво ти се присъни, Лаура?
— Бруно. Винаги него сънувам. — Тя опъна ръце над главата си. — Колко хубаво ще е да се освободя от него. Помисли си само какво ще стане. Няма да ни се налага да се крием. Дори бихме могли да се оженим.
Бихме могли.
Зачудих се какво ли е да си женел за нея. Нямах никаква представа какво представлява зад маската си. Не бях сигурен дали бих се оженил, ако тя се окажеше свободна.
— Парите означават ли нещо за теб, Дейвид? — внезапно запита тя.
— Разбира се. Винаги съм искал да имам пари, но никога не съм ги виждал. Защо питаш?
— Мислех си какво ли си готов да направиш за много пари.
— Да съм готов ли? Какво искаш да кажеш?
Тя се обърна настрани, ръката й се плъзна бавно под моята, докато се опитваше да види лицето ми в неясната светлина.
— Би ли поел риск? Зная, че всеки си има цена, нали така? Зная, че бих била готова да извърша нещо, ако цената е достатъчно висока.
Изведнъж ме обзе инстинктивното чувство, че се движа по опасен терен, като слепец, който усеща, че е на ръба на речния бряг и още една стъпка ще го отведе във водата.
— Ще кажа, че бих направел всичко — казах, опитвайки се да говоря несериозно. — Но предполагам, че ще зависи от това за колко пари става дума.
— Да, така е. — Пръстите й се раздвижиха по гърдите ми. — Представи си, че става дума за триста милиона лири.
Поех дълбоко въздух. Не бях мислил за такива суми. Триста милиона лири се равняваха на около двеста хиляди английски лири.
— Съществува ли такава сума?
— Имението на Бруно струва почти толкова, а вероятно и малко повече. Без да слагам вилата в сметката. Разбираш ли, Дейвид, ако аз съм свободна и парите са мои, ако ти поискаш да се ожениш за мен, бих ти дала половината от тях: сто и петдесет милиона. Не мисля, че ще можем да ги изнесем от страната, но ти би разполагал с възможност за някакъв бизнес в Милано или Рим. Ако поискаш, ще ми ги върнеш, когато натрупаш повече пари или още по-добре, бих станала твой партньор. Това ще ми хареса, Дейвид. Би събудило интереса ми към живота.
— Никога не съм имал представа, че ще бъдеш толкова богата — казах безизразно. — Сигурна ли си, че всички пари ще останат на теб, когато той умре?
— Да, виждала съм завещанието. Той притежава още повече но част от тях ще останат на дъщеря му. Аз наследявам две трети, а тя — една трета от цялото му състояние.
— Не знаех, че той има дъщеря.
— Първата му съпруга починала три или четири години преди да се срещнем. Дъщеря му е на деветнадесет години. В момента е в Англия и завършва образованието си.
— Ще се връща ли тук?
— Вероятно, не зная. Триста милиона, Дейвид! Изгледите са вълнуващи, нали?
— Няма смисъл да строим пясъчни кули, Лаура. Възможно е той да живее още години.
— Зная. — Огьнчето на цигарата й просветна и изгасна в тъмнината. — Изглежда ужасно да продължава да живее. Освен това той не получава никаква радост от живота.
Не отговорих нищо.
— Сънувах, че е мъртъв — каза тя след дълга пауза.
— Е, добре, само че не е — отсякох рязко. — Да забравим това, Лаура.
— Не разбираш ли, че животът му наистина се държи на косъм? — продължи тя все едно, че не ме е чула. — Някой ден ако го вдигнеш и той се изхлузи, ще падне на земята и ще умре.
— Няма вероятност да падне, щом аз го държа — казах.
— Случват се злополуки. — Отново студените й пръсти се плъзнаха по голите ми гърди. — Триста милиона са много пари, Дейвид, половината за теб, половината за мен.
— Какво ми предлагаш, Лаура? — запитах остро.
— Не смяташ ли, че ще бъде акт на милосърдие, ако го изпуснеш?
Не повярвах, че говори сериозно. Не беше възможно. Държеше се толкова тихо и спокойно, гласът й звучеше напълно нормално, ръката й играеше с моята и все пак ми предлагаше да убия съпруга й.
— Ти мислиш, че ще бъде милосърден жест, ако той случайно падне — казах. — Защо да говорим за това? Няма вероятност да се случи.
— Но скъпи, възможно ли е да схващаш толкова бавно? Би могъл да го изпуснеш, когато го вдигаш, нали?
Вече не можех да дишам. Реших, че е време да я напердаша здравата.
— Това ще бъде убийство, Лаура.
Пръстите й леко играеха по ръката ми.
— Не бъди глупав, Дейвид, няма да бъде. Щом трябва да го наречеш някак, кажи, че е убийство по милост. Ако кон си счупи крака, ще го застреляш, нали?
— Бих искал да зърна лицето на съдията, когато му разказваш това.
— Съдия ли? Какво общо има съдията със случая?
— Много общо. Това ще е убийство, Лаура. Не разбираш ли?
— Какво значение има? — запита тя с известно нетърпение. — Кой ще узнае? Повечето мъже не биха се поколебали. С триста милиона могат да си купят много неща, а освен това, скъпи, продължавам да твърдя, че за самия Бруно ще бъде много по-добре.
— А ако ме хванат, ще стигнат ли, за да откупя живота си? — запитах. — Ще те спасят ли от обвинение в съучастничество? Дяволски сигурен съм, че триста милиона няма да стигнат!
— Не се тормози толкова. Казвам ти, никой няма да разбере. Ще бъде нещастен случай.
— Естествено, че всички ще разберат! — Наведох се и запалих лампата. Погледнах я. Тя примигваше към мене и слаба усмивчица играеше на сочните й червени устни, ръцете покриваха гърдите й, а червеникавата й коса беше разпиляна по възглавницата.
— Трябва ли да палиш лампата? — запита тя жално.
— Слушай! — обърнах се към нея грубо. — Мотивът за убийството вони от цяла миля! Полицията има нужда единствено от добър мотив! Само трябва да влязат в тази стая, за да разберат, че сме любовници. Не се заблуждавай, че Мария и сестра Флеминг ще си държат устите затворени. Те ще кажат, че съм живял тук. Нямаме никакъв шанс да се отървем!
— Дейвид! Ти ми крещиш — тя закри очи от светлината. — Моля те, изгаси лампата.
— Няма! Не зная дали осъзнаваш какво ми каза току-що и се надявам, че не е така, но ако говориш сериозно, ти и аз се разделяме. Кажи сега, сериозно ли говориш?
— Но, Дейвид, ти наистина се разтревожи сериозно — за какво?
— Предложи ми да убия Бруно. Сериозно ли го направи?
— Трябва ли да поставяме въпроса толкова грубо? — Тя се намръщи. — Той и сега е почти мъртъв. Не можеш да наречеш това убийство, скъпи. Ако го оставиш да се изхлузи …
Станах от леглото и издърпах пижамата си.
— Значи говориш сериозно?
— Разбира се, че не е така. Вероятно малко се изкушавам. — Тя седна, скръсти ръце върху гърдите си и се взря в мен. — Много е изкусително, нали, скъпи? Сега, след като те срещнах, толкова много искам да съм свободна, с всичките тези пари при това, но наистина, мисля, че не говоря сериозно. Разбира се, ако ти положиш усилия да ме убедиш и ми кажеш, че ще го изпуснеш, не бих се опитала да те спра.
— Но аз яма да те убеждавам! И по-добре, избий тези мисли от главата си. И изобщо не си въобразявай, че ще успееш да се измъкнеш, тъй като дяволски сигурно е, че това няма да стае!
— Моля те, Дейвид, не се сърди, нямаше да ти го казвам, ако знаех, че така ще се разтревожиш.
— Това ще бъде убийство! Не може ли да ти се побере в главата? Бруно има точно толкова право да живее, колкото и ти!
Тя поклати глава.
— Не съм съгласна, скъпи, но няма да се карам с теб за това. Аз говорех теоретично.
— Ако някой те чуеше …
— Да, предполагам, че би прозвучало зле. Но никой не ме е чул. Сигурно се дължи на онзи сън. Сънувах, че Бруно умира. В съня беше толкова лесно. Няма да говоря повече за това. Ще се въоръжа с търпение.
— Няма да е зле!
Отидох до прозореца и се загледах в осветеното от луната Лаго.
— По-добре поспи — казах. — Още е рано.
— Май няма да мога да заспя вече. Ще се върна във вилата. Ако се унесем сега, възможно е да се успим. Ще имаш ли нещо против, скъпи, ако си тръгна сега?
Преди три часа не бих повярвал, че ще бъда толкова щастлив да се отърва от нея.
— Не. Сигурно ще бъде по-безопасно за теб, ако си тръгнеш сега.
— Точно така. — Тя широко ми се усмихна. — Ти вярваш в сигурността, нали Дейвид?
— Да не задълбаваме в това.
— Няма.
Тя се измъкна от леглото. Не я гледах, докато се обличаше. Останах до прозореца гърбом към нея.
— Нали не ми се сърдиш, Дейвид?
Извърнах се.
— Разбира се, че не. Всичко е наред.
Радвам се. Искам само да бъдеш щастлив.
— Да.
Скоро пак ще дойда.
— Добре.
Не се приближи към мен. Изведнъж се превърнахме в непознати. На вратата се спря и ми изпрати въздушна целувка. Големите й виолетови очи изразяваха пустота. Усмивката й беше замръзнала. Внезапно установих, че не съм единственият, който иска да е сам.
Тази нощ не спах повече.