Джеймс Хадли Чейс
Смърт край Лаго Маджоре (2)

ВТОРА ГЛАВА

Около четири и половина в петък следобед завърших тура из катедралата с една възрастна двойка американци. Бяха приятни и искрено ми благодариха. Дадоха ми три хиляди лири — твърде много за времето, което им отделих.

Когато се отдалечиха с колата си, Торчи излезе от сянката и ме сбута с лакът.

— Последните два дни имате голям късмет.

— Зная — отговорих и му подадох банкнота от петстотин лири. — Благодаря ти за заема. Донесе ми щастие.

— Решихте ли за брошката? — запита той, пъхайки банкнотата в джоба си. — Мога да имам парите след един час.

— Не я продавам. Тя не е моя. Ще я върна.

Торчи сви устни.

— Както добре знаете, аз ви обичам като брат, синьор Дейвид, затова ще ме извините, но ще ви кажа, че няма жена на света, която да струва двеста и тридесет хиляди лири. Която и да е, тя просто не струва толкова пари.

— Не разбирам защо трябва да влагаш еднакъв смисъл, когато говориш за брошката и за жени.

— Извинявайте, но смятам, че вие го правите. Аз видях какво се случи между синьората и вас, когато смятахте, че сте сами в катедралата. То беше естествено и разбираемо. Толкова красива жена като нея е създадена за любов. Но ако ми продадете брошката, ще имате предимството да използувате парите. А ако й я върнете, ще заслужите само благодарността й, а може би и още нещо, но ако се сравни загубата на парите с това, което тя ще ви предложи, си е чиста загуба. Бъдете разумен, синьор Дейвид.

— Върви си — казах със смях. — Няма да ти дам брошката.

— Почакайте, няма защо да бързаме — каза загрижено Торчи. — Ето какво ще направим. Ще ви дам двеста и петдесет хиляди лири и можете да вземате Симона. Това наистина е хубава сделка. Симона е съвършена. Тя е голяма специалиста в любовното изкуство. Вярно, че настроенията й често се менят, но там, където има страст, трябва да очаквате огън. Бийте я редовно и тя ще ви доставя голямо удоволствие. Не ви ли предлагам хубава сделка?

— Прекрасна е, но аз не продавам брошката. Ако беше моя, не бих се колебал, но тя не е и няма какво повече да говорим.

Торчи ме погледна тъжно.

— Страхувам се, че синьората ви е направила много силно впечатление. Това е лошо. Мъжете не бива да се омагьосват от жени.

— Точка по въпроса, Торчи.

— Смятам, че някога ще съжалявате за решението си — каза той, вдигайки пълните си рамене. — Мъж, който поставя една жена над парите, си търси белята. Ще се моля за вас.

— О, върви по дяволите! — избухнах, изгубил търпение. Ядосах се, защото той изричаше неща, които се въртяха в главата ми още откакто й се обадих по телефона.

— Ще накарам и Симона да се моли за вас — каза Торчи с тихо достойнство и си тръгна през площада с клюмнала глава и приведени рамене.

 

На масата до прозореца ми имаше саксия с медночервена беговия. Репродукцията на Ботичели беше прибрана под леглото. От Филипо взех на заем покривка за масата в синьо и червено, синя копринена кувертюра за леглото — от Умберто и много хубав персийски килим от Джузепе.

Стаята ми стана неузнаваема. Разбира се, тапетите си оставаха отвратителни, но мизерията на стаята не си личеше така очебийно, сега от нея не можех да се срамувам.

Бях купил две бутилки вино саселла и помолих Пиеро да ми направи десетина сандвича с различен пълнеж. Той много предвидливо ми даде две чаши и две чинии, а в последната минута настоя да приема половин бутилка коняк, която, каза той, щяла да бъде завършек на вечерята и по тази причина трябвало да я имам.

Бях изчистил и изгладил костюма си, купих и чифт обувки втора употреба, след като си заложих часовника. Вече нямаше какво да правя, освен да чакам. Като протегнех глава през прозореца, виждах часовника на църквата в края на уличката. Беше седем без пет… Запалих цигара и за шести път пренаредих бутилките върху масата и оправих една гънка на кувертюрата. Устата ми пресъхна, сърцето ми биеше лудо, въздух не ми достигаше. От три дни тя се беше настанила в съзнанието ми и сега, когато щеше да дойде, приливът на чувства ме задушаваше.

Наложих си да седна във фотьойла, докато пушех. Дърпах така силно, че цигарата изгори езика ми и аз ядосано я изгасих, преди да съм я допушил.

Когато ставах да си взема друга цигара, чух почукване на външната врата. За една кратка секунда замръзнах със стиснати юмруци, задържах дъха си, а после бързо тръгнах по коридора, за да отворя вратата. Лаура Фанчино стоеше на улицата и ме гледаше. Беше облечена в строга синя ленена рокля, с голяма, сламена шапка, която закриваше част от лицето й. Носеше тъмнозелените слънчеви очила. Стоеше и ме гледаше безизразно с невидимите си очи, с ръце, кръстосани върху чантата, която държеше отпред.

— Здравей, Дейвид — каза тя. — Не съм ли точна?

— Да, изключително точна си — казах дрезгаво. — Няма ли да влезеш?

Отстъпих и тя мина покрай мен.

— Ето тук — посочих, отваряйки вратата на стаята си. — Страхувам се, че не е нищо особено.

Тя влезе в стаята и спря, оглеждайки се наоколо, после свали слънчевите си очила и се обърна усмихната към мен.

— Разкрасил си я, нали?

— Приятелите ми бяха щедри. — Затворих вратата. Чак тогава осъзнах колко малка е стаята. — Трудно ли ме намери?

— О, не. Имаше времена, когато ходех в Скалата всяка седмица.

Тя свали шапката си и я сложи заедно с чантата върху скрина. След това отиде до огледалото над камината, разпусна косата си и леко я вдигна с белите си тънки пръсти.

Стоях и я гледах, като не вярвах, че тя действително е тук.

— Когато вятърът духа откъм операта, лежа и слушам музиката — казах.

Тя се обърна засмяна.

— Естествено катедралите и музиката си подхождат, нали? Как върви книгата?

— Отдавна не съм работил по нея. Понякога в продължение на седмици не пиша.

Осъзнавах, че съм ужасно скован и официален, но нищо не можех да направя. След като тя беше тук, толкова близо до мен, изведнъж ме обзе безпокойство и смущение.

— Това ли е ръкописът? — Тя отиде до масата. — Може ли да хвърля един поглед?

— Щом искаш.

Тя разтвори ръкописа напосоки и прочете една страница със ситно изписани букви.

— Колко хубав почерк имаш. Толкова е стегнат и толкова много си изписал.

— Дори не съм стигнал до половината.

— Нищо чудно, че ти отнема много време.

Последва дълга пауза. Тишината ме потискаше.

Имах внезапното усещане, че срещата ни няма да е успешна. Бях така напрегнат, че ми се прииска да не беше идвала.

— Може би ще искаш сандвич? — запитах, чувствувайки колко безнадеждно грубо звучаха думите ми. — Не си ли гладна?

Тя затвори ръкописа и се обърна. От погледа й кръвта започна да пулсира в слепоочията ми.

— Гладна ли? Да, гладна съм, Дейвид. Гладна съм през последните четири години.

 

Часовникът на църквата удари девет, когато тя изведнъж се раздвижи и се отдръпна от мен.

— Налага се да тръгвам, Дейвид. Трябва да се върна до единадесет.

— Остани още малко. Не можеш ли да се обадиш по телефона?

— Не. Казах, че ще се върна до единадесет.

Вече беше седнала на края на леглото. В тъмнината успях да забележа, че започва да се облича. Движенията й бяха много бързи. Когато се опитах да стана, тя се обади:

— Не ставай, скъпи. Моля те, остани си в леглото. Няма място за двама ни.

— Как ще се прибереш? — запитах.

— Оставих колата си край парка нагоре по улицата. Ако бързам, мога да стигна за час и половина.

— Нали ще внимаваш?

Тя се засмя.

— Толкова ли съм ти скъпа сега, Дейвид?

Почувствувах как гърлото ми се стяга.

— Да, повече от който и да е друг в живота ми.

— Радвам се. Съжаляваш ли за това, което се случи?

— Не, а ти?

— Малко. Винаги има усложнения и сърдечни болки, когато си намериш нова любов.

— Да, но има и компенсации.

Тя приглади роклята около ханша си, след това се обърна, сложи шапката и взе чантата си.

— Стой си там, Дейвид, мога да изляза и сама.

— Ама че работа — казах и се засмях. — Ти не хапна нищо, а бях приготвил толкова неща.

Тя пристъпи и седна на леглото.

— Но сега не съм гладна, скъпи — рече и се наведе над мен, докосвайки с ръце голите ми гърди. — Довиждане, Дейвид.

Устните й се сляха с моите за един дълъг момент, после тя ме тласна леко назад и се изправи.

— Кога ще дойдеш пак? — попитах, държейки я за ръката.

— Искаш ли да дойда отново?

— Разбира се, толкова често, колкото ти е възможно.

— Не зная, може би следващата седмица. Ще дойда, когато успея да се измъкна.

— Ей, почакай — възразих, сядайки. — Не можеш да си тръгнеш така. Трябва да ми кажеш нещо по-определено, Лаура. В понеделник?

— Понеделник е почивният ден на сестрата.

— Тогава вторник.

— Във вторник му чета.

— Тогава кога?

— Не зная. Днес не ми беше лесно да дойда. Дейвид, през последните четири години живях като отшелница, разбираш ли? Не е допустимо изведнъж да тръгна от вилата, без да имам някакво солидно извинение. Не мога много често да оставам до толкова късно.

— Но, по дяволите! А с мене какво ще стане? Трябва скоро пак да се видим. А следобед не можеш ли да идваш? Между два и пет тук е тихо. Ела следващата сряда.

— Ще се опитам, Дейвид, но не ми е възможно да ти обещая. Забрави ли какво ми каза?

— Какво съм ти казал?

— Каза ми да не бъда толкова сигурна, че той няма да разбере. Спомням си всяка дума, която ти произнесе. Той може да загрее много бързо. А ти вероятно ще се издадеш. Това няма да му е много приятно, нали?

— Защо ми го напомняш? — запитах рязко. — Искаш да подчертаеш колко съм непочтен ли?

— Не бъди глупав, Дейвид. Няма нищо непочтено, когато двама души се влюбят един в друг. Аз само се опитвам да ти покажа, че трябва да бъдем много внимателни, ако искаме да не го засегнем.

— Тогава ще трябва да чакам, докато отново можеш да дойдеш.

— Няма друг начин. Запомни, че през цялото време, докато не се виждаме, аз ще мисля за теб. — Тя ме докосна по лицето. — А навярно тези кратки два часа са означавали повече за мен отколкото за теб. — Отвори чантата ой и извади лист хартия. — Какъв е, телефонният ти номер?

Дадох й го.

— Ще ти позвъня, когато мога да дойда. И слушай, Дейвид, моля те, не ми звъни. Има още един телефон в неговата стая, а сестрата е много любопитна. Може да ни чуе. Обещаваш ли, че няма да ми се обаждаш?

— Обещавам. Но нали ще се опиташ да дойдеш скоро?

— Разбира се. А сега трябва да изчезвам. Довиждане, скъпи.

— Почакай! Забрави брошката. — Скочих от леглото, отидох до чекмеджето на масата и я извадих. — Щеше да бъде много смешно, ако отново я забравеше.

Тя я пусна в чантата си.

— Целуни ме, Дейвид.

Взех я в обятията си и я целунах страстно. Държах я така известно време, след това тя се освободи, леко задъхана.

— О, скъпи, ти си великолепен любовник. Как ми се иска да можех да остана още мъничко! Мисли за мен, Дейвид — тя се изплъзна от прегръдката ми, отвори вратата и изтича по коридора.

 

Последваха дни на очакване. Не разчитах да ми се обади до понеделник, така че съботата и неделята минаха много спокойно. И двата дни работих, в неделя имах късмет да развеждам една група от десет души, които ме наеха за целия ден, за да отидем с две коли до височините край Милано. Този ден спечелих пет хиляди лири.

Когато се събудих в понеделник, си казах, че през деня сигурно ще ми се обади. Щеше да ми каже, че ще дойде в четвъртък или в петък, така че цялата седмица щях да имам какво да очаквам.

След това се сетих, че тя не каза кога ще позвъни. А ако се обади, докато ме няма? Хазайката ми е стара пияница и никога не запомня никакво съобщение, тя дори може и да не отговори на телефона.

Тази неочаквана пречка ме обезпокои. След като си помислих, реших, че няма да се обади до десет часа. Можех да изляза, да си купя някаква храна, а след това да чакам, докато позвъни. Имах пет хиляди лири в джоба, така че нямаше нужда да ходя на работа. Всъщност исках да съм в стаята си и да мисля за нея. Всяка минута щеше да бъде изпълнена с напрегнато очакване.

Станах, избръснах се, облякох се и излязох. Купих хляб, сирене, наденички, бутилка розе и два вестника. Върнах се обратно в стаята си малко след девет.

Прочетох вестниците, взех една тетрадка със записки и се опитах да се съсредоточа върху нова глава от книгата си, но мисълта ми оставаше заета от Лаура. Скоро отместих настрана тетрадката.

Вече беше единадесет и половина. Всеки момент щеше да позвъни.

Но тя не се обади.

Минутите прерасваха в часове. Телефонът звъня три пъти — всеки път за някой друг от къщата. В три часа вече бях готов да излазя по някоя стена.

Останах в мрачната стаичка до късно през нощта и когато заспах във фотьойла си в един без двайсет, все още нямаше вест от нея.

Не се обади нито във вторник, нито в сряда. През цялото време стоях в стаята си и чаках.

Така бях намразил Бруно Фанчино, както никого не съм мразил през живота си. Вече се радвах, че е безпомощен и не може да говори. Наричах го с всички неприлични думи, които ми идваха наум. Надявах се да умре, дори се молех за смъртта му.

В четвъртък сутрин все още седях във фотьойла и чаках. През последните два дни не се бръснех и почти не спях. Бях в убийствено настроение, нервите ми бяха изопнати до краен предел, най-слабият звук направо ме измъчваше.

Около обяд, когато беше най-горещо, телефонът иззвъня.

Едва не изкъртих вратата, изтичах като побъркан до телефонната кабина.

— Ало? — извиках, притискайки слушалката до ухото си. — Кой е?

Мъжки глас каза:

— Мога ли да говоря със синьора Лучили?

Тряснах слушалката върху вилката и се озъбих на апарата, който ме подлудяваше. Когато звънна отново я грабнах и изпсувах мъжа от другата страна на линията. Хвърлих слушалката и влетях в стаята си.

До прозореца беше застанал Джузепе с изплашено изражение върху впиянченото си лице.

— Какво искаш? — изкрещях. — Какво правиш тук?

— По-спокойно, Дейвид — каза той. — Какво се е случило? Да не си болен?

— Изчезвай! Върви по дяволите!

— По-спокойно, бедното ми момче — започна той. — Какво ти се е случило, че изглеждаш така? Седни и ми разкажи. Няколко дни не съм те виждал и не предполагах, че ще те намеря в това състояние.

— Не искам да ти разказвам — казах. — Изчезвай!

— Не мога да те оставя така. Сигурно има нещо, което бих могъл да направя за теб. Имаш ли нужда от пари?

— Нищо не искам. Ще си тръгнеш ли?

Той стисна белите си изкуствени зъби и капилярите на зачервения му нос станаха тъмночервени.

— Вероятно е жена? — запита той. — Моля те, послушай ме, нито една жена не заслужава …

Отидох до него и го хванах за реверите.

— Какво знаеш ти за жените, пияндур, стара отрепка? Не ми говори за жени! Изчезвай, преди да съм те изхвърлил!

Блъснах го толкова силно към вратата, че едва не падна.

— Но аз съм твой приятел, Дейвид — заоплаква се той, хващайки се за вратата, за да запази равновесие. — Искам да ти помогна.

Изблъсках го от стаята и затръшнах вратата под носа му. След това грабнах една бутилка с вино и я запратих в камината с всичка сила. Бутилката се пръсна и из стаята се разхвърчаха стъкълца подобно шрапнел, червеното вино изцапа стената с петна като от кръв.

Беше четвъртък.

И в петък тя не се обади. Чаках до около шест часа. После отидох до телефона и набрах номера й.

Стоях в задушната кабина, слушах бръмченето по линията, а сърцето ми биеше до полуда. Телефонът показа признаци на живот и женски глас каза:

— Домът на синьор Фанчино. На телефона сестра Флеминг.

Останах като закован, слухът ми беше изострен и се опитваше да долови всеки звук, който би ми показал, че Лаура е в стаята, но не се чу нищо друго, освен лекото дишане на сестрата и слабото шумолене на колосаната й престилка.

— Кой е, моля? — запита вече по-остро.

Много бавно и неохотно затворих.

Тръгнах по коридора към стаята си. Чувствувах се така, сякаш водя битка и съм заел най-лошото укритие. Тогава разбрах, че за мен тя означава повече от всичко друго на света. Тя бе заразила кръвта ми като вирус и това очакване сломи и последните сили, които ми бяха останали. От години живеех несретно и се самозаблуждавах, че някой ден това ще свърши, че ще направя нещо значително, а сега разбрах, че никога няма да се измъкна от блатото. Видях как бъдещето се пръсва пред очите ми като сапунен мехур и то само защото една жена с меден цвят на косата и фигура, която може да подлуди всеки мъж, не вдигна телефонната слушалка и не ми позвъни.

Както стоях пред вратата си с ръка на дръжката, реших да постъпя като всички слабовати, безгръбначни, мекушави пройдохи, получили удар, който ги поваля по гръб. Реших да изляза, да се напия и след това да отида при някоя уличница.

Отворих вратата и влязох в мрачната малка стая.

Лаура седеше на облегалката на фотьойла, със скръстени на скута си ръце. Полите на строгата й синя ленена рокля бяха добре изпънати над колнете.

Телефонът в края на коридора започна да звъни настоятелно — пронизителен звук, който допреди малко щеше да ме накара да побягна, за да отговоря. Но вече едва ли го чувах. Изведнъж той престана да бъде провокиращ тиранин, способен да спре биенето на сърцето ми и да ме превърне в задъхан безмозъчен тъпак. Сега не беше нищо друго, освен някакъв външен шум, анонимен като непознат по улицата.

Облегнах се на вратата и я загледах.

— Съжалявам, Дейвид. Не можах да направя нищо. Толкова много исках да ти се обадя, но телефона го пазят така грижливо. Знаех, че ще чакаш, че ще страдаш, както и аз страдах. Този следобед не издържах повече. Казах, че отивам да се разходя около Лаго. Когато пристигнах в Милано, телефонирах на сестрата, че колата има повреда и съм изпаднала в безизходица.

Не бях сигурен дали чувам правилно.

— Искаш да кажеш, че няма да се връщаш тази нощ?

— Да, Дейвид, ще остана тук с теб.

Олюлях се и седнах.

— Ако преди малко ме беше видяла в коридора — казах, разтривайки лице с ръцете си. — Бях решил да изляза и да се напия. За пет минути щеше да ме изпуснеш, а сега ми казваш, че ще останеш цяла нощ.

— Не исках да те карам да страдаш така, Дейвид — прошепна тя. — Да не си си помислил, че съм те забравила?

— Не, не съм си мислел подобно нещо. Стана така само защото се надявах да се обадиш в понеделник и чаках. Така както минаваха часовете, вече бях готов да се изкатеря по стената, да се пръсна.

— Сега съм тук, Дейвид.

— Да, така е. И не мога да го повярвам. Чувствувам се все едно някой ме е ритнал в слабините. — Погледнах кашата, която бях направил в камината, петното на стената. Сега стаята изглеждаше ужасна и мрачна, след като килимът, покривката на леглото и на масата ги нямаше. Единственото останало от предишната ни среща беше саксията с чеверникавата бегония. — Не мога да искам да останеш тук, Лаура. Виждаш каква дупка е.

— Смяташ ли, че за мен това има значение? С теб ще бъда щастлива и в пещера. Не бъди глупав, Дейвид. Нищо друго няма значение, освен това, че имам няколко часа, които искам да прекараме заедно.

Станах и отидох до огледалото. Наистина изглеждах ужасно с двудневна брада, с очи, дълбоко хлътнали от безсъние.

— Ще се обръсна — казах.

— Няма ли да ти преча? Да те изчакам навън? Или да изляза да се поразходя …

— Мислиш ли, че ще те изпусна от погледа си дори и за пет минути? — попитах. — Трябва да се обръсна.

— Не мога да те прегърна с такова лице.

Сипах вода от каната в легена и започнах да сапунисвам лицето си. Ръцете ми трепереха. Докато се бръснех, тя седеше тихо и ме наблюдаваше. След като измих лицето си, каза:

— Трябва да направим нещо, Дейвид. Това може отново да се случи. И ще се случи.

— Не, няма да се случва повече. Ти трябва да го оставиш, Лаура. Нямаш никаква полза от него. Не разбираш ли? Той не бива да очаква да останеш при него. Трябва да се освободиш.

— Мислела съм за това. Ако го напусна, искаш ли да дойда да живея при теб?

Бавно се обърнах и я погледнах. Очите ми се спряха на прозрачните й копринени скъпи чорапи, елегантната кройка на роклята, изящните бели, добре поддържани ръце, златната гривна на ръката й, диамантената брошка, която струваше триста хиляди лири, блестящата коса, върху която някой фризьор доста си беше поиграл. Гледах я на фона на мръсните, пожълтели тапети, разхвърляното малко легло и изтъркания килим.

— Тук? Не, не би могла да дойдеш тук?

— А къде другаде да отида, Дейвид? Нямам пари, освен тези, които той ми дава. Мислиш ли, че съм способна да работя заедно с теб? Бих станала много добър гид. Има ли там и жени?

— Моля те, не се шегувай с това — казах, усещайки как кръвта нахлува в главата ми.

— Но аз не се шегувам, скъпи. Опитвам се да разреша един проблем. И невъзможно ли е да си намериш по-добра работа? Тогава би завършил книгата си. И аз ще правя нещо. Не искам да си мислиш, че съм безполезна. Смяташ ли, че бих могла да стана келнерка?

— Престани! — казах сърдито. — Не говори така! Невъзможно е да си намеря по-добра работа. Дори и да завърша книгата си, тя няма да ми донесе никакви пари, а ще ми отнеме месеци, дори да работя от сутрин до вечер. И как си представяш да работиш като келнерка?

— Но ние трябва да направим нещо, Дейвид.

Изхвърлих водата.

— Нямаш ли никакви собствени пари? — запитах, без да я поглеждам.

— Страхувам се, че не. Разбира се, мога да продам бижутата си. Така бихме могли да преживеем известно време. Да издържим, докато ти спечелиш повечко пари.

Приближих се до нея.

— Защо, по дяволите, говорим за това? И двамата знаем, че не бихме могли да живеем така. По-добре да се откажа от теб, отколкото да те принизя до моето равнище. Съвсем скоро ще ме намразиш, Лаура. Ще бъде добре, докато имаме някакви пари, но след като се свършат и започнат затрудненията, когато няма да можеш да си купуваш нови дрехи и бижута, за да изглеждаш както сега, ще започнеш да ме мразиш.

Тя сложи ръката си върху моята.

— Не, няма. Казах ти, че мога да бъда щастлива с теб и в пещера.

— Нека опитаме да бъдем сериозни за мъничко. Има само един изход.

Тя внезапно ме погледна, очите й станаха напрегнати и грациозните й ръце се стегнаха в юмруци.

— И какъв е той?

— Трябва да се опитам да си намеря работа край Лаго. Ще говоря с Джузепе. Той знае всички трикове. Бих могъл да намеря нещо по туристическите корабчета. Тогава по-лесно бихме се срещали. Няма да има нужда да пътуваш чак дотук. По-лесно ще ти е да се измъкнеш за час или два, без никой да забележи.

Напрежението изчезна от погледа й, ръцете й се отпуснаха.

— Това би ли ти харесвало, Дейвид? — запита тя и отвори чантата си за цигара. — Би ли те задоволило?

— Би било по-добре от последните три дни. Поне от време на време ще те зървам, бихме могли да се виждаме и късно вечер. Трудно ли ти е да излизаш от вилата, след като всички са си легнали?

— Не, това е възможно — рече тя с уморен и равен глас.

— Не си много ентусиазирана — отбелязах, като я гледах. — Не ти ли харесва идеята?

— Смятам, че ще е много опасно. Не познаваш Лаго така добре като мене. Има толкова дебнещи погледи. Наивно е да се надяваме, че срещите ни ще останат тайни. Трябва да бъда много внимателна. Бруно ще се разведе с мене, ако открие, че му изневерявам. Когато умре, аз ще наследя голямо състояние. Ако сега направя една погрешна стъпка, сигурно ще загубя всичко.

— Разбирам. — Седнах на леглото и прокарах пръсти през косата си. — Не съм мислил за това. Не ми беше идвало наум, че ще станеш богата, когато той умре. Това увеличава пропастта между нас, нали?

— Стеснява я, Дейвид.

— Допускаш ли, че бих живял с твоите пари?

— Не, сигурна съм, че няма. Но това не са мои пари. На Бруно са. Смятам, че би приел един заем, за да започнеш някакъв бизнес и ще ми го върнеш, когато успееш.

— Ти доста си поумувала върху това, така ли? Но ако досега е жив вече четири години, какво те кара да мислиш, че няма да живее още четири? Или смяташ, че ще чакаме още четири години или повече?

— Но, скъпи, ние почти се скарахме — каза тя печално. — Като че ли магията ми върху теб губи силата си.

— Магията ти никога няма да се развали — казах. — Съжалявам, Лаура, само че не искам да преживея отново тези последни дни. Знаеш ли какво се канех да направя преди малко, преди да вляза и да те заваря тук?

— Да, зная. Мъжете правят подобни неща, когато са обидени. Не си мисли, че си първият. — Тя изхвърли пепелта в камината. — Обеща ми да не се обаждаш.

— Зная. Съжалявам. Бях почти обезумял.

— Ако се преместиш край Лаго, ще поемеш още по-големи рискове. В случай, че не успея да се измъкна, ще ти хрумне да дойдеш във вилата. Не разбираш ли, Дейвид, така няма да стане.

— Тогава какво да правим?

Тя тихо ме изучаваше известно време.

— Има един начин.

Тогава инстинктивно разбрах, че тя е нагласила всичко, но няма да ми го съобщи, докато не изчерпя всичките си идеи и не се примиря с мисълта, че не съществува никакво друго решение освен нейното.

— Какъв е той?

— Докторът иска Бруно да прекарва деня в специална инвалидна количка — каза тя, забила поглед в скръстените си ръце. — Вечер го пренасят от количката в леглото. Сестра Флеминг не може да го вдига, затова сме наели човек, който върши това. Той се грижи също за колата и за моторницата. Получава седем хиляди лири седмично плюс пълен пансион.

— Защо ми казваш това? — запитах я остро. — Каква връзка има то с мен?

— Той напуска в края на седмицата.

Започнаха да ме обливат горещи и студени вълни. Тя все още не ме поглеждаше.

— Това е единственото сигурно решние, Дейвид.

— Разбирам. — Стараех се да владея гласа си. — Бих искал да изясним нещата докрай. Предлагаш да стана болногледач на мъжа ти, така ли да го разбирам? Всяка сутрин да го нося от леглото до стола и всяка вечер да прелъстявам жена му? И затова ще ми плащат седем хиляди лири. Всъщност, като погледнеш, предложението е прекрасно.

Тя вдигна поглед, а очите й блестяха.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— О, не, още много неща могат да се кажат. Не си представям нещо по-неприятно от това всяка сутрин да влизам в една стая и да срещам погледа на мъж, с чиято жена съм прекарал нощта. Ще бъде нещо, което ще ме накара да се чувствувам още по-пропаднал. Не само ще крада жена му, но ще живея в къщата му и ще ми се плаща с неговите пари. Страхотно примамливо предложение.

Тя кимна леко, сетне стана, отиде до скрина и взе шапката и чантата си.

— Лаура, почакай малко — казах, ставайки на крака. — Не си отивай. Още можем да поговорим.

— Не, тръгвам си. Отивам на хотел. Довиждане, Дейвид.

Застанах с гръб към вратата.

— Не разбираш ли, че тази идея е невъзможна? — запитах я аз.

— О, да, разбирам. Би ли се отместил, за да мина, моля те?

— Ще останеш тук. Ще поговорим още по въпроса.

— Дейвид! Пусни ме да мина!

— Престани да театралничиш. По дяволите, ти ще останеш тук и ще помислим за това. Сега седни, нека да размисля.

Тя пребледня. Застана срещу мен със стиснати юмруци, погледът й беше обиден и гневен.

— Няма какво да мислим. Аз ти посочих единственото разрешение. Ако си толкова горд, толкова глупаво ограничен и такъв супермен, за да приемаш нещата по този начин, това е краят. Няма да остана тук нито минута повече. Била съм същинска глупачка, за да ти позволя да ме любиш. Ти ме подлуди, а сега нямаш моралната смелост да видиш нещата в истинската им светлина. — Тя повиши глас. — Когато си тръгна, си мисли колкото си искаш! Повече няма да дискутираме по този въпрос! Пусни ме да си вървя! Пусни ме!

Хванах я за раменете и я разтърсих.

— Тъкмо ти не си мислила достатъчно — казах отчаяно, — иначе нямаше да ме поставяш в такова унизително положение! Помисли само! Ще ми позволиш ли да те любя в неговата къща, почти пред очите му? Способна ли си да го направиш?

Чантата се изхлузи от ръката й, тя ме прегърна и притисна лицето ми до своето.

— Дейвид, и аз те обичам, бих ти позволила да ме любиш в неговата стая. Не разбираш ли, скъпи, той не означава нищо за мен. Омъжих се заради онова, което можех да получа от него, но оттогава страдам. Не изпитвам милост към него, така, както той не проявяваше милост към мен, докато беше здрав и се отнасяше снизходително. Не съм му вярна, защото той никога не спечели предаността ми. Аз ще пропадна, така както ти щеше да пропаднеш, когато си мислеше, че няма да ти се обадя. — Гласът й изтъня. — Не мога да преживея повторно дни като тези. Трябва да го направиш, Дейвид, или още сега край на всичко.

Отблъснах я, за да погледна побелялото й напрегнато лице. Когато устните ми докоснаха нейните, съпротивата ми се сломи.

 

Събудих се изведнъж и приседнах в леглото, щом усетих една ръка да докосва нежно рамото ми.

— Събуди се, Дейвид, — каза Лаура, наведена над мен. — Направих кафе. След малко трябва да тръгвам.

— Но ти си облечена! Колко е часът?

— Минава шест. Ти спеше така спокойно, че сърце не ми даваше да те събудя. Денят ще бъде прекрасен. — Тя ми подаде чаша кафе. — Вече е прекрасен ден, нали, Дейвид?

— Надявам се — казах и изведнъж си спомних какво й обещах, преди да заспя. — Надявам се, че няма да съжаляваме за това, Лаура.

— Нищо друго ие можем да направим. — Седна на леглото, хубава и прекрасна както винаги. — След мъничко трябва да тръгвам, но преди това да се уговорим. Ще дойдеш във вилата в неделя вечер. Аз ще бъда в Стреза. Там ще те посрещна и ще прекосим Лаго. В шест има влак от Милано. Тази сутрин трябва да отидеш в магазина на Нервини на улица Бокачо, там имам открита сметка. Кажи им, че ще работиш за синьор Фанчино и искаш да бъдеш добре облечен. Те знаят от какво ще имаш нужда.

— Да бъда добре облечен ли? — запитах стреснато и едва не разлях кафето си. — Какво искаш да кажеш?

— Моля те, скъпи, не ми създавай трудности, — тя успокоително сложи ръка върху моята. — Естествено, че няма да дойдеш във вилата със сегашните си дрехи. Трябва да имаш подходящо облекло.

— Какво облекло? — се поинтересувах и оставих чашата с кафе на пода.

— Ами бяло сако, униформа, когато ще караш колата … Такива неща.

Почувствувах как гърлото ми се свива и кръвта нахлува в лицето ми.

— Униформа? О, разбирам.

— Скъпи…

— Всичко е наред. Не разбрах идеята ти. Бях изтъпял. Излиза, че ще бъда като някакъв лакей, така ли?

Тя разпери ръце безпомощно.

— Добре, скъпи, да забравим всичко. Ако не можеш да направиш това за мен, когато рискувам толкова много, тогава не можем да продължаваме така.

— Всичко е наред — казах и се опитах да се усмихна. — Просто не разбрах. Но сега вече всичко ми е ясно. Е, по дяволите — това е едно стъпало по-високо — да бъдеш лакей на богат човек, отколкото неправоспособен гид в катедралата. Това е повишение.

Тя ме погледна втренчено.

— От теб зависи, Дейвид. Ако не ти харесва, не го прави. Друго не мога да измисля.

— Не се вълнувай — казах. — Сега разбирам положението, ще го направя. Освен че трябва да нося бяло сако и униформа, какви ще са другите мл задължения?

— Ще се грижиш за Бруно сутрин и вечер. Ще поддържаш колата, ще ме возиш до Милано или Лавено, когато отивам да пазарувам. Ще се грижиш и за лодката. Ако някой дойде, а това става много рядко, ще прислужваш на масата и ще сервираш напитките. По-голямата част от деня си свободен. Ще разполагаш с две хубави стаи над хангара за лодки. Там е много тихо и никой няма да те безпокои. Когато се измъкна, ще идвам при теб. През нощта е лесно и безопасно. С това се изчерпват задълженията ти, Дейвид, и ако не искаш да ги изпълняваш, моля те, кажи си и ще забравим всичко.

Изгледах я продължително. Не бях срещал жена като нея. Седнала със скръстени ръце в скута, тя ме гледаше с виолетовите си очи, пламенни като горещи въглени и ме подлудяваше.

— Мисля, че бих направил всичко за теб.