Джеймс Хадли Чейс
Смърт край Лаго Маджоре (8)

ОСМА ГЛАВА

Стоях на горещия перон в очакване да пристигне влака от Париж и се чувствувах напълно изтощен. Бях спал само около час. Разговорът, който бях чул снощи, не ми даваше мира.

Когато отидох във вилата, за да преместя Бруно, се стъписах от промяната в него. Изглеждаше толкова болен, че поисках да викна доктор Перели, но Лаура, която не ни остави и минута, насаме, не искаше и да чуе за това.

— Той съвсем откачи заради Валерия — рече нетърпеливо тя. — Моля те, не се меси в нещо, което не те засяга, Дейвид. Когато тя пристигне, ще се оправи.

— Казвам ти, че е болен!

— Стига си вдигал шум — ми отговори рязко. — Доктор Перели ще дойде на обяд. Тогава ще го види.

Погледът, който ми хвърли Бруно, докато го вдигах, ми подсказа, че той вярва на думите на Лаура за мен и с облекчение излязох от стаята му.

Сигурно е прекарал адска нощ, знаейки, че с нищо не може да спре Лаура от изпълнение на садистичния й план. Чудно как бедният не се беше побъркал.

Докато се разхождах по перона, си мислех какъв късмет имах да разкрия кроежите й. Сега съм подготвен. Бях близо до мисълта да избягам, но вече знаех какво възнамеряваше да прави и без особени трудности можех да осуетя плана й.

За да го приведе в действие, тя разчиташе на моето присъствие във вилата. Но аз щях да се погрижа да не съм там в петък вечер. Ако ме нямаше, тя не би се осмелила да действува. В четвъртък вечер по някое време, когато ще бъде твърде късно да организира нещо друго, но не и за да предупреди Белини, че планът се е провалил, ще й кажа, че ще прекарам петъчната вечер в Милано.

Каквото и да се случеше, бях решен да напусна вилата в петък сутринта. Ако тя заплашеше, че ще ме предаде на полицията, щях да я предупредя, че ще я издам на Перели. Бях доволен от тази патова ситуация и щях да се постарая да достигнем до нея.

Струя бял дим, устремен към синьото небе, прекъсна мислите ми: Влакът се показа иззад завоя. Приближих се до входа на гарата и заех позиция, откъдето щях по-добре да виждам пътниците, когато излизат.

Нямах никаква представа как изглежда Валерия Фанчино и безнадеждно се опитвах да я разпозная сред тълпата пътници, която заля перона.

— Дейвид, нали?

Рязко се обърнах.

Пред мене стоеше момиче и ме гледаше.

Беше млада, тъмнокоса, с изправени рамене, хубава, с дребни черти и големи кафяви блестящи очи. Беше неотразимо привлекателна, докато ми се усмихваше.

— Аз съм — казах стъписай. — Как ме познахте?

Тя се засмя.

— О, Мария ми съобщава всички клюки. Писа ми, че сте висок, тъмен и хубав, американец. Как е Бруно?

— Очаква да ви види — отвърнах предпазливо.

— Не трябваше да го оставям. Е, отново съм тук, слава Богу, и повече няма да го напускам.

Нямах сили да отделя погледа си от нея. Кипящата й енергия, свежата й младежка красота и естественото й държане ме хипнотизираха.

— Да не би да съм си изцапала носа? — запита тя, смеейки се. — Гледате ме, сякаш съм излязла от зоологическа градина.

Почувствувах, че се изпотявам.

— Извинете ме, синьорина. Имате ли много багаж?

— За съжаление, цял куп. — Тя посочи двамата носачи, потънали в пот, които се бореха с камарата багаж. — Те би трябвало да се погрижат за него.

— Аз ще се заема. Бихте ли почакали в таксито, ето там? Няма да се бавя.

Докато наблюдавах товаренето на багажа й в друго такси, си спомних разговора от снощи. Ето момичето, което Лаура така хладнокръвно подготвяше да убие! Досега за мен тя представляваше само едно име. Не за нея си мислех, докато стоях в сянката и слушах безмилостния план на Лаура. Това, което чух, ме стъписа, но не затова, че се планираше премахнете на момичето, а по-скоро защото аз щях да бъда въвлечен в него.

Докато пътувахме към пристанището, заобиколени от багаж — тя в едно такси, а аз в друго, установих, че не бих могъл да оставя това момиче само срещу Лаура и Белини. До този момент мислех само за себе си, а сега разбирах, че като осуетя плана на Лаура този път, съвсем не означаваше, че тя ще се откаже от него. Аз щях да се спася и нямаше да съм замесен, но Валерия продължаваше да е в опасност. Рано или късно Лаура щеше да опита отново. Нямаше да се откаже лесно. Проблемът оставаше и той трябваше да бъде разрешен.

Стигнахме до пристанището. Докато двамата шофьори и аз пренасяхме багажа в лодката, Валерия стоеше на сянка и ни наблюдаваше. А щом свършихме и платих на таксиджиите, тя дойде до лодката.

— Благодаря много — рече, докато й помагах да се качи. — Не зная какво бих правила без вас. Може ли да я покарам? Виждам как прекрасно я поддържате. Справям се много добре с лодката. Поне Бруно винаги е казвал така.

— Заповядайте.

Седнах зад нея.

Като опитен моряк направи маневра, за да излезе от пристанището, запали мотора и лодката се понесе по Лаго.

— Прекрасно е, че се върнах — каза, поглеждайки ме през рамо. — Нали е великолепно тук? За мен е най-красивото място на света.

— Или едно от най-красивите — отговорих. — Мъчно ми е, че го напускам.

Заявявайки това, разбрах, че след като тя се върна, ще съжалявам още повече да си тръгна.

— Но не си заминавате, нали?

— Заминавам. В понеделник. Синьора Фанчино търси някой да заеме мястото ми.

— Искате ли да си тръгнете?

— Не бих казал, но имам и друга работа.

— Налага ли се да си тръгвате? Мария ми писа, че четете на Бруно и това много е подобрило състоянието му.

Спомних си как Бруно ме погледна тази сутрин. Може да съм му се струвал добър, но е и отсега нататък.

— Искам да продължа книгата си.

— О! — Тя показа разочарованието си. — Съжалявам. Надявах се да ми разкажете за нея. И аз зная много неща за катедралите. Пътувах с Бруно, когато той работеше в Министерството на културата.

— Какво да се прави — казах и промених темата.

Запитах я за престоя й в Париж.

Тя весело бъбреше през целия път, докато пресичахме Лаго, а когато стигнахме пристана, съжалях, че пътешествието свършва.

— Как, за Бога, ще пренесете всичкия този багаж до вилата? — запита тя и скочи от лодката.

— Ще се оправя. Ще откарам лодката по-нагоре и ще заема камиона на Бичи. Той ще ми помогне.

— О, Бичи! Още ли е жив? Преди години бях любимката му — каза тя засмяна. — Кажете му, че скоро ще отида да го видя. Благодаря ви, че ме посрещнахте и се погрижихте за багажа ми.

Наблюдавах нейния бяг нагоре по стълбите, късата й поличка, развяна от вятъра, дългите й стройни крака, които подскачаха от стъпало на стъпало и дълбоко, бавно поех дъх.

Тя остана като ясен образ в съзнанието ми. Обърнах лодката и я насочих нагоре по брега.

Тъкмо бях свършил с пренасяето на багажа на Валерия и се отправях към камиона, когато видях доктор Перели да се приближава към мен.

— Какво се е случило, откакто последният път бях тук? — запита той, а черните му птичи очи изучаваха лицето ми.

— Нищо необикновено, синьор — отговорих.

— Видяхте ли в какво състяние е синьор Фанчино тази сутрин?

— Синьора Фанчино каза, че е превъзбуден от мисълта отново да види дъщеря си.

— Глупости! Нещо се е случило! Това е много повече от възбуда. Е, след като не знаете нищо, няма смисъл да говорим. — Той влезе в колата си и я запали. — Ще дойда утре. Никой не бива да го безпокои. Разбирате ли?

— Да, синьор.

— Напълно сигурен ли сте, че не знаете какво го е разтревожило?

— Напълно.

Хвърли ми дълъг подозрителен поглед, включи на скорост и потегли.

Върнах се във вилата, занимаваха ме разми мисли. Когато стигнах до входната врата, се появи Лаура.

— Доктор Перели изглежда загрижен за Бруно — каза тя и долових, че е смутена. — Смятам, че вдига много шум за нищо, но предписа на Бруно пълна почивка и спокойствие. Каза ли ти?

— Да.

— Валерия яма късмет, но това е. Помолих я следобед да отиде до Паланца. Там има някои неща, които искам да купи. По-добре иди с нея. Не искам да е сама.

Спомних си какво каза снощи на Белини: „Не можем да го направим преди петък. Не трябва да си позволяваме да правим грешки. Дейвид трябва да има време да я опознае. Това е по-важно от всичко останало.“

Очевидно нямаше намерение да губи време.

— Добре — съгласих се. — Ти ще дойдеш ли?

— Не, Дейвид. Заета съм с други работи. — Хвърли ми въпросителен поглед. — Какво мислиш за Валерия?

— Какво има за мислене?

— Не намираш ли, че е хубава?

— Сигурно.

Погледът й стана по-твърд.

— Не звучи много ентусиазирано, Дейвид. А аз си мислех, че всички американци си падат по млади и хубави момичета.

— Така ли? Не звучи много логично. По същия начин можеш да кажеш, че всички американки си падат по гангстери, които пушат пури, но искам да те уверя, че не е така.

Минах покрай нея и продължих нагоре по пътеката към камиона.

Надявах се да съобщя на Бруно, че съм чул какво му каза Лаура предишната вечер и да го уверя, че в петък нищо няма да се случи на Валерия. Но сега изглеждаше, че няма да имам възможност да остана насаме с него. Представях си колко страда, но беше твърде опасно да настоявам да го видя насаме. Каквото и да се случеше, не биваше да давам на Лаура и най-малък повод да мисли, че ми е известно какво планира.

Следобед направих един опит да го видя, но сестра Флеминг незабавно ме отпрати да си гледам работата.

Разтревожен и смутен, слязох по стълбите към пристана. Валерия ме очакваше. Лицето й беше помръкнало и нещастно.

— Какво може да му е на Бруно? — запита, когато се качих на лодката. — Изглежда ужасно. Лаура казва, че е превъзбуден, задето отново ме вижда, но аз просто не й вярвам.

— Не изглежда да е от това.

— Сега сестрата не ми разрешава да го видя. Ужасно. Сигурна съм, че бих го разведрила.

— Сестра Флеминг не е виновна — отбелязах. — Доктор Перели ми каза, че на баща ти е нужна пълна почивка.

— Смяташ ли, че Лаура знае нещо повече?

— Нямам представа. Нека не говорим повече за това, искаш ли?

— Но аз искам да говоря! — каза тя рязко. — Мисля, че Лаура е разтревожила Бруно. Ти си от една седмица тук. Трябва да си забелязал, че не дава и пукната пара за него. И никога не е давала. Смятам, че причината за влошеното му състояние е тя.

— Не са ли много прибързани заключенията ти?

С вдигната брадичка и решителен поглед тя се обърна към мен.

— Не бих се изненадала, ако знаеш повече, отколкото си даваш вид!

— Е, добре, не зная — заявих. — Безсмислено е да се вълнуваме толкова. Така няма да му помогнеш, само ще се изтормозиш. Хайде да вървим. Искаш ли да караш?

— Не, не съм в състояние. Ти карай.

Когато обръщах лодката, за да изляза от пристана, тя продължи:

— Дейвид, ако узнаеш нещо, ще ми го кажеш, нали?

— Разбира се — обещах й. — Успокой се.

Запалих мотора и лодката се понесе към Палавца.

 

Известно време се разхождахме по тесните улици. След като Валерия купи нещата, които Лаура искаше, се отправихме към пристанището.

С нея времето минаваше бързо. Открих, че ни е лесно да разговаряме, а и двамата имахме сходни мнения за много неща.

Седнахме на сянка и тя попита за книгата ми. Аз отговарях на въпросите й, обсъждахме различни катедрали и произведения на изкуството, които и двамата познавахме, а времето минаваше неусетно.

— Имаш ли представа колко е часът? — запита тя изведнъж, скачайки на крака. — Почти седем е и Бруно скоро трябва да е в леглото.

— Бързо ще се приберем — казах и двамата се спуснахме към лодката.

Върнахме се за двадесет минути и тя ми благодари за хубавия следобед.

— Няма смисъл да ми благодариш — й отвърнах с усмивка. — На мен също ми беше много приятно.

Лаура и сестра Флеминг останаха в стаята, докато вдигах Бруно и го полагах върху леглото.

Имах чувството, че той се отдръпна от допира ми. Това, че сега предизвиквах страх у него, ме обезкуражаваше.

Лицето му беше сшво и издължено, а очите — хлътнали. Явно беше разстроен и страдаше.

Щом го пренесох върху кревата, сестра Флеминг ме избута от стаята, а Лаура ме последва.

— Утре ще остане в леглото. Не идвай сутринта. Ако искаш да направиш нещо полезно, погрижи се за Валерия. Не искам да се суети наоколо. Само разстройва Бруно. Изведи я някъде за цял ден, ако желаеш, заведи я в Милано.

Погледнах я.

— Много се загрижи за здравето на Бруно, нали?

— Ще кажа на Валерия да е готова в девет и половина утре сутрин. Можеш да вземеш колата — и тя се върна в стаята на Бруно, като затръшна вратата под носа ми.

През остатъка от вечерта, докато си легна, ме измъчваше въпросът как да осигуря безопасността на Валерия и самият аз да остана настрани от неприятностите.

Очевидният изход беше да отида при Перели, но не бях сигурен, че няма да ме издаде.

Една погрешна стъпка от моя страна и полицията щеше да се спусне по дирите ми. Ситуацията беше опасна и сложна. Колкото и да се измъчвах в търсене на изход, не намирах такъв, при който Валерия да бъде в безопасност, а аз да е се забъркам в нещо, заради което полицията да се втурне отново да ме търси.

Оставаха ми само още три дни за да реша какво да правя.

Най-накрая, преди да заспя, реших да проведа първоначалния си план в петък вечер да бъда далеч от вилата. Надявах се, че Белини ще се изтощи от чакане и ще се натряска. Тогава щях да помисля по какъв начин да неутрализирам Лаура завинаги…

 

На следващата сутрин в девет и половина чаках в гаража, когато Валерия дойде.

— Лаура каза да отида в Милано с теб — каза намръщена. — Ходи ли ти се?

— Ако на теб ти се ходи.

— Ходи ми се, но не обичам да ме третират като дете. Практически тя ми заповяда да отида. Нищо не ми струва да остана тук, само за да й покажа, че от нея не приемам заповеди.

— Ако ти се ходи, да вървим — рекох, усмихвайки се на решителното й изражение.

— Трябва да бъда тук, когато дойде доктор Перели. Той каза, че ще дойде по обяд.

— Тогава всичко е наред. Няма да имаме време да отидем и да се върнем от Милано до обяд. Ако искаш сутринта да отидем до Стреза, а утре сутрин — в Милано.

Решихме да направим така.

В Стреза прекарахме много приятна сутрин, зяпахме по магазините и гледахме как туристи се качват на едно корабче за Паланца.

Валерия ме разпитваше за боевете в Южна Италия, аз й разказах за някои свои подвизи и за освобождаването на Рим.

Разговорът вървеше леко и открих, че тя е много приятна компания. Както и предишния път, времето се изплъзна незабелязано. Върнахме се, за да хванем Перели тъкмо когато тръгваше.

Той изглеждаше загрижен, когато се приближихме.

— Как е той, докторе? — запита Валерия разтревожено.

— Все така. Преживял е тежък шок, нещо го измъчва. Да можех да разбера какво е. Дадох му успокоително, така че би трябвало да спи през повечето време. Не желая някой да го безпокои. Казах на Лаура да не влиза при него, ти също. Сестра Флеминг ще прави необходимото. Този уикенд тя няма да отсъствува. След хубавата почивка възможно е пак да се подобри, но дотогава никой да не влиза при него.

Веднага си представих как Лаура е реагирала иа тази новина. Планът й се отлагаше, щом сестра Флеминг не заминава. Сигурно не може да си прости, че така е разстроила Бруно.

В същото време с облекчение разсъждавах, че ще имам време да измисля нещо, за да може Валерия да бъде в пълна безопасност.

Перели ме изгледа.

— Чух, че смятате да напуснете в понеделник. Вярно ли е?

— Ами да — отговорих, внезапно усещайки неохота да бъда категоричен по въпроса за заминаването. — Мислех да тръгна.

— Ще бъда много доволен, ако останете още една седмица. Ако той има подобрение, ще искам да се попече малко на слънце, а това означава, че пак ще има нужда да бъде преместван. Докато се закрепи, не бих искал някой непознат да се занимава с него. Бихте ли останали още една седмица?

Поколебах се.

— Моля те, остани — обади се Валерия. — Зная, че Бруно не обича промените. Ако останеш, ще му помогне. Ще останеш ли?

— Ами, добре, ще остана — казах с повече желание, отколкото исках да покажа. — С удоволствие.

Перели кимна.

— Тази седмица няма кой знае какво да правите, но следващата се надявам да преодолеем това влошаване и да свалим Бруно в градината. Той има нужда от пълна промяна а обстановката. Иска ми се да го преместим в Стреза, ако постигне чувствителен напредък през седмицата.

— Прекрасна идея — каза ентусиазирано Валерия. — Той не е в опасност, нали, докторе?

Перели поклати глава.

— Не. Сърцето му е достатъчно здраво, но е преживял тежък шок. Не бива да се безпокоите за него. Нека да почива. Междувременно вие се разхождайте и се забавлявайте. Ако има нещо наистина тревожно, ще ви съобщя.

Кимна към мен и потупа с обич Валерия по рамото.

— Приятно прекарване и престани да се тревожиш — каза той и тръгна към колата.

Валерия се обърна към мен, а очите й блестяха.

— Това е хубава новина, нали. Много ти благодаря, че реши да останеш.

— Радвам се, че ще бъда полезен.

— Слушай, след като нищо не мога да сторя за него, няма смисъл да седим вкъщи. Хайде следобед да отидем до Изола Белла и да разгледаме градините. А утре да се разходим до Милано. Можем да останем за обяд и да прекараме целия ден там.

— Не зная. Аз съм тук, за да работя. По-добре попитай синьора Фанчино.

— О, тя няма да има нищо против. Ще отидем ли?

— Ако тя се съгласи, аз съм готов.

След обяда тъкмо излизах от кухнята, когато Лаура ме извика.

Беше бледа, със сенки под очите.

Представях си как се чувствува. Белини бързаше да замине и й създаваше трудности, както разбрах от техния разговор. Сега, след като нещата се забавяха още повече, щеше да си има сериозни неприятности с него и от израза й долових, че е бясна.

— Перели поиска ли от тебе да останеш още? — запита тя рязко.

— Да. Имаш ли нещо против?

— Разбира се. Не ми се иска да останеш, Дейвид. Смятам, че е по-добре да си тръгнеш.

— Добре, щом мислиш така. Най-добре се обърни към Перели. За мен е удобно да си тръгна в понеделник. Отложих го само защото той ме помоли. Тя ме погледна проницателно.

— След като той ти е наредил да останеш, по-добре остани. Радвам се да чуя, че тъкмо доктор Перели те е убедил. Стори ми се, че си се увлякъл по Валерия.

Едва си наложих да остана спокоен.

— Това ли е всичко, което има да ми казваш?

— Не съвсем. Очевидно Валерия иска да командува. Тя май си въобразява, че ще имам нещо против. Нямам. Така че, забавлявайте се.

Обърна се и с бавната си ленива походка тръгна по верандата към своята стая.

През следващите пет дни с Валерия бяхме буквално неразделни.

Ходихме в Милано, до Лаго ди Комо, до Павия. С лодката пресякохме Лаго до Локарно. Изкачихме Мотероне, направихме си пикник на върха, откъдето се откриваше прекрасна гледка, която започваше от равнината и обхващаше цялата верига на Алпите. Нощем излизахме с рибарите и ловяхме пъстърва. Къпехме се, говорехме си и се забавлявахме.

За мен времето беше замряло — като че излизах от гадното бурно течение на живота, по което се носех, и бях стигнал до брега на покоя и щастието. Никога досега не бях се наслаждавал повече на живота.

Не знам кога точно се влюбих във Валерия. Вероятно, когато я срещнах за първи път, когато ми се яви като олицетворение на младостта, красотата, невинността и безгрижието. Като я видях за първи път сякаш усетих физически удар.

Но не знаех, че съм влюбен в нея, докато един следобед, както бяхме седнали под дърветата на малкия закътан плаж край Черо, вдигнах очи и погледите ни се срещнаха.

Тогава рзбрах, че означавам нещо за нея, понеже тя бързо отмести поглед и се изчерви.

Седях там, притихнал, и се замислих върху откритието, което ме изплаши. Такава любов не съм преживявал. Тя нямаше нищо общо с лудото физическо привличане, което чувствувах към Лаура. Беше съвсем различно. Знаех, че е безнадеждно. Бях тринадесет години по-възрастен от нея. Нямах пари. Полицията ме издирваше. Нямах бъдеще.

— Дейвид … — започна Валерия и спря.

— Да? — отвърнах, без да се обръщам към иея.

— Ти ме озадачаваш. Защо живееш по този начин в Италия? Зная, че едната причина е книгата ти, но не можеш ли да си намериш по-добра работа от това, което сега вършиш?

— За Бога, не се притеснявай за мен — казах и се опитах да се засмея. — Мога да се грижа за себе си.

— Така ли? Не виждам да си си намерил добра работа.

— Глупости! Работата ми е добра.

— Наистина ли ще си тръгнеш, когато Бруно се подобри?

— Да, трябва. Искам да завърша книгата си.

За момент остана загледана в Лаго.

— Тук ще бъде много скучно без теб — рече след малко.

Усетих как устата ми пресъхва.

— Ще се почувствуваш добре. Скоро ще си намериш други занимания.

Тя ме погледна.

— Няма ли да промениш решението си и да останеш?

— Ти току-що каза да си намеря по-добра работа. Е, това смятам да направя. Трябва, Валерия.

— Но няма нужда да си тръгваш, ако не искаш, Дейвид. Би могъл да се заемеш с работата а Бруно.

— Каква работа? — запитах рязко.

— Преди катастрофата Бруно се занимаваше с реставрационната работа по повредените от войната църкви в Ломбардия. След това работата беше поета от министерството, но никой не си е направил труда да прегледа записките и материалите му по разрушенията. Сигурна съм, че той ще бъде много доволен, акосе заемеш да ги приведеш в някакъв ред. Разбира се, Бруно ще ти плаща и ще се интересува да знае как върви работата.

Изкушението беше голямо, но знаех, че е безполезно дори да мисля за такова нещо.

— Не, съжалявам, няма да стане. След като свърша собствената си работа, искам да се прибера у дома.

Тя се изправи.

— Да, трябваше да предположа. Е, добре, Дейвид, щом искаш да се прибереш…

Вървяхме пеша към вилата, и двамата необикновено мълчаливи. За пръв път, откакто се познавахме, разговорът не вървеше.

През тези пет дни Бруно не се подобри. На следващия ден, сряда, очаквахме доктор Перели.

Помагах на градинаря Джулио да нареже дърва за камините през зимата, когато пристигна Перели. Видях го да влиза в стаята на Бруно. Остана там дълго — повече от час, и когато излезе, изглеждаше замислен, но доволен.

Разговаря дълго с Валерия, после погледна към мен.

— Искам да говоря с вас — каза остро. — Елате при колата ми.

Смутен от тази рязкост, го последвах. Когато стигнахме до колата, той рече:

— Първо, радвам се да ви съобщя, че синьор Фанчино е много по-добре. Излезе от сънното си състояние и почивката му се отрази както се надявах. Смятам, че вече се оправя.

— Това е добра новина — отговорих. — Радвам се.

— Да. Ако днес продължава да се подобрява, утре ще го преместя на слънце. Казах на Валерия следобед да поседи при него. Сестра Флеминг с нетърпение чака да си замине за уикенда. Сестра й в Милано е болна и мисля, че ако той се чувствува по-добре, тя може да тръгне.

Извендъж сърцето ми ое обърна. Знаех, че след като сестра Флеминг я няма, най-вероятно Лаура незабавно щеше да приведе плана си в действие.

— Разбирам.

— Сестра Флеминг спомена, че Валерия и вие прекарвате доста време заедно — каза Перели, насочил птичия си поглед към лицето ми.

— Вярно е — отвърнах. — Синьора Фанчино ме помоли да я отърва от Валерия.

— Да, така и предположих. Докато синьор Фанчино не е в състояние да се справя със собствените си дела, аз съм наставник на Валерия — каза Перели. — Не смятам, че за нея е разумно да прекарва толкова време във вашата компания, Чизхолм. Нямам нищо против вас, но тя е младо и впечатлително момиче. Не бих искал да се привърже към вас. Сега тя ще бъде много по-дълго с баща си, но когато има свободно време, ще се радвам, ако приемете за свое задължение да избягвате срещите си с нея.

Почувствувах как кръвта се изкачва към лицето ми.

— В такъв случай, докторе — обърнах се към него рязко, — по-добре й уредете някакви развлечения. Синьора Фанчино не е подходяща компания за нея, нито пък сестра Флеминг.

Той се усмихна.

— Не се сърдете, Чизхолм. Вие знаете така прекрасно, както и аз, че едно младо момиче може да хлътне по мъж, който изглежда като вас, ако непрекъснато е в негова компания. Не ви забранявам да се виждате с нея. Само ви моля да внимавате тя да не направи някоя грешка. Смятам, че забележката ви е правилна и ще помисля какво да направя.

— Добре — казах. — Ще внимавам.

— Благодаря. Все още ли искате да си тръгнете в понеделник?

— Да.

— Тогава ще намеря някого на ваше място. Вече заявих на синьора Фанчино, че ще се погрижа за човек. Няма да е трудно. Може да се подготвите наистина да тръгнете в понеделник.

— Благодаря — отвърнах.

Той кимна и, влезе в колата.

— Не ви обидих, Чизхолм, нали? — запита, наблюдавайки ме от прозореца.

— Не, разбира се, че не. И аз бих казал същото, ако бях на ваше място.

— Да. Знам, че сте разумен човек — отвърна той и се уомихна. — Виждам, че не съм направил грешка.

Той потегли. Известно време гледах след колата, после бавно тръгнах по пътеката към градината.

Валерия се спусна от верандата и дойде при мен. Лицето й беше зачервено, а погледът й — сърдит.

— Искам да говоря с теб, Дейвид. Моля те, ела към пристана.

— Тъкмо сега съм зает — отговорих, отклонявайки поглед. — Трябва да помогна на Джулио.

— Искам да разговарям с теб — повтори тя. — Би ли могъл да дойдеш? Важно е, Дейвид.

— Добре.

Последвах я по стъпалата към пристана. Когато стигнахме до върбите, които се спускаха като завеса, тя се обърна с лице към мен.

— Какво ти каза доктор Перели?

— Каза ми, че баща ти е много по-добре. Това е добра новина, нали?

— Каза ти още нещо, нали? Казал ти е, че не трябва да се виждаме.

Усмихнах се на разгневеното й разтревожено лице.

— Знаеш, Валерия, че той е съвсем прав. Забравихме, че тук аз съм наемен работник. Хората говорят. Сестра Флеминг е възмутена.

— Тя как се осмелява да се бърка! — извика Валерия. — На него също не му влиза в работата.

— Влиза му. Той е твой настойник, а ти все още си дете.

— Нищо подобно! Дейвид! Искаш да се виждаме, нали?

— В моето положение се подчинявам на заповеди.

— Но ти не отговори на въпроса ми.

— Беше много приятно да се разхождаме — изрекох бавно. — Много ми харесва компанията ти, но няма да престъпя заповедите на доктор Перели.

— Но ти не отговаряш на въпроса ми! Не увъртай, Дейвид! Много е важно и не се прави на глупав. Не искам да си тръгваш. Искам да се виждаме. Обичам те, Дейвид.

— Не трябваше да го казваш!

Тя се приближи до мен.

— Ти също ме обичаш, нали?

Държах я в обятията си, преди да зная какво върша.

— О, Дейвид, скъпи — каза тя и обви ръце около врата ми.

В този момент разбрах какво става, опитах се да я отстраня, но тя не ме пускаше.

— Недей така, Дейвид.

— Но ние не можем да го направим. Просто не можем.

— Обичаш ме, нали?

— Добре, да, но нищо не можем да направим. Какво ще си помисли баща ти?

— Не бъди глупав, Дейвид. Това е нещо между мен и теб. Още в първия момент, когато те видях застанал на перона, изглеждаше толкова смутен, опитваше се да ме откриеш и аз…

— Спри! — извиках яростно и насила я отблъснах от себе си.

Тя изричаше практически същото, което Лаура ми каза в мръсната мрачна стая, където се любихме.

— Дейвид!

— Няма смисъл! Ние сме твърде далече по начин на живот, по възраст, по всичко. Не е редно.

— Разбира се, че е редно — каза тя и ми се усмихна — Ще кажа на Бруно. Той ще разбере. Харесва те. Ще ти даде тази работа, за която ти казах. Можеш да останеш тук. Можеш да продължиш и с твоята книга. Скъпи, не разбираш ли, че всичко е наред?

— Не е наред, Валерия. Нямаш представа колко съжалявам за всичко, но просто няма да стане. Ти нищо не знаеш за мен и освен това съм твърде стар за теб. Няма да спорим на тази тема. Всичко трябва да спре още сега!

— Валерия!

Гласът на Лаура се чу от стълбите.

— Валерия! Тук ли си?

— Иди при нея — рекох и леко я побутнах. — Не бива да ни заварва заедно.

— Няма да се откажа от теб, Дейвид — каза непокорно Валерия. — Знам, че ме обичаш и аз те обичам.

— Няма да те оставя да извършиш нещо глупаво.

Тя се обърна и побягна нагоре по стъпалата.

Целият следобед беше пред мен. Реших да взема лодката на Бичи, да отида някъде, където нямаше да ме безпокоят и да размисля какво да правя.

Докато се опитвах да запаля мотора, чух шум на двигател откъм къщата с лодките. Веднага след това видях голямата лодка да излиза изпод върбите и да се насочва към Стреза.

Лаура седеше зад кормилото.

Седях и я наблюдавах. Кошмарът отново започваше.

Рязко и свирепо дръпнах въженцето и моторът се запали. Тръгнах след Лаура.

Нейната лодка вече представляваше малка точица в далечината. Можех да предположа къде отива, но исках да бъда абсолютно сигурен, че ще се срещне с Белини.

Стигнах Пескатори за по-малко от час. Докато минавах, забелязах моторницата, закотвена на пристана на хотела.

Продължих, доволен, че тя следва плана си. Когато стигнах пристанището на Стреза, завързах лодката и се изкачих към главната улица.

Сега вече знаех, че трябва да взема решение. Повече не биваше да отлагам.

Тръгнах бавно под парещите слънчеви лъчи и стигнах до цветните градини срещу хотел „Регина палас“. Там седнах, запалих цигара и се замислих какво е най-добре да предприема.

Ако замина в петък, това само щеше да отложи опасността за Валерия. Освен това не можех да я оставя сама във вилата сега, като не знаех дали Лаура няма да направи изненадващ ход, да накара Белини да извърши убийството в мое отсъствие и той да носи последствията.

Макар през цялото време да ми бе известно, че ако не сторя нещо драстично, само ще отложа заплахата, когато се замислих върху това, се паникьосах.

Дълбоко в съзнанието си знаех, че има едно-единствено решение, не би могло да има второ, но дълго отказвах да го приема. Досега дори не бях го оформил като конкретна мисъл.

Виждах ситуацията така: Валерия беше влюбена в мен, а аз — в нея. Имаше работа, която бях в състояние да върша и която щеше да ми носи удоволствие. Съществуваше и далечна възможност Бруно да склони да се оженя за Валерия.

Всичко това би могло да се случи, ако Лаура я няма. Една нейна дума и щяха да ме арестуват и вероятно да ме обесят за убийство, което не съм извършил. А по-важното е, че тя кроеше да убие Валерия.

Безопасността и щастието на Валерия, моята безопасност и щастие бяха в ръцете на Лаура.

Докато Лаура е жива, нито Валерия, нито пък аз щяхме да имаме сигурност, но ако се случеше Лаура да умре, цялата картина щеше да се промени в наша полза.

Ето я най-после — конкретната мисъл в съзнанието ми, мисъл, която носех някъде дълбоко през последните два дни.

Ако стане така, че Лаура умре…

Хвърлих цигарата и се изправих.

Това е лудост, рекох си. Заплитах се в убийство. Лесно е да си кажеш: „Ако Лаура умре, ще бъдем в безопасност“. Лаура нямаше да умре. Ако …

Отидох бавно до парапета, който обграждаше крайбрежната улица, облегнах се и се загледах отвъд Лаго към червените покриви и белите къщи на Ароло.

След като тя възнамеряваше да убие Валерия, защо аз да не обмисля нейното убийство? Какво право има да живее? Това ще бъде висша справедливост.

Сърцето ми заби по-силно, устата ми пресъхна. Опитах се да изгоня тази мисъл, но вече бях сигурен, че това е единственото разрешение. Ако не исках да изгубя Валерия, Лаура трябваше да изчезне.

Още откакто се опитваше да ме убеди да я отърва от Бруно, бях добил чувството, че е лесно да стигнеш дотам и да извършиш убийство. Атмосферата в къщата, безмилостната Лаура, обстоятелствата в собствения ми живот и любовта ми към Валерия правеха убийството приемливо.

Но как да го извърша така, че да остана в безопасност? Нямаше ли някакъв начин да го припиша на Белини? Лаура се опитва да въвлече мен, защо аз да не въвлека Белини? И това би било висша справедливост.

Времето течеше. Разполагах само с два дни, за да си изработя план.

Запалих нова цигара и се изненадах, че ръката ми въобще не трепна. Сърцето ми отново биеше нормално. Обземаше ме някакво усещане за студ, независимо от знойното слънце. Върнах се на пейката и седнах.

Налагаше се да бъда много внимателен. Предполага се, че всеки убиец прави поне една грешка. Трябваше да не допусна никаква. Твърде много зависеше от това да не сбъркам.

Първо — мотивът.

Нужно беше да съществува убедителен мотив, който би насочил следата към Белини.

Той вече е подозрителен. Има досие от затвора и всички знаят, че е бандит. Нямаше да е трудно полицията да бъде убедена, стига да изнамерех добър мотив.

Какъв ли?

Перлите на Лаура.

Тя вече си ги прибра от Станито и ги сложи веднъж или два пъти. Щеше да е съвсем просто да ги взема от стаята й, ако не ги носи в петък вечер.

Белини беше работил във вилата. Той знае за перлите. Какво по-очевидно от това да реши да ги открадне и докато го прави, да убие Лаура.

Почувствувах лекия гъдел от студената пот, която се стичаше, по лицето ми, и нетърпеливо я избърсах.

Лаура беше уредила да се срещне с Белини в къщата с лодките в девет часа в петък вечерта.

По това време трябваше да работя по колата в гаража.

Валерия ще е с Бруно.

Няколко минути преди девет ще сляза в къщата с лодките и ще си отворя с ключа, който тя ми беше дала.

Когато Лаура пристигне, ще я ударя по главата, после ще сляза на пристана и ще чакам Белини.

С него трябва да бъда изключително внимателен. Но долу има много места, където бих могъл да се притая, пък и ще е тъмно. Удар по главата с торба пясък няма да остави никакви следи. Ще го ударя в момента, в който слиза от лодката. После ще пъхна перлите в джоба му и ще го хвърля в Лаго. Ще преобърна лодката и ще се върна в гаража.

При наличието на малко късмет, полицията ще си помисли, че от бързане да изчезне, Белини е блъснал лодката и е потънал.

На пръв поглед планът изглеждаше добър.

Съществуваха очевидни пречки.

А ако Белини пристигне пръв?

А ако дойдат заедно?

Трябваше да обмисля и други идеи, но основният принцип ми изглеждаше разумен.

Стоях дълго под изгарящите слънчеви лъчи, обмислях плана от всички страни, преценявах рисковете, разсъждавах да не би да станат неочаквани грешки, внимателно пресмятах всяка възможност.

И тъкмо тогава разбрах, че убийството може да стане нещо завладяващо. Вече не ми призляваше от идеята, не се страхувах. Докато седях там и се взирах с невиждащи очи в Лаго, ми се стори, че съм само на една крачка от щастието, което тази сутрин ми изглеждаше невъзможно.