Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (33)

31.

Най-накрая имахме нещо, върху което да стъпим, за да започнем разследването снимки на убиеца. Изпратихме двама двуезични детективи — Елен Добрин и Джейсън Гарза, в Бронкс да събудят сервитьора от хотел „Реджънси“ Рафе.

Показали му снимката на мнимия оператор от канал Е! и го попитали дали му напомня на помощника в кухнята от сутринта.

— Този е някакъв възрастен бял тип — отвърнал Рафе, — на другите двама детективи казах, че онзи беше млад латиноамериканец.

— Да, сър — намесила се Добрин, — но представете си, че това е дегизировка. Да речем, че бялата коса е перука. Представете си, че помощник-келнерът също е бил дегизиран. Забелязвате ли някакви прилики между двамата? Имам предвид неща като ръст, телосложение, стойка?

Рафе огледал още веднъж снимката.

— И двамата са контета — заявил той с надежда да бъде полезен.

Добрин ми изпрати съобщение: „Нямаме нищо. Нюансите не са най-силната страна на Рафе“.

След това нашият специалист Мат Смит пусна снимката на бомбаджията през софтуера за разпознаване на лица. Дори и със специална дегизировка, човек трудно може да промени разстоянието между очите си, изпъкналостта на скулите и формата им, както и други осемдесет отличителни черти на лицето си.

Събрахме снимките на всички статисти и всички членове на снимачния екип от площадката на филма с Иън Стюарт. Сравнихме ги с втора партида от снимки на случайни хора, свалени от интернет, които използвахме като контролна група. След това софтуерът стартира някакъв магически алгоритъм, който сравнява всяко от лицата с тези на заподозрения.

— Ако бяхме в епизод на „От местопрестъплението: Маями“, компютърът вече щеше да е изплюл снимката на онзи тип, който отговаря на зададените критерии — отбеляза Кайли.

Истинската полицейска работа обаче няма много общо с телевизията. Компютърът подбра двайсет и три възможни заподозрени — единайсет статисти, сред които и две жени, трима членове на снимачния екип и деветима от контролната група, включително Леонардо Ди Каприо.

— Цялата тази работа с компютърното разпознаване не е чак толкова надеждна, колкото си мислят хората — каза Смит.

— Дори и така да е, нека отидем да се видим с Лео и да проверим дали има алиби — отвърна Кайли.

Успях да поспя малко едва към 02:00 часа. В 04:15 мобилният ми телефон иззвъня. Включих нощната лампа и погледнах кой се обажда — беше Кайли.

— Надявам се да звъниш за нещо хубаво, Кей-Мак — вдигнах аз.

— Не е Кей-Мак — отговори гласът от другата страна. — Спенс е. Май с име като Спенс Харингтън не мога да си имам як прякор като Кей-Мак. Може би моят ще е нещо като „Спенингтън“.

— Кайли добре ли е? — попитах аз.

— Да, много е изморена и не ми се искаше да я будя. Аз обаче съм нощна птица, по това време мисля най-добре. Намерих номера ти в телефона й и реших да ти звънна, докато идеята все още не ми е изскочила от ума. Може да я обсъдим. Само двамата — аз и ти, като мъже.

Вече бях полубуден, но все още нямах представа за какво ми говори той.

— Добре. За какво става въпрос? — съгласих се аз.

— Знаеш, че не съм ченге, нали? — започна той, на което аз само изръмжах сънено в знак на потвърждение. — Но си изкарвам хляба с продуциране на полицейски сериали по телевизията и имам една идея, която искам да обсъдим.

— Идея за телевизионен сериал ли? — попитах аз.

— Господи, Зак, не. За убийствата. Трябваше да ме поканите на онази превзета пресконференция с кмета. Можеше да се сетя по-рано за това, но бях навън с останалите граждани.

— Спенс, съжалявам, че трябваше да останеш навън, но…

— Няма проблем, Кайли вече ми обясни. Както и да е, искаш ли да чуеш теорията ми?

Имах ли друг избор?

— Разбира се — уверих го аз.

— Току-що ми хрумна, но чакай да го чуеш. Ню Йорк се опитва да привлече парите на продуцентите от Ел Ей. Канят тези холивудски знаменитости и изведнъж те започват да измират. Кой печели от убийствата?

Опитвах се да се справя с мисленето само с два часа сън, но дори и да имаше някакъв интелигентен отговор на въпроса, не успях да се сетя за него.

— Предавам се, Спенс. И кой печели?

— Градът на ангелите, разбира се. Лос Анджелис, Калифорния — възтържествува той.

— Не съм сигурен, че схващам логиката…

— Снимането на филми и телевизионни предавания е основен поминък на Ел Ей — отвърна той. — Те не искат да дадат и троха от него на Ню Йорк, затова се опитват да докажат, че в Ню Йорк не е безопасно за кинаджиите. И забележи! Тактиката вече работи. Шели Трегър ще прави страхотно парти на яхтата си в сряда. Ще има премиера на новия ми телевизионен сериал и мога да ти кажа, че това ще е едно от най-значимите събития за цялата седмица. До края на деня днес обаче шестима души вече отказаха поканите. Извиниха се, че трябвало да летят обратно до Ел Ей. Пълни глупаци! Страх ги е от Ню Йорк и бързат да се приберат обратно при мама. Знам, че звучи откачено, но всички велики сценарии тръгват от подобни неща. Например „Изгубени“ — сериалът беше адски откачен, но се задържа шест сезона. И както казах, само ти нахвърлям моята идея. Ти какво мислиш?

— Спенс, не мисля, че един град, дори и да има добър мотив за това, може да стои зад тези убийства. Зад всичко това стои човек. Успял ли си да стесниш кръга на заподозрените до представители на човешкия вид?

— Не, това е ваша работа — твоя и на Кей-Мак — отвърна той. — Най-очевидното място, откъдето може да се започне, е Калифорнийската филмова комисия, Търговската камара на Ел Ей и… по дяволите, нещата може да стигат дори до градската управа.

— Много интересна идея, Спенс — отбелязах. За телевизионен сериал, може би. Но в реалния живот трудно можеш да повярваш, че кметът на Лос Анджелис ще поръча убийството на трима души в Ню Йорк.

Благодарих му и обещах на сутринта да обсъдя това с Кайли, след което затворих. Трийсет минути по-късно все още лежах в леглото си напълно буден. Може би, защото прекарвах всички събития от последните двайсет и четири часа през главата си, или защото се опитвах да схвана смисъла на обаждането на Спенингтън.

А може би, защото знаех, че Черил Робинсън вече е в закусвалнята и пие второто си кафе.