Марк Хименес
Обвинена в убийство (30)

29

Два дни по-късно Скот отлетя за Сан Антонио, нае кола и стигна до голф клуба „Ла Кантера“ в северните предградия, където се провеждаше градският голф турнир. Откри Ник Мадън да говори по мобилния си телефон, като същевременно наблюдаваше отдалеч Пийт Пъкет на игрище номер девет. Когато приключи разговора, Ник беше ухилен до уши.

— Никога не съм си представял, че ще съм толкова щастлив да чуя някой да казва: „затруднена ерекция“. Искат Пийт да рекламира виагра. — Той посочи игрището. — Двайсет години тоя човек не успя да се класира и на един мижав турнир и изведнъж взе че спечели Открития шампионат на САЩ! Всеки ден получавам по десет оферти от рекламодатели.

— Пийт страда ли от затруднена ерекция?

— Знам ли? Ти как мислиш?

— Ако не страда, за какво му е да рекламира виагра?

Ник изгледа изумено Скот.

— За пари, как за какво?! Ти гледаш ли голф по телевизията? Сега се рекламират лекарства за всичко: за да го вдигнеш, за да го задържиш вдигнат, да изглеждаш по-млад, да не ти побелее косата, да не ти се увеличи простатата, да пратиш топката по-далеч… За всяко нещо си има цяр. А пък дъртакът, който победи младоците на Открития шампионат, е идеален за реклама на виагра. — Ник внезапно се сети нещо. — Ти искаш отпечатъците му, нали?

Скот кимна.

— И на Били Джийн. Каква кола кара тя?

— Черен мустанг. Защо?

— Млада блондинка с черен мустанг е била видяна да влиза в къщата на Трей в деня преди убийството му.

— Стига бе!

— И после някакъв едър мъж дошъл и я извлякъл навън.

— Стига бе!

— Затова са ми нужни отпечатъците им. Да разбера те ли са били.

— Ще ти помогна.

— Защо?

— Защото и аз съм длъжен да знам те ли са били. Сега му уреждам договори с рекламодатели и последното нещо, което ми трябва, е да се окаже замесен в убийство. Колкото по-скоро го зачеркнеш от списъка, толкова по-бързо ще подпиша договорите и ще изкарам пари. — Той помълча известно време, а после попита: Мен махна ли ме от списъка?

— Да. А ти знаеше ли, че Трей е вземал кокаин?

Няколко мига Ник не реагира. После издиша шумно и кимна.

— Бях му казал, че докато смърка, никога няма да бие Тайгър. Но той твърдеше, че всичко било под контрол. Е, видяхме кой е бил прав.

— На турнирите не правят ли проби за допинг?

— Правят.

— Че как ги е издържал?

— Аз ги издържах вместо него. — Ник вдигна рамене. — Давах му моя урина. Трей винаги държеше по едно шишенце в шкафчето си. Като му кажеха да пикае за проба, отиваше в кенефа и я преливаше в чашката. Все пак тук не е затвор.

— Знаеше ли, че е дължал на пласьора си половин милион долара?

— Половин милион?! Не, не знаех. Защо?

— Помислил си е, че пласьорът го мами.

— Господи, Трей е бил с двата крака вътре. Смяташ ли, че пласьорът го е убил?

— Вероятно „Зета“.

Ник кимна.

— Тези мръсници екзекутираха няколко души в Хюстън. Не бих желал да им се изпреча на пътя.

— Защо не си го пратил на лечение?

— Не даваше. Освен това, ако влезеше в клиника, на другия ден целият свят щеше да знае, рекламодателите щяха да се отдръпнат. БММП не обичат наркомани, Скот.

— Значи просто си седял отстрани и си го гледал как се проваля, за да не си загубиш комисионата, така ли?

— Скот, аз не можех да го излекувам. Но поне го пратих на спортен психолог.

— Кой е той?

— Доктор Тим. Тимъти О’Брайън. Работи с десетки професионални спортисти, помага им да се осъзнаят, когато им се позамаят главите от хвалби. Обикновено само се опитва.

— Този Трей не е бил онзи Трей Ролинс, когото си продавал, нали?

— Скот, ние продаваме на хората това, което искат да купят. Те искат герои. Имат нужда от герои. Те не желаят да видят реалността, достатъчно потискащо е да пуснат телевизора и да изгледат новините. Последното нещо, което биха желали, е да чуят истината.

— Във всеки случай истината ще я научат по време на процеса.

— Кога започва?

— След двайсет и шест дни.

— Нямаш достатъчно време, за да откриеш убиеца.

 

 

Намериха Били Джийн Пъкет, седнала в клоните на едно дърво.

— Здрасти, Били Джийн — каза Ник.

Тя се стресна и за малко не изпусна сладоледа. Погледна ги навъсено и попита:

— Какво искате?

— Слез долу, моето момиче.

— Няма.

— Той иска само да поговори с теб.

— Не.

— Били Джийн — започна Скот, — ти беше ли на турнира във Флорида с баща си?

— Не. Останах в Остин.

— Но не си била през цялото време в Остин, нали така? Дошла си с колата си до Галвестън. В деня на убийството си била в дома на Трей, нали?

— Не.

— Ти караш черен мустанг.

— Не.

— Скот знае какво караш — намеси се Ник.

— Е, и?

— Свидетели са видели русокосо момиче да пристига същия ден в къщата на Трей с черен мустанг.

— Никой няма да повярва на никакви си мексиканци.

— Никога не съм казвал, че свидетелите са мексиканци.

— О! Няма значение, не съм била аз.

— Би ли ми дала да снема отпечатъците ти?

— За какво са ти?

— За да те зачеркна от списъка.

— Какъв списък?

— На заподозрените в убийството на Трей.

— Не съм убила Трей.

— Знам, миличка — намеси се отново Ник. — Но Скот не го знае.

— Няма да сляза.

— Тогава — каза Скот — ще стоим тук и няма да мръднем, докато не слезеш.

Той се облегна на дънера на дървото и засвири с уста някаква мелодийка.

Над главата му се чу момичешки глас:

— Свириш като спукан радиатор…

— Благодаря. Колко време ходехте с Трей?

— Няколко седмици… Казах ти, че няма да разговарям с теб.

Скот отново засвири с уста.

— Ще кажа на баща ми да те набие.

— Той ли наби Трей?

Мълчание.

— Той ли уби Трей?

Мълчание.

— За никъде не бързам, Били Джийн.

— Пишка ми се.

— Ако те сваля долу, ще разговаряш ли с мен?

— Ако не ме свалиш долу, ще ти се изпикая на главата.

Скот погледна нагоре.

— Само да не побегнеш!

Тя въздъхна.

— Няма. — Подаде му сладоледа си. — Подръж малко.

Скот пое сладоледа от ръката й, докато Ник се завтече да й помогне. Ръцете й лепнеха от сиропа, който потече и по неговите. Когато тя стъпи на земята, Скот понечи да й върне сладоледа.

— Ето, вземи.

В този момент тя си плю на петите.

— Дръж я! — извика Ник.

Скот захвърли сладоледа и двамата хукнаха след нея. Тя тичаше напред през игрища и алеи, провираше се през тълпите от зяпачи и между сергиите със сандвичи и напитки… беше бърза… и се насочваше право към дамската съблекалня. Скот и Ник просто не бяха в състояние да я настигнат. Тя блъсна с две ръце стъклената врата, влезе вътре, обърна се и им махна подигравателно за сбогом, след което изчезна от погледа им. Скот се подпря с длани на коленете си, за да си поеме дъх. Той всяка сутрин тичаше по десет километра, но момичето го бе надбягало с лекота.

— Наистина ли мислиш, че Пийт може да го е убил? — попита Ник. — Вярно, че е сприхав грубиян, но чак пък да наръга с нож Трей…

Възрастна дама ги изгледа недружелюбно, хвана вратата за дръжката и я бутна навътре, за да влезе. Вратата се затвори безшумно зад нея и в един кратък миг, в отблясъка от слънчевата светлина, Скот видя онова, което търсеше — чифт отпечатъци от цели длани.

— Не давай на никого да пипа стъклото! — извика той на Ник.

После изтича до близката лавка и купи хартиени салфетки, бутилка минерална вода и една ролка безцветно опаковъчно тиксо — формално тиксото не се продаваше и Скот плати 50 долара за ролката. Той избърса ръцете си със салфетките, изпи водата и се върна до вратата на дамската съблекалня, където Ник бе останал на пост. Облепи с припокриващи се ленти тиксо участъка от стъклото с отпечатъците на Били Джийн, изглади внимателно с ръце, после дръпна със замах назад и вдигна отлепеното тиксо срещу слънцето.

Вече имаше отпечатъците на Били Джийн Пъкет.

 

 

След като внимателно постави тиксото в багажника на наетата кола, Скот се върна до осемнайсетата дупка, където беше Ник. Двамата изчакаха Пийт Пъкет да завърши раунда. Той се изправи до дупката и пъхна пура в устата си. Мигом го наобиколиха репортери и защракаха с фотоапарати.

— Виждаш ли какво значи да си спечелил Открития шампионат на Щатите! — каза Ник. — Само преди седмица Пийт беше готов да си плати, за да го интервюира някой.

— Ето го и Гъската.

Двамата се приближиха до асистента, който в този момент също палеше пура, но като видя Скот, се намръщи.

— Разкарай се!

— Гъска, разговарях с Тес, Лейси и Райли.

Гъската се засмя дрезгаво.

— Има ли и други, за които трябва да знам?

— Как ги искаш, хронологично или по азбучен ред? — Той отново се засмя. — Преди да се оженя, и аз съм бил с две-три момичета, но Трей си лягаше с по две-три, докато стане време за обяд. Понякога имах чувството, че съм му сутеньор, а не личен асистент.

— Знаем също и за връзката му с Били Джийн. Дали Пийт не го е убил?

— Не знам. Но ако беше моя дъщеря, аз със сигурност щях да му видя сметката.

— Защо е вършил всичко това?

Гъската дръпна от пурата си и издиша облак дим.

— Навремето работех при големите звезди — Палмър, Никълс, Тревино. Те бяха скромни хора, които се раздаваха, а не гледаха само да прилапат най-доброто. Младите в днешно време си въобразяват, че всичко им се полага, че целият свят им е длъжен. Трей беше такъв: пожелаваше си нещо и си го вземаше, независимо дали ще е бентли, яхта или жената на някой колега. Но ти вече го знаеш от собствен опит, нали?

С тези думи той провеси на рамо тежката чанта с голф принадлежности и повлече крака нанякъде.

— Гъската е голям философ… и голямо леке. — Ник тупна Скот по рамото. — Хайде, Пийт се освободи.

Скот го последва. Пийт Пъкет стоеше с пура в уста и полагаше подписа си върху програми, плакати, картички, шапки, дори върху гърдите на почитателките си. Този път Скот се опита да го предразположи.

— Честита победа на Открития, Пийт!

Без да поглежда към него, Пийт продължи да раздава автографи като автомат.

— Какво искаш, адвокатче?

Скот реши да го провокира.

— Ти си бил в дома на Трей в деня, когато е бил убит. Отишъл си, за да спипаш Били Джийн с него, така ли? Имаме свидетел, който е видял черния мустанг пред къщата.

— Не ми пука от някакви си въшливи…

Той се сепна и млъкна. За малко не направи същата грешка, каквато допусна Били Джийн. Обърна се с лице към Скот и го изгледа заплашително, сякаш се готвеше да го удари.

— Бях във Флорида, а ти можеш да вървиш по дяволите.

После се завъртя на пета и си тръгна.

— Дотук мина добре — поклати глава Ник и въздъхна. — Тоя не става за пиар агент, много е нервен.

— Няма да си тръгна без отпечатъците му — каза Скот и последва Пийт в клуба.

Пийт се запъти право към бара. Скот застана до вратата и видя как барманът му наля чаша уиски и я побутна към него. Пийт посегна към нея, но се спря и се огледа. Скот се скри зад една колона и продължи да го наблюдава от там. Пийт взе от бара хартиена салфетка, уви я около чашата и пресуши на един дъх питието си. После се отправи към една врата в дъното, на която имаше табелка: „Мъжка съблекалня“. Отпред беше застанал пазач, който му отвори вратата. Пийт влезе в съблекалнята и пазачът затвори след него.

— Пийт има болки в гърба — обади се Пик. — След всеки раунд ходи на масаж.

— Трябва да му снема отпечатъци — каза Скот.

— Ела! — каза Ник и го поведе към пазача. Показа му служебната си карта и посочи Скот. — Той е с мен.

Човекът отвори вратата и двамата слязоха по стълбите към съблекалнята, където шишкави играчи по бельо подрусваха белезникави телеса. При вида им Ник направи гримаса.

— Уффф, ще повърна.

Той стъпи на една пейка и надникна над редицата метални шкафчета.

— Пийт е ей там! — прошепна той.

След няколко минути Пийт тръгна нанякъде само по увита около кръста хавлия. Ник направи знак на Скот да го последва. Двамата свиха зад ъгъла и се озоваха пред отворено шкафче.

— На Пийт е — каза Ник.

— Не си ли заключват нещата? — попита Скот.

— Само ако са баскетболисти — каза Ник и грабна от шкафчето връзка ключове. — Хайде, да вървим!

Скот го последва обратно на горния етаж; излязоха на паркинга, където имаше огромна моторна каравана — подвижният дом на Пийт Пъкет.

— С такива кънтри певиците правят турнета — каза Ник. — Много професионални играчи ползват каравани, особено онези, които не могат да си позволят частен самолет.

Ник почука на вратата за всеки случай, преди да отключи. Двамата влязоха вътре.

— Петзвезден хотел на колела — каза Ник. — Струва около милион.

В предната част на караваната имаше кожени кресла, огромен плазмен телевизор и изцяло оборудвана кухня с барплот от полиран гранит. Ник се огледа.

— Върху какво може да има негови отпечатъци? — Той щракна с пръсти и каза: — Върху оръжията му!

— Пийт ходи въоръжен на турнир? — възкликна Скот.

— Та той и в кенефа ходи въоръжен!

Двамата минаха по тесния коридор с врата за банята и тоалетната и стигнаха до спалнята в дъното. Ник отвори няколко вратички и извика:

— Ето, казах ли ти!

В един шкаф над леглото на специални рафтове бяха наредени четири карабини и два пистолета. Скот извади тиксото от джоба си.

— Коя е любимата му пушка?

— Най-голямата.

Скот посегна да я свали от рафта, но чу шум откъм предната част и се спря. Ник отиде до вратата на спалнята и надникна навън.

— Мамка му! Били Джийн е!

Огледаха се за скривалище.

— Под леглото!

Коленичиха и се напъхаха под леглото. Покривката стигаше почти до земята и ги скриваше от погледа, но имаше около два пръста пролука, през която можеха да наблюдават какво става отвън. Били Джийн отиде до хладилника и си наля чаша шоколадово мляко, след което пусна телевизора и се загледа в някакъв сериал.

— По дяволите! — просъска Ник. — Ако не се разкара, Пийт ще ни завари тук.

— Доста конфузно ще е — каза Скот.

— И опасно — добави Ник.

Били Джийн изпи млякото и загаси телевизора, после тръгна към тях — двамата замръзнаха под леглото — но вместо в спалнята влезе в тоалетната и затвори вратата след себе си.

— Да се махаме! — прошепна Ник.

Двамата изпълзяха изпод леглото и минаха на пръсти покрай тоалетната. След като стигнаха в кухнята, Скот прошепна:

— Трябват ми отпечатъците му!

Ник посочи с пръст.

— Бутилката с уиски! Полупразна е, значи Пийт я е пипал.

— Може да е Били Джийн.

— Тя пие само шоколадово мляко.

Скот откъсна една хартиена кърпа от ролката на барплота и сграбчи с нея бутилката, след което двамата тихичко се изнизаха навън. Притичаха през паркинга до джетата. Когато я видя, Ник се засмя:

— Ти не караше ли ферари? Явно си се издигнал…

— Къде мога да открия доктор Тим? — попита Скот.

 

 

— Скот, ако всички професионални спортисти бяха уравновесени, зрели, добре адаптирани към средата индивиди, какво щяхме да правим ние?

Приемната на Тимъти О’Брайън, спортен психолог, се намираше в една сграда в центъра на Хюстън. Скот бе пристигнал със самолет и бе наел кола от летището. Доктор Тим се бе съгласил да го изчака. Скот се чувстваше глупаво, обръщайки се към него с „доктор Тим“.

— Днес инвестираме много в спорта, и то не просто пари, а цялата си душа. Спортът, това сме ние. Имаме нужда поне в едно нещо да сме добри, а явно не сме. Виж само какво става с икономиката, с войните, които водим, със здравеопазването… и затова залагаме на спорта цялото си самочувствие, всичко, което притежаваме. Знаеш ли например колко струва новият стадион на „Далас Каубойс“?

— Милиард и двеста — каза Скот.

— Милиард и двеста милиона за футболен стадион! — Доктор Тим посочи с жест през прозореца. — През двайсет и първи век иконите на Хюстън вече не са петролни магнати или кардиохирурзи, не са дори и астронавти, а спортисти: футболисти, баскетболисти, бейзболисти. Докато печелят мачове, ние ги величаем и се прехласваме по тях. Започнат ли да губят, моментално ги анатемосваме. Много не издържат на психическия натиск и се провалят като личности.

— Искаш да кажеш, че професионалните спортисти са жертви на обществото?

— Всички сме жертви на обществото, Скот. Ти имаш ли деца?

— Две дъщери по на единайсет, от различни майки.

— И те могат да станат жертви на обществото.

— Не и докато аз отговарям за тях.

Доктор Тим се усмихна загадъчно.

— А сега ми разкажи за Трей — подкани го Скот.

— Бих желал да ти помогна — отвърна той, — но всичко, което знам за пациента си, е поверително.

— В Тексас няма клауза за поверителност в отношенията лекар-пациент, а и Трей вече не е между живите. Аз защитавам лицето, обвинено в убийството му. Мога да ти изпратя призовка и да те принудя да дадеш показания. А сега просто те моля за информация, за да мога да открия убиеца.

Доктор Тим помисли малко, после вдигна рамене.

— Е, хубаво. Трей е мъртъв. Какво искаш да знаеш?

— Казвал ли ти е някога, че смята да се жени за Ребека?

— Никога не я е споменавал.

— Казвал ли ти е, че се страхува от някого?

— Не. Защо?

— Започнал е да носи пистолет.

Докторът кимна.

— Всички спортисти носят оръжие.

— Защо е имал нужда от психоаналитик?

— По същата причина, както и всички останали.

— Психическата неуравновесеност е непозната материя за мен.

— Да защитаваш жена си, обвинена в убийство на своя любовник, заради когото те е оставила, за мен си е вид психическо отклонение, Скот. Не искаш ли да поговорим за това?

— Не. Искам да поговорим за Трей Ролинс. От какви мании страдаше той?

— По-добре ме попитай: от какви мании не страдаше? Трей беше обсебен от какво ли не. Освен от голфа, от алкохола, наркотиците, секса…

— Трей е бил сексуален маниак?

— Не се шегувам, Скот. Много знаменитости развиват обсебеност от секса. За тях той е част от техния нарцисизъм. Гледат порно, ежедневно правят секс, често по няколко пъти на ден, и то с различни партньорки, в необичайни ситуации, на публични места. За повечето партньорката е просто обект без значение. Някои се хвалят със стотици завоевания.

— Сто жени са много за един човешки живот.

— За един сезон, Скот! — Докторът вдигна рамене. — Сексът запълва празноти, които не могат да бъдат запълнени по друг начин. Един тийнейджър гледа порно, защото не е виждал гола жена. Един нарцисист гледа порно, защото вижда себе си в ролята на мъжа.

— Трей не беше ли пораснал вече?

— Не чак дотам. Много спортисти страдат от неизживяно детство. Свикнали са да бъдат заобиколени от хора, които да задоволяват незабавно всичките им нужди. Никога не им се налага да се справят сами с каквото и да било. Такива хора порастват изведнъж, когато кариерата им приключи и им се наложи да се грижат сами за себе си. — Докторът въздъхна. — Трей беше типичен случай. Красив, богат, талантлив спортист, който страдаше от неизживяно детство и тежка форма на нарцисизъм, изразяваща се в безразборни сексуални контакти, гледане на порно, правене на видеозаписи…

Скот подскочи в креслото си.

— Видеозаписи ли? Какви видеозаписи?