Марк Хименес
Обвинена в убийство (2)

1

Три часа по-късно на петстотин километра северно от Галвестън Скот беше целият облян в пот. Слънцето току-що бе изгряло в тази петъчна утрин. Беше едва пети юни, но температурата вече надвишаваше трийсет градуса. Лятото се очертаваше горещо.

Той тичаше по улиците на Хайланд Парк. Всяка сутрин, преди още градчето да се разбуди, докато улиците не бяха задръстени от коли, а въздухът — от изгорели газове, Скот Фени пробягваше по осем километра. В короните на дъбовете, хвърлящи сянка върху широките авенюта, чуруликаха птички, а единствените хора наоколо бяха други бели мъже с маратонки, които водеха битка със средната възраст. Скот беше едва на трийсет и осем и му беше рано да се тревожи за бъдещето, но не можеше да избяга от миналото си.

Той подмина празния парцел, където някога се намираше скромната къща, в която бе отгледан от майка си; двамата живееха там под наем и Скот беше бедното дете на квартала. Пробяга покрай футболното игрище на Хайланд Парк, където бе спечелил славата си на училищен герой, и покрай стадиона на Южния методистки университет, където един великолепен съботен следобед, навръх двайсет и първия си рожден ден, се бе превърнал в легендата на колежа. Мина покрай Юридическия факултет, който бе завършил като първенец на випуска си, преди да се установи в центъра на Далас и да потърси щастието си в адвокатската професия. Мина и покрай кънтри клуба, където автоматичните пръскачки поливаха тревата на голф игрището, за да е свежа към обяд, когато трябваше да посрещне някои от най-богатите мъже на Далас, както навремето посрещаше и него. Стигна и до огромната къща, която някога бе наричал свой дом.

Сега Скот Фени беше бедното адвокатче на квартала.

Бяха изминали две години, откакто този живот бе останал назад в миналото му. Скот не бе скърбил по загубата на мястото си в правната кантора — „Форд-Стивънс“, нито за парите, които бе изкарвал като съдружник и преуспяващ адвокат, нито пък за нещата, които може да си купи с тях: къщата, членството в клуба, колата… Е, колата му липсваше донякъде — червено „Ферари Модена“, което набираше 100 км/ч. за 4,5 секунди. Но пък сега имаше неща, които не се купуваха с пари и които никой не можеше да му отнеме по съдебен път. Имаше дъщерите си. Затова, макар сутрешният крос да му напомняше за миналото, той не изпитваше носталгия по него. Вече го бе прежалил.

Но не и Ребека.

Ребека не бе крещяла, не бе проклинала, дори не бе казала „сбогом“. Тя просто си бе тръгнала. Не поиска нищо от него и не взе нищо със себе си — нито своя дял от общото имущество, нито дрехите, нито дори детето им. След единайсет години брак тя просто искаше да се махне. Преди двайсет и два месеца и осем дни си бе излязла от семейния дом и бе напуснала града с двайсет и шест годишния помощник-треньор по голф и впоследствие национален вицешампион сред професионалистите, с когото се бяха запознали в кънтри клуба. Скот обвиняваше единствено себе си. Ако беше по-внимателен към нея, по-отзивчив към нуждите й, по-грижовен, проявяващ повече… Повече от онова, което една жена търси у един мъж. И което Ребека бе търсила у него. Той не й го бе дал и тя го бе открила при друг. В чуждо легло.

Сега спеше сам. Когато изобщо можеше да заспи. През останалото време лежеше буден, мислеше си за нея и се питаше дали някога ще усети любовта на жена, която да го докосва, прегръща, желае. Той искаше отново да обича, да изпита някогашната страст, да почувства онази физическа и духовна връзка между мъж и жена, слети в едно. Това бяха най-хубавите мигове в живота му. Единствените мигове с Ребека, които си спомняше сега.

Скот копнееше да сподели живота си с друга жена. Но не можеше да го направи — не и докато не разбереше защо Ребека го напусна. Докато не изяснеше за себе си какво бе искала тя от него, което не бе успял да й даде. Така, ако получеше втори шанс да обича, щеше да знае и да не допуска минали грешки. Но засега Скот Фени нямаше причина да се излежава сутрин до късно.

Затова излизаше да тича.