Марк Хименес
Обвинена в убийство (26)

25

Офисът на Бенито Естрада се намираше в една старинна триетажна сграда на Маркет стрийт в най-лъскавата част на Централен Галвестън. Донякъде приличаше на кантора за недвижими имоти, ако не се брояха двамата едри латиноси, които охраняваха входа. Твърде широчките им хавайски ризи бяха издути на хълбоците — двамата бяха въоръжени и опасни, макар с нищо да не нарушаваха законите на щата Тексас. След като пистолетите им бяха скрити под дрехите, бяха легални.

— Който работи за картела — каза Карлос, — не остарява.

Скот бе изпратил Боби и Карин да се прибират във вилата. Скоро двамата щяха да стават родители, а според собственото му завещание бяха настойници на момичетата. Не биваше да ги излага на излишни рискове. Той подмина сградата с колата си, паркира половин пряка по-нататък и се замисли как да подходи към горилите на вратата. След като не измисли нищо, Карлос каза:

— Аз ще се оправя с тях, шефе. Тия са мои хора.

Той тръгна наперено по тротоара, облечен от глава до пети в черна лъскава кожа, подмина сребристото мазерати, паркирано до бордюра, и се приближи до двете горили. Усмихна им се сърдечно, подаде ръка и каза:

— Buenos dias, amigos!

— Чупката! — отвърна по-едрият от двамата.

Карлос се стресна и дръпна ръката си.

— Много сте важни!

После подви опашка и се върна при Скот и Луис, които го потупаха разбиращо по рамото.

— Сигурно не знаят, че са твои хора…

Карлос въздъхна и поклати глава.

— В днешно време никой не оценява добрите намерения.

Скот тъкмо обмисляше алтернативна стратегия за преодоляване на двете горили, когато до бордюра спря кола и от нея слезе Ханк Ковалски. Големият пистолет се виждаше ясно на хълбока му.

— Рекс ми каза да намина.

— Благодаря ти, Ханк. Но нека първо да се пробвам сам с тия двамата.

Скот се приближи до горилите и вдигна визитката си пред очите им като бяло знаме, докато с облекчение чуваше стъпките на Ханк и останалите зад гърба си.

— Казвам се Скот Фени. Мистър Естрада тук ли е?

— Тц — поклати глава по-ниската горила. — Няма го.

— Бихте ли проверили? Става въпрос за Трей Ролинс. Аз съм адвокат, защитавам Ребека Фени.

Двете горили се спогледаха, после огледаха Ханк. По-високият каза:

— Чакай тук.

Взе картичката на Скот и влезе вътре. Другият не помръдна от мястото си пред вратата. След малко по-високият се върна и направи знак на Скот.

— Бенито ще те приеме.

Карлос, Луис и Ханк пристъпиха към вратата. Горилата прегради пътя им с ръка.

— Само адвокатът.

Скот се обърна към Ханк и останалите.

— Чакайте ме тук.

— Мистър Фени — обади се Луис, — ако кажете, веднага ще им извия вратовете.

Двете горили се изцъклиха. Ханк се позасмя.

— Кротко Луис, няма нужда.

Скот тръгна след едната горила към асансьорите.

— Вдигни ръце!

Скот се подчини. Едрият мъж го претърси за оръжие и каза:

— На третия етаж.

Скот влезе в кабината, натисна бутона и асансьорът пое плавно нагоре. Когато вратите се разтвориха, той се изправи пред млад красив латиноамериканец с розова риза, бели шорти и кожени сандали. Черната му коса беше пригладена назад с брилянтин, козята му брадичка — старателно подстригана. Ухаеше на скъп одеколон. Мъжът се усмихна широко и подаде ръка на Скот. Не беше въоръжен.

— Мистър Фени, аз съм Бенито Естрада. За мен е чест да се запозная с вас.

Скот разтърси ръката му.

— Защо чест?

— Делото за онази, черната проститутка, в Далас… Трябват cojones, топки, за да се изправиш по телевизията и да наречеш един сенатор престъпник… както и за да се приближиш до моите хора долу и да поискаш да се видиш с мен. Това ми харесва!

— Тогава чуй нещо, което ще ти хареса още повече: ти ли уби Трей Ролинс?

Бенито прихна.

— Може би ще желаете нещо за пиене, мистър Фени? Минерална вода, билков чай, кафе? Имам „Старбъкс“.

— Не, благодаря. И ми викай Скот.

— А ти на мен Бенито. Но моля те, влез!

Асансьорът се намираше в единия ъгъл на огромен кабинет, заемащ целия трети етаж на сградата. До едната стена имаше грамадно бюро, а срещу него — редица видеомонитори, на които се виждаха различни сцени от улицата долу. В другия край на помещението беше поставено барче с напитки, над което беше монтиран плазмен телевизор с голям екран. Обстановката напомняше донякъде кабинета на Ник Мадън, още повече че той и Бенито имаха общ клиент.

— И така, какво те носи насам? — попита Бенито.

— Последният разговор на Трей е бил с теб.

— Аха.

— А ти защо ме прие?

Бенито се усмихна.

— Човек никога не знае кога ще му потрябва добър адвокат.

— Не защитавам наркопласьори. Имам деца.

— Аз не продавам на деца. Аз съм бизнесмен, задоволявам потребностите на възрастни хора.

— Тези потребности са в нарушение на закона, както и бизнесът ти.

— Много други неща са далеч по-нередни, но законни. След още няколко години на хората ще им писне от тази борба с наркотиците. Те не се интересуват кой пуши, кой смърка, кой се инжектира и с какво. Нито им пука, че всяка година тяхната зависимост струва живота на хиляди мексиканци. Ти знаеш ли, че през границата годишно минават осемнайсет тона хероин, над петстотин тона кокаин, петнайсет хиляди тона марихуана, един господ знае колко метамфетамин. Гринговците си искат дозата и все ще се намери някой да им я достави. Защо да не съм аз този някой? А колкото до въпроса ти: не, не съм го убил.

— Би ли се подложил на детектор на лъжата?

— Доколкото знам, подсъдима е жена ти, не аз.

— Трей купувал ли е кокаин от теб?

— Нека да седнем — каза Бенито.

Той придружи Скот до канапетата; Скот седна с лице към прозореца, а Бенито се настани насреща му и посочи през рамо.

— Федералните ме наблюдават през улицата. Насочили са камери в прозорците ми и снимат денонощно. Все едно съм кинозвезда…

— Откога познаваш Трей?

— Двамата израснахме заедно. Той живееше в хубав квартал, в южните части на града, до плажа. Аз — в жилищен комплекс в северните райони, близо до доковете. Сега и аз живея близо до плажа, а комплексите ги няма, отнесе ги Айк. С тях си отидоха черните и латиносите. Белите, например твоят приятел сенаторът Армстронг, се надяват черните и латиносите никога да не се върнат. Ако просто се скрием някъде и богатите туристи не ни виждат, викат си те, това ще бъде добре за туризма. Само Трей не мислеше така. Той се отнасяше с мен като с човешко същество. Идваше ми на гости, излизаше със сестра ми, беше й кавалер на абитуриентския бал… Двамата бяхме като братя.

— Как попадна в бизнеса? — попита Скот.

— Аз съм завършил Харвард, със специална стипендия за малцинствата. Не си намерих работа на Уолстрийт заради кризата, та се върнах на острова. Но и тук един чикано като мен, със или без Харвард, можеше да си намери работа най-много като келнер. Когато преди две години се освободи тази длъжност…

— Как?

— Моят предшественик е водил двойно счетоводство, крадял пари.

— Какво се е случило с него?

— Така и не попитах.

— Но си продавал дрога на Трей?

— Да.

— Много ли?

— Редовно.

— Той тук ли идваше?

— Не. Знаеше, че сградата се наблюдава, че веднага ще го познаят по бентлито или мотора. Можеше да му навреди на кариерата, затова имахме друга уговорка: аз доставях стоката на място, в дома му.

— Правиш ли го за много клиенти?

— Само за двама. Сега вече за един.

— Значи си бил в къщата?

— Разбира се.

— Бил ли си арестуван някога?

— Два пъти. Но обвиненията бяха свалени.

— Значи са ти вземали отпечатъци?

— Да.

Бенито беше вкаран в базата данни, следователно неидентифицираните пръстови отпечатъци, открити при убийството на Трей, не бяха негови.

— Имам чувството, че властите не ти пречат особено на бизнеса.

Бенито се усмихна.

— Никой не желае да давам показания в съда и да изпортя клиентите си.

— Да се върнем на темата. Как точно извършваше доставката при Трей?

— Той ми беше дал ключ от гаражната врата. Поставях стоката в кухненския асансьор и натисках бутона за четвъртия етаж. Там е кабинетът му.

— На какъв интервал извършваше доставки?

— Всяка седмица.

— По кое време?

Бенито вдигна рамене.

— По всяко.

— През деня?

— Да.

— А как ти плащаше?

— При следващото ми отиване парите ме чакаха.

— В кухненския асансьор?

— В хамъра.

— Значи с Трей всичко е вървяло гладко?

— Не съм казвал такова нещо.

— А какъв беше проблемът?

— Трей ми дължеше петстотин хиляди долара.

— За тия пари може да се купи много кокаин.

— Моят продукт е от най-високо качество. Трей искаше най-доброто. Допускам, че го е споделял с жена ти.

— А защо не ти е платил? Той беше богат.

— Трей не ме предупреждаваше, когато отиваше на турнир, така че аз си доставях седмичната пратка. Той отсъстваше по две, три, понякога до четири седмици. Като се върнеше, прибираше стоката от кухненския асансьор и ми плащаше за всичко. Тази година през април отново замина нанякъде, но всяка седмица намирах асансьора празен, а в хамъра нямаше пари. Казах си: някой прибира стоката и му я препраща до турнира.

Бенито въздъхна тежко.

— Аз вярвах на Трей. Като на роден брат му вярвах. Един ден ми се обажда, казва, че шест седмици е бил на турнири, и иска доставка. Аз му викам: плати си най-напред каквото ми дължиш, петстотин хиляди. Той казва, че нищо не е получил. Аз му обясних как съм слагал стоката в асансьора, как следващия път съм го намирал празен… — Той поклати разстроено глава. — Трей ме обвини, че искам да го измамя.

— А ти мамеше ли го?

— Не. Доставях стоката.

— Че къде е отишъл кокаинът?

— Нямам представа. Трябваше да спре доставките за времето на отсъствието си, както човек си спира абонамента за вестник. По закон за извършена, но неполучена доставка е отговорен купувачът.

— Какво, смяташе да го съдиш ли?

— Ние не водим съдебни дела.

— Направо убивате.

— Аз не убивам.

— Пращате „Зета“ да свършат работата. Те знаеха ли, че Трей ти дължи пари?

Бенито кимна.

— Аз съм дистрибутор. Те се занимават с несъбрани вземания.

— Бенито, защо ми разказваш всичко това?

Човекът поглади козята си брадичка и въздъхна.

— Защото се боя, че подведох своя брат. През последните месеци Трей не беше на себе си. Отначало си помислих, че е от кокаина, той вземаше все повече и повече. Но сега си викам, че е било от друго. Нещо ставаше около него.

— Какво?

— Не знам. Но изглеждаше напрегнат и уплашен. Купи си пистолети.

— Може би за да се отбранява срещу „Зета“.

— Може би. Или по друга причина. Скот, не бих желал жена ти да отиде в затвора за нещо, което не е извършила.

— Мислиш, че е невинна, така ли?

— Да.

— Защо?

— Ти си й защитникът, защо мислиш, че е невинна? — Бенито се облегна назад в креслото. — Първо някаква черна курва, обвинена в убийство на сенаторски син. После собствената ти жена, обвинена, че е заклала професионален спортист. Защо се заемаш с такива дела? Заради парите ли?

— Какви пари?

— За слава?

— Не искам слава.

— А тогава защо?

Скот въздъхна.

— И аз не знам.

— Смяташ ли, че можеш да докажеш невинността й?

— Тя е невинна до доказване на противното.

— Скот, аз съм латиноамериканец. Знам колко струва законът.

— Разговарял ли си с Трей по телефона в нощта на убийството му?

— Да.

— Говорихте ли за дълговете му?

— Да. Опитвах се да спася живота му.

— Как?

— Като го увещая да плати онова, което дължи, за да не се налага картелът да му праща „Зета“. Той ми беше приятел, Скот. Не исках да пострада.

— Те изпратиха ли „Зета“?

— Може би. Макар да не го вярвам.

— Защо?

— Защото тя е жива. Жена ти.