Рик Янси
Безкрайното море (86)

Благодарности

Когато започнах този проект, не си давах изцяло сметка за това, какво ще ми коства той. Един от недостатъците ми като писател (един от многото, Господ ми е свидетел) е това, че съм склонен да задълбавам твърде много във вътрешния живот на моите герои. Пренебрегвам мъдрия съвет да остана над терзанията им и да бъда безразличен като боговете към страданието, изпълващо техните творения. Когато пишеш дълга история за края на света, такъв, какъвто го познаваме, разпростираща се в три отделни тома, вероятно е по-добре да не го приемаш твърде на сериозно. Иначе ти предстоят някои мрачни за душата нощи, както и часове на изтощение, безпокойство, неприятни промени на настроението, хипохондрия, внезапни избухвания в плач и глупави изблици на гняв. Казваш си (и на хората около теб), че да се държиш като четиригодишно дете, което плаче, защото не е получило за Коледа онова, което иска, е съвсем нормален начин на поведение, но дълбоко в себе си знаеш, че това не е така. Дълбоко в себе си знаеш, че когато часовникът спре да тиктака и времето изтече, благодарностите, които дължиш, няма да са достатъчни, ще са нужни и извинения.

Към добрите хора в „Пътнам“ и особено Дон Вайсберг, Дженифър Бесер и Ейри Люин: Простете ми за това, че от време на време се изгубвах, че приемах твърде на сериозно себе си и книгите си, за това, че обвинявах другите за собствените си недостатъци, за това, че затъвах до гуша в калните окопи на невъзможните дилеми, създадени от мен самия. Вие бяхте великодушни, търпеливи и ми помагахте невероятно много.

Към моя агент, Брайън Дефиоре: Преди десет години ти нямаше представа в какво се забъркваш. Ако трябва да бъда честен — аз самият също нямах никаква представа, но ти благодаря за това, че не се отказа. Хубаво е да знам, че има някой, на когото винаги мога да се обадя и да му се разкрещя, без всякаква причина.

Към сина ми, Джейк: Благодаря ти за това, че винаги отговаряше на текстовите ми съобщения и за това, че не се паникьосваше, когато аз го правех. Благодаря ти, че четеше за настроенията ми и ми прощаваше за тях, дори и когато не ги разбираше. Благодаря ти за това, че ме вдъхновяваше и окуражаваше, и за това, че винаги ме защитаваше от лошите хора. Благодаря ти и за това, че не се възпротивяваше особено на досадния навик на баща ти да подсолява речите си с неясни цитати от книги, които не си чел и филми, които не си гледал.

Накрая към съпругата ми, Санди, за която съм женен от близо двайсет години и която оцени неосъществената мечта на съпруга си и знаеше по-добре от него самия как да я превърне в реалност: Скъпа моя, ти ме научи на кураж, когато шансовете не са на моя страна и когато съм изправен пред неизмерима загуба. Показа ми как да вярвам, когато съм отчаян и как да имам смелост в мрачните часове на объркване, как да съм търпелив, когато над мен се надвесва сянката на паниката заради изгубеното време и пропилените усилия. Прости ми за часовете тишина, които ти се наложи да изтърпиш, за неразбираемия гняв и отчаяние, за необяснимите залитания от еуфория („Аз съм гений!“) към тревога („За нищо не ставам!“). Единственият глупак, който съм те виждал да изтърпяваш с готовност, това съм аз. Провалените почивки, забравените задължения, нечутите въпроси. Нищо не е по-болезнено от самотата да бъдеш с някой, който никога не е изцяло до теб. Натрупах дълг, който няма надежда да изплатя, макар да обещавам, че ще опитам. Защото, в крайна сметка, без любов всички наши усилия са пропилени и всичко, което правим, е напразно.

Vincit qui patitur.