Рик Янси
Безкрайното море (82)

81.

В продължение на една седмица той е единствената ми компания — пазач, медицинска сестра и охрана. Когато съм гладна ми носи храна. Когато изпитвам болка — я облекчава. Когато съм мръсна — ме къпе. Той е постоянен. Той е верен. Той е там, когато се събудя или когато заспивам. Никога не го хващам да спи. Той е постоянен, но моят сън никога не е. Будя се по няколко пъти на нощ и той винаги ме наблюдава от мястото си до вратата. Бръснача е мълчалив, мрачен и странно нервен — същият този човек, който без усилие ме накара да му се доверя и да повярвам в него. Сякаш се страхува, че мога да опитам да избягам, макар да знае, че въпреки че мога, няма да го сторя. Защото е наясно, че собственото ми обещание ме държи в плен много повече, отколкото биха могли да го направят хиляди вериги.

Следобеда на шестия ден Бръснача завързва парцал на носа и устата си, качва се по стълбите до третото ниво и се връща, бутайки количка с едно тяло. Изнася го навън. След това се качва обратно нагоре по стъпалата, стъпвайки все така тежко, все едно продължава да носи тежестта на труп, и после още едно тяло се спуска надолу до дъното. При номер сто двадесет и три вече започвам да им обърквам бройката. Той изпразва склада от мъртъвците, натрупва ги на купчина в двора и привечер я запалва. Телата са се мумифицирали и огънят бързо се разгорява, става много горещ и ярък. Кладата може да бъде видяна от километри разстояние, ако има очи, които да я видят. Светлината й озарява входа, плъзга се по пода и превръща бетона в златисто, олюляващо се дъно на море. Бръснача безделничи край входа и наблюдава огъня. Слабата му сянка е обкръжена от ореол, като луната по време на лунно затъмнение. Той сваля якето и ризата си и навива ръкава на тениската отдолу, за да оголи рамото си. Острието на ножа му проблясва под жълтата светлина, докато той издълбава с върха нещо върху кожата си.

Нощта бавно отминава. Огънят намалява. Вятърът сменя посоката си и сърцето ми се изпълва с болезнена носталгия по летните лагери, лова на светулки и осеяното със звезди небе през август. Начинът, по който мирише пустинята и дългата, тъжна въздишка на вятъра, който се спуска надолу от планините, след като слънцето залезе зад хоризонта.

Бръснача запалва керосиновата лампа и се приближава до мен. От него се носи миризма на дим и лек мирис на трупове.

— Защо го направи? — питам го аз.

Над парцала очите му са пълни със сълзи. Не знам дали е от дима или по друга причина.

— Заповеди — отвръща той.

Изважда иглата на системата от ръката ми и намотава тръбичката върху куката на стойката.

— Не ти вярвам — казвам аз.

— Е, направо съм шокиран.

За пръв път изговаря толкова много думи, откакто Вош си тръгна. Изненадана съм, че изпитвам облекчение да чуя гласа му отново. Той оглежда раната на челото ми, като доближава лицето си много близо, заради слабата светлина.

— Малката — прошепвам аз.

— Ти как мислиш? — ядосано пита той.

— Че е жива. Тя е единственото средство, с което може да ме изнудва.

— Добре тогава. Жива е.

Той намазва раната с антибактериален крем. Човешко същество без подобрения би се нуждаело от няколко шева, но след няколко дни никой няма да може да познае, че съм била ранена.

— Вече мога да разкрия блъфа му — казвам аз. — Как би могъл да я убие сега?

— Защото въобще не му пука за едно малко дете, когато съдбата на целия свят е заложена на карта? — свива рамене Бръснача. — Просто предположение.

— След всичко, което се случи, след всичко, което чу и видя, ти продължаваш да му вярваш.

Той поглежда надолу към мен с нещо, което доста наподобява на съжаление.

— Трябва да му вярвам, Катализатор. Ако не го направя, съм свършен. Ще се превърна в един от тях — той кимва към двора, където почернелите кости още пушат.

Сяда на леглото до моето и сваля импровизираната си маска. Фенерът стои между краката му и светлината облива лицето му, с изключение на дълбоките очи, където се стичат сенките.

— Твърде късно е за това — казвам му аз.

— Така е. Всички ние вече сме мъртви. Така че всъщност няма с какво да бъдем изнудвани, нали? Убий ме, Катализатор. Убий ме веднага и бягай. Бягай.

Мога да скоча от леглото, преди да е мигнал. Един-единствен удар в гърдите му и увеличената ми сила ще забие счупеното му ребро в сърцето. След това мога да си изляза, да изляза в пустошта, където мога да се крия с години, дори десетилетия, докато не остарея отвъд възможностите на Дванадесетата система да ме поддържа. Бих могла да надживея всички. Един ден бих могла да се събудя като последния човек на Земята.

И тогава. И тогава.

Той сигурно замръзва, докато седи там облечен единствено с тениска. Виждам линия засъхнала кръв по бицепса му.

— Какво си направил на ръката си? — питам го аз.

Той повдига ръкава. Буквите са изрисувани грубо — големи, квадратни, разкривени, сякаш написани от малко дете, което още се учи да пише:

VQP.

— Това е латински — прошепва той. — Vincit qui patitur. Означава…

— Знам какво означава — прошепвам аз в отговор.

— Не мисля, че наистина знаеш — поклаща глава той.

Гласът му не прозвучава ядосано. Той звучи тъжно.

Алекс завърта глава към входа, от другата страна на който мъртвите вече се носят към безразличното небе. Алекс.

— Наистина ли името ти е Алекс? — питам го аз.

Той ме поглежда отново и аз виждам закачливо ироничната усмивка. Както когато чух гласа му отново, с изненада установявам, че тя ми е липсвала.

— Не излъгах за нищо. Само за важните неща.

— Баба ти имала ли е куче на име Флъби?

— Да — тихо се засмива той.

— Това е добре.

— Защо е добре?

— Искаше ми се тази част да е истина.

— Защото обичаш чевръсти и зли кучета джобна порода?

— Защото ми харесва, че някога е имало малко, чевръсто и зло куче на име Флъби. Това е хубаво. Заслужава си да се запомни.

Преди да успея да мигна, той вече е станал от леглото и ме целува. И аз се гмурвам дълбоко в него, където нищо не е скрито. Сега той ми се разкрива — този, който се грижеше за мен и ме предаде, който ме върна към живота и ме предаде обратно на смъртта. Яростта не е отговорът, не — не е и омразата. Слой по слой, онова, което ни разделя, изчезва, докато не достигам центъра — безименното място и беззащитната крепост, в която се крие неостаряваща и необятна болка, самотната сингулярност на неговата душа, неповредена от времето и опита, немислима и безкрайна.

И аз съм там с него — вече съм там. Вече съм вътре в сингулярността.

— Това не може да е истина — прошепвам аз.

В центъра на всичко, където няма нищо, открих, че той ме държи в прегръдките си.

— Не вярвам на всичките ти глупости — прошепва той. — Но за едно си права — някои неща, колкото и малки да са те, струват повече от всички неща, взети заедно.

Отвън продължават да горят остатъците от горчивата жътва. Вътре, той маха чаршафите със същите тези ръце, които ме държаха, къпеха, хранеха и повдигаха, когато сама не можех да го сторя. Той ме отведе при смъртта, той ме връща към живота. Затова беше махнал мъртъвците от горната секция. Беше ги пропъдил и предал на огъня, не за да ги оскверни, а за да пречисти нас.

Сянката, която се бори със светлината. Студът, който се противопоставя на огъня. „Това е война“ — веднъж ми беше казал той, и ние сме завоевателите на една неоткрита страна, на един остров на живот, в средата на необятно море от кръв.

Пронизващ студ. Изгаряща топлина. Устните му се плъзват по шията ми, а моите пръсти докосват подутата му буза — раната, която аз му бях причинила, и раните по ръката му — VQP — които той сам си беше направил. После ръцете ми се плъзват по гърба му. Не ме изоставяй. Моля те, не ме изоставяй. Уханието на дъвка, мирисът на дим и на неговата кръв и начинът, по който тялото му се плъзга върху моето. Начинът, по който душата му се врязва в моята: Бръснача. Туптенето на сърцата ни, ритъмът на дишането ни и въртящите се звезди, които ние не можем да видим и които отбелязват времето, отмервайки скъсяващите се интервали до нашия край — неговия, моя и на всичко останало.

Светът е часовник и часовникът отмерва оставащото време, и тяхното идване няма нищо общо с това. Светът винаги е бил часовник. Дори и звездите ще угаснат една по една и няма да има светлина, нито топлина. Това е войната — безкрайната, напразна война срещу бездната без светлина и топлина, която бърза към нас.

Той преплита пръстите си зад гърба ми и силно ме притиска към себе си. Между нас вече няма пространство. Няма място, където той свършва и аз започвам. Празнотата е запълнена. Бездната е победена.