Рик Янси
Безкрайното море (8)

7.

Тогава го усещам — онзи, който стои неподвижен някъде дълбоко сред дърветата и ме наблюдава. Поглеждам и в този миг го виждам — слаба сянка с човешка форма между тъмните стволове. За момент нито един от двама ни не помръдва. Без да разбирам как, знам, че той е онзи, който е застрелял хлапака и останалите членове на взвода. Знам също и че стрелецът не може да е новобранец. Главата му не свети в окуляра ми.

Снегът се върти, студът е режещ. Премигвам и сянката изчезва, ако изобщо някога е била там.

Губя самообладание. Променливите са твърде много. Рискът е твърде голям. Докато треперя неконтролируемо, се чудя дали накрая не успяха да ме пречупят — след като оцелях след цунамито, отнесло дома ми, чумата, която отне семейството ми, лагерът на смъртта, който ми отне надеждата и невинното малко момиченце, което пое куршума ми, сега съм на ръба, свършена, и се питам дали през цялото време въпросът е бил не дали ще се пречупя, а кога ще го направя?

Хеликоптерите се спускат надолу. Трябва да довърша онова, което започнах с Малката или ще се присъединя към нея на мястото, където лежи.

Поглеждам иззад дулото на пистолета към бледото, ангелско лице в краката ми — моята жертва, моят кръст.

Ревът от приближаването на хеликоптерите „Блек Хоук“ кара мислите ми да звучат като тихото цвъртене на умиращ гризач.

Като плъховете, нали, Малката? Точно като плъховете.