Рик Янси
Безкрайното море (3)

2.

Ярката звездна светлина прорязва тъмнината и обагря магистралата в перлено бяло. Сухата трева свети, голите дървета проблясват. Като се изключи вятърът, който свисти над мъртвата земя, светът е потънал в тишината на зимата.

Приклякам до един джип и хвърлям последен поглед назад към хотела — безличен двуетажен бял правоъгълник сред други безлични бели правоъгълници, само на шест километра от огромната дупка, която някога беше „Кемп Хейвън“. Кръстихме го хотел „Уокър“, в памет на създателя на тази огромна дупка. Съливан ни каза, че хотелът е бил предварително уговорен за срещата й с Ивън. Мнението ми беше, че е твърде близо до местопрестъплението, твърде трудно за отбраняване, а и така или иначе Ивън Уокър беше мъртъв. Напомних на Зомби, че за среща са нужни двама души. Мнението ми беше отхвърлено. Ако Уокър наистина е бил един от тях, той може да е намерил начин да оцелее.

— Как? — попитах аз.

— Имаше евакуационни капсули — отвърна ми Съливан.

— Е и?

Веждите й се събраха. Тя си пое дълбоко дъх.

— И… той може да се е измъкнал с някоя от тях.

Погледнах я. Тя отвърна на погледа ми. Нито една от двете ни не каза нищо. Тогава Зомби рече:

— Е, така или иначе трябва да се подслоним някъде, Катализатор — тогава още не беше намерил брошурата за пещерите. — А и трябва да му дадем възможност да докаже невинността си.

— Каква невинност? — попитах аз.

— Да докаже, че е този, който казва, че е — Зомби погледна Съливан, която продължаваше да ме гледа гневно. — И да удържи обещанието си.

— Той обеща, че ще ме намери — обясни ми тя.

— Видях товарния самолет — казах аз. — Не видях евакуационна капсула.

Съливан се изчерви под луничките си.

— Само защото ти не си я видяла…

— В това няма смисъл — обърнах се към Зомби. — Същество от раса, хиляди години по-напреднала от нашата, се обръща срещу собствения си вид… по каква причина?

— Не съм осведомен каква е причината — отвърна Зомби с полуусмивка.

— Цялата му история е странна — продължих аз. — Чисто съзнание, обитаващо човешко тяло — ако не им трябват тела, значи, не им трябва и планета.

— Може би планетата им трябва за нещо друго — мъчеше се да ме убеди Зомби.

— Като например какво? Да отглеждат добитък? Място за почивка?

Нещо друго ме тревожеше — някакъв досаден гласец, който ми повтаряше „тук нещо друго не е наред“. Нещо не се връзва. Но не можех да разбера какво точно е то. Всеки път, когато се опитвах да го открия, то ми се изплъзваше.

— Нямаше време да навлизаме в подробности — сопна се Съливан. — Бях се съсредоточила да измъкна братчето си от лагера на смъртта.

Зарязах темата. Имах чувството, че главата й всеки момент ще избухне.

Сега, когато за последен път поглеждам назад, мога да различа силуета на същата тази глава, очертан на прозореца на втория етаж на хотела, и това е лошо, наистина лошо — така тя е лесна мишена за снайперист. Следващият заглушител, когото Съливан срещне, може и да не се окаже толкова влюбен, колкото първия.

Спуснах се бързо към тясната редица дървета край пътя. Сковани от леда, есенните останки хрущят под обувките ми. Листа, свити като юмруци, боклуци и човешки кости, разхвърляни от мършоядите. Студеният вятър носи слабия мирис на дим. Светът ще гори в продължение на стотици години. Огънят ще погълне нещата, които сме направили от дърво, пластмаса, гума и плат, след това водата, вятърът и времето ще стрият камъка и стоманата на прах. Колко объркващо е това, че си представяхме как градовете ни ще бъдат опожарени от извънземни бомби и смъртоносни лъчи, когато всичко, от което те са се нуждаели, е Майката природа и времето.

И според Съливан — човешки тела, макар че пак според Съливан, те не се нуждаят от тела.

Виртуалното съществуване не изисква физическа планета…

Когато за пръв път казах това, Съливан не искаше да ме слуша, а Зомби се държеше така, сякаш това няма значение. Той казва, че каквато и да е причината, важното е, че искат да избият всички ни. Всичко останало са просто празни приказки.

Може би. Но аз не мисля така.

Заради плъховете.

Забравих да кажа на Зомби за плъховете.