Рик Янси
Безкрайното море (30)

29.

В продължение на повече от пет години беше разчитал на дарбите си, които го правеха по-добър от човешките същества в почти всичко. Слух. Зрение. Рефлекси. Подвижност. Сила. Тези дарби го бяха разглезили. Беше забравил какво е да си нормален.

Сега щеше да му се наложи набързо да си го припомни.

Вмъкна се на партера през един счупен прозорец. Накуцвайки отиде до вратата и притисна ухо към нея, но всичко, което успя да чуе, беше оглушителното туптене на собственото си сърце. Полека отвори вратата, плъзна се в коридора, ослуша се, изчаквайки напразно очите му да се приспособят към тъмнината. Тръгна по коридора и влезе във фоайето. Единственият звук беше собственият му дъх, който замръзваше в студения въздух. Изглежда, че на приземния етаж нямаше никой. Той знаеше, че някой стои до прозореца на горния етаж — беше го зърнал за миг, докато се движеше в сградата.

Стълбището. Два реда стълби. Докато стигне до втората площадка, главата му се беше замаяла от болка и бе останал без дъх от усилието. Усети вкуса на кръв. Нямаше светлина. Беше обкръжен от пълен мрак.

Ако от другата страна на тази врата имаше дори и само един човек, това означаваше, че ще разполага със секунди. Ако беше повече от един, времето нямаше да има значение — Ивън щеше да е мъртъв. Всеки негов инстинкт му казваше да изчака.

Той продължи.

В коридора от другата страна на вратата имаше дребно хлапе с необичайно големи уши и уста, която зяпна от учудване в мига, преди Ивън да го хване в задушаваща хватка и да притисне силно с ръка каротидната му артерия и така да спре притока на кръв до мозъка му. Той завлече гърчещата се плячка в тъмния кладенец на стълбището. Хлапето се отпусна неподвижно, преди още вратата да се е затворила отново.

Ивън изчака няколко секунди от другата страна. Коридорът се беше оказал празен, беше се справил с момчето бързо и сравнително тихо. Можеше да мине известно време, преди останалите — ако имаше други — да осъзнаят, че постовият им е изчезнал. Той завлече хлапето до дъното на стълбището и напъха изпадналото му в безсъзнание тяло в малкото пространство между стълбите и стената. Върна се обратно горе. Открехна вратата. По средата на коридора се отвори друга врата и се появиха две неясни фигури. Той ги видя да пресичат коридора и да влизат в друга стая. Миг по-късно се появиха отново и минаха през друга врата.

Проверяваха всяка стая. Следващото, което щяха да проверят, беше стълбището. Или асансьора — беше забравил за него. Дали щяха да се спуснат надолу през шахтата и да проверят стълбището отдолу нагоре?

Не. Ако са само двама, ще се разделят. Единият ще тръгне надолу по стълбището, а другият ще се спусне през асансьора и ще се срещнат във фоайето.

Той ги видя да излизат от последната стая и след това да отиват до асансьора, където единият от тях задържа вратите му, докато другият се спусна в асансьорната шахта и се изгуби от поглед. Онзи, който остана, едва успяваше да се задържи прав, държеше се за корема и тихо сумтеше от усилието. Той закуцука по посока на Ивън, като вървеше изкривен на една страна.

Ивън зачака. Шест метра. Три. Един. Фигурата държеше автомата с едната си ръка, а с другата притискаше корема си. Застанал от другата страна на вратата, Ивън се усмихна. Бен. Не Кен. Бен.

Открих те.

Беше твърде опасно да се довери на това, че Бен ще го разпознае и няма да го застреля на място. Той изскочи от вратата и заби юмрука си с всичка сила в ранения корем на Бен. С удара си му изкара въздуха, но Бен отказа да падне. Той се олюля и вдигна автомата си. Ивън го изби на едната страна и удари Бен отново на същото място — този път той се отпусна на колене в краката на Ивън. Главата на Бен се отметна назад. Очите им се срещнаха.

— Знаех си, че не трябва да ти вярвам — задъхано каза Бен.

— Къде е Каси?

Ивън коленичи, сграбчи с две ръце жълтия суитшърт, в който беше облечен Бен и доближи лицето си до неговото.

— Къде е Каси?

Ако беше в нормалното си състояние, ако системата не се беше повредила, той щеше да забележи проблясъка на острието и да чуе безкрайно слабото свистене, което то издаваше, докато разсичаше въздуха. Вместо това, той не разбра за ножа, докато Бен не го заби в бедрото му.

Падна назад, повличайки Бен със себе си. Запрати го на една страна и Бен измъкна ножа си. Ивън стовари коляното си върху китката му, за да неутрализира заплахата и сграбчи с двете си ръце лицето на Бен, затискайки силно носа и устата му. Времето забави своя ход. Под него Бен размахваше ръце и риташе, мятайки главата си на всички страни, докато свободната му ръка се опитваше да докопа автомата, който беше само на няколко сантиметра от пръстите му. Времето спря.

В този момент Бен замря неподвижно и Ивън се претърколи настрани, опитвайки се да си поеме дъх. Беше облян в кръв и пот и имаше чувството, че тялото му всеки момент ще избухне в пламъци. Обаче нямаше време за почивка. Надолу по коридора, през една полуотворена врата към него погледна дребно и овално лице.

Сам.

Изправи се на крака, изгуби равновесие, удари се в стената и падна. Изправи се отново, вече убеден, че Каси беше тази, която се бе спуснала в шахтата. Първо обаче трябваше да се убеди, че Сам е в безопасност, само дето хлапето беше затръшнало вратата и сега крещеше неприлични думи през нея. В момента, в който Ивън сложи ръка на дръжката, момчето откри огън.

Той се хвърли към стената до вратата, докато Сам изпразваше пълнителя. Когато настъпи паузата, не се поколеба. Сам трябваше да бъде неутрализиран, преди да е успял да презареди.

Ивън имаше избор: да избие вратата с наранения си крак или да използва цялата тежест на тялото си и да я изрита с другия. И двете възможности не бяха добри. Той избра да изрита вратата със счупения си крак — не можеше да рискува да загуби равновесие.

Три силни, резки ритника. Три ритника, които го накараха да изпита болка, каквато никога преди не беше изпитвал. Но ключалката се счупи с оглушителен звук и вратата се удари в стената от другата страна. Той нахлу в стаята, а там беше братът на Каси, който пълзеше рачешката към прозореца. Ивън някак успя да се задържи изправен и тръгна към детето с протегнати напред ръце. Аз съм тук, помниш ли ме? Спасих те преди, ще те спася и сега…

И тогава зад него, последната, единствената звезда, онази, която беше пренесъл през безкрайното бяло море — нещото, за което беше открил, че си заслужава да умре — откри огън.

И когато се удари в костта, куршумът ги свърза един с друг, като със сребърна верижка.