Илан Мастаи
Всички наши грешни дни (42)

42.

Отброяващият часовник показваше: 00:00:00. За всичко беше твърде късно.

Във Времепространствения транспортен апарат имаше шест койки, по една за всеки член на стандартния екипаж хрононавти. Облечен в плътно прилепналия костюм, се настаних в определената за Пенелопе или нейния колега за непредвидени случаи — за мен. Бих могъл да излъжа и да кажа, че за миг изпитах угризение или най-малкото колебание, но бях изпаднал в твърде дълбок шок.

Действах по инстинкт, но не от чувство за самосъхранение. Исках отмъщение, сега го разбирам, въпреки че тогава щях да го нарека „справедливост“. Което е истерично и мелодраматично, знам, но бях в истерично-мелодраматично състояние на ума.

Ако можех, щях да се върна назад само колкото бе достатъчно, за да спася живота на Пенелопе. Само половин ден ми беше нужен. За съжаление машината на времето не работи така. Може да е най-върховото постижение на технологията, създавано някога от човешкия ум, но все пак беше само прототип. Дори и да знаех как да препрограмирам пространствено-времевия й навигационен код, което не знам, апаратът преднамерено беше изграден само с една крайна цел.

Така че не, не можех да спася Пенелопе. Но можех да довърша онова, което започна тя.

Щях да направя нещо, което баща ми не можеше да ми отнеме. Щях да бъда първото човешко същество, пътувало назад във времето. Дори да ме осъдеха, арестуваха или, не знам, екзекутираха — всъщност незаконно ли е да пътуваш във времето? — щеше да е трайно постижение. Който и друг още да го направеше, аз винаги щях да съм първият.

При положение че бе възможно това да са последните ми мигове живот, не се забавих, както щях да направя, ако бях разсъждавал рационално. Но не разсъждавах рационално. Не разсъждавах изобщо. Изпълнявах усвоена от тренировките поредица от задачи, въвеждани последователно без колебание, като ги отброявах по секунди, в стабилен ритъм, точно както тя ме научи. Оказа се, че през онези стотици часове на тренировъчни симулации съм обръщал внимание не само на Пенелопе.

Апаратът за пътуване във времето има процедура за достъп от три части — генетично сканиране, сложен код за достъп и голям червен бутон. Биологично, интелектуално, физическо.

Активирах машината на времето.

Не съществуваха никакви зрителни или слухови явления, свързани с пътуването във времето. Но баща ми беше загрижен, че първите ползватели на технологията ще се чувстват измамени, ако няма някакво бла-бла. Беше безсмислено от научна гледна точка, чиста показност. Сякаш просто да заминат назад във времето нямаше да е достатъчно страхотно за префинените консуматори, които финансистите на баща ми смятаха да привлекат.

Тъй че беше събран екип психолози, които да измислят как да накарат хората да се чувстват емоционално въвлечени в преживяването, и това, което измислиха, беше мелодично жужене и меко осцилиращо сияние на топла светлина.

Въпросните психолози бяха добри в работата си. Когато започна онова жужене и блещукане, всичките ми скръб и гняв и шок се отвяха. Почувствах се стабилен, обнадежден и свободен.

И осъзнах с абсолютна яснота, че това е една ужасна шибана идея.

Но беше твърде късно. Проклетото тъпо жужене и проклетото тъпо блещукане щеше да е фантастично нещо за преживяване например точно преди да включа устройството, вместо точно след…

Усетих стягане в мозъка си, все едно че се свиваше като охлюв в черупката си. Имах грозното усещане за подхлъзване на лед, свободно пропадане към тежък сблъсък, който така и не последва, увиснал в мига, когато равновесието се губи от гравитацията. Усещах кръвта си натежала, гъста, вените и артериите огънати като мокри кърпи на простор. Ноктите на ръцете и краката ми смъдяха, сякаш растяха със стъписваща бързина и се извиваха на клупове блед кератин. Очните ми кълба пулсираха, изпълнени с погрешния вид светлина, гъстият сироп вътре в тях закипя. Странни вкусове пробягаха по езика ми — горчив чай, изгнил лимон, сладка трева, устните на Пенелопе. Космите по главата ми сякаш се заровиха навътре, пронизвайки черепа ми и вплитайки се в дендритите. Или може би дендритите ровеха навън, изпълзяваха като червеи от черепа ми като деликатно влакнестата кожа на морска звезда.

Усещах се дълбоко, дълбоко шантаво.

А след това изчезнах.