Илан Мастаи
Всички наши грешни дни (20)

20.

Стоеше там, загледана в черното небе на синкавата лунна светлина. Не знаех дали да се приближа, или да се оттегля. На приема другите хрононавти плуваха сред умилкващи се тълпи. Тя бе избрала да остане за малко насаме и не можех да си представя сценарий, в който да съм добре дошъл. Но тогава, без да откъсва поглед от нощното небе, Пенелопе ми заговори.

— Все още мисля непрекъснато за това — каза ми, — да съм там горе. Всички казват, че това тук е много по-важно. Щях да съм милионният астронавт, а сега ще съм първият хрононавт. Защо тогава съжалявам, че не съм там?

Пристъпих до нея, раменете ни почти се опряха, но не съвсем, и уподобих позата й, присвил очи към небето. Разбира се, бяхме разговаряли и преди, но главно за технически неща и тренировъчни протоколи. Този разговор беше личен, доверителен. Знаех, че ако не кажа нещо веднага, ще изгубя самообладание.

— Може би защото вече знаем всичко за там, където отиваш. В миналото няма никаква загадка. Всичко опира до това как отиваш там. А ти не си искала да отидеш в космоса, за да изпробваш космически кораб. Искала си да видиш неща, които никой не е виждал преди.

Не знам откъде ми дойде всичко това. Някак си просто го казах. Пенелопе не отговори и се притесних да не би да съм казал нещо погрешно, при това твърде много. Но щом я погледнах, тя беше втренчила поглед в мен. Успях някак да не отворя повече уста и издържах погледа й.

Тя ме целуна.

Колкото и често да си го бях представял, не бях подготвен за тази целувка. Нямам предвид емоционално. Имам предвид тактилната й страна. Силното притегляне на устните й към моите. Това май беше първият път, в който телата ни съзнателно се докоснаха, устата ми притисната в нейната, обкръжени от сияещи скулптури, застанали върху твърдата повърхност на 200 000 000 квадратни километра кълбо от скала, руда и вода, защитени от безкрайната пустош на 300 мили възглавница от атмосферен газ.

Беше най-страхотната целувка в живота ми и ме накара да се почувствам така, сякаш до този момент съм целувал съвсем погрешно.

Пенелопе прекъсна целувката, погледна отново към небето и се отдалечи. За миг помислих, че няма да мога да я понеса, мъката, ако през остатъка от живота ми се наложи да се опитвам да пресъздавам усещането от тази целувка с други хора.

Но тогава тя погледна през рамо към мен.

— Хайде — каза Пенелопе.