Илан Мастаи
Всички наши грешни дни (40)

40.

Тръгнах през пустата лаборатория към зоната за преобличане на хрононавтите, където имаше лични антрета за събличане и шкафчета за личните ни вещи. Отворих шкафчето на Пенелопе. Вътре нямаше много неща. Плътният й костюм беше херметично затворен в стерилна гел опаковка, за да се гарантира, че нищо не го е заразило преди отпътуването назад във времето, което тя никога нямаше да предприеме. Една резервна униформа беше спретнато сгъната до кесийка с допълнителен ластик за обичайната й конска опашка. И още нещо… античен джобен часовник.

Не знам колко дълго стоях там, но по едно време тялото ми се разтърси толкова силно от дрезгави хлипове, че се наложи да седна на пода. Държах джобния часовник в ръцете си, търках хладния метал с пръстите си.

Преди около шест седмици извършвахме тренировъчна симулация на аварийния бумерангов протокол на машината на времето, за да установим колко бързо бихме могли да го задействаме ръчно, ако някоя грешка в изчисленията ни изхвърли в открития космос. Пенелопе успешно спаси целия екипаж при всеки опит. Аз успях да убия всички, няколко пъти. На разбора Пенелопе ми каза, че вместо да мисли за протокола като за единична смъртоносно важна процедура, го е разбила до поредица от отделни задачи, една на секунда, и отброявала в главата си, докато ги изпълнявала, всяка секунда — дискретна единица време, като стар часовник, отмерващ с тиктакане миговете в стабилен ритъм.

На следващия ден донесох джобния часовник, който бях намерил в онзи изоставен град с приятелите ми, и й го показах като пале, носещо топка на господаря си. Обясних, че не работи, но може би ще успея да накарам някого от техниците да ми го поправи.

— Не го прави — каза Пенелопе. — Или ще се ядосат, че един дубльор им губи времето, или ще се притеснят, че ако откажат, ще кажеш на баща си.

— О — отвърнах. — Вярно. Да, разбира се.

— Дай ми го — каза тя. — Ако аз им кажа да го направят, дори няма да помислят за това като за услуга.

Подадох й джобния часовник и повече не споменах за него. Реших, че дори и да помни този разговор, едва ли ще е приоритет за нея.

Джобният часовник тиктакаше в ръката ми, секунди в минути, в часове, докато седях там и си мислех какво означава това, че Пенелопе го беше поправила, но така и не беше ми го върнала. Прибрах го в шкафчето й и затворих вратата. Отворих моето шкафче, съблякох дрехите си, разпечатах гел опаковката и облякох своя плътен костюм. Знаех какво трябва да направя.

Да стана онова, която тя не можа — първият.