Илан Мастаи
Всички наши грешни дни (41)

41

Има още толкова много неща за там, откъдето дойдох, които не съм ви казал.

Въздухът. Не е като тук. Притежава онази плавност и лекота, сякаш си на лодка в огромно езеро, не в океана с мириса му на водорасли, просто една чиста, сладка празнота. Никой не си правеше труда да гори въглерод след 1970 година, тъй че в атмосферата нямаше парлива, мазна утайка. Това е от онези неща, които забелязваш само когато си привикнал към нещо друго, като пресноводна риба, пусната в морето, хрилете й раздрани от солни изгаряния.

Ами ботаничното инженерство, идея си нямате. Домове, направени изцяло от дървета, които органично филтрират въздуха ти, произвеждат електричество чрез естествени цикли на разлагане в почвата и раждат свежи плодове и зеленчуци на кухненските ти стени. Не бяха точно обичайни, но човек можеше да си наеме един за ваканцията. Някои живееха в тях целогодишно.

Толкова много социални притеснения бяха елиминирани, защото всеки път, щом човек се запознаеше с някоя нова личност, можеше просто да направи бързо сканиране и да получи съпоставени данни дали си подхождате по-добре като приятели, любовници, съпрузи или непознати. Не че бяхме длъжни да правим това, което данните предпоставят. Мнозина го пренебрегваха, понякога с чудесни, понякога с ужасни резултати. Можеше дори да разбереш дали лицето, което преценяваш, е пренебрегвало оценъчните данни в миналото и дали това е било за добро или за лошо.

Бих могъл да продължа безкрайно, изреждайки списък с неща, които биха могли да изглеждат уж страхотни или ужасно технократски, в зависимост от личната ви настройка… но схващате идеята.

Или може би не схващате идеята: баналното ежедневно чудо на всичко това. Никога не мислех за въздуха, който дишах. Никога не почивах през ваканцията в едно от онези дървета къщи. Профилите с данни ми се струваха полезни, но любимото ми устройство беше онзи феромонен детектор, който издаваше тихо пинг, щом жената, с която общуваш, изпусне облаче хормони на привличане, и разбираш, че най-малкото е достатъчно заинтригувана, за да продължава да ти говори…

Дори това да съставяш разказ дума по дума и да се преструваш, че не знаеш как свършва — дори това ми е странно. Освен ако си ентусиаст за романи по индивидуална поръчка, каквато беше майка ми, някой, който обича да го водят за ръката като дете през градински лабиринт, там, откъдето идвам, повечето наративни забавления са най-малкото пасивно интерактивни, с прилагане на същата неврално проследяваща технология, която позволява на виртуалния ти симулатор на околна среда да те облекчи от сънищата ти сутринта. Всеки разказ е уникално персонализиран, желанията ти, страховете, безпокойствата, приумиците и странностите ти размесени в преструктурирания сюжет като скелет, около който собственото ти шантаво мозъче изгражда уникално тяло.

„Дежа вю“ е съществено за разказвателната палитра, притеснителното усещане, че си чувал историята преди, но не можеш точно да я наместиш. Онова странно, вибриращо неудобство е едно от най-пищните удоволствия в нашето майсторство на разказа и почти напълно липсва тук. Тук хората се оплакват, когато решат, че знаят накъде върви един разказ. Сякаш наистина важното е сюжетът. В този свят едни и същи думи винаги са в един и същ ред, подредени според личните ексцентричности на автора. Не ми харесва чувството, че този разказ е за мен. В моя свят всеки разказ винаги е за теб.

Съжалявам, знам, аз съм като лош компаньон на първа среща, който прекарва цялото време в приказки за бившите под предлог, че така ще го опознаеш по-добре, а всъщност просто не може да ги забрави. Не искам тази част от разказа ми да приключи, но е време.