Илан Мастаи
Всички наши грешни дни (29)

29.

В един момент заспах, увит в Пенелопе, а в следващия тя се разви и се измъкна. Този път поне не закъснях за работа. В лабораторията вреше и кипеше. Тълпа научни, корпоративни и правителствени наблюдатели проверяваха комуникационните си устройства на всеки петнайсет секунди. Днес беше кулминацията на живота на баща ми — първата мисия на човечеството назад във времето.

Всичко беше готово да тръгне. Оставаха само рутинните медицински прегледи, за да се гарантира, че основният екип хрононавти е годен за службата. Но след като ги бяха преглеждали всяка сутрин в последния месец, какво изобщо можеше да се е променило от вчера?

Влязох в медицинския център, стараейки се да изглеждам безгрижен, докато очите ми шареха наоколо, търсейки Пенелопе, и се чудех какво ли ще е изражението на лицето й, щом ме види. Имах чувството, че остатъкът от живота ми зависи от това първоначално изражение, преди емоционалните бариери да заключат невербалните й реакции. Исках да я видя, преди тя да ме е видяла, за да засека какво ще пробяга по лицето й — възбуда, съжаление, смущение, надежда, любов.

Такъв идиот съм.

Предполагам, че това е проблемът, когато си свикнал да се будиш в собствените си сънища. Става лесно да сбъркаш романтичната заблуда с реалността.

И наистина я видях първи. Беше обкръжена от тълпа изнервени медицински техници. Помещението беше странно затихнало като след снеговалеж или когато някой е изстрелян в засмукващия вакуум на открития космос. Никой не проговори. Просто чакаха Пенелопе да каже нещо, извърнали погледи навсякъде другаде, но не и към нея. Единственият, който гледаше право в нея, бях аз. А когато тя ме видя, изобщо не стана каквото очаквах.

Гледаше мрачно. Никой не ме беше гледал така, толкова мрачно, откакто бях на дванайсет години, с майка ми пред входната врата на дома на Робин Суелтър, деветнайсет дни след като бях избягал.

И тогава Пенелопе направи нещо немислимо. Разплака се.