Алистър Маклейн
Влакът на смъртта (9)

Осма глава

Греъм огледа изпитателно чакащия на перона свещеник, докато влакът бавно спираше на гарата в Милано. Не можеше да повярва на очите си — отвън на перона стоеше Колчински с библия в едната ръка и с вехта чанта в другата.

Свещеникът търпеливо изчака да слязат всички желаещи, качи се във влака и се насочи право към бившето купе на Сабрина. За негова изненада то беше заключено отвътре, а пердетата му бяха спуснати. Отвори вратата на съседното купе и влезе, доволен, че се е измъкнал от тесния коридор, където качващите се пътници нетърпеливо се блъскаха в надпревара за последните свободни купета.

— Това място свободно ли е? — Колчински посочи празната пейка.

— Заповядайте, отче — усмихна се Греъм, възхитен от дегизировката му. — Да не сте си забравили жезъла?

Колчински хвърли поглед назад и затвори вратата.

— Мога да мина и без саркастичните ти заяждания. Надявах се, че ще мога да се настаня в съседното купе, но то вече е заето.

— Да, от мен. Помислих си, че може да ми свърши работа. — Греъм подхвърли ключа на Колчински. — Ако това беше филм, щях да кажа, че са ти дали крайно неподходяща роля. — Свещеник от КГБ!

— Вече не съм от КГБ — вметна навъсено Колчински.

— А какво ще стане, ако те помоля да благословиш някого? Нали знаеш колко са религиозни италианците.

— Просто ще го направя, това беше основното ми прикритие в КГБ, подготвен съм за всякакви обстоятелства.

— Пълен си с изненади — каза Греъм, после стана сериозен, наведе се напред и попита: — Какво се прави за освобождаването на Сабрина?

Колчински му разказа последните новини, включително за ултиматума на Филпот към Кулман.

— Ами ако Кулман откаже?

— Генералният секретар ще натисне постоянното представителство на Конфедерация Швейцария в ООН и ще го принуди да се съгласи, но не ми се вярва да се стигне до там. Кулман е суперпрофесионалист, неслучайно е най-дългогодишният полицейски шеф в Европа. В момента е поставен натясно и се чуди как да уреди освобождаването на Сабрина, без да си навлече гнева на медиите.

С крайчеца на окото си Греъм зърна позната физиономия.

— Какво, по дяволите, прави този тук?

— Кой? — попита Колчински.

— Полицаят, който арестува Сабрина.

— Пистолета и кобура! — бързо каза Колчински и протегна ръка.

— Какво?

— Лесно е да се предположи, че е тук заради тебе. Не трябва да намерят пистолета и кобура ти. Дай ми ги веднага!

Греъм му ги подаде и Колчински ги пусна бързо в старата си чанта.

— Подчини му се, дори това да означава, че трябва да го придружиш до полицейското управление за разпит. Бързо ще те изкараме оттам, а през това време аз ще наблюдавам онези двамата тук.

— Но ти дори не знаеш как изглежда Вернер — възрази Греъм.

— Знам обаче как изглежда Вернер. — Колчински разтвори библията си. — От този момент нататък не се познаваме.

Сержантът почука на вратата, Колчински вдигна глава и с жест го покани да влезе. Сержантът свали фуражката си.

— Съжалявам, че ви безпокоя, отче, моля четете си, четете си. Дошъл съм заради този господин.

— Сега пък какво има? — тросна се Греъм.

— Станете, моля — каза сержантът.

Греъм се изправи, полицаят го претърси основно, изви назад ръцете му и му сложи белезници. Втори униформен полицай влезе, взе двата му сака от багажната мрежа и излезе с тях навън.

— Какво съм направил?

— Арестуван сте за съучастие в убийство. Ще бъдете съден от швейцарски съд.

Колчински затвори библията и ги погледна:

— Убийство ли?

— Моля, не се притеснявайте, отче, това е работа за полицията.

Сержантът изведе Греъм от купето, поспря за малко на стъпалата на вагона и нареди на двама от своите хора да разчистят пътя им от любопитните зяпачи, които се бяха насъбрали още с пристигането на полицаите малко по-рано. Тълпата се раздели, за да пропусне бяло алфа ромео, чийто шофьор слезе и пъргаво се отправи към сержанта, готвещ се да вкара Греъм в патрулната кола. Сержантът застана мирно, новодошлият го дръпна настрана и тихо му нареди нещо. Сержантът му подаде ключовете от белезниците.

— Господин Греъм, аз съм лейтенант Де Сика от полицейското управление в Милано — обърна се човекът към Греъм. — Съжалявам, но както изглежда, са ви взели за някой друг. — Той му свали белезниците. — Мога само да ви поднеса нашите искрени извинения за случилото се, а виновниците ще понесат съответните санкции. — Подаде му паспорта. — Отново много, много се извинявам за припознаването. Знаете вече името ми, в случай че решите да повдигнете въпроса на по-високо равнище.

Тълпата се разпръсна, след като двете коли потеглиха. Останаха само неколцина зяпачи, които се въртяха около Греъм и шушукаха озадачено.

Греъм се качи отново във влака.

— За какво, по дяволите, беше всичко това? — изръмжа той, след като се озова отново в купето си.

Колчински му върна беретата и кобура.

— Ами бих казал, че Кулман току-що е отстъпил.

Греъм и Колчински се загледаха през прозореца, когато влакът потегли, и не забелязаха преминаващия по коридора край купето им Вернер. Той стигна до своето купе, но вратата му беше заключена, а пердетата — спуснати. Почука ядосано, нечия невидима ръка дръпна съвсем леко едното перде и миг по-късно вратата се отвори. На едната седалка се беше изтегнал Хендрик, който старателно почистваше с парцал разглобения си „Дезърт игъл“, а до него като на тръни седеше Кайл.

— Да не би вече да ми трябва разрешение, за да вляза в собственото си купе? — тросна се Вернер.

— Остави ни сами, Еди — каза Хендрик, без да вдига глава. — По-късно ще говорим с теб.

Вернер заключи вратата след Кайл и седна срещу Хендрик.

— От кога моето купе се е превърнало в място за срещи с твоите главорези? — попита гневно той.

— Няма такова нещо — отвърна Хендрик, вдигна пружината и съвсем внимателно, кажи-речи с любов, почисти всяка нейна извивка. — Еди дойде само да попита какво става на перона.

— А ти каза ли му?

— Не.

— Бил си прекалено зает с почистването на оръжието си, предполагам.

— Прекалено бях зает да звъня на Бенин — отговори Хендрик.

— Така ли? И какво имаше да ни казва генерал Бенин?

— Неговите хора най-сетне са успели да идентифицират двете ни приятелчета. Синеокото момче е бивш служител на „Делта“, името му е Майк Греъм. Красавицата се казва Сабрина Карвър, а не Касиди.

Вернер щракна с пръсти:

— Разбира се, Сабрина Карвър! Баща й е бивш посланик на САЩ, името му е Джордж Карвър.

— Майкъл Греъм, Сабрина Касиди… А онзи в Майнц работи под истинското си име — Уитлок. Действат винаги в екип. За ЮНАКО.

— ЮНАКО ли? Смятах, че това е само някакъв мит.

— Накарали са целия свят да мисли така и полагат големи усилия, за да прикриват следите си.

— Как е разбрал всичко това генерал Бенин?

Хендрик се усмихна студено:

— Дирекция „С“ знае всичко.

— Какво следва по-нататък?

— Продължаваме по плана. За момичето вече се погрижихме. С Уитлок ще се справят в Майнц, което значи, че остава само Греъм. Вече съм измислил нещо по въпроса.

Вернер наблюдаваше как Хендрик сглобява оръжието си.

— Едно убийство ще разлае кучетата…

— Кой говори за убийство? Ще го наклепаме също като момичето.

— Нали видя какво стана на перона? Това не беше припознаване, заповедта за освобождаването на Греъм идва от високо място. От сега нататък полицията няма да го пипне.

— Ако действа в рамките на закона. Защо, според теб, беше толкова лесно да подредим онази Карвър? Тя бе нарушила закона, тъй че от ЮНАКО не могат да я измъкнат, без да се лишат от прикритието си. Ще работим по същата схема, но този път с невинна жертва. Италианец, за да се надигне вълна на омраза в тази страна и да искат осъждането на Греъм за убийство.

— А как ще попречим на изпращането на нови агенти от ЮНАКО?

— Не можем да ги спрем, но сега Греъм е непосредствената ни грижа. Моят инструктор в Балашиха обичаше да казва: „Достатъчно е да си само крачка пред противника, за да спечелиш състезанието“. Елиминирането на Греъм ще ни даде няколко крачки преднина. Докато в ЮНАКО инструктират нов екип, докато го изпратят, ние отдавна вече няма да сме тук.

— Ами ако планът ти се окаже несполучлив?

— Тогава ще се наложи да изиграеш последния си коз — отговори Хендрик и погледна нагоре към куфарчето на Вернер, чиято дръжка леко потракваше по стоманената тръба на стената около багажната мрежа.

Вернер нервно преглътна.

— Започваш да се замисляш, нали? — попита саркастично Хендрик.

— Ще направя всичко, което ще гарантира успеха на операцията — каза твърдо Вернер.

— Един мъж, готов да умре в името на вярата си. Какъв трогателен, но лекомислен жест!

— А ти за какво си готов да умреш? За пари?

Хендрик сложи пълнителя в пистолета си.

— Парите са стимул за живите. По-големи суми, по-голям стимул да останеш жив. Каква полза от парите или от вярата, ако си мъртъв?

— Капиталът на фирмата ми възлиза на повече от четиристотин милиона лири стерлинги, вложен в движимо и недвижимо имущество, в различни дейности в много точки по света. Смяташ ли, че този факт представлява за мен стимул за живот? Нищо подобно! Желанието ми да живея идва от целта, от избраната посока. Идеите ми сочат целта, дават ми мотивацията.

Хендрик се изправи и сложи пистолета в раменния си кобур.

— Щом разсъждаваш така, няма защо да се чудя, че си любимец на Бенин.

— И така, как ще се оправиш с Греъм?

— Ще ударя с един куршум два заека. После ще ти разкажа подробностите, а засега искам да отидеш някъде, където има много хора. Във вагон-ресторанта, в барчето, където и да е, важното е да бъдеш видян.

— За какво?

— За алиби. В никакъв случай не трябва да те свързват с убийството.

Хендрик изчака Вернер да напусне купето и тръгна да търси кондуктора. Намери го в тясното, разхвърляно служебно купе в края на вагона и отказа предложеното кафе, след като видя мътната течност, наподобяваща меласа, която човекът наливаше в нащърбената си чаша. Кондукторът изслуша плана му и отначало се възпротиви, но рязко промени отношението си, когато Хендрик извади дебела пачка пари от джоба на сакото си. Той отдели пет банкноти по 50 000 лирети и кондукторът дори предложи някои леки промени в плана, които според него щяха да го подобрят. Хендрик го изслуша мълчаливо, доволен, че човекът знае толкова добре кое къде точно се намира във влака.

Двамата преговориха още веднъж уточнения план и Хендрик подаде банкнотите на кондуктора, който бързо ги прибра в джоба на куртката си и тихо напусна купето. Хендрик вдигна от пода някакво захвърлено поизмачкано италианско списание и го прелисти. Фотомоделът, чиято снимка в цял ръст бе поместена на средните страници, му напомни за жена му.

Хендрик се бе запознал с нея малко след като завърши школата в Балашиха през 1973 година. Тя беше танцьорка в един ужасяващо долнопробен нощен клуб в Казабланка, където пиенето беше евтино, а храната — абсолютно негодна за ядене. Когато се ожениха месец по-късно, Хендрик първоначално сметна мъжа, дошъл минути след началото на сватбената церемония, за неин приятел, но истината го блъсна като удар през лицето — оказа се сутеньорът й. Хендрик го смаза от бой, докато сутеньорът изпадна в безсъзнание, и въпреки сълзливите уверения на съпругата си, че това са стари работи и че тя вече е извън играта, напусна Казабланка още същия ден. Повече не я видя.

Извади средната страница и я накъса на парченца, после яростно захвърли списанието към стената. След като мина достатъчно време, Хендрик тръгна към съседния вагон, където намери кондуктора коленичил да се занимава с едно от вентилационните устройства. Човекът погледна Хендрик и му кимна утвърдително, преди да върне решетката на мястото й. Хендрик сложи табелката „Не работи“ на вратата на тоалетната и се заключи вътре.

Едва бе затворил вратата, когато от решетката на вентилацията заизлиза дим и за броени секунди коридорът бе изпълнен с плътни облаци пушек, стелещ се като непрогледна мъгла в тясното пространство. Кондукторът, който изчака ефекта от намесата си в края на коридора, се гмурна в димната завеса и започна шумно да тропа по вратите на купетата, молейки пътниците да се насочат към съседния вагон, докато се открие причината за аварията. Той ги успокои, че няма нищо страшно, станала е обикновена механична повреда във вентилацията, и обеща лично да се заеме със случая, за да могат всички час по-скоро да се върнат в купетата си.

За трийсет секунди вагонът бе опразнен, кондукторът чукна четири пъти на вратата на тоалетната и Хендрик излезе. Двамата се насочиха към купето, което преди време беше на Сабрина. Хендрик погледна в съседното купе — беше празно. Кондукторът извади връзка ключове, отключи, влязоха и се заключиха отвътре.

— Какво точно очаквахте да намерите, господине?

— Нищо — отвърна Хендрик и бръкна в джоба си.

Учуденият поглед на кондуктора се изпълни с ужас, когато съзря бойния нож с черна дръжка в ръката на Хендрик, чието острие отразяваше светлината на лампата. Хендрик заби ножа в тлъстия, мек корем на кондуктора, и силно го дръпна нагоре, чак до гръдния кош. Садистична усмивка опъна крайчеца на устните му, докато наблюдаваше конвулсиите на тялото секунди преди смъртта. Кондукторът се просна безжизнен на пода, а Хендрик извади ножа си от трупа, взе си парите от джоба му и се запъти към съседното купе, където остави издайническото веществено доказателство. После изчезна сред гъсти облаци дим, които бълваше вентилацията.

Недалеч от него, в съседния вагон, нещо тормозеше Греъм, откакто бе напуснал купето си, макар да не можеше да разбере какво. Той се вгледа в дима, виещ се от другата страна на разделителната врата между вагоните и внезапно проумя какво го притесняваше. Хвана Колчински за ръката.

— Казах ти, че има нещо съмнително и сега май знам какво е. Ако причината е механична повреда във вентилационната уредба, трябва да се усеща и миризма на изгоряло.

Колчински бързо отвори вратата и подуши:

— Няма никаква миризма.

— Именно!

— Мислиш, че е капан?

— Да, макар че не се предвижда награда за онзи, който се сети за това. Въоръжен ли си?

— Не, пистолетът е в чантата ми — отвърна виновно Колчински.

— Няма значение, аз ще вляза пръв.

Греъм прекрачи в задимения коридор, а Колчински го следваше по петите.

— Може да е поставил нещо на вратата — каза Колчински, когато стигнаха до купето си.

— Едва ли е успял за толкова кратко време. Хендрик е досадно методичен, този кучи син.

Все пак Греъм реши да не рискува и внимателно опипа рамката на вратата, търсейки кабели, но не откри нищо особено.

— Чисто е — извика той към стоящия зад него Колчински.

Греъм отвори рязко вратата и нахълта в купето с берета в ръка. Колчински изплува от димната завеса, затвори вратата след себе си, наведе се и пипна леко петното на пода.

— Какво е това? — попита Греъм.

— Кръв — отговори Колчински и извади своя „Токарев“ от чантата си.

Греъм откри още едно петно кръв на седалката, и още едно, леко размазано, на стената малко под багажната лавица. Чак тогава забеляза полуотворения цип на сака си. Никога не оставяше багажа си отворен. Свали сака, провери за кабели, отвори до край ципа и погледна вътре. Когато извади окървавения нож и двамата с Колчински инстинктивно обърнаха глави към вратата, свързваща тяхното купе със съседното. Отвориха я и видяха безжизнения труп на кондуктора. Колчински провери пулса му, стана и поклати глава. И двамата знаеха добре какво трябва да се направи.

— Прозорецът! — каза Греъм.

— Дори да успеем да го прехвърлим през прозореца, в което силно се съмнявам, не смяташ ли, че някой пътник от другите вагони може да види падащото тяло? Всички гледат от скука през прозорците. По-добре да го скрием в гардеробчето.

— Няма да се събере там.

— Май изчерпахме възможностите, а щом се разсее димът, Хендрик или някое негово приятелче ще дотича заедно с някой от персонала да търсят кондуктора. Не ми харесва перспективата да обяснявам какво прави този труп тук и как ножът е попаднал в сака ми.

— Има още една възможност. Донеси бинтове от сака си, в моята чанта ще намериш швейцарски армейски нож, донеси го.

— Бинтове?

— Прави каквото ти казвам, Майкъл!

Греъм се върна с бинтовете и армейския нож. В това време Колчински разкопчаваше куртката на мъртвеца.

— За какво са ти тези бинтове, та той е мъртъв, за бога!

— Надявам се да успея поне временно да спра кръвта, няма защо да блика от там. — Колчински посочи издаденото парче шперплат между долната част на седалката и мокета на пода. — Не знам какво се крие зад онази плоскост, но тя е единственият ни шанс. Използвай ножа, за да я извадиш. — Шперплатът беше закован с десетина малки пирончета и Греъм ги извади. Струваше му се, че тази работа ще продължи безкрайно, но всъщност се справи само за деветдесет секунди, като пожертва два пирона, които се изкривиха непоправимо. Погледна в кухината — тя беше празна. Погледна трупа — щеше ли да се побере вътре? Стана и надзърна през пердетата — димът се разсейваше.

— Е, това трябва да е достатъчно. — Колчински стегна бинтовете в здрав възел. — Да видим сега дали ще можем да го поберем там.

Опитаха се да пуснат трупа в кухината, но тя се оказа прекалено тясна.

— Избутай краката под тялото — каза Колчински и сложи трупа в зейналия отвор с главата напред.

Греъм изпълни заповедта и почти успя да побере краката на кондуктора в кухината, но ходилата му продължаваха да стърчат навън. Опита се да ги прибере вътре със сила, но те изскачаха отново и отново, докато Колчински най-после успя да ги скрие, да сложи шперплата и отново да го закове.

— Гвоздеите няма да издържат натиска на тялото — каза Греъм.

— Сигурно — каза Колчински. — Как ли ще се изненада онзи пътник, изпод чиято седалка ще изскочи труп! Никога няма да забрави това пътуване…

Той взе ризата, върху която бе сложен ножът в сака на Греъм, изтри с нея кървавите петна от мокета, сетне я обви около ножа и прибра всичко в чантата си.

Докато разчистваха, димът съвсем се бе разсеял. Греъм излезе от купето и тръгна по коридора, за да провери вентилационния отвор. Без усилие свали решетката и извади иззад нея някаква метална кутийка, върна внимателно решетката на мястото й и се върна в купето, подхвърляйки кутийката на Колчински.

— Това е значи „механичната повреда“ — каза Колчински, разглеждайки димното устройство.

— Обърни внимание къде е произведено.

Колчински прочете надписа:

— „Розенстраат“, Амстердам.

— Холандия, предпочитаната от Хендрик страна.

На вратата се почука, Колчински прибра кутийката в чантата си и отвори. Млад служител се представи като помощник-кондуктор, огледа купето, обърна се към коридора и с жест покани Хендрик да влезе.

— Извинявам се за натрапничеството, но бях помолен да изиграя ролята на преводач — каза той. — Помощник-кондукторът не говори английски, а доколкото си спомням, онази вечер вие споменахте, че не знаете италиански. Ами вие, отче, как сте с английския?

— Английски, италиански, за мен е все едно — отвърна Колчински.

— Както изглежда, кондукторът е изчезнал, а някои от пътниците твърдят със сигурност, че са го видели да влиза в съседното на вашето купе, докато коридорът беше изпълнен с дим. Може да се е заключил вътре, надявайки се да избегне гъстите облаци дим, а в крайна сметка да е припаднал от отравяне. Вратата между вашето купе и съседното е единственият начин да влезем и да видим какво е станало.

— В такъв случай най-добре ще е да проверим — каза Колчински, преструвайки се на притеснен.

Той отключи междинната врата, отвори я и уж случайно застана върху мокрото петно на мокета. Помощник-кондукторът надникна, огледа се, сви рамене и отстъпи назад. Хендрик мина покрай него и с недоумение се взря в мястото, където бе оставил трупа. С яростно изражение той местеше погледа си от Колчински към Греъм.

— Трябва да се е съвзел и да си е отишъл — каза Колчински.

— Сигурен съм, че по-късно ще се появи отнякъде — добави Греъм, гледайки право в гневните очи на Хендрик.

Хендрик се извърна рязко и си тръгна, без да пророни дума. Помощник-кондукторът се извини за безпокойството и също излезе.

Греъм заключи междинната врата и се обърна към Колчински:

— Не ме интересува какво казва шефът, ще убия Хендрик, ако още веднъж се опита да ни погоди някой номер.

— Много добре знаеш, че не бива да допускаш емоциите да вземат връх и да ръководят действията ти — бързо каза Колчински. — От изключителна важност сега е да разберем за къде е предназначен плутоният. Убиеш ли Хендрик, излагаш на риск цялата операция.

— По дяволите, няма да позволя да ме използват като подвижна мишена!

— До два месеца трябва да изготвим кадровата ти преценка, Майкъл. Полковникът ще ме одере жив, ако разбере, че съм ти казал, но той смята този изпитателен срок да ти бъде последен. Тъй че не прави глупости!

Греъм въздъхна и седна.

— Нито аз, нито полковникът искаме от теб да бъдеш жива мишена — продължи Колчински. — Естествено е да се защитиш, когато си в опасност, но в сегашната ситуация напрежението е по-скоро психологическо, а ти си достатъчно силен, за да се справиш с него.

— Като Сабрина ли? — попита Греъм.

Колчински не му отговори.

 

 

В 16:27 часа същия следобед Сабрина беше официално обвинена в убийството на Курт Рауф. За нея това не беше никаква изненада и макар да знаеше, че Филпот прави всичко възможно за освобождаването й, тя изпита горчивото чувство на изоставена, докато наблюдаваше как Фросер попълва обвинителния акт. Не беше се чувствала толкова самотна от онова страховито преживяване с плъховете в мазето през детските й години и копнееше да зърне познато лице, да чуе познат глас, който да я увери, че не е забравена.

Ако К. У. беше тук, щеше да ми държи ръката и да ме успокоява с тихия си, деликатен глас, помисли си тя. Усмихна се, като си представи какво би правил Греъм в същата ситуация. По-скоро щеше да държи горящи въглени в ръката си, отколкото да ме докосне успокоително, а в гласа му нямаше да има и капчица съчувствие. Греъм щеше троснато да й каже да престане да се самосъжалява. Сабрина беше наясно кой от двамата би предпочела сега до себе си.

Погледна седналия пред нея мъж — адвокат с червендалесто лице и оредяваща невчесана коса, назначен от полицията да я представлява служебно. В продължение на близо половин час той я молеше да проговори, но тя упорито мълчеше и предпочиташе да гледа в стената. Човекът се мъчеше да създаде впечатлението, че й прави страхотна услуга с присъствието си и тя геройски се съпротивляваше на изкушението да го постави на мястото му, защото знаеше, че този тип е абсолютен въздухар, докаран незнайно от къде. Сабрина беше сигурна, че ако се стигнеше до съд, ЮНАКО щеше да наеме възможно най-добрия адвокат, независимо от цената, който да поеме защитата й. Едва тогава тя щеше да му сътрудничи.

Отсечено потропване на вратата прекъсна мислите й. Сержант Клаузен надникна и помоли Фросер да разговарят насаме. Фросер захвърли ядосано химикалката си, профуча покрай пазещата на вратата полицайка и изчезна в коридора. Върна се след няколко минути ядосан, с лист от телекс в ръка, направи знак на адвоката да се приближи и двамата обсъдиха шепнешком съдържанието на телекса.

Адвокатът се върна край масата и каза:

— Ще бъдете преместена в Цюрих за разпит.

Сабрина инстинктивно почувства, че Филпот трябва да има пръст в този обрат на нещата. Ако смятаха да я разпитват за случая с Дитер Тойфел, щяха да я изпратят в Лозана, а не в Цюрих. Нищо не я свързваше с никакво престъпление в Цюрих, така че вероятно Филпот вече дърпаше конците. Тази мисъл бързо повдигна духа й.

Фросер забеляза леката й усмивка и се наведе през масата, докато лицето му се приближи на сантиметри от нейното.

— Едно нещо ще запомниш — където отиваш ти, там съм и аз! — и излезе от стаята.

След петнайсет минути се върна с папка в едната ръка и дъждобран в другата. Хвърли дъждобрана на масата пред Сабрина и каза:

— Хеликоптерът е тук, обличай се.

Фросер бавно нави нагоре десния й ръкав и сложи белезници на тънката й китка, прикрепи ги към лявата си ръка и я изведе в коридора. Адвокатът взе куфарчето си и забърза след тях.

Сабрина се извърна рязко към него и попита:

— Ти пък къде си тръгнал?

— Я гледай ти, „нямата Грета Гарбо“ проговори — учуди се Фросер.

— Имам си кой да ме надзирава — Сабрина разклати белезниците, — не ми трябва още един настойник.

— Въпросът е много сериозен… — започна адвокатът.

— Точно така, и аз ще го уредя по свой начин — допълни тя. — Уволнен си.

Смутеният адвокат се обърна към Фросер, очаквайки подкрепа, но полицаят само сви рамене.

— Има право да се откаже от услугите ви.

Адвокатът направи опит да я вразуми, но тя му обърна гръб и дръпна белезниците. Фросер я преведе по тесен коридор през авариен изход надолу към паркинга зад полицейското управление. В средата на паркинга бе разчистено пространство, на което беше кацнал малък хеликоптер. Двигателите му бяха спрени, пилотът разговаряше със служител от паркинга и двамата загледаха приближаващата странна двойка, без да могат да откъснат жадни очи от великолепната фигура на Сабрина. Младокът от паркинга отдаде чест на Фросер и бързо-бързо се прибра в будката си.

Пилотът, капитан от швейцарската въздушна полиция, се усмихна на Фросер:

— Хубава придружителка имаш, Бруно — каза той ухилен и се настани в кабината.

Фросер и Сабрина се качиха след него в машината, настаниха се и затегнаха коланите. Двигателите забръмчаха, хеликоптерът плавно се издигна и се насочи на североизток.

Над Цюрих вече беше паднал мрак, когато хеликоптерът кацна на предварително уговорената писта недалеч от международното летище „Клотен“. Край изоставения хангар беше паркиран черен мерцедес, чиито шофьор изчака витлата да спрат въртенето си, слезе от колата и се запъти към спрелия хеликоптер. Вратата му се отвори и Фросер скочи леко на земята, внимавайки да не прави резки движения с лявата си ръка, за да не повлече Сабрина след себе си. Тя пренебрегна протегната му за помощ ръка и също скочи долу.

Мъжът от мерцедеса показа значката си на Фросер и ги поведе към колата. Фросер се обърна и помаха дружелюбно на пилота, който включи двигателите на хеликоптера си. Посрещачът ги настани на задната седалка на мерцедеса, седна зад волана и потегли по един разбит участък от пътя, използван навремето за военни товари, но след това изоставен.

Мерцедесът излезе на магистралата и въпреки натовареното движение достигна за по-малко от петнайсет минути моста „Цол“, по който навлезе в центъра на града. На „Музеумщрасе“ шофьорът забеляза в огледалото за обратно виждане, че зад тях се движи полицейска кола. Не знаеше какво искат от него, но се подчини на неколкократното примигване с фаровете и спря мерцедеса край тротоара пред Националния музей.

— Какво става? — попита Фросер.

— Не знам — отвърна шофьорът и залепи значката си до стъклото, за да я видят двамата приближаващи се униформени полицаи.

Единият от тях хвърли поглед към значката и с жест подкани шофьора да свали прозореца. Той изсумтя тихо, но се подчини.

— Превозваме затворничка до участъка на „Банхофщрасе“. Какъв е проблемът?

— Бихте ли слезли, ако обичате?

— Какво има? — ядосано попита шофьорът.

— Искаме да видим багажника.

Фросер протегна ръка и смъкна стъклото на прозореца си.

— За какво ви е да гледате в багажника? Това е полицейска кола и…

— Имаме предвид този факт, господине, но действаме съгласно получените заповеди.

— Отворете го — каза Фросер на шофьора и се облегна отегчено назад.

Шофьорът едва бе успял да слезе от колата, когато двамата полицаи го сграбчиха, обърнаха го рязко и го изправиха до задната врата.

— Какво става, по дяволите? — попита той, правейки опити да се измъкне от хватката, но бе блъснат отново до вратата. Извиха ръцете му зад гърба и им щракнаха белезниците.

Втора полицейска кола спря пред мерцедеса, от нея слязоха още двама униформени мъже, единият от които имаше пагони на лейтенант.

— Капитан Фросер? Аз съм лейтенант Ди Анджело — представи се той.

— Какво става тук, лейтенант? — зачуди се Фросер.

— Този човек е неин съучастник.

— Какви ги говорите? — изкрещя ядосано шофьорът. — Аз съм от полицейското управление на Цюрих, капитанът видя документа ми за самоличност.

— Които сте отнели от трупа на истинския полицейски служител — вметна лейтенантът.

— На удостоверението обаче е моята снимка, можете да проверите.

Лейтенантът не обърна внимание на тези думи.

— От участъка наредиха да ви проследим преди двайсетина минути, когато са открили тялото на изпратения да ви посрещне служител. Радваме се, че пристигнахме навреме.

— Капитане, не знам кои са тези хора, но очевидно са колеги на вашата арестантка — каза шофьорът на Фросер, опитвайки се безуспешно да се измъкне от белезниците.

— Има начин да докажем истината. Днес следобед получихте поверителен телекс от Цюрих, нали?

— Да — отговори колебливо Фросер.

— Аз знам кой го изпрати. — Лейтенантът се обърна към шофьора. — А вие?

— Не, но…

— Беше изпратен от главния комисар лично до вас. Прав ли съм?

Фросер кимна.

— Шефът настоя да спомена за този телекс, защото само вие двамата сте запознати със съдържанието му. Той чака да говори с вас по радиостанцията.

— Това е клопка! — изкрещя шофьорът.

— Телексът беше изпратен от личната канцелария на главния комисар. Как бихме могли да знаем за него, освен ако шефът не ни е казал?

— Вярвам ви — каза Фросер.

— Правите голяма грешка… — опита се да го предупреди шофьорът.

— Арестувайте го за убийство. — Лейтенантът прекъсна шофьора и отвори вратата на Фросер.

Шофьорът продължаваше да се съпротивлява яростно, докато го отвеждаха и викаше предупредително през рамо.

— Благодаря ви — каза Фросер и последва лейтенанта до полицейската кола. — Можех да изпадна в опасно положение.

— Точно затова главният комисар лично се погрижи за вашата сигурност. В случая имаме работа с професионалисти.

Фросер изгледа Сабрина с крайчеца на окото си.

— Вече го разбрах от контактите с тази твърдоглава личност.

— Заповядайте — подкани го лейтенантът и посочи радиостанцията.

Фросер се настани на седалката до шофьора, тримата полицаи застанаха плътно пред вратата му, за да го скрият от външни погледи. Лейтенантът извади пистолет и преди Фросер да успее да реагира, се прицели и го улучи във врата с малка приспивателна стреличка, която подейства мигновено. Сабрина прихвана със свободната си ръка тялото на Фросер, което политна напред, и го облегна на седалката.

— Да живее кавалерията! — усмихна се Сабрина.

— Усети ли издайническата ми реплика? — попита лейтенантът, докато пребъркваше джобовете на Фросер, за да намери ключа за белезниците.

— Ти каза, че шофьорът е откраднал личната карта от трупа на истинския полицай. Един агент на ЮНАКО обаче в никакъв случай не би убил полицай за такава дреболия, а просто би го извадил от строя. Много тънко предупреждение, „лейтенанте“.

— Наричай ме Ален — отвърна той, свали й белезниците и ги сложи на Фросер. — Хайде, мосю Рюс ни чака. Ще се возим в мерцедеса, с полицейска охрана, разбира се.

— Ами шофьорът от полицейското управление?

— Спи си сладко, също като този приятел тук. Щом пристигнем там, закъдето сме тръгнали, ще ги върнем в мерцедеса и ще ги оставим някъде около участъка на „Банхофщрасе“, така че като се събудят, да се намират все пак близо до целта си.

— Измама, съпроводена от иронична усмивка, това е част от обслужването на ЮНАКО — каза Сабрина и се качи в мерцедеса до него. — Та за къде сме тръгнали?

— За склада, не си ли ходила никога там? — попита Ален, докато следваха полицейската кола по моста „Вилхе“.

— Дори не знаех за съществуването му.

— Малцина знаят. Това е гордостта на мосю Рюс.

Ален насочи мерцедеса по кея „Лимат“, улицата, успоредна на реката и представляваща върволица от всевъзможни ресторантчета, барове за самотници, нощни клубове и тук-таме публични домове, макар че „Нидердорф“, кварталът на червените фенери, се намираше всъщност малко по-нататък. Атмосферата й напомняше за Гринич вилидж, един същински рай за бохемите. Минаха покрай бароковата сграда на общината, покрай готическата църква с прекрасни стъклописи, пресякоха кръстовището с „Рамищрасе“ и навлязоха в крайбрежна улица, която следваше меките извивки на Цюрихското езеро.

Трите коли свиха в изоставена уличка, осеяна с отломки от тухли и камъни, нападали от запустелите сгради. В началото на уличката имаше предупредителна табела: „Внимание! Не паркирай!“, а малко по-нататък се мъдреше още по-зловещ текст: „Саморазрушаващи се сгради. Опасно! Не влизай!“.

Водещата полицейска кола намали скорост, когато приближи до края на задънената уличка, спусна се по къса наклонена рампа до последния от редицата пустеещи складове и спря на сантиметри от разкривена желязна врата. Шофьорът се обади по радиостанцията, назова паролата и вратата се отвори, очевидно управлявана от електронна система. Колите влязоха в склада.

Сабрина очакваше, че вътре ще намери кипяща дейност, но помещението се оказа мрачно и пусто. Двамата полицаи, все още в безсъзнание, бяха положени внимателно на задната седалка на мерцедеса, Ален даде заден ход и й махна с ръка. В най-отдалечения край на склада Сабрина видя раздрънкан и ръждясал прастар асансьор, който се движеше. Когато спря, от кабината изскочиха Рюс и Филпот.

— Добре ли си, мила? — попита загрижено Рюс.

— Добре съм, макар че доста се забавихте. — Тя му хвърли шеговит поглед. — Какво точно представлява това място?

— Изпитателен център на ЮНАКО за Европа — отговори Филпот.

— Като онзи в Лонг Айлънд?

— Изграден е на същия принцип, само че е по-малък. — Филпот потропа с крак по циментовия под. — Всичко е отдолу.

— Значи вие сте поставили онези табели?

Рюс кимна:

— Нищо им няма на тези сгради, просто са изоставени. Първоначално си имахме проблеми с паркиращи коли, но някои от тях бяха повредени от падащи предмети и из града бързо се разпространи слух, че уличката на саморазрушаващите се къщи е опасна.

— Падащи предмети, или хвърлени? — попита тя.

— Никой не е пострадал, мила, като изключим автомобилните застрахователи, но сега няма да мислим за тях. Трябваше да си гарантираме спокойствието, затова и разхвърляме разни отломки от терена, за да изглежда, че постройките са крайно опасни.

— Художествено разпръснати боклуци — коментира тя с весело лице.

Филпот и Рюс се намръщиха едновременно.

— Е, прощавайте, не издържах на изкушението да ви го кажа — усмихна се Сабрина.

Внезапно на стената край асансьора започна да примигва червена лампичка и пулсиращият й лъч проряза сумрачния склад.

— Това пък какво е? — попита тя.

— Само гледай — отговори Рюс.

Един кръгообразен отрязък от пода започна плавно да се снижава сантиметър по сантиметър, раздели се на две равни половини, а всяка от тях се прибра навътре, така че само за трийсет секунди в пода се появи отвор с диаметър близо двайсет метра.

През отвора в центъра на склада се показаха най-напред витлата, а после и целият корпус на хеликоптер „Линк“, кацнал върху платформа в подземието, задвижвана от мощна хидравлична преса. Платформата се издигна до равнището на пода и спря.

— Впечатлена съм — каза Сабрина. — За какво е този хеликоптер?

— Ще те откара в Италия, за да се върнеш във влака — рязко отвърна Филпот. — А сега се качвай, защото изоставаш от разписанието.

Пилотът протегна ръка, за да отвори вратата на хеликоптера откъм мястото за пътници. Преди да влезе в кабината, Сабрина поспря за миг и се обърна към Филпот:

— Благодаря ви!

— Ще се отблагодариш, като приключите успешно задачата.

Тя кимна, качи се до пилота и си сложи предпазния колан.

Пилотът изчака Филпот и Рюс да се скрият в асансьора и включи двигателя.

Сабрина вдигна глава и погледна към тавана на склада.

— Кога ще се отвори?

— Когато съм готов за излитане. Действа на същия принцип, както подът. — Пилотът посочи чантата, поставена на пода на кабината. — Това е за теб.

Сабрина дръпна ципа и надникна вътре.

— Що за идея?

— Изобщо не знам какво има там, мосю Рюс ми нареди да ви я предам.

— Трябваше да се досетя — каза тя и му показа съдържанието на чантата.

— Да не би да е това, което си мисля? — попита той, без да крие усмивката си.

— Точно то е.

Пилотът се ухили и приближи уста до радиомикрофона:

— „Сиера-Лима-Анкъл 127“ готов за излитане.

— Покрив задвижен — гласеше отговорът.

След малка пауза по радиостанцията прозвуча друг глас:

— Емил, тук е Жак Рюс. Не забравяй багажа!

— Багажът вече е предаден, мосю Рюс. — Пилотът подаде микрофона на Сабрина.

— Ще ти го върна тъпкано, Жак — каза тя.

— С нетърпение чакам този миг, мила. Довиждане.

— Довиждане — отговори с усмивка тя и върна микрофона на пилота. Облегна се назад, докато хеликоптерът се издигаше.

 

 

Фросер седеше в канцеларията на полицейския участък на „Банхофщрасе“ и пиеше втора чаша кафе. От събуждането му в мерцедеса беше изминал цял час, но главата му още се въртеше от остатъчния ефект на упойващата стрела, а китките му бяха подпухнали от врязалите се в тях белезници. Най-напред изпрати полицейския шофьор да се прибере вкъщи, момчето беше направило каквото може. Цялата вина падаше върху собствените му рамене, но най-много го притесняваше мисълта, че няма законното право да действа за повторното залавяне на Сабрина на територията на Цюрих.

Някой почука, но Фросер не можа да различи силуета през матовото стъкло на вратата.

— Влез — каза той и протегна ръце, за да се постопли на електрическата печка с два реотана, поставена до краката му.

Щом вратата се отвори, Фросер скочи от мястото си. Влезлият Райнхард Кулман изглеждаше уморен и пребледнял, торбичките под очите му, подпухнали повече от всякога, изпъкваха на фона на прежълтялото му лице, разчорлената коса падаше произволно около ушите и челото му. Кулман отмахна кичура, паднал над очите му и разкопча кашмирения си балтон.

— Разрешете да ви помогна, господин главен комисар — каза Фросер.

— Няма да се събличам, Бруно, тук съм съвсем за малко — отговори Кулман и се усмихна насила. — Седни, седни.

Фросер седна угрижено на крайчеца на стола — знаеше, че Кулман ще му съобщи нещо по случая с бягството на онази жена, но никога не бе предполагал, че ще си направи труда да дойде лично. Нещата очевидно бяха много сериозни.

— Току-що разговарях по телефона с капитан Мюсей — каза Кулман. — Неколцина свидетели са видели две полицейски коли да ескортират черен мерцедес по кея „Лимат“, но никой не е разбрал накъде са отишли.

— И това е нещо — оптимистично се усмихна Фросер.

— Вероятно е така — каза Кулман. — Само че всеки полицай, колкото и добър да е той, ще се повърти няколко дни наоколо, след което разследването ще замре постепенно, а след някоя и друга седмица ще го сложат в купчината от папки с нерешени случаи.

Фросер го погледна изненадано:

— Не ви разбирам.

— Искам да се сложи кръст на случая — както тук, така и във Фрибург.

Фросер се втренчи в печката и се сети за телекса, който бе получил от Кулман.

— Вие ме предадохте… — промълви той.

Кулман отиде до прозореца и се вгледа през щорите в светлините на града, блещукащи като на пощенска картичка.

— Нямах никакъв избор.

— Знаели сте, че ще отвлекат момичето и изложихте на риск живота ми…

— Животът ти никога не е бил подлаган на риск. Знаех, че ще отмъкнат жената, но не знаех къде и как ще го направят.

Фросер поклати бавно глава:

— Не мога да повярвам! Та вие нарочно ме предадохте.

— Тя трябваше да бъде освободена, а нямаше как да свалим обвиненията, като се има предвид, че журналистите се бяха нахвърлили на случая като мухи на мед.

— „Тя трябваше да бъде освободена“, така ли?!

— Да, трябваше — повтори Кулман. — И на мен никак не ми харесва тази работа, но понякога се налага човек да преглътне горчивия хап, да превъзмогне гордостта си.

— Коя е тя?

— Служебна тайна. Мога да ти кажа само, че е агент под прикритие, работила е по важен случай, когато е простреляла Рауф.

— А какво ще стане, ако реша да продължа разследването? — попита предизвикателно Фросер.

— Със сигурност знам, че те готвят за повишение. Решението е взето преди четири месеца, да не си помислиш, че ми е хрумнало в момента да те подкупвам. Не изхвърляй бъдещето си на боклука заради смъртта на някакъв престъпник, Бруно! Не си заслужава.

— Сигурно е така. — Фросер стана. — Е, смятайте случая за приключен.

Кулман излезе.

Фросер вдигна подигравателно чашата с кафе като за наздравица.

— Да живее справедливостта!