Алистър Маклейн
Влакът на смъртта (7)

Шеста глава

„Антиквариат Ларго“ беше малък и скромен антикварен магазин на ъгъла на улиците „Бетховен“ и „Драйкьониг“ в Цюрих. Държаха го двама плешиви очилати господа, попрехвърлили четирийсетте, чиито богати познания за антикварните ценности бяха превърнали магазина в един от най-популярните и най-печелившите антиквариати в целия кантон. И двамата работеха в ЮНАКО, а магазинът служеше за прикритие на главната квартира на ЮНАКО в Европа. Беше купен през 1980 година със специално разрешение на ООН, а всички печалби дискретно се прехвърляха на шифрована сметка в швейцарска банка и се използваха за нуждите на УНИЦЕФ.

Над входната врата на антиквариата издрънча звънче, което извести влизането на Филпот, Сабрина и Колчински. Служителят на касата кимна леко и хвърли бърз поглед към вътрешността на магазина, която не се виждаше от входа. Филпот разбра намека и тръгна да оглежда бавно изложените по рафтовете старинни предмети, докато единственият клиент най-после напусна магазина. Касиерът им посочи една врата, отведе ги в друго помещение, опасано с библиотечни шкафове претъпкани с книги, извади дистанционно устройство и го насочи към един от рафтовете на противоположната стена.

Шкафът за книги се завъртя и зад него се разкри бетонен коридор. Сабрина винаги се радваше на този момент, въртящият се шкаф й напомняше старите холивудски филми. Беше много по-вълнуващо, отколкото приплъзването на безличните плоскости в стената на Филпот в седалището на ООН. Тримата тръгнаха по коридора, а касиерът затвори след тях и се върна в магазина.

В дългия коридор имаше шест врати без надписи. Зад всяка от тях се криеше звукоизолирана стая, в която висококвалифицирани служители на ЮНАКО работеха с най-модерните, най-сложните компютърни системи. Тук се водеше част от борбата за пресичане на стремително нарастващата международна престъпност. Филпот ги отведе до светлосиня врата в края на коридора. Монтираната над нея камера фокусира лицата им, вратата избръмча и се отвори. Тя водеше към луксозния кабинет на Жак Рюс, ръководителя на дейността на ЮНАКО в Европа.

Рюс затвори вратата чрез дистанционното си устройство, задвижи своя механизиран инвалиден стол и се приближи към влезлите. Той беше четирийсет и две годишен французин с красиво лице и искрящи сини очи. Имаше вече четиринайсет години стаж във френската служба за външна информация и контрашпионаж зад гърба си, преди да започне работа в ЮНАКО, където постъпи още при формирането на организацията. Първоначално действаше заедно с Уитлок, а по-късно, когато Филпот получи официално разрешение да увеличи оперативните агенти от двайсет на трийсет, към тандема им бе зачислена и Сабрина. Така бе създадена ударната група №3 в нейния първоначален вид. Година след това, когато Рюс и Сабрина проверяваха доковете в Марсилия, банда наркотрафиканти ненадейно откриха стрелба по тях. Рюс беше ранен в гръбнака и това го превърна в инвалид, парализиран от кръста надолу. Дадоха му канцеларска работа в командния център в сградата на ООН, но когато ръководителят на европейските операции загина при автомобилна катастрофа, Филпот за изненада на мнозина назначи именно Рюс, а не Колчински, на мястото му. Това беше правилен и разумен избор, връзките между Цюрих и Ню Йорк станаха по-здрави от всякога, а координацията на акциите — съвършена.

— Господин полковник! Очаквах ви най-рано утре — каза Рюс, докато се ръкуваше с двамата мъже. — Трябваше да ми се обадите, че ще пристигнете по-рано, за да ви пратя кола на летището.

Филпот се отпусна тежко в едно кресло и подпря бастуна си на стената.

— Избрахме ранния полет на швейцарските авиолинии и Сабрина ни посрещна на летището. Няма защо да се притесняваш — каза той.

Сабрина разцелува Рюс по двете бузи и прокара ръка по косата му:

— Хей, момче, колко пъти съм ти казвала да не се подстригваш толкова късо! Така повече си личи, че започваш да оплешивяваш.

— Царица на комплиментите, както винаги — отрони сухо Рюс.

— Чакай, имам една загадка за теб. — Тя му подаде пълнителя, запечатан в найлонов плик. — По него има пръстови отпечатъци, твоите хора сигурно ще открият лесно името на собственика им.

Рюс позвъни по вътрешния телефон, за да повика човек от техническия отдел, който да вземе пълнителя. Остави слушалката и ги погледна:

— Някой иска ли кафе, преди да сме започнали?

И тримата отказаха.

— Нещата се развиха по неочакван начин, след като получих телекса ви вчера — каза Рюс. — Лавина е блокирала железопътната линия край Сион и според съобщенията снегът няма да бъде разчистен по-рано от утре сутринта. Така че влакът ще стои там през цялата нощ.

— Защо ми се струва, че това не е просто някакво съвпадение? — попита Филпот, почуквайки с лулата си по пепелника.

Рюс се засмя:

— По това време на годината снеговете по Вилдхорн започват да се свличат от планинските склонове, нали знаете колко малко им трябва на лавините… — Усмивката изчезна от лицето му и той също попита: — Ако съдя по вашия телекс, плутоният е вече открит.

— Вероятно — каза Колчински, включвайки се в разговора. — В един от вагоните установихме повишен радиационен фон, но ние вече знаехме, че въпросните контейнери са били именно в този товарен влак. Сега там има запечатан сандък с надпис „Превозвач ВЕРНЕР“. Не знаем дали контейнерите са в този сандък. Ако действаме прибързано и посочим с пръст Щефан Вернер, без да имаме достатъчно доказателства, този човек ще има великолепната възможност да ни направи за смях във всички европейски вестници.

Върху писалището замига цветна лампичка — знак, че пред вратата има някой. Рюс погледна монитора, отвори вратата и предаде найлоновата торбичка с пълнителя на влезлия лаборант, като го помоли колкото се може по-бързо да му съобщи резултатите от идентифицирането на отпечатъците.

— Не смятам, че би направил подобно нещо — каза Сабрина, след като лаборантът излезе.

— Какво имаш предвид? — попита Филпот, припалвайки лулата си.

— Ами… Щефан. Той не е отмъстителен човек. Сигурна съм, че би ни разрешил да отворим сандъка, ако знае, че става въпрос за международната сигурност.

— Щефан ли? — Рюс повдигна вежди. — Не знаех, че взаимоотношенията ви позволяват да си говорите на малко име.

— Излизах с него няколко пъти, когато учех в Сорбоната.

— Никога не си споменавала, че го познаваш — каза остро Филпот.

— Ходила съм няколко пъти на купони с него, това е всичко.

— Доколко го познаваш?

— Никога не съм спала с него, ако имате предвид това — ядоса се тя. — Бяхме просто приятели и толкоз, не съм го виждала, откакто бях за последен път в Швейцария преди пет години.

— Що за характер има този човек? — попита Колчински.

— Амбициозен — отвърна тя, — изключително амбициозен. Смисълът на живота за него е в бизнеса му.

Телефонът иззвъня и Рюс вдигна слушалката. Изслуша съобщението от лабораторията, затвори телефона и енергично извъртя инвалидния си стол към бюрото. Набра на компютъра личния си секретен код и се свърза с информационната банка, намираща се някъде из сградата.

— Резултатите са готови — каза той, щом на екрана се появи исканата информация. — Отпечатъците са на някой си Курт Рауф.

— Какво имате за него? — попита Филпот.

— Вие в Англия имате подходящо определение за хора като него: „международен крадец на… мляко“.

— С други думи, дребен мошеник — уточни Филпот с лека досада в гласа. — В какви каши е бил забъркан?

— Все дреболии, има няколко присъди, но всичките са за кратки срокове, за джебчийство, фалшифициране на чекове, изнудване…

— Някак си не се връзва с ролята на зловещ стрелец — каза Сабрина.

— Не прибързвай, мила — усмихна се Рюс. — По всичко изглежда, че през последните четири години е напреднал в кариерата. Участвал е в продажби на оръжие за хора като Дофен, Гизела и Умберти.

— Доста нагли типове — каза Филпот и замислено захапа лулата си. — Излезе ли нещо за двамата души, които Майк е видял във влака?

— Засега разполагаме само с предположения. Имаме няколко имена, но повечето от тях съвпадат с тези от списъка, който имате и вие.

— Може ли да видя съобщението за тях? — попита Сабрина.

Рюс й посочи бюрото си. Тя взе листа с имената, прочете го внимателно и погледна Филпот:

— Тук се споменава, че човекът с черната коса има очи с различен цвят.

— Какво? — изненада се Филпот.

— К. У. не ви ли каза?

— Не съм говорил с него, той се е обадил през нощта и е докладвал на дежурния служител.

— Жак, може би ти… — Тя млъкна, виждайки внезапно смръщеното лице на Рюс.

— Едното е кафяво, другото зелено, нали? — попита той.

Сабрина кимна.

Рюс погледна отново екрана:

— Името му е Йоахим Хендрик.

— Ето че се появи и Балашиха — прошепна Колчински, пребледнял като платно.

— Балашиха? Това е школата на КГБ за обучение на терористи за Третия свят, нали? — попита го Филпот.

Колчински кимна утвърдително:

— Да, и което е по-важно — тя се намира под прякото ръководство на Дирекция „С“, ползваща се с най-зловеща слава в КГБ.

— Тук не се съобщава за никаква Балашиха — каза Рюс, след като прегледа внимателно архивната извадка на екрана.

— Това никак не ме изненадва, истинската самоличност на завършилите Балашиха е известна само на ограничен кръг ръководители на Дирекция „С“. Всичко свързано с школата, е обвито в тайнственост.

— А вие от къде знаете за него?

— Хенрих имаше репутацията на най-добрия ученик в цялата история на Балашиха. Информация от такъв род обикновено изтича неминуемо към сътрудниците на други отдели на КГБ, къде случайно, къде нарочно, ако разбирате какво искам да кажа.

— Имате ли негова снимка? — попита Филпот.

Рюс поклати глава:

— Единственото, с които разполагаме, са няколко неясни кадри, заснети от служители на ЦРУ в Никарагуа. Те са толкова размазани, че няма как да бъдат вложени в паметта на компютъра. Следователно нямаме материал за сравнение.

— И въпреки това ти веднага се сети за него, щом споменах очите му — каза Сабрина и се наведе възбудено напред.

— Веднъж той се опита да ме убие. Това се случи по времето, когато изпълнявах една задача на френските митнически власти. Имахме информация, че голяма пратка кокаин ще пристигне в Ница на борда на кораб от една латиноамериканска страна. Успяхме да заловим дрогата в момента на разтоварването й, хванахме почти цялата банда, която не оказа особена съпротива. Един-двама обаче ни се изплъзнаха, аз се впуснах да преследвам единия, който се скри в някакъв склад и ненадейно ме нападна в гръб. Той изби пистолета от ръката ми, блъсна ме до стената и притисна оръжието си в корема ми. Носеше плетена черна маска чак до брадата, така че виждах само очите му. Едното беше кафяво, а другото зелено. Той натисна спусъка, но магазинът му се оказа празен. В такъв момент повечето престъпници изпадат в паника, той обаче започна да се смее. Удари ме с дръжката на пистолета… После не помня нищо, свестих се и видях колегите ми наклякали и разтревожени около мен. Онзи бе успял да избяга, но аз никога няма да забравя тези очи, никога, докато съм жив.

— Но все пак не си видял лицето му… — тихо каза Колчински, но Рюс го прекъсна:

— Човек с две различни на цвят очи е достатъчно рядко срещан феномен. Освен това имаше забележително мускулесто тяло на културист. Казвам ти, Сергей, това е същият човек, готов съм да заложа кариерата си.

— Какво пише там? — попита Филпот и посочи монитора.

Рюс изчете целия текст и преведе най-съществените моменти от френски на английски:

— Роден в Чад през 1947 година. Отгледан от мисионери. Петнайсетгодишен избягва и става моряк, създава си славата на доста добър борец, прибягващ обаче до садистични хватки. През 1969 година се появява в Амстердам и действа като размирник в лагера на хипитата, като ги подстрекава към сблъсъци с полицията. Не успяват да го заловят. Преминава в нелегалност и нищо повече не се знае за него чак до 1975 година, когато ЦРУ узнава, че подготвя бойците на марксическата МПЛА в Ангола. След Ангола отива в Никарагуа, където се сражава на страната на сандинистите до падането на Сомоса през 1980 година. От тогава до днес участва в нелегална търговия с оръжие в Европа. Известно е още, че търгува с наркотици в Амстердам. Според слуховете живее в закотвена яхта някъде по каналите около града. Предпочитани оръжия: пистолет „Дезърт игъл 357“, който винаги носи със себе си, и пушка „Франчи Спейс“. Никога не си върши работата сам, наема безмозъчни мускулести юнаци и следи операцията да се движи по план.

— Е, трябва да се възхитим от избора му на оръжие — каза Сабрина.

— Можеш ли да посочиш някои от съучастниците му? — попита Колчински.

Рюс отвори намиращата се на бюрото му папка и проследи с пръст списъка от имена на заподозрени. Нещо привлече вниманието му, той набра някакво име на компютъра и изчака да се появи повиканото архивно досие.

Аккид Милхан, тридесет и седем годишен, висок метър и деветдесет и два. Египтянин, ням. Лицето му е покрито с белези от наранявания при експлозия на борда на либерийски танкер през 1979 година. Милхан също живее в Амстердам и от 1982 година насам често изпълнява задачи, възложени му от Хендрик.

— Сега поне знаем с кого си имаме работа. Жак, ти спомена, че Рауф е бил свързан с хора като Дофен, Гизела и Умберти. Разбери дали някой от тях си е имал работа с Хендрик през последните няколко месеца. Искам освен това да бъде проверен Вернер, но ви моля да бъдете максимално дискретни. — Филпот застана пред картата на Европа, закачена на стената, и се загледа в нея, докато Рюс предаваше заповедите по телефона. — Сабрина, ела, моля те.

Тя скочи пъргаво и бързо отиде при него, пъхнала ръце в джобовете на панталона си в защитен цвят.

— Влакът е блокиран в Сион. — Филпот посочи към картата с дръжката на лулата си.

— И ще остане там до сутринта — прибави тя бързо.

— Точно така — каза Филпот и й хвърли поглед, какъвто някой голям драматичен артист би отправил към палава субретка, изрекла неговата реплика вместо него. — Знам, че днешният ти ден е бил дълъг и напрегнат, но искам тази нощ да отидеш с кола до Сион. Запазено ти е място в спален вагон, така че ще можеш да поспиш, след като пристигнеш. Майк трябва да бъде информиран за развитието на нещата.

— Вие смятате, че Щефан е замесен, нали? — попита Сабрина.

— Не е задължително, но инстинктът ми подсказва, че това е възможно.

Сабрина се разсмя:

— Говорите като Майк.

Рюс енергично задвижи инвалидния си стол, измъкна се иззад бюрото и спря в средата на помещението:

— Има ли гладни? Знам едно великолепно ресторантче наблизо, в което сервират страхотно свинско с кисело зеле и печени картофи.

— Аз лично умирам от глад — каза Филпот и се обърна към Сабрина. — Трябва да хапнеш с нас, преди да тръгнеш.

— Благодаря, но ще си купя нещо по пътя.

— Нима ще се откажеш от пържен костур в масло? Та това е любимото ти ястие, мила, ела с нас и му се наслаждавай. — Рюс целуна връхчетата на пръстите си.

— Друг път, Жак. Искам да стигна в Сион колкото се може по-бързо.

Рюс облече припряно сакото си и ги поведе навън, през коридора и през една странична врата, излизаща на улицата, защото антикварният магазин вече бе затворен. Сабрина дръпна до горе ципа на анорака си, за да се защити от студения нощен въздух и затършува в джобовете си за ключа на аудито.

— Хайде, ще те изпратя до колата — каза Рюс.

Филпот й се усмихна окуражаващо и забърза след Колчински към близкото ресторантче.

— Искаш ли да те бутам? — попита Сабрина.

— Също като едно време, когато пазеше гърба ми — отвърна усмихнат Рюс.

— Да, но видяхме какво се случи — каза тя с горчивина.

Рюс я погледна:

— Защо най-после не разбереш, че нямаш вина за случилото се? Ако беше направила грешката да си подадеш главата иззад прикритието, за да ме измъкнеш със стрелба, сега нямаше да буташ този стол. И двамата просто нямаше да ни има. Много добре знаеш, че никога не съм те обвинявал за нищо. Защо трябва да водим този разговор всеки път, когато се видим?

Тя не отговори.

— Как е Майк? — попита Рюс, за да наруши мълчанието.

— Много добре — отвърна разсеяно тя.

— Предай му поздрави от мен — каза Рюс.

— Ще му предам. — Сабрина отключи аудито, прегърна бързо Рюс и потегли.

Той изчака, докато колата й се вля във вечерното движение и изчезна от погледа му, после се насочи към ресторанта.

Филпот и Колчински вече бяха седнали на маса, разположена най-близо до входната врата, край малкия бар.

— Не беше нужно да сядате тук само защото сте с мен — каза Рюс и направи знак на бармана. Това очевидно означаваше, че очаква да му налеят обичайното питие.

— Спестяваме ти криволиченето между маси и столове — каза Колчински.

— Защо? Нека и аз да си имам моята собствена състезателна писта „Монца“ — разпери ръце Рюс.

— Колко време ще е необходимо, за да получим желаната информация за Вернер и останалите? — попита Филпот.

— Ще ми бъде предадена веднага, щом пристигне в компютъра — отвърна Рюс. — Вие подозирате Вернер, нали?

— Убеден съм, че неговата компания е замесена по някакъв начин. Ако се окаже, че е ангажиран лично, имам чувството, че дяволски трудно ще можем да го докажем.

 

 

— Хер Щефан Вернер — оповести церемониалмайсторът.

Главите на всички присъстващи се обърнаха автоматично, за да проследят влизането на човека, чието име бе съобщено.

Вернер беше към петдесетгодишен набит мъж със среден ръст, оредяваща кестенява коса и отлично поддържани рижи мустаци, които се открояваха елегантно над устата му. Вернер притежаваше някакъв особен, строго индивидуален чар, който го превръщаше в един от най-изтъкнатите ергени на европейския континент.

Той пристъпи в разкошната бална зала и се огледа, мислено преценявайки богатството на домакините. Не обърна особено внимание на пъстрия мраморен под, неодорийските колони и дъбовия таван, покрит с плетеница от сложна резба. Интересът му се съсредоточи изцяло върху колекцията от картини, подредени по облицованите с дъб стени. Една къща може да се изплаща с години, но за картини се плаща веднага, в брой. Вернер бе на мнение, че това е много точен критерий за пресяване на хората с неоснователни претенции за принадлежност към европейския елит.

Домакинята се откъсна от група приятели и с протегнати ръце тръгна към него. Прегърнаха се бегло. Тя бе дъщеря на някакъв отдавна забравен прусашки благородник, заедно със съпруга си навремето живееха в красив замък от XVI век с изглед към китното градче Асманхаузен в долината на Рейн. За жалост го продадоха и предпочетоха луксозната къща в околностите на Берлин, която притежаваха в момента. Бяха убедени, че това е поредното стъпало нагоре към каймака на висшето общество, но Вернер не бе съгласен с тях, макар че се въздържаше да изрази мнението си.

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш, Щефан! Нали знаеш колко живо се интересуват от теб неомъжените дами…

— Ласкаеш ме, Мариза — отговори Вернер, насилвайки се да се усмихне. — За мен е удоволствие да присъствам на твоите сбирки. Съжалявам само, че имах преди това друг ангажимент, иначе щях да дойда много по-рано. — Той отдавна бе усвоил до съвършенство изкуството на неискрената тактичност.

— Но сега си тук и това е най-важното. Доколкото разбрах, ти си бил на театър?

— Всъщност на концерт. Хендел в изпълнение на Берлинската филхармония и хор на момчетата.

— Изглежда обичаш такива неща — каза тя и го поведе през залата.

— Това не е просто удоволствие, това е истински екстаз — отговори той и си взе чаша шампанско от минаващия покрай него келнер с препълнена табла.

Вернер долови края на някакъв проведен шепнешком спор за размера на богатството му и направо се ужаси, когато групичката го определи някъде около 150 милиона лири стерлинги. Ако бяха умножили това число по три, щяха да са доста по-близо до истината. Той не само притежаваше транспортната компания „Вернер“ с изградена мрежа по целия свят, извършваща превози с над сто и четирийсетте си кораба, но през последните няколко години си извоюва сериозни позиции и в транспортната дейност по суша. Вернер иззе значителна част от пазара на конкуренцията, купувайки на безценица множество малки, западащи фирми за товарни превози, като ги обедини под ръководството на съвет от опитни директори, подчинени лично на него. Комбинацията от транспортни линии по суша и море му даваше възможност да подбива цените на конкуренцията, като предлага на клиентите си пакет от услуги с такива изгодни цени, че никой не можеше да им устои. Успешната му дейност се разширяваше успоредно с броя на задъхващите се и в крайна сметка фалиращи конкурентни фирми, които изкупуваше и прибавяше към своята непрестанно разрастваща се империя.

— Щефан, щях да забравя — един човек иска да те види.

Още някоя от нейните приятелки без лични ангажименти, които неизменно бяха сред поканените на соаретата й, за да си опитат късмета със самци като него. Вернер знаеше, че домакинята му желаеше най-доброто, но той жадуваше да срещне жената, която ще се интересува от него, а не само от банковата му сметка. Положението му в обществото беше твърде високо, за да се обвърже с алчна съпруга, която би могла да го компрометира с евентуалните си недискретни изневери, неизбежен резултат от свръхзаетостта на мъжа й. Вернер се беше нагледал на драмите на немалко видни европейски индустриалци, паднали от пиедестала поради сензационните разкрития на пъстрите таблоидни вестници за патологичната суетност на жените им, пропиляващи лекомислено семейното богатство по сексапилни жигола. Ергенският живот го задоволяваше напълно и предпочиташе да запази нещата такива, каквито бяха в момента.

— Той пристигна преди половин час и каза, че се налага да се срещне с теб много спешно. Трябвало да ти кажа „Бразилия, 1967“ и си щял да разбереш.

— Къде е той, Мариза? — попита Вернер, сграбчвайки я за раменете.

— Заведох го в кабинета. Руснак ли е?

— Да, стар мой приятел.

— Сигурно е от КГБ — засмя се тя.

Очите му се присвиха заплашително, но той бързо се овладя и се усмихна.

— Гледаш прекалено много криминални филми след полунощ, мила. Не, ние просто имаме делови отношения.

— Женен ли е? — попита домакинята с игриво пламъче в очите.

— Не е, но се съмнявам, че ще намериш някоя дама, желаеща да замени удоволствията от живота на Запад с примитивна руска дача.

— Дали не можем да го накараме да… потърси убежище, нали така се нарича?

— Съмнявам се, че би успяла да го убедиш.

— Е, добре, ще наредя някой да те отведе при него.

Лакеят го поведе по коридора и отвори богато резбованата врата на кабинета.

— Ще желаете ли нещо, господине?

— Не, благодаря.

Лакеят се поклони леко и затвори дискретно вратата отвън.

Бенин прегърна Вернер, после го отдалечи на една ръка разстояние, за да го огледа добре.

— Изглеждаш чудесно, приятелю!

— Мога да си го позволя — отвърна усмихнат Вернер и отиде до барчето. — Уиски?

— Да, ако обичаш. — Бенин дръпна настрани завесите и погледна към ярко осветената градина. — Безопасно ли е да разговаряме тук?

Вернер наля уиски в две чаши и подаде едната на Бенин.

— Абсолютно безопасно. Имаш ли някакви новини за човека, когото е видял Хендрик? Или за онзи от завода в Майнц?

— Все още нямам, но мой екип работи денонощно по въпроса и се надявам скоро да получа отговор.

Бенин се приближи до писалището, погледна разсеяно подредените на него семейни снимки в рамки и отново се обърна към Вернер.

— Дойдох тук, за да те помоля да ръководиш лично операцията във влака.

— А Хендрик? — попита Вернер.

— Той ще получава заповедите си от теб.

— Нали знаеш колко е независим…

— Ще прави това, което аз му кажа! — прекъсна го остро Бенин, но веднага понижи глас. — Търпял съм досега неговото неподчинение, но му дадох да разбере, че ще му се случи нещо неприятно, ако този път действа на своя глава. Ще видиш, че ще бъде услужлив и няма да си вири носа.

— Гледай ти, та това ще му е за първи път! — каза Вернер с почуда. — Как успя да го постигнеш?

— Изготвих досие за неговите сделки с оръжие и наркотици през последните няколко години. Показах му го и го предупредих, че ако този път премине очертаните му граници, ще се погрижа това досие да попадне където трябва.

— В ръцете на властите ли?

— О, не, той никога не е зачитал законите. Сигурно си чувал за нападението над венецуелски товарен кораб край Амстердам преди две години, когато бандити, преоблечени като пристанищни полицаи, присвоиха канабис за един милион долара?

— Това дело на Хендрик ли е?

— Точно така. Смятал, че канабисът е пратка за дребен холандски гангстер, опитващ се да се наложи над другите наркотрафиканти в Амстердам. Товарът обаче бил собственост на мафията.

Вернер подсвирна.

— Мафията незабавно издаде смъртна присъда за бандата, тя е в сила и днес. — Бенин изчака Вернер да си запали цигара. — Говорих с Хендрик по телефона, преди да напусна Берлин. Влакът трябва да потегли от Сион утре в девет часа сутринта. Следващата му спирка е Бриг, последната гара преди Симплонския тунел. Трябва да се прехвърлиш на влака там, Хендрик ще те очаква.

— Ще наредя да подготвят хеликоптера на компанията за излитане след един час.

— Има още нещо — каза Бенин и извади иззад креслото си дипломатическо куфарче, което връчи на Вернер.

Вернер знаеше какво съдържа то, въпреки че досега не беше виждал нещо подобно. Той преглътна нервно и отключи куфарчето, като се забави, преди да го отвори с неохота. Вътре имаше сребриста кутия, не по-голяма от джобен калкулатор.

— В капака е вграден миниатюрен компютър — каза Бенин.

Вернер го погледна с присвити очи:

— Какви са координатите?

— Едно-девет-шест-седем — отговори Бенин.

— Трябваше сам да се досетя — каза Вернер и посегна към клавишите с цифри върху тях.

— Не ги докосвай!

Вернер рязко отдръпна ръката си от клавиатурата, като че ли е изпитал токов удар.

Бенин се усмихна извинително.

— Това нещо може да се включи само веднъж.

Вернер почувства как студена пот започва да се стича по челото му и бързо го изтри с длан.

— Ще го използваш само в краен случай — нареди Бенин.

— Няма да забравя — отвърна Вернер и затвори куфарчето, като си повтори наум комбинацията.

Бенин протегна ръка.

— Е, желая ти късмет, приятелю! — Той стисна ръката на Вернер и излезе.

Вернер сложи внимателно куфарчето на пода и си наля голяма доза чисто уиски.

 

 

Греъм захвърли книгата с меки корици на отсрещната седалка и се запъти към вагон-ресторанта. Той беше абсолютно празен, като се изключи дремещия келнер, който го изгледа със сънливите си очи така, както се гледа нахълтал посред нощ неканен гост.

— Едно кафе — поръча Греъм и седна.

Келнерът го изгледа отегчено и изчезна зад вратата на кухнята.

Влакът вече беше напуснал Сион, когато дойде вестта за падналата на пътя му лавина, и поради вероятността от нови свличания на снежни маси бе решено той да се върне в безопасното убежище на гарата.

На пътниците бе съобщено, че ще прекарат на гарата остатъка от нощта. Казаха им още, че гаровият бюфет ще работи до полунощ, а вагон-ресторантът до сутринта, като ще се сервират леки закуски и напитки за сметка на железопътната компания.

Греъм погледна часовника си — беше почти един след полунощ. Келнерът сложи пред него димяща чаша горещо кафе, при което разплиска част от течността върху чинийката.

— Дали Господ не ни изпраща природните бедствия, за да ни напомни, че всички сме смъртни?

Греъм се огледа, стреснат от гласа зад себе си. Хендрик, който се беше качил във влака на предишната гара Ветроз, се взираше през прозореца.

— Извинявайте, ако съм ви стреснал. Доколкото разбирам, говорите английски?

— Да — каза Греъм.

— Ще имате ли нещо против, ако седна при вас? — попита Хендрик, сочейки празните столове срещу него.

— Заповядайте.

Хендрик изщрака с пръсти, за да привлече вниманието на дремещия келнер и си поръча капучино на италиански. Келнерът се свлече от столчето си край бара и отново се затътри към кухнята.

— Италианец ли сте? — попита Греъм.

— Не съм, но това е един от езиците, които научих с течение на времето.

— Гледай ти — каза Греъм с едва прикрит сарказъм. — И колко общо езици говорите?

— Колкото пръстите на едната ръка — отговори Хендрик и сви рамене. — Установих, че се сливам с местните хора много по-успешно, ако разбирам езика им. А вие? Интересувате ли се от чужди езици?

— Само от един — американския.

Хендрик изчака келнера да му донесе кафето и да напусне вагон-ресторанта, преди да продължи разговора.

— Приличате ми на човек, който обича борбата.

Греъм беше заинтригуван.

— Може би.

— Измислил съм една игра на маса, която е подходяща за досадни ситуации като сегашната. Целта е да накараш противника да се предаде. Има обаче един номер — играем на болка, а не на пари. Страхливецът несъмнено ще възрази, че това е садизъм, аз обаче го схващам като изпитание на волята и характера. Е, какво, проявявате ли интерес?

— Както вече казахте, приличам на човек, който обича борбата.

— Чудесно. — Хендрик се надигна. — Ще донеса играта от купето си, връщам се след минутка.

Греъм допиваше кафето си, когато Хендрик се появи отново с малко куфарче в ръка. Сложи го на масата и го отвори. Извади съдържанието му, затвори капака и постави куфарчето на пода край стола си.

Играта се състоеше от дъска, дебела 5 см, дълга 40 см и широка 20 см, разделена на две равни половини от хоризонтална скала с отпечатани цифри от едно до десет. От двете страни на скалата имаше по три светещи кръгчета, разположени на равни разстояния едно под друго, и по една метална пластинка, стърчаща успоредно на дъската, която можеше да се притиска надолу. Към долната част на пластинките бяха прикрепени метални гривни, включени към веригата посредством кабел, преминаващ от двете страни на дъската.

Хендрик взе от масата две книжни салфетки и с тяхна помощ отвъртя крушката, висяща над главите им. Разви дълъг намотан кабел и го прикрепи с щипки в гнездото на лампата. Другият край на кабела включи към контакт, намиращ се отстрани на дъската.

— Правилата са прости — всеки от нас вкарва китката на едната си ръка през гривната, а с дланта на другата ръка натиска металната пластинка. Когато пластинката слезе толкова ниско, че нивото й се изравни с това на дъската, се активизира електрическата верига и играта започва. — Хендрик прокара пръст по скалата. — Тук се отчита силата на тока, протичащ по мрежата във всеки отделен момент. Единицата светва автоматически, щом се активизира веригата, с повишаване на мощността числата нарастват, променя се и цветът. От едно до пет свети зелено, от шест до осем — жълто, девет и десет са червени. Мисля, че цветовете говорят сами за себе си. Побеждава този, който задържи ръката си възможно най-дълго. Играем на серии от по три опита, толкова са и светещите кръгчета. Щом се откажеш и вдигнеш ръка, откъм твоята страна светва кръгче. Това е.

— Колко време има между включването на отделните цифри?

— Пет-шест секунди. Това е един от минусите на играта — тя приключва твърде бързо.

— Добре измислено — каза Греъм.

Хендрик махна покривката и фиксира добре дъската върху масата с помощта на четири самозалепващи се бутони. Всеки надяна своята гривна и я заключи, а миниатюрните ключета сложиха в средата на дъската. Хендрик кимна и двамата едновременно натиснаха металните пластинки. Греъм веднага почувства в дланта си гъдел, който бързо премина през цялата му ръка и достигна гърдите. Хендрик се беше втренчил в скалата, където зеленото премина в жълто. Токът се засили рязко и Греъм инстинктивно дръпна ръка от пластинката, преди да успее да си наложи с воля да продължи. Той не очакваше разтърсващия токов удар, който премина през другата му ръка, но късият кабел му попречи да се отдръпне на повече от няколко сантиметра.

— О, извинявай — гласът на Хендрик не звучеше много убедително, — забравих да ти кажа, че ако изгубиш рунда, получаваш допълнително наказание — електрошок чрез електрод от вътрешната страна на гривната.

— Няма полза да узнаеш нещо, след като се е случило — каза Греъм с досада.

— И още нещо — всеки следващ шок е тройно по-силен от предишния. Така че ако имаш проблем със сърцето, трябва да спрем още сега. Електрошок, девет пъти по-мощен от този, който почувства току-що, може да те убие на място. Всъщност това вече се е случвало…

— Хайде да играем! — прекъсна го Греъм.

— В началото не обясних правилата както трябва, затова ще бъде честно да започнем от нулата.

— Нямам нужда от милост — каза Греъм, — ти водиш с един рунд.

— Както искаш — отговори Хендрик и отново хвана пластинката.

Този път Греъм впи очи в очите на Хендрик. Цветът на скалата премина от зелен в жълт, на което Греъм реагира само с леко присвиване на зениците, без да откъсва поглед от противника си. Хендрик не издържа и отмести очи, при което несъзнателно отлепи ръка от пластинката. Шокът разтърси ръката му и той сграбчи гривната, като че ли искаше да я изтръгне, притвори очи, за да притъпи надигналия се в главата му шум, и изтри с длан потта от челото си.

— С това резултатът е едно на едно — каза Греъм с неприкрито задоволство.

Хендрик пое дълбоко въздух, но не каза нищо. Беше отстъпил за първи път, откакто измайстори тази своя игра преди три години. Той премести стола си още по-напред и отново постави ръка върху пластинката, а в дланта му дразнещо пулсираха безброй иглички.

В последния рунд достигнаха осмицата. Греъм вече беше сигурен, че може да изтърпи до десет, без да отдръпне ръката си. Хендрик беше прав, това беше изпитание на волята.

И двамата натискаха яростно пластинките. Хендрик си беше извадил поука от грешката си и се беше съсредоточил върху скалата, вместо да наблюдава изражението на Греъм. Греъм също наблюдаваше скалата. Той раздразнено присви очи, когато зелената петица премина в жълта шестица. Ако Хендрик го бе предупредил в началото за засилването на тока при пресичането на цветовата бариера, играта можеше вече да е приключила. Седем. Осем! Греъм стисна зъби, болката се увеличаваше нетърпимо с всяка следваща секунда.

Девет, червено! Сълзи избиха в очите на Греъм и ръката му се разтресе. Той почувства някаква странна близост с Хендрик, но този миг бързо отлетя. С извит в агония гръбнак Греъм събра последните остатъци от волята си, за да не дръпне ръка от пластинката. През пелената от раздираща болка съзря Хендрик, с отметната назад глава и уста, сгърчена в ням вик. За частица от секундата Греъм изпита радост — той бе спечелил, Хендрик беше достигнал предела на възможностите си. Спокоен и доволен, Греъм със сетно усилие на волята се отдръпна. После загуби съзнание.

 

 

Майк Греъм остана известно време в безлюдния вагон-ресторант и след като се съвзе разтри слепоочията си с треперещи пръсти, мъчейки се да облекчи туптящата болка в главата. Най-после успя да се изправи на крака, макар че коленете му трепереха и трябваше да се подпира на масите, докато стигне до вратата. Премина през следващия вагон, държейки се за стената и бавно извървя дългия коридор до своето купе. Дръпна рязко вратата и с препъване се строполи на пода.

Междинната врата веднага се отвори и през нея влезе Сабрина, стиснала в ръка беретата си. Тя отиде до вратата на купето, огледа пустия коридор, после затвори добре и врътна ключа.

— Да не си се напил? — беше първата й реакция, когато го видя присвит на пода, обвил с ръце главата си.

Стреснат от гласа й, Греъм се опита да погледне нагоре и примижа от силната болка, причинена от рязкото движение.

— А ти какво правиш тук?

— Ей, аз съм твоята партньорка, не помниш ли?

— Знаеш какво имам предвид — отсече той и болката отново прониза главата му.

— Шефът ме изпрати — отговори тя троснато, изключвайки възможността за по-нататъшни обяснения, и клекна до него. — Какво се е случило?

— Главата ми… — промърмори той.

Тя отиде до купето си и се върна бързо с чаша вода и два парацетамола.

— Мислех си, че не се докосваш до болкоуспокояващи лекарства — каза Греъм, взирайки се в протегнатата й длан.

— Вярно е, но ги нося заради теб. Хващам се на бас, че си забравил да се заредиш.

Той взе таблетките и ги изпи с глътка вода, облегна се назад и притвори очи.

Сабрина взе романа, захвърлен на отсрещната седалка — отново Джеймс Хадли Чейс, който никак не й допадаше. Тя почти не четеше трилъри, защото й напомняха за всекидневната й работа.

— Остави я, няма да ти хареса — каза Майк.

— Знам — отвърна тя и остави книгата. — Какво е станало с главата ти?

Той й разказа за схватката си с Хендрик.

Сабрина поклати глава, сякаш не вярваше на ушите си.

— Не ти е за първи път да залагаш живота си на карта заради някакво глупаво единоборство, сигурно няма да ти е и за последен…

— Ти не можеш да го разбереш. Само по себе си единоборството няма значение, важна е психологическата схватка, която се крие зад него. В подобни сблъсъци между двама души с приблизително еднаква физическа сила винаги побеждава онзи, който има по-силна воля, който се е подготвил психически. Житейският опит не струва пукнат грош, ако не се стегнеш, преди да излезеш на ринга. Страхуваш ли се, неизбежно ще претърпиш поражение.

— Но ти в крайна сметка си загубил, така че какво става с теорията ти?

— Не съм загубил, просто го оставих той да спечели. Има огромна разлика между тези две неща. Обърнах теорията наопаки.

— С други думи, ако се срещнете някога отново, ти вече ще знаеш, че можеш да го победиш. Докато той само си въобразява, че е в състояние да направи това.

— Точно така — съгласи се Греъм.

— Но какво ще стане, ако аз съм човекът, който се озове насреща му и трябва да го надвие? — попита Сабрина.

Греъм я изгледа изпитателно.

— На този въпрос можеш да отговориш само ти.

Тя се замисли над думите му, стана и помоли:

— Дай да ти видя ръката.

— Ръката ми? Защо?

— Искам да видя мястото, където електродът е бил в контакт с кожата на ръката ти.

— Нищо ми няма — измърмори Греъм, но все пак вдигна ръкава на памучния си пуловер и откри възпалената вътрешна част на китката си.

Докато почистваше раната, Сабрина му разказа за последното състояние на нещата, за разговора в Цюрих, осведоми го за биографиите на Хендрик и Милхан и му предаде инструкциите на Филпот.

— Имаш много поздрави от Жак — приключи тя, прикрепяйки превръзката с ивица лейкопласт.

Греъм се отпусна назад с притворени очи и започна да масажира слепоочията си.

— Ти много го обичаш, нали?

— Винаги е било така, още от самото начало, когато започнахме да работим заедно!

— А имало ли е между… — Той се сепна и отвори очи. — По-добре да говорим за нещо друго.

Сабрина никога не беше виждала тази страна на Греъм — сега той беше по-открит от обикновено и показваше чисто човешки емоции. Сигурно беше някакво временно отпускане, нетипично за характера му, което се дължеше на силното главоболие, но тя реши да продължи разговора, докато е възможно.

— Имало ли е някога нещо между мен и Жак, това ли искаше да попиташ?

— Всъщност не е моя работа.

— Защо? Та ти си мой партньор, за бога — отвърна бързо тя.

Той примигна:

— Не ми викай!

— Извинявай — усмихна се тя и понижи глас. — Не, нищо не е имало между нас. Жак беше за мен братът, който никога не съм имала, довереникът, към когото можех винаги да се обърна за съвет, щом ми се наложеше.

— Имала ли си в живота си някой по-специален мъж?

— Ами да си призная, да — Рутгер Хауер, кинозвездата. — Сабрина се разсмя. — Никога не е имало „специален мъж“. Няколко повърхностни връзки, след като завърших Сорбоната, а сега работата поглъща кажи-речи всичкото ми време.

— Виждаш ли се омъжена?

— Женитбата не е сред първите задачи в моя списък, но мисля, че бих могла да променя схващанията си доста бързо, ако срещна подходящия човек, истинския.

— Там е цялата работа. Истинският човек.

Сабрина се досещаше за какво мисли Майк. Никога досега той не бе говорил с нея за жена си и сина си.

— Кари беше истинският човек — промълви Греъм.

— Къде се запозна с нея?

— В „Илейнс“.

— Какво, в бара на Второ авеню?

— Да, отидохме там с няколко приятели от „Делта“. Бяха ни пуснали в отпуск точно след провала на операция „Нокътят на златния орел“, така наречения опит да бъдат спасени американските заложници от нашето посолство в Техеран през 1980 година. Тя беше в бара с някакви нейни приятелки от фирмата, в която работеше. Успяхме да ги убедим да седнат на нашата маса и тя се оказа до мен. Заприказвахме се и тя прие поканата ми за вечеря на другата вечер. Пет месеца по-късно се оженихме. — Усмивката му беше тъжна. — Тя беше много стеснителна, останало й бе от детството, когато съучениците й се подигравали, защото заеквала. Беше преодоляла заекването си към осемнайсетгодишна възраст, но то се появяваше отново, когато се вълнуваше силно.

— А кога се роди синът ви?

— След година, почти в деня, в който се оженихме дванайсет месеца преди това. Тя все мечтаеше как Мики ще порасне, ще учи в университета, ще стане лекар или адвокат. Аз пък исках само да го видя като професионален играч по ръгби. Когато беше на три годинки, го заведох за първи път да гледа мач, играеха любимите ми „Джайънтс“, а той се пристрасти към бейзбола, както патицата се пристрастява към водата, и от този момент започна по цели часове да ме разпитва за правилата и хватките, особено когато гледахме телевизия. Все си представях как някой ден ще се обърна към съседа си на трибуните на стадиона и ще му кажа: „Ето онзи играч там долу на терена е моят син“. Щях да бъда най-гордият баща в цялата история на спорта.

— Той приличаше ли на теб?

— Беше ми одрал кожата, както казваше майка ми. — Греъм извади портфейла си и й подаде една снимка. — Това е последната, която им направих — лентата беше още в апарата, когато ги отвлякоха. Почти се бях отказал да я проявя, но сега се радвам, че я имам. Увеличих я и я държа на шкафчето край леглото си.

Сабрина внимателно разгледа снимката и веднага разбра какво го е привлякло в Кари — на снимката тя беше крехка, слабичка, висока около метър и петдесет, с млечнобяла кожа. Имаше красиви кафяви очи, авторите на сантиментални романи биха ги описали като „толкова големи, че човек може да потъне в техните дълбини“. Майк-младши, наричан още Мики, стоеше до майка си, облечен в анцуг с емблемата на „Джайънтс“ и с футболна топка под мишницата. Той имаше хубаво личице с дръзко изражение, а гъстата му руса коса се спускаше до раменете.

— Изглежда като доста палаво дете — каза Сабрина, връщайки снимката на Греъм.

— Да, беше палав като всяко петгодишно момче — отвърна той. — Все още лежа по цели нощи буден и се мъча да оправдая решението, което взех тогава в Либия. Пожертвах семейството си, за да възпра седем терористи, които крояха налудничави планове. Моята заповед за атака срещу убежището им несъмнено спаси живота на безброй невинни американски граждани, но аз все още не мога да намеря покой.

— Както каза преди малко, Майк, всеки сам си знае до къде се простира силата на волята му. И всеки сам трябва да се справя с призраците.

— Благодаря ти.

— За какво?

— За това, че не се опитваш да се държиш покровителствено с мен. Говориш по-разумно от цяла глутница психиатри. — Греъм погледна часовника си. — Хайде да поспим.

Сабрина стана и попита:

— Как е главата ти?

— Звъни ли, звъни — отговори той и смъкна седалката, за да я превърне в легло.

— Ще се видим утре сутрин — каза тя и се запъти към междинната врата, свързваща неговото с нейното купе.

— Сабрина! — повика я Греъм. Тя спря и го погледна. — Човекът, който отвлече Кари и Мики, е бил обучен в Балашиха.

— Да не е…

— Не, не е Хендрик. — Циничното изражение започна да се връща в погледа му. — Преди малко ти ме попита какво би станало, ако ти се наложи да влезеш в схватката с него. Не се безпокой, това няма да се случи. Той е мой.

Сабрина мълчаливо се усмихна, излезе и тихо затвори вратата след себе си.