Алистър Маклейн
Влакът на смъртта (5)

Четвърта глава

Страсбург, главният град на френската провинция Елзас, се намира близо до границата с Германия на остров между два ръкава на река Рейн. Градът е живописен, с калдъръмени пешеходни зони, много от старите къщи са облицовани с дърво, а над всичко се извисява кулата на катедралата — готическа сграда от червен пясъчник с височина над сто метра. Елзасци се гордеят с този символ на своето богато историческо наследство, който се вижда отдалеч.

Сабрина стоеше пред хотела на гаровия площад, съзерцаваше острия връх на катедралата, чиито силует се очертаваше на фона на мрачното небе, и мислеше за часовете на трескава подготовка преди отпътуването им от нюйоркското летище „Кенеди“. Полетът до Париж беше мъчителен, самолетът попада на няколко пъти във въздушни бури, така че никой не можа да подремне дори за минута. Преди да се приземят, стюардесата напомни на пасажерите, че трябва да преместят часовниците си шест часа напред, за да бъдат в крак с времето на европейския континент, което прибави към умората и объркване.

Организаторите от ЮНАКО се бяха погрижили Сабрина и Греъм да стигнат бързо от парижкото летище „Орли“ до Страсбург. И двамата бяха много уморени, но отпъдиха каквато и да било мисъл за сън и отдих. Настаниха се в хотел „Вандом“, който избраха поради близостта му с гарата, взеха по един освежаващ душ и се уговориха да се срещнат за късна закуска в ресторанта на хотела.

Извървяха пеш късия път до гарата, попитаха на гише „Информация“ къде е кабинетът на началника на гарата. Сабрина така и не можа да научи елзаски диалект, доближаващ се много до стария високонемски, затова пък говореше безупречен модерен немски език. Информаторът дори я попита от коя част на Германия идва. Тя му отговори, че е от Берлин, с годините беше опознала добре този град.

Кабинетът на началник-гарата беше разположен така, че от него можеше удобно да се наблюдава кипящата от живот чакалня.

Сабрина почука на вратата.

— Влез! — каза на немски глас отвътре.

Тя отвори и видя просторна стая с мокет от край до край, писалище от тиково дърво и три кресла от изкуствена кожа покрай стената. Етажерките по стените бяха препълнени с папки, разписания и указатели.

— Извинете, вие ли сте хер Брумер? — обърна се тя на немски към човека с побеляла коса, който стоеше до прозореца.

Той се извърна към тях:

— Да. С какво мога да ви бъда полезен?

Греъм вдигна умолително ръка.

— Говорите ли английски?

Брумер кимна:

— Разбира се. И така, какво обичате?

— Да ви се представим. Аз съм Майк Греъм, това е Сабрина Карвър.

— А, да, предупредиха ме, че ще дойдете. Извадил съм фактурите, от които се интересувате.

Той посочи петте дебели папки, струпани върху бюрото му. Това бяха документите за цялата товарно-разтоварна дейност на стоки в Страсбург през последните десет дни.

Греъм огледа учудено купчината от папки.

— Както изглежда, имате доста работа.

— Да, господин Греъм. Поради своето благоприятно стратегическо положение Страсбург се превърна в железопътен център на Европа. Разполагаме и с голям пристанищен комплекс, който постоянно се разширява, така че повече от половината трудоспособно население на града си изкарва поминъка в транспорта. Жизнена необходимост за нас е непрекъснато да увеличаваме приходите от превоз на хора и товари.

Сабрина отвори най-горната папка и прелисти първите няколко фактури.

— На френски ли са всичките?

— Да, заради инспекторите, които идват от Париж да ни правят ревизия два пъти в годината. Те не говорят елзаски.

— Как са подредени документите за натоварени и разтоварени стоки — заедно или поотделно?

— Поотделно. На всяка фактура е отбелязан и крайният адрес на товара, заради застраховката.

— Благодаря ви за отзивчивостта — каза Сабрина с усмивка.

— Ако имате нужда от нещо, не се притеснявайте да си кажете.

— Кафе — рязко каза Греъм.

— Ще поръчам веднага да ви донесат.

— И местенце, където ще можем да работим спокойно — добави Греъм.

— Ако имате въпроси към мен, ще ме намерите по вътрешния телефон.

Сабрина изчака Брумер да излезе, после взе химикалката от бюрото и написа нещо на лист хартия, който подаде на Греъм.

— Какво е това? — попита той с подозрение.

— Написала съм ти на френски „контейнери за бира“, за да можеш да ги различаваш по-лесно във фактурите. Не може да се каже, че говориш много добре френски, нали?

Внимателната проверка на фактурите се оказа досадна и бавна работа, особено за Греъм, който не разбираше почти нищо от това, което минаваше през ръцете му. Той се задоволи да запомни думите, преведени му от Сабрина на листчето, като се надяваше, че ще срещне някоя от тях из документацията.

Успяваха да се преборят с умората, правейки на всеки час кратки почивки за чаша кафе. По обяд им сервираха направо в кабинета няколко вкусни блюда, изпратени по заръка на хер Брумер. Обядът се състоеше от гъста зеленчукова супа, телешко по лесничейски и фин шоколадов крем. Сабрина с мъка потисна изкушението от великолепния десерт. С усилие на волята тя се отказа от него и го предложи на Греъм. След почивката и чудесния обяд и двамата с неохота се върнаха към папките.

В 15:20 часа Сабрина най-после затвори последната от своите три папки. Стана, протегна се, отиде до прозореца и погледна към претъпканата чакалня.

— Свърши ли вече?

Той вдигна снопче фактури:

— Остават ми още петдесетина.

— Дай ми ги, ще свършим по-бързо, а ти иди долу да вземеш оръжието.

Предишната нощ служител на ЮНАКО беше оставил оръжието им в заключена багажна клетка на гарата, а ключът от нея беше предал на рецепцията на хотела. Това беше стандартната процедура на ЮНАКО.

— Защо е това бързане? — присви очи той. — Да не би да си открила нещо?

Тя сви рамене:

— Може би. Подай ми папката си, за да приключа с нея.

— Наредено ни е да работим двамата заедно.

Сабрина разтърка уморените си очи:

— Имаме си причини да не прибързваме. Трябва да прегледаме абсолютно всички фактури, независимо какво сме намерили. Ако ти бях казала по-рано, можеше да се самоуспокоиш, а това е опасно. Нали в края на краищата именно ти ми проглуши ушите за опасността от липсата на концентрация и последователност, докато закусвахме.

— Твоето доверие към мен е трогателно — каза Греъм рязко.

— Каквото повикало, такова се обадило, Майк — отговори му тя.

Греъм я изгледа втренчено, потисна яда си и напусна кабинета.

Чакалнята беше пълна със забързан народ и Греъм едва успяваше да се промъква между блъскащите се пътници, притичващи с багажа си към изхода на перона. Под пронизващите звуци на радиоуредбата, съобщаваща за пристигащите и заминаващите влакове, той се добра до стената с вградените в нея багажни клетки. Цялото свободно пространство пред нея беше изпълнено от тълпа студенти, нахвърлили сакове и раници върху почистения под.

Греъм извади от джоба на якето си залепен плик, отвори го и извади ключа. Отключи съответната багажна клетка и взе от там светлосин сак с марка „Адидас“, а когато се обърна, се сблъска с красиво младо момиче с одърпани джинси и широка тениска на цветя. Замъгленият поглед на очите й му подсказа, че е дрогирана. Момичето му предложи фаса си, но той гневно го изби от пръстите й и забърза към чакалнята.

В този миг зърна приближаващия се полицай, помисли си, че пазителят на реда е видял инцидента с момичето и инстинктивно стисна по-здраво дръжката на сака. Щеше да се наложи да дава доста обяснения, ако го накарат да го отвори.

Полицаят спря пред разхвърляния багаж и подритна най-близката чанта, след което нареди на студентите да подредят всичко на спретната купчинка покрай стената. Младежите се заеха със задачата, а полицаят ги оглеждаше внимателно и от време на време се спираше на някой по-подозрителен, за да му поиска паспорта и билета за проверка. Греъм забеляза страха в очите на дрогираното момиче, което се беше свило до стената и нервно се озърташе. Отиде при нея и я изправи на крака.

— Говориш ли английски?

Тя кимна утвърдително.

— Сложи си ги — каза той и пъхна слънчевите си очила в ръцете й.

Тя погледна плахо към полицая.

— Нали няма да му кажеш?

— Слагай очилата! — прекъснал рязко Греъм. — Къде ти е багажът?

— В онзи сак ей там, оранжевия.

Греъм метна на рамо оранжевия сак и забеляза, че полицаят го наблюдава.

— Този багаж е на дъщеря ми — каза му той. — Има ли някакъв проблем?

Греъм така и не разбра дали полицаят е проумял думите му, но изпита огромно облекчение, когато пазителят на реда им махна с ръка да продължат пътя си.

— Кой си ти? — попита момичето, след като той я отведе в централния салон на чакалнята.

— Не е важно. На колко години си?

Тя сведе глава.

— На осемнайсет.

— Студентска ли си?

— Да, в Принстън.

— Млада, хубава и очевидно умна, но защо се мъчиш да си съсипеш живота? Само ти трябва една присъда за притежаване на наркотици и край, вече си престъпничка. Ще носиш цял живот това клеймо, а не си струва. — Той протегна ръка: — Вече не си в опасност, върни ми очилата.

Тя ги свали и му ги подаде.

— Благодаря, много съм ти задължена.

— Задължена си към себе си. — Той пъхна очилата в джоба на ризата си и изчезна в кипящата тълпа от следобедни пътници.

Сабрина го посрещна с упрек:

— Не може да се каже, че се връщаш бързо.

Той направи гримаса на отегчение:

— Навън е джунгла. — Посочи папката в скута й. — Намери ли нещо?

— Само една отметка.

Той сложи сака на масата и мина зад стола й, за да надникне през рамото й в отметката, която Сабрина бе подчертала с нокът.

— Но тук пише девет — каза Греъм.

— Не забравяй, че скитникът е бил силно упоен, когато е разговарял с представителите на властта. Дори и да е изброил шест контейнера, кой може да каже, че не имало още в другия край на вагона?

— Къде са били натоварени? — попита той.

— В Мюнхен. Разтоварени са тук преди пет дни. Посочен е адрес в града, за който са били предназначени.

— Това съвпада горе-долу с времето, по което скитникът се е качил на влака. Може да е фалшива следа.

— Може, но е единствената следа, с която разполагаме.

Греъм отвори сака, извади два комплекта кожени кобури с ремъци за през рамото и ги хвърли на масата, после измъкна и двата пистолета, грижливо увити в зелено платно. Оръжията бяха марка „Берета 92-С“ официалният пистолет на армията на САЩ. Беретата беше любимият пистолет на Сабрина, но Греъм тайничко предпочиташе колт, първото му оръжие през войната във Виетнам. Започна да използва берета едва когато постъпи на работа в ЮНАКО. Всички агенти на ЮНАКО имаха право сами да подбират оръжието си и въпреки първоначалната си любов към колта Греъм все пак предпочете беретата. Основната причина за това беше, че пълнителят й побира петнайсет куршума вместо седем като колта. Осем куршума в повече могат да се окажат решаващи за живота ти, когато си поставен натясно.

Сабрина намести добре кожените ремъци на рамото си, сложи пълнителя в беретата и надникна в сака, за да провери дали не са забравили да сложат вътре оборудването за откриване на радиоактивно излъчване. То беше там — портативен гайгер-мюлеров брояч, едно от най-надеждните устройства, предлагани на пазара. Беше и едно от най-евтините, поради което Колчински го беше купил. Тя се усмихна. Колчински отнасяше доста шеги от страна на агентите, които го обвиняваха, че цепи стотинката на две, но когато ставаше въпрос за истински риск за живота им, бюджетът минаваше на заден план. Той издирваше и купуваше най-доброто, разбира се, на най-изгодната цена, като разиграваше производителите и ги насъскваше един срещу друг.

— Готова ли си? — попита Греъм.

Тя кимна.

— Имаш ли вече план?

— Още не, хайде най-напред да огледаме мястото.

Адресът, посочен във фактурата, се оказа триетажна сграда на брега на реката, в чиито спокойни води се оглеждаше. Беше измазана с бяла боя, а многобройните й прозорци бяха затворени с черни капаци. Дори прозорчетата на мансардата под ламаринения покрив бяха плътно покрити с тежки завеси. Всичко това правеше сградата да изглежда непристъпна като вражеска крепост.

— Личи си, че крият нещо — каза Греъм, слизайки от взетото под наем рено.

— При тези обстоятелства според мен трябва да потърсим съдействие от нашия агент на място — каза замислено Сабрина.

Той я изгледа под покрива на колата и сви въпросително вежди.

— Какви обстоятелства?

— Не можем да влезем и да поискаме да разгледаме всичко, сякаш сме някакви туристи и обикаляме с екскурзовод. Трябва да имаме официално разпореждане за обиск.

— Знаеш правилата, Сабрина, търсим контактите си на място, само ако е абсолютно необходимо. Сега можем да се оправим и сами.

— Как? Не можеш да се развъртиш отново като слон в стъкларски магазин, нали си спомняш колко се ядоса Колчински последния път, когато получи сметката за причинените от теб поразии.

— О, не, този път имам много по-изискано решение — девойката в бедствено положение. Девойката си ти.

— Трябваше сама да се досетя. Добре, да чуя какво си намислил.

Минута по-късно Сабрина паркира реното на тясната алея край къщата и влезе пеша в калдъръмения двор, опасан отвсякъде с високи зидове, чиято бяла боя се бе олющила, разкривайки сива мазилка.

Тя изкачи стъпалата пред входа и потропа с чукчето по черната дървена врата. Отвори се малко прозорче, през което надникна младежко лице. Сабрина обясни на френски, че е изпаднала в неприятна ситуация, посочвайки от време на време към реното. Докато тя говореше, младежът кажи-речи се провря през решетката, за да я огледа по-добре — впити джинси, напъхани в кафяви кожени ботуши, страхотна фигура. Момчето не можеше да повярва на късмета си.

Той я пусна да влезе, но щом се озова в дългия, слабо осветен коридор, тя извади фотокопие от фактурата и му го подаде. Мръсничката му усмивка замръзна и изчезна от лицето му, той я изгледа кръвнишки, бесен на самия себе си, задето се бе хванал толкова лесно на въдицата. Започна гръмогласно да спори с нея за валидността на оригиналната фактура. Несръчният му опит да отклони вниманието й беше предупреждение за Сабрина, че нещо се готви зад гърба й.

Тя изчака до последния момент, преди да се завърти рязко и да пресрещне връхлитащата фигура. Нападателят се вкопчи във врата й, но тя провря юмруци между ръцете му, напрегна се и успя да поразхлаби хватката му. Яростно стовари юмруци върху носа му и чу как костта изпука. Човекът изкрещя, свлече се на колене и закри разбития си нос с окървавените си ръце.

Младежът, който я пусна да влезе, се опита да намери опипом скрития зад вратата нож в калъф, но Греъм го изпревари, притискайки беретата в гърба му. Момчето се вцепени от ужас и отчаяно пусна дръжката на ножа. Греъм го блъсна, извади ножа от калъфа и го насочи предизвикателно към младежа. Сабрина се намеси, отне ножа от Греъм и го мушна в ботуша си.

— Забеляза ли някакви отклонения от външната страна на сградата? — попита тя и извади гайгеровия брояч от сака, който носеше Греъм.

Той поклати глава:

— Чисто е.

Тя включи брояча и започна да опипва с кръгови движения пространството около вратата и пода. Стрелката на чувствителния уред не помръдна. Сабрина се приближи до младежа, който страхливо отстъпи назад, но заплашителният поглед на Греъм го накара да замръзне на място. Тя се опита да открие някакви следи и по неговия стенещ от болка по-възрастен съучастник. Броячът отново не отчете нищо.

— Говориш ли английски, момче? — попита Греъм.

Младежът притисна гръб към стената с разширени от ужас очи. Сабрина му преведе въпроса. Той поклати отрицателно глава. Тя го попита за бирените контейнери и момчето посочи дървеното стълбище в края на коридора.

— Какво ще правим с този? — попита Греъм, сочейки към ранения мъж.

— Като го гледам, няма да излезе скоро по бърза работа.

Дървените стълби ги отведоха надолу до тесен коридор, осветен от гола крушка. Единствената врата беше в края на коридора и бе заключена със солиден катинар. Сабрина включи брояча около вратата — отново нищо. Накара младежа да отключи, но той отказа. Греъм схвана смисъла на разговора им по жестовете на Сабрина, грубо блъсна младежа и тикна беретата в лицето му.

Момчето напипа с треперещи пръсти връзката ключове на колана си, откачи я и отключи катинара. Хвърли го на пода, отвори тежката врата и запали лампата. Сабрина го последва с гайгеровия брояч, който все още не отчиташе никаква радиация.

В обширното помещение стотици каси с бутилки бира бяха наредени една върху друга, опасвайки три от варосаните стени. Четвъртата стена, най-дългата, почти не се виждаше зад множеството рафтове, по които бяха наредени бутилки с вносни и местни вина. Младежът ги преведе през тухлена арка до второ помещение с кашони, много от които бяха отворени, за да се вижда съдържанието им. Бяха пълни с уиски. В средата на помещението имаше девет контейнера с бира.

Сабрина грижливо мина с брояча около тях, но стрелката отново не трепна. Изключи уреда и приклекна до контейнерите, за да прочете етикетите.

— Четири контейнера със светло и пет с тъмно пиво, произвеждат се в Мюнхен, контрабандна стока.

— Натъкнахме се на свърталище на долни мошеници, но не напредваме по нашия въпрос — каза злобно Греъм.

— Е, много шум за нищо…

— Така е, сега едничката ни надежда е К. У. да се обади с нещо по-конкретно.

 

 

Уитлок наистина беше открил нещо далеч по-конструктивно и се надяваше, че е на прав път.

Самолетът му потегли от Ню Йорк три часа след полета за Париж, бурята над Атлантическия океан беше стихнала и Уитлок успя да поспи през по-голямата част от пътуването. След пристигането си на летището във Франкфурт той взе под наем един пъргав „Голф Корбио“, с който измина бързо 38-те километра до Майнц. Там се настани в хотел „Европа“ на „Кайзерщрасе“.

В заключената клетка на багажното отделение на централната градска гара Уитлок също като Греъм и Сабрина намери сак, съдържащ гайгеров брояч и предпочитания си пистолет, марка браунинг. Без да бърза, той прекара три часа на гарата, проверявайки старателно фактурите на всички товари, които бяха преминали през нея за последните десет дни.

Една фактура отговаряше на всички въпроси. Шест метални контейнера с бира са били натоварени на влак, пътуващ към Швейцария, който е имал спирка в Страсбург същия ден, когато скитникът е бил там. Нямаше стопроцентови доказателства, че става въпрос за същите контейнери, които бе открил скитникът, но това едва ли беше просто съвпадение. Истината можеше да се установи със сигурност само по един начин — като отиде на посочения във фактурата адрес и провери степента на радиоактивност там.

Вече беше късна вечер, когато Уитлок подкара голфа по един от мостовете над Рейн, откри търсения квартал и зави по „Рампенщрасе“. С очи, присвити зад тъмните очила, се взираше в номерата на сградите, повечето избледнели и нечетливи. Сред върволицата от постройки покрай реката най-после откри склада, който отговаряше на посочения във фактурата номер. След като спря, взе сака от задната седалка и слезе. Единствените коли на уличката бяха четири-пет скромни автомобила, паркирани пред крещящо осветен италиански ресторант отсреща. Заведението изглеждаше долнопробно, от кухнята му се разнасяха неприятни миризми.

Уитлок приближи до склада, чиято дървена врата беше заключена с катинари, а отгоре едва се четеше надписът „Щраус“, направен с избеляла, олющена боя. Той се огледа, извади от джоба си пила за нокти и се захвана с катинара. След няколко минути успя да отключи, откачи веригата, свързваща двете крила на вратата, и открехна едното крило, за да се вмъкне вътре. Завъртя ключа на осветлението и запали слаба крушка в далечния край на склада.

Прозорците бяха с изпотрошени стъкла, от тавана се спускаха ръждиви куки, а захабените стени бяха издраскани с непристойни изрази. Дори бетонният под се беше пропукал от старост, а в пукнатините растяха бурени. Цялата обстановка говореше, че това място е изоставено, че никой не се грижи за него. Уитлок отвори сака, извади брояча и го включи. Стрелката веднага подскочи и отчете доста висока степен на радиация, която постепенно намаля, докато Уитлок обикаляше склада. Той изключи уреда, доволен от намереното доказателство, че по някое време контейнерите са били тук.

— Какво обичате, моля? — попита някой на италиански зад него.

Уитлок се обърна. Човекът, застанал на входа, беше около тридесетгодишен, със сплъстена руса коса и мръсна престилка, препасана небрежно върху дебелото му шкембе. Уитлок се сети за италианския ресторант отсреща и тръгна към мъжа, за да го разгледа по-добре. Човекът изглеждаше нерешителен, боязлив, слабохарактерен. Уитлок вярваше в първото впечатление от личността, когато по физиономията и изражението се съди за характера на човека и инстинктът му рядко го лъжеше.

— Говорите ли английски? — запита той.

— Да, слабо. Налага ни се, защото тук идват много англичани.

Уитлок си помисли, че „тук“ вероятно значи в Германия, а не в мърлявия ресторант. Едва ли някой турист би влязъл в него. И все пак, знае ли човек…

— Доколкото разбирам, работите в отсрещния ресторант?

Човекът кимна.

— От кога?

— Близо две години.

Уитлок бръкна в джоба си и извади няколко сгънати банкноти, които започна да премята бавно в ръцете си. Знаеше, че най-лесно се подкупват слабохарактерните. Мразеше да действа по този начин, защото разходите за подкупи се обясняваха и отчитаха много трудно пред Колчински.

— Трябва ми информация, за която плащам добре.

— Кой сте вие? От английската полиция ли сте?

Уитлок се усмихна:

— Засега ми позволете аз да задавам въпросите.

— Какво искате да знаете? — попита човекът, бършейки ръце в омазнената си престилка, а очите му не се откъсваха от банкнотите в ръката на Уитлок.

— Какви хора сте виждали да се навъртат около този склад през последните шест месеца?

Мъжът облиза сухите си устни и кимна:

— Те са трима и понякога идват да се хранят в моя ресторант. Единият дойде в заведението само веднъж, сигурен съм обаче, че той е шефът. Другите двама се страхуваха от него. Жена ми каза, че бил красавец. — Той сви рамене, за да покаже, че не обръща внимание на женски приказки.

— Как изглеждаше шефът?

— Едър, с черна коса, очите му са различни на цвят — едното кафяво, другото зелено. Забелязах това, когато дойде да плати сметката. Говори немски добре, но не е германец.

— А другите двама?

— Единият е дребен, с къса червена коса. Другият е американец, рус, с мустаци.

— Да са споменавали имената си?

— Те винаги сядат в ъгъла — поклати глава човекът. — Обичат да бъдат насаме.

— Нещо да ви е направило впечатление около склада?

— Понякога виждам да спира камион, това е всичко.

— Имаше ли надпис на него.

— Не видях.

Уитлок му подаде няколко банкноти, мъжът алчно ги грабна и ги напъха в джоба си.

— Какво е това? — попита той, сочейки гайгеровия брояч, който Уитлок се канеше да прибере в сака.

Уитлок дръпна ципа на сака и се изправи:

— Плати ми и ще ти кажа.

— Брей, много си хитър!

Двамата напуснаха склада. Уитлок затвори отново с веригата и катинара.

— Заповядайте да хапнете в моя ресторант, ще ви направя хубава лазаня — покани го човекът.

— В Англия имаме поговорка: „Когато си в Рим, прави каквото правят римляните“. Сега сме в Германия, нали?

— Не обичате ли лазаня?

Уитлок погледна към ресторанта и уклончиво отвърна:

— Както казахте, аз съм хитър.

Върна се в голфа и отново разгледа фактурата. Местоназначението на стоката беше написано ясно с печатни букви в долния ляв ъгъл. Лозана.

Уитлок се обади по телефона на Греъм и Сабрина веднага, щом се прибра в хотела, но когато Сабрина се свърза с гарата, оттам й отговориха, че следобедният влак за Лозана вече е отпътувал. Обсъдиха с Греъм ситуацията и бяха единодушни, че тази вечер нищо повече не може да се направи. Греъм телефонира в централата на ЮНАКО и докладва какво бяха свършили до момента. От централата му казаха, че в шест часа сутринта на следващия ден служебен самолет „Чесна“ ще ги откара до Женева, а от там ще се придвижат до Лозана. Успокоени, те си легнаха рано.