Алистър Маклейн
Влакът на смъртта (3)

Втора глава

Карл-Хайнц Теселман обичаше да мисли за себе си като за пътешественик. Думи като скитник и бездомник го обиждаха, това бяха определения, използвани от едно недоброжелателно общество.

Родителите му бяха убити по време на войната в Берлин. Малкият Карл-Хайнц бе прехвърлян от осиновители на осиновители, докато накрая избяга от всякакви опити да бъде опитомен. На седемнайсет години се присъедини към група странстващи цигани, от които изучи тънкото изкуство на джебчийството. Нещастен случай с ръката му сложи край на тази блестяща кариера шест години по-късно. Циганите го изхвърлиха, понеже вече не им вършеше работа. Той се опита да действа самостоятелно, но бързо го спипаха и изпратиха в затвора. След освобождаването му всички врати започнаха да се затварят пред него.

Това беше преди тридесет и две години.

Зимата сковаваше Европа и както винаги в този сезон Карл-Хайнц Теселман пътуваше на юг, за да избегне най-лошото време. За първи път от четиринадесет години потегляше сам. Най-добрият му приятел беше умрял от пневмония само преди няколко седмици. Неговата смърт беше шок за Теселман, макар че беше очаквана. Ханс така и не успя да се възстанови напълно след фаталното заболяване от туберкулоза, прекарано в детска възраст, което го бе направило безпомощен и към най-безобидните настинки.

Сега единственото нещо, останало на Теселман за спомен от Ханс, беше избледнялото палто, подплатено с вата. Той огледа палтото, после мръсните си, изпокъсани зелени вълнени панталони, деформираните кафяви обувки, стегнати с връвчици с неравна дължина. Бръкна в джоба на палтото за цигарите, които преди няколко дни бе задигнал от група шведски студенти в Бон. Надявал се беше, че могат да съдържат нещо по-силничко от тютюн — чувал беше какви ли не приказки за скандинавските младежи, и остана разочарован, когато се оказа, че са си най-обикновени цигари. Е, просяците не могат да избират. Усмивката му се стопи, когато извади ръка от джоба. Това беше последната цигара. Поколеба се дали да дръпне няколко пъти, после си спомни, че са му останали само три клечки кибрит и върна цигарата в джоба си.

Беше напуснал Кил, града в Северна Германия, където се задържаше най-много, и бе изминал разстоянието от Висембург до френско-германската граница за десет дни. Все още не беше решил коя ще е крайната му цел. Всичко зависеше от това какви товарни влакове има на конкретната гара в съответното време. Предишната зима бяха прекарали с Ханс в Ница. Това беше единственото място, където не искаше да отиде. Щеше му се да избегне болезнените спомени. Може би догодина…

Главната му грижа в момента беше да се качи на товарния влак за Берн. Номерът беше за броени минути да избегне пазачите и да се скрие в някой товарен вагон. Правил бе това безброй пъти, но риск винаги имаше, особено откакто бяха въведени кучета, които да надушват нелегални пътници като него. Бяха го спипали само веднъж — още носеше на китката си белезите от острите като бръснач зъби на едрото куче.

Карл-Хайнц Теселман прекоси първия коловоз и се озова в края на композицията от дванайсет вагона, натоварени с въглища. Притисна се до последния вагон и се озърна за пазачи. Нямаше никой. Товарният влак за Берн беше на другия коловоз. Трябваше само да измине двадесетината метра между двата коловоза и да си намери празен товарен вагон. Беше извървял половината разстояние, когато висок глас го накара да се закове на място. Веднага се сети за кучетата. Краката му натежаха, сякаш бяха от олово. Теселман предпазливо се извърна към посоката, от която долиташе гласът и видя един стрелочник, който се подаваше от прозорчето на своята будка, с лула между зъбите. Стрелочникът извади лулата от устата си и силният му глас отново се разнесе като гръмотевичен грохот. Човекът разменяше шеги с един от машинистите, двамата изобщо не забелязваха озъртащия се нервно Теселман. Стрелочникът се изсмя на собствената си шега и се прибра, затваряйки прозорчето на будката. Теселман пое дълбоко въздух.

Влаковата композиция изскърца и потегли. Тръгваше преди разписанието! Теселман затича към най-близкия вагон и в този миг дочу зад себе си зловещия лай на разярено куче. Хвърли поглед през рамо — тъкмо навреме, за да види как пазачът разкопчава нашийника на дърпащото се и напиращо животно.

Теселман сграбчи ръчката на товарния вагон, подскочи и се опита да намери опора и за другата си ръка. Виждаше едрото куче, което препускаше с оголени зъби и бясно размахана опашка.

Със сила, каквато можеше да вдъхне само страхът, успя да издигне краката си нагоре. Кучето подскочи, лъскавото му тяло се изви като дъга във въздуха и челюстите му изтракаха само на сантиметри от крака на Теселман. Животното несръчно се приземи на задните си лапи и почти загуби равновесие. Битката завърши в полза на беглеца.

Теселман отпусна краката си, за да поотпочине. После се зае да отвинтва двата болта, за да освободи вратата. Отвори, влезе в товарния вагон и се свлече на колене, изтощен и без дъх, като поемаше шумно глътки въздух. След като се посъвзе, пропълзя до стената на вагона и се просна на пода, бършейки с длан потта от челото си.

Теселман знаеше, че ще го чакат на следващата гара, на която влакът трябваше да спре по разписание, пазачът щеше да се погрижи за това. Само че той нямаше никаква представа къде и кога ще бъде следващата спирка. Опита се да огледа заобикалящата го обстановка, но беше твърде тъмно. Ритна вратата, тя се поотвори и товарният вагон се изпълни със светлина. Беше пълно с обичайните сандъци, недостъпни със своите хитроумни пломби и ключалки. Системата за сигурност се беше променила рязко през последните няколко години. Теселман още си спомняше времената, когато можеше с обикновено джобно ножче да отвори повечето каси и сандъци, превозвани от единия до другия край на Европа. Съдържанието им обикновено се състоеше от разни части за машини, но той се сещаше поне за два случая, в които бе намерил нещо далеч по-привлекателно. Веднъж откри каса с бургундско вино, износ от Франция, друг път — деликатеси от Германия.

Той обви с ръце тялото си, за да се предпази от внезапно нахлулия мразовит вятър. После се изправи на крака. Леденият вятър започна да навява капчици дъжд във вагона. Задаваше се неизбежната буря. С годините Теселман беше свикнал с подхвърлянето и клатушкането на влака така, както опитният моряк свиква с люлеенето на кораба. Стигна лесно до вратата и вече се канеше да я затвори, когато съзря в ъгъла на вагона между два сандъка нещо, което не можеше да види от предишното си място. Беше някакво зеленикаво платнище, което можеше да му влезе в работа.

Теселман се стегна срещу нахлуващия пороен дъжд, сграбчи с две ръце дръжката на вратата, избута плъзгащата се плоскост почти до края, но не я затвори напълно. Задържа я с крак, докато издърпваше една дървена каса от купчината. С касата той залости вратата, така че да не се отваря по-широко. Вятърът се промъкваше през цепнатината и виеше из товарния вагон. Теселман потрепери. Поразмести сандъците, за да стигне до платнището, и видя, че с него всъщност е покрито нещо. Това още повече възбуди интереса му. Той събра платнището, както моряк свива платното на яхта, захвърли го и се взря в полумрака. Очите му постепенно различиха няколко контейнера с бира. Нищо чудно, че бяха покрити, помисли той, зарадван от неочакваната придобивка.

Теселман ги преброи — бяха шест и той веднага реши да отвори един от тях. Контейнерите обаче бяха метални и той не знаеше как да ги отвори. Огледа се за някакъв предмет, който би могъл да му послужи за целта, но макар че очите му вече бяха привикнали с полумрака, не можа да види нищо подходящо. Това обаче не можеше да го възпре — решил бе на всяка цена да отвори един от контейнерите и да утоли жаждата си. Как му се искаше Ханс да беше с него, не само за компания в пиенето, а и защото той винаги бе мозъкът на техния тандем. Да, Ханс щеше да намери отговор на тази трудна задача.

Изведнъж го осени прозрение. Пожарогасителят!

Теселман се извърна към стената, където би трябвало да е прикрепен, но видя само една празна скоба. Изруга и беше на път да се откаже, когато нова идея се роди в съзнанието му. Огледа по-внимателно скобата на пожарогасителя — беше ръждясала, а един от трите й винта липсваше. Трябваше й само едно по-силно дръпване. Хвана я с две ръце и задърпа. Все пак се държеше здраво. Завъртя я, стараейки се да разхлаби винтовете, но колкото и да бяха разядени от ръждата, те не поддаваха. Сграбчи отново скобата и дръпна с всичка сила. Най-сетне тя излезе от стената, а Теселман трябваше да се хване за един сандък, за да не изгуби равновесие.

Вдигна победоносно скобата, сякаш бе някакъв трофей, после коленичи до най-близкия контейнер и опипа мястото около малкия кран. Той трябваше да бъде избит. Виждал бе как правят това продавачите на бира — те използваха чук и колче, но той нямаше нищо друго, освен една ръждива скоба. Ядосан, той стовари скобата върху крана, без да постигне някакъв ефект. Ако можеше да го разхлаби, после с един силен удар щеше да го счупи.

През следващите пет минути Теселман ожесточено удряше крана със скобата. Задачата му съвсем не се улесняваше от ритмичното поклащане на влака, летящ през пелена от дъжд. Едва половината удари попадаха в целта. Накрая той се строполи върху най-близката каса и се загледа в мястото около крана, осеяно с вдлъбнатини. Дали е успял поне малко да задвижи нещата? Грабна скобата и отново заудря. Кранът изведнъж хлътна навътре и скобата попадна в зейналия отвор.

Плясък на течност обаче не се чу. Вътре нямаше бира.

Облак бял прах изскочи през дупката. Инстинктивно Теселман размаха ръка пред лицето си, после се изправи на крака и изчисти реверите на палтото си. Изчака, докато сребристите частици се разсеят, после надникна в контейнера. Беше пълен с прах. Объркан и учуден, той почеса мазната си бяла коса и се замисли какво ли е това и защо е трябвало да бъде сложено в контейнер за бира.

Внезапно влакът забави ход. Теселман изтича до вратата, за да види къде се намира, и веднага позна магазията. Страсбург. Пак се сети за пазача с кучето във Висембург и осъзна, че има съвсем малко време, за да прикрие следите си. Избута отворения контейнер обратно на мястото му, покри шестте контейнера с платнището и намести другите каси и сандъци около тях. После отиде пак до вратата, за да провери за пазачи, които сигурно го причакваха. Мястото обаче беше пусто. Имаше късмет — поне за момента, затова реши повече да не предизвиква съдбата. Изчака спирането на влака, скочи от товарния вагон и затвори вратата след себе си колкото се може по-тихо.

Бурята беше отминала. Карл-Хайнц Теселман сметна това за добра поличба.

Йозеф Мауер работеше в австрийската полиция вече цели осемнайсет години, през последните единадесет беше сержант в Линц. Началниците му бяха правили многобройни опити да го откъснат от патрулната служба, но той не проявяваше абсолютно никакъв интерес към повишение. Мауер предпочиташе обичайните емоции от обикалянето на улиците с полицейска кола, вместо планини от книжа в някой прашен кабинет. Дългогодишният му партньор, с когото започнаха навремето, беше убит при престрелка преди четири години. Сега Мауер работеше с млади полицаи и с желание им помагаше да навлизат във всекидневието на „Моцартщрасе“ колкото може по-бързо след завършване на полицейската академия във Виена.

Ернст Рихтер беше поредният новак. Пристигна предишния ден и бе зачислен към Мауер, с когото трябваше да работи един месец. През този период опитният полицай щеше да прецени темперамента и личните качества на младежа, за да го причисли по-късно към подходящ партньор.

— Каква е програмата за днес, господине? — попита Рихтер, докато вървяха към полицейската кола.

— Сержант, не „господине“ — поправи го Мауер и докосна нашивките си. — Най-важната ти задача сега е да опознаеш града максимално бързо, така че през първите няколко дни ще работим като резервен екип. Това ще ти помогне да свикнеш с полицейските процедури. — Той махна с ръка, когато Рихтер понечи да каже нещо. — Знам, знам, вече си учил всичко това в академията, но истината е, че теорията и практиката са две съвсем различни неща. Едно е да си седиш в класната стая и да си водиш записки, съвсем друго е да се изправиш лице в лице с въоръжен убиец или гаден изнасилвач, помни ми думата.

Мауер току-що излизаше с колата от „Моцартщрасе“, когато радиостанцията изпука.

— Може ли аз да отговоря, сержант? — попита Рихтер.

Опитният полицай потисна смеха си. Всички новаци са еднакви в началото — изгарят от желание да се харесат на началниците си, отчаяно си просят похвала. Но само след няколко месеца стават скептици и циници, досущ като старите кримки, на които се опитват да направят впечатление, защото проумяват, че герои няма, има само хора, които успяват да оцелеят.

Щом уточни мястото на повикването, Мауер включи сирената. За броени минути стигнаха „Ландщрасе“ и спряха срещу сградата на банков клон. Излязоха енергично от полицейската кола и тръгнаха по тясната алея. Леко отпуснатите им ръце бяха готови всеки миг да сграбчат полицейските палки, окачени на коланите им.

Някакъв плешив мъж в смокинг чакаше във входа на една от сградите. Щом видя приближаващите полицаи, забърза към тях.

— Ей там, между кофите за боклук — каза той и посочи с ръка. — Не мога да допусна да лежи там, през онези врати се влиза в кухнята на ресторанта. В нарушение на хигиенните норми е, нали?

Мауер изгледа с погнуса няколкото препълнени кофи и се зачуди как този човек има нахалството да говори за хигиена. Две от кофите бяха съборени на земята. Между тях неподвижно лежеше присвита фигура на човек, чиято дясна ръка беше протегната, сякаш се мъчеше да хване нещо.

— Помислих си, че е мъртъв, но като го докоснах, той изстена. Вероятно е мъртвопиян. Не мога да позволя да остане тук.

— Да, казахте го вече. Благодарим за помощта, ние ще го приберем.

Човекът в смокинга най-сетне забеляза неприязнения блясък в очите на Мауер и се върна в кухнята, затваряйки добре вратата след себе си.

— Има вид на бездомен скитник — каза Рихтер. — Палтото не изглажда да е много старо. Сигурно е крадено.

— Повече от сигурно — отговори Мауер и клекна край тялото. Сгърчи лице от лъхналата го отвратителна смрад, но не се отдръпна.

Скитникът носеше вълнени ръкавици, лицето му бе скрито под нахлупената морскосиня плетена шапка.

— Ей, чуваш ли ме? — попита Мауер и побутна скитника с палката си.

Пръстите на Теселман потръпнаха, опита се да отговори, но от устата му излезе само сподавен стон.

Мауер откри лицето му. Рихтер политна назад, подпря се на стената и започна да повръща. Мауер отдръпна рязко ръката си. С треперещи крака затича към полицейската кола, за да извика по радиостанцията бърза помощ.