Алистър Маклейн
Влакът на смъртта (12)

Единадесета глава

В 4:15 на следващата сутрин от летището позвъниха на пилота и му съобщиха, че мъглата над Адриатическо море започнала да се вдига, така че може да излети за Дубровник, ако е готов. За по-малко от десет минути групата напусна хотела, а след около половин час вече беше във въздуха. Щом се издигнаха достатъчно и поеха към Дубровник, Сабрина и Греъм извадиха от саковете си водолазни костюми и с мъка се преоблякоха в тясната кабина.

Наближиха Дубровник два часа и половина по-късно. Мъглата над града вече се беше разсеяла, а първите лъчи на изгряващото слънце игриво осветяваха морето в цялото му великолепие.

Пилотът посочи надолу и те видяха товарния комплекс „Вернер“, който беше значително по-малък от онзи в Триест и се състоеше само от два кея и от няколко складови постройки, боядисани в характерните цветове на „Вернер“. Пилотът вече се бе свързал с пристанищните власти на града и бе разбрал, че „Наполи“ още не е пристигнал поради трудното пътуване. На кейовете не се виждаше никакъв кораб.

Греъм и Сабрина сложиха плавниците и водните си маски, прибраха пистолетите във водоустойчивите си пояси и след няколко минути хеликоптерът увисна над водата. Според координатите на картата те бяха на петстотин метра навътре в морето, на идеално разстояние от брега, за да започнат акцията. Пилотът снижи машината съвсем близо до водата, кимна им отсечено и те скочиха, а хеликоптерът веднага се издигна и пое към крайбрежната ивица.

Сабрина и Греъм бяха опитни плувци и изминаха разстоянието до брега без никакви трудности, като преплуваха последните сто метра под водата, за да избегнат светлината на мощните прожектори, които все още бяха включени, въпреки настъпващото утро. Изпълзяха на кея, дадоха си две минути за преобличане и кратък отдих и след това Греъм поведе Сабрина към ръждясалата метална стълба между седми и осми кей. Изкачи се по нея предпазливо и се огледа — нямаше жив човек. Само пред един склад беше паркиран тъмен джип, обърнат към осми кей.

Вратата на склада внезапно се отвори и се появи мъж с полуавтоматична пушка „Спектър“ през рамо. Греъм се сниши и се ослуша за приближаващи стъпки, но не долови нищо. Той внимателно погледна към склада и изруга тихо — мъжът запали цигара и бавно се облегна на джипа със скръстени ръце, решил кой знае колко време да остане там. При това положение беше невъзможно да се стигне незабелязано до склада, а Греъм не изпитваше особено желание да си опита късмета срещу дулото на спектъра, безспорно най-опасното оръжие, произведено от италианците. Той тихо обясни ситуацията на Сабрина, ядосан, че трябва да изчакат известно време. За разлика от него тя реши незабавно да действа.

— Аз тръгвам — бързо каза тя. — Щом ти дам сигнал, отвлечи му вниманието.

— Така ли? А знаеш ли колко е мощен този спектър?

— Разбира се. Има пълнител за петдесет изстрела и ефективен мерник до сто и петдесет метра в диаметър. — Тя сложи ръка на рамото му. — Изобщо няма да има възможност да стреля, довери ми се!

Греъм се опита да отговори, но тя бързо се обърна и се придвижи предпазливо близо до джипа, силно приведена напред. Там тя се озърна и кимна на Греъм. Той хвърли плавниците си на кея и бързо се сниши. Пазачът се стресна, свали от рамото си спектъра и зачака да се появи собственикът на плавниците. За негова изненада никой не излезе от водата и озадачен той внимателно и бавно тръгна към кея. Сега вече беше с гръб към Сабрина и тя без колебание използва това, бързо се изправи и го удари с дръжката на пистолета си по главата. Нищо неподозиращия пазач тежко се свлече на земята.

— Майк! — тихо извика тя.

Греъм излезе на кея и помогна на Сабрина да скрият изпадналия в безсъзнание пазач под джипа.

— Хендрик е тук — каза Греъм, надничайки през стъклото на джипа.

Сабрина метна през рамо спектъра и попита:

— Как разбра?

Той посочи кафявото куфарче на задната седалка:

— Там вътре е играта, която започнахме с него във влака.

— Значи ако Хендрик е тук…

— Лесно е да се предположи, че и Вернер е с него.

Тя открехна леко вратата на склада, но единственото, което видя вътре, бяха няколко дървени сандъци, белязани с познатия знак на предприятието „Вернер“ и подредени спретнато покрай стената. Сабрина стисна здраво пистолета си и отвори по-широко вратата. В сумрака те видяха, че складът е разделен на по-малки сектори, образувани от три редици сандъци и двете пътеки между тях, по които вероятно преминаваха електрокарите. Вмъкнаха се вътре и Греъм тихо затвори вратата.

— Аз тръгвам по едната пътека, ти по другата — прошепна той.

Тя поклати отрицателно глава.

— Предлагам да не се разделяме. Онези трябва да са най-малко четирима, плюс охраната, един господ знае колко още, и всичките са въоръжени.

Греъм сви рамене и се съгласи.

В края на пътеката той тръгна надясно, но Сабрина го хвана за ръката и сложи пръст на устните си. Вслушаха се напрегнато, но не доловиха нищо.

— Чух някакви гласове — прошепна тя.

— Трябва да са тук някъде. Хайде да тръгваме.

Греъм притисна гърба си към контейнерите и внимателно погледна към съседната пътека — там нямаше никой. Той посочи с ръка средната редица и двамата бързо скочиха в тясната пролука между контейнерите, откъдето имаха видимост към другата пътека.

Вернер седеше с гръб към тях в остъклена канцелария и играеше на карти с Кайл и Милхан, а Хендрик го наблюдаваше, облегнат на стената, с пушка между коленете си.

— Помни, че шефът каза да стреляме по бесните кучета — прошепна Греъм.

— Знам какво каза, нали и аз бях там.

Сабрина сложи спектъра на земята край себе си, извади беретата, стегна се в идеална поза на пълно равновесие и се прицели в тила на Вернер.

— Какъв беше този шум? — попита тихо тя.

— Какъв шум?

— Някакво шумолене…

— Сигурно са плъхове — безгрижно отвърна Греъм. — Ами да, има дупка на сандъка до краката ти, сигурно са там.

Представата за сандък, пълен с гадни плъхове, обзе съзнанието й, тя политна назад отвратена, препъна се, а беретата й шумно изтрака върху пода.

Хендрик се втурна с пушка в ръка да провери причината за този шум. Греъм се хвърли върху Сабрина и я повали на земята секунди преди куршумът на Хендрик да пробие назъбена дупка в намиращия се зад тях сандък. Кайл и Милхан ги наобиколиха, взеха оръжието им и грубо ги поведоха към канцеларията.

Вернер не им обърна внимание, когато влязоха вътре. Само гневно погледна Хендрик:

— Значи толкова струва специално подбраната ти охрана! Или ще кажеш, че тези двамата са били телепортирани в склада от космически кораб?

За първи път Хендрик не намери отговор на саркастичните заяждания на Вернер.

— Предчувствах, че ще се срещнем отново — обърна се Вернер към Сабрина. — Идвате точно навреме, мисля да тръгвам. Хидропланът ми е в хангара, с пълен резервоар, готов за път.

— Ами „Наполи“? — попита тя.

— „Наполи“ трябва да навакса загубеното време, затова няма да спира в Дубровник. Що се отнася до мен, аз се прибирам вкъщи, а тук вече шеф е Хендрик. Искам само да ви кажа, че докато във влака ви исках живи, за да предадете моите инструкции на шефовете си, сега, за съжаление, ви искам мъртви. Оставям тази задача в способните ръце на Хендрик.

Хендрик зловещо се усмихна, но не каза нищо. Той излезе навън и намери двама пазачи, клекнали до мъжа, ударен от Сабрина. Той грубо го изправи и го блъсна върху джипа:

— Негодник, изложи ме пред Вернер!

— Извинявай, шефе — успя да каже пазачът, разтривайки врата си.

Хендрик вдигна пистолета си и го застреля от упор.

— Няма да търпя никакви провали повече. Стойте тук и си отваряйте очите на четири — каза той на другите двама.

Хендрик взе куфарчето си от джипа и се върна в склада.

— Какви бяха тези изстрели? — попита Вернер.

— А, нищо, въпрос на дисциплина — отвърна Хендрик и отвори куфарчето.

Кайл разчисти картите и чашите от масата, докато Хендрик инсталираше електрическата „гилотина“, закачайки с щипки проводниците към гнездото на лампата над главите им.

— Какво ще правиш, ще ги караш да се борят един срещу друг ли? — развълнувано попита Кайл.

— Право да ти кажа, това не е лошо като идея, но всъщност искам Греъм да седне срещу Милхан. — Хендрик погледна въпросително към Милхан, но той само се потупа по гърдите и прокара пръст по гърлото си.

— Ако не си го разбрал, Греъм, да ти кажа — продължи Хендрик, — ще играете до смърт.

— А ако откажа? — предизвикателно попита Греъм.

— Тогава ще бъда принуден да застрелям красивата ти асистентка — каза Кайл.

— Партньорка! — поправи го автоматично Сабрина.

— Завържи я за стола — нареди Хендрик на Милхан. — Ще получи почетно място в ложата.

— Съжалявам, че всичко свършва по този начин, Сабрина — нежно й каза Вернер, извърна се и стъпките му заглъхнаха в сумрака на склада, докато се отдалечаваше.

— Според мен той си пада по теб, мила, и аз не го обвинявам. — Кайл протегна ръка, за да я погали по лицето.

Сабрина захапа пръстите му.

— Кучка! — просъска той и вдигна ръка да я удари.

Греъм блъсна Милхан и свали Кайл с юмручен удар на земята.

Хендрик долепи дулото на пушката си до врата на Греъм.

— Вържи му краката! — заповяда той.

Милхан сграбчи Греъм и го помъкна към най-близкия стол.

— Ще ми платиш за това — каза Кайл и насочи спектъра към Майк.

Хендрик бутна дулото му към пода.

— Започваш да ми лазиш по нервите, Еди. Я иди да свършиш някоя полезна работа, например да подготвиш хеликоптера за старт.

— Ама аз искам да гледам — каза Кайл и посочи играта върху масата.

— Хайде, хайде, тръгвай към хеликоптера!

Кайл неохотно подаде оръжието си на Хендрик и излезе.

Хендрик отиде край масата и сложи последователно двете си ръце върху пластинките. Всичко беше наред, и в двата случая електричеството премина през гривните. Той взе ключето, завъртя го в страничната ключалка и веднага светна червената лампичка.

— Прескачаме първите две игри. Сложете си гривните!

Греъм и Милхан прекараха ръце през гривните, заключиха ги и сложиха ключовете в средата на дъската.

— Задействах смъртоносния шоков удар и нищо няма да те спаси, Греъм! — засмя се Хендрик.

— Не бъди толкова сигурен — каза Греъм.

— Напротив, сигурен съм! Милхан играе само на най-силен шок, а както виждаш, още е жив. — Хендрик опря пушката си в главата на Сабрина. — Ако не включиш веригата едновременно с Милхан, ще я убия.

Греъм погледна Сабрина и тя леко му се усмихна.

— Казвай кога, Греъм! — Хендрик стисна здраво пушката.

Милхан сложи ръка върху пластинката, очите му бяха приковани в лицето на Греъм, който пое дълбоко дъх и отпусна длан върху другата пластинка.

— Сега! — каза Греъм.

Двамата едновременно натиснаха пластинките.

— Съжалявам, че не мога да остана и да видя как умираш, но ме чака работа, и без това изоставаме от разписанието — каза подигравателно Хендрик и излезе от склада.

Сабрина се опита да освободи някак вързаните си ръце, но Милхан я бе омотал стегнато и беше невъзможно да разхлаби възела. Тя се възползва от напускането на Хендрик и от моментното разсейване на Милхан, за да се примъкне към прозореца.

— Как си, Майк? — попита тя.

— Не се притеснявай за мен, добре съм — отвърна той, без да сваля очи от лицето на Милхан.

Сабрина погледна през рамо — столът й беше съвсем близо до прозореца и на нея веднага й хрумна мисълта да се приближи още малко до него, за да среже на счупеното стъкло възела, който стягаше ръцете й.

Греъм и Милхан не можеха да се освободят от гривните и това още повече улесняваше намерението й. С доста усилия, милиметър след милиметър тя най-сетне се опря в прозореца. Първата й мисъл беше, че се е справила без произшествия, но после усети стичащата се по дланта й кръв. Опипа внимателно с пръст ръба на стъклото и разбра, че се е порязала на дълго и остро парче от счупения прозорец. Сабрина притисна към това острие плата, с който бяха омотали китките й и започна бързо да движи ръцете си, използвайки стъклото като нож. За секунди сряза плата и се наведе да си развърже краката. Като свърши, тя тихо пристъпи към масата, взе един от пистолетите и бързо го насочи в ужасения Милхан — вцепенен от изненада той гледаше черното дуло и не смееше да мръдне.

— Какво трябва да направя, Майк? Да махна ли щипките от тавана?

Индикаторът сочеше числото шест.

— Отключи ми гривната — отговори той.

— Защо да не изключа захранването?

— Отключи ми гривната, Сабрина!

Тя взе едното ключе, но внезапно я обзе съмнения:

— Ами ако е заложен капан?

— Не е, повярвай ми — каза Греъм, лицето му се свиваше в първите болезнени спазми.

Сабрина отключи гривната му, той протегна освободената си ръка и сложи своята гривна върху китката на Милхан, малко над другата.

Индикаторът вече сочеше осем. Пот се стичаше по набразденото от грозни белези лице на немия Милхан, който ужасено се взираше в поставената върху пластинката ръка на Греъм.

— Може би трябва да потвърдя предсказанието на Хендрик и наистина да се откажа първи, така или иначе нямам какво да губя. Как смяташ, а, Милхан? — Греъм се усмихна и натисна пластинката.

— Майк, недей! — извика Сабрина. — Не можеш да го убиеш просто така, хладнокръвно!

Индикаторът сочеше девет.

— Той обаче щеше да те убие най-хладнокръвно, ако беше победил, така както си беше завързана за стола.

Сабрина предпазливо пристъпи към централния кабел, включен в захранването.

— Не го пипай! — предупреди я Греъм. — Имам лични сметки за разчистване.

— И да го убиеш, няма да си върнеш Кари и Майки — изпусна се неволно Сабрина.

Индикаторът сочеше десет.

Греъм я погледна и насъбралата се болка изчезна от очите му. Той откачи рязко кабела и издърпа прикрепващите го към тавана щипки.

Милхан се свлече върху стола си, дишайки тежко.

Греъм и Сабрина бяха застанали с гръб към остъклената врата и не забелязаха влизащия в канцеларията пазач.

— Хендрик ми каза да дойда, ако имаш нужда от помощ — обърна се той към Милхан, който бързо измъкваше китките си от зловещите гривни. — Както изглежда, пристигам тъкмо навреме.

Милхан кимна утвърдително, стана и се приближи до него.

— Той нареди да ги убия, ако още са живи — добави пазачът и насочи оръжието си към Сабрина и Греъм.

Милхан сграбчи главата му с огромните си длани, изви шията му и счупи вратните му прешлени с лекота, с каквато се чупят кибритени клечки. После захвърли трупа в ъгъла, докосна гърдите си и посочи към двамата, а устните му се движеха беззвучно в отчаян опит да изрази мислите си.

— Казва, че сега сме квит — поясни Сабрина.

Греъм се прицели в брадичката му и нанесе умел удар, от който Милхан рухна в безсъзнание на пода.

— Е, сега вече сме квит.

Сабрина му подаде пистолета си, а тя самата се наведе и взе спектъра.

— Все още можем да спрем Щефан — каза тя и тръгна към изхода.

Греъм я хвана за ръката:

— Веднъж да приключи всичко това, двамата с теб ще проведем кратък разговор на тема плъхове.

Излязоха от канцеларията, разделиха се, за да обиколят склада и се срещнаха отново на изхода, където трябваше да прекрачат през трупа на убития от Хендрик пазач, за да стигнат до кея.

Започваше да се съмва.

Греъм и Сабрина доловиха звук от самолетен двигател, който идваше от хангарите в края на осми кей. Без да се колебаят те бързо изтичаха до широката врата на хангара и се прилепиха към стената с приготвени за стрелба пистолети. Сабрина натисна бавно бравата и рязко отвори вратата, а Греъм се хвърли напред, превъртя се два пъти върху циментовия под и стреля по изненадания пазач. Куршумът го удари в гърдите и го изхвърли във водата. Вернер, който беше зад него, използва суматохата и плъзна хидроплана си навън. В хангара имаше няколко моторници и Греъм и Сабрина бързо скочиха в една от тях.

— Можеш ли да управляваш това чудо? — попита той.

— Подиграваш ли ми се? — усмихна се тя. — Баща ми има същата в Маями и когато съм там се разкарвам с нея насам-натам.

Сабрина изчака Греъм да откачи моторницата, запали мощния двигател „Ямаха“ и излетя от хангара, преследвайки отдалечаващия се хидроплан на Вернер.

Тя скоро го настигна и те успяха да видят разтревоженото лица на Вернер, който крещеше нещо в микрофона. Сабрина направи остър завой и мина пред хидроплана, принуждавайки го да намали скоростта и отново да се насочи към брега. Вернер разбра, че тя иска да го притисне до кейовете, за да не може да излети и злорадо се усмихна. Той изчака моторницата да застане от дясната му страна, възможно най-близо до брега, неочаквано изви хидроплана обратно и се насочи в открито море. Сабрина потегли след него толкова рязко, че Греъм политна и едва не падна във водата. Вернер обаче набра желаната скорост и се откъсна от водната повърхност.

Греъм откри огън по издигащия се хидроплан и куршумите надупчиха в зигзагообразна линия корпуса му. Един от тях удари Вернер и той изпусна управлението. Останал без контрол, хидропланът се насочи към морския фар, който примигваше над безбрежната водна шир. С невероятно усилие на волята Вернер отново хвана лоста за управление и успя да набере малко височина. Не му достигнаха обаче само няколко проклети сантиметри, дясното крило удари фара и се пречупи. Хидропланът се разтресе, описа зловещ пирует и падна във водата върху дясната си врата. Ударът разтърси Вернер, силна болка прониза тялото му, но той стисна зъби и със сетни усилия успя да отвори куфарчето с взривното устройство.

Греъм и Сабрина видяха как проблесна златната верижка на предавателя с червеното копче за взривяването на един от контейнерите. Те си спомниха предупреждението на Вернер и с ужас видяха как той дръпна верижката, вдигна капачето на предавателя и се усмихна ликуващо, когато забеляза приближаващата се моторница.

— Щефан, недей! — изкрещя Сабрина, но Вернер натисна копчето.

Греъм и Сабрина се хвърлиха на пода и затвориха очи в очакване на експлозията.

Тишина.

Вернер натисна яростно копчето втори, после трети път. Единственият шум обаче идваше от нахлуващата в кабината вода. Той бавно отпусна предавателя и след миг хидропланът изчезна под водата.

Греъм и Сабрина мълчаливо гледаха как разгневените, бълбукащи води поглъщат човека и машината.

— Като си помисля само, че Щефан беше един от водещите световни бизнесмени! — възкликна Сабрина.

Греъм прокара пръсти през влажната си разрошена коса.

— Мислиш го за луд, нали?

— А не беше ли?

— Беше по-скоро фанатик, вярваше, че всичко, което върши, е в името на неговата кауза.

— Включително унищожаването на половин Европа?

— Ако е необходимо, да — отвърна сухо той. — Фанатиците се ръководят от страст, а не от лудост. Нима японските пилоти камикадзе са били луди?

— И това е форма на лудост.

— Това е форма на екстремизъм — поясни Греъм.

Двамата едновременно доловиха шум от хеликоптер в далечината. Сабрина запали двигателя и обърна моторницата с лице към приближаващия „Аугуста Бел“, от двете страни на който ярко бе изписано името „Вернер“. Кайл управляваше хеликоптера, а Хендрик седеше до него.

Когато приближиха, рязко се стрелнаха надолу и Хендрик откри огън през отворената врата на кабината. Куршумите се забиха далеч от моторницата. Греъм се пребори с изкушението да простреля долната част на хеликоптера, но имаше само един пълнител и всеки куршум беше ценен. Сабрина насочи моторницата към пристанището, за да потърси там прикритие. Кайл също зави и ги последва, насочвайки носа на хеликоптера ниско към морската повърхност. Греъм и Сабрина се хвърлиха на пода, а пушката отхвръкна и изчезна във водата. Останаха с два пистолета срещу неизчерпаемия арсенал на Хендрик, вероятно складиран на хеликоптера.

Хендрик хвърли първата граната, когато хеликоптерът мина ниско над моторницата, но Сабрина реагира мигновено, като изви рязко встрани. Секунди по-късно гранатата експлодира и изпрати към тях силна струя солена вода. Втора граната, хвърлена от по-голяма височина, експлодира още по-близо до моторницата и Сабрина напрегна всичките си сили, за да запази контрола върху моторницата, която подскачаше над образувалите се вълни. След като избегна и третата граната тя насочи моторницата към хангара. Почти веднага след като влязоха вътре, хеликоптерът профуча близо до тях и Хендрик хвърли нова граната към входа. Греъм и Сабрина се бяха изтеглили доста навътре и не пострадаха от взрива, но бяха наясно, че всичко е само въпрос на време.

Когато хеликоптерът се върна Хендрик откри огън със спектъра си, принуждавайки ги да легнат в лодката. Греъм се надигна пръв и огледа щетите, които се оказаха незначителни — три куршума се бяха забили в предницата на моторницата. Три куршума, които можеха да се забият в тях. Но какво ставаше със Сабрина? Той се обърна и я видя безжизнена в задната част на лодката.

Кайл се връщаше отново, когато Греъм бавно излезе от хангара. Хендрик нареди на Кайл да снижи хеликоптера.

— Мъртва е. Ти я уби, копеле! — провикна се Греъм и хвърли отчаян поглед към Сабрина.

За частица от секундата тя отвори очи и му намигна.

— Писна ми, всичко това ми писна! — изкрещя Греъм към хеликоптера.

— Хвърли си пистолета във водата — нареди му Хендрик.

Греъм колебливо сложи ръка върху беретата на колана си.

— Послушай го — изсъска Сабрина.

Той метна пистолета във водата.

Хеликоптерът „Аугуста Бел“ имаше един-единствен турбо двигател от типа „Алисон“ с 400 конски сили, който се намираше отгоре на корпуса, близо до витлата. Сабрина имаше право само на един опит, за да го уцели, ето защо трябваше корпусът да застане под определен ъгъл, преди тя да стреля. Налагаше се да извади от строя двигател, който дори не можеше да види.

Пръстите й се свиха около пистолета, хеликоптерът приближаваше и в този миг съзнанието й бе завладяно от внезапната мисъл, че ако се провали, първият, който ще умре, ще бъде Греъм. По някакъв загадъчен начин тази мисъл я изпълни със сигурност, тя изпъна ръце към хеликоптера и стреля два пъти.

Греъм веднага даде газ и бързо се отдалечи, управлявайки моторницата като автомобил, както му бе казала Сабрина. Тя се прехвърли през седалката и пое кормилото, намали скоростта и обърна обратно, за да видят какво става с хеликоптера. Витлата му бяха започнали да се въртят по-бавно и Кайл отчаяно се опитваше да се задържи във въздуха. Хеликоптерът падна като простреляна птица, парчета от корпуса се разлетяха във въздуха след удара във водата, който го разцепи на две.

— Къде, по дяволите, си се научила да стреляш така? — попита изуменият Греъм.

Сабрина присви скромно рамене и насочи моторницата в открито море. Никой от тях не забеляза втората моторница, която се измъкна от хангара, изчака да се превърнат в малка точка на хоризонта и потегли след тях, внимателно спазвайки дистанция.

Бреговата охрана съобщи на Сабрина точните координати на „Наполи“ по малката радиостанция в моторницата и 20 минути по-късно те съзряха в далечината огромния товарен кораб. Ръждясалият му корпус плачеше за боядисване, а единственият отличителен белег на собственика му беше знамето на спедиторската фирма „Вернер“, издигнато на мостика редом с либийския национален флаг. Жълто-черно фирмено „В“ личеше и върху бялата боя на комина.

Член на екипажа се наведе над парапета, посочи знака на „Вернер“ върху моторницата и незабавно им спуснаха въжена стълба. Греъм се изкачи по нея, радвайки се на сравнително спокойното море, и пое с благодарност подадената му от горе ръка. После направи жест към Сабрина да го последва. Тя беше преполовила стълбата, когато зоркото око на един от моряците забеляза нежните сочни форми на тялото й и сред екипажа мигновено се разнесе новината, че на борда се качва жена. Тя бе посрещната с многогласни подсвирквания и цветисти моряшки закачки.

— Къде е капитанът? — попита Греъм стоящия наблизо моряк.

В отговор морякът посочи към мостика.

Капитанът, здравеняк ирландец на име Флаерти, ги огледа подозрително при появата им на мостика и видя беретата под колана на Сабрина.

— Кои сте вие и какво желаете?

— Има промяна в разписанието — каза Греъм, — ще ви се наложи все пак да спрете в Дубровник.

— Просто така ли? — иронично попита Флаерти. — Трябва да ви кажа, че приемам заповеди само от господин Вернер.

— Щефан Вернер е мъртъв — каза Сабрина и допълни умолително, пристъпвайки крачка напред: — Налага се да промените курса и да се върнете в Дубровник.

Флаерти се извърна и се взря в морето, а пръстът му потърси бутона под навигационната маса, с който изпрати предупредителен сигнал към каютите на офицерите, в случай че на мостика наистина възникне опасност.

— Имам заповед да отмина Дубровник, за да компенсирам загубеното време, така че ако лично господин Вернер не ми нареди, няма да сменя курса.

— Вернер е мъртъв — уморено повтори Сабрина.

— Това вие го казвате, но нямам причини да ви вярвам.

— Писна ми от глупости — тросна се Греъм и издърпа пистолета от колана на Сабрина, преди тя да успее да го извади. Тикна го в брадясалото лице на капитана и нареди: — Издай заповед за промяна на курса, посока Дубровник.

Флаерти преглътна нервно, проклинайки на ум очевидното бездействие на офицерите, въпреки подадения сигнал за опасност.

— Не знам кой сте вие и коя организация представлявате, но не ми се ще да повярвам, че сте в състояние да отвлечете кораб, натоварен със зърно за гладуващите в Африка. Ако имате някакви разногласия с господин Вернер, защо трябва да си го изкарвате на хилядите деца, чиито живот зависи от пристигането на товара ни навреме в бежанските лагери?

— Казах, че трябва да спрем в Дубровник — повтори Греъм.

Човекът на руля погледна Флаерти:

— Какво да правя, капитане?

— Нищо — отвърна Флаерти.

Вратата към мостика се отвори и на прага се появиха двама души, въоръжени със стари полуавтоматични пушки. Греъм обърна Флаерти с лице към дулата им и долепи беретата си до тила му.

— Майк, изчакай! — помоли го Сабрина и се обърна към Флаерти. — Предлагам да сключим сделка.

— Не смятам, че имате каквото и да било право да поставяте условия.

— Може да нямаме, но пък вие със сигурност нямате друга алтернатива. Ето какво ви предлагам — пускаме ви, без да пострадате, ако издадете заповед да се хвърли котва и лично се свържете с властите, които да поканите на борда.

Флаерти се изсмя:

— Какво, искате да се свържа с властите?

— Ще е във ваша полза, освен ако не криете нещо — предизвикателно каза тя.

— Нямам нищо за криене — отвърна Флаерти и издаде заповед за спиране на двигателите. До пълния покой на „Наполи“ трябваше да изминат още три мили.

— А сега да се свържем с властите — каза Флаерти, все още неопомнил се от изненадващите условия.

Внезапно по металната стълба, която водеше към мостика, отекнаха стъпки и вратата се отвори. Двамата въоръжени офицери се завъртяха към натрапника — на вратата стоеше Милхан, играещите му очи попиваха всяка подробност от сцената пред него.

— Всичко е наред, този човек работи за господин Вернер — обясни Флаерти и хвърли ехиден поглед към Сабрина. — Започва да ми се струва, че вие двамата сте в малцинство тук.

Милхан затвори след себе си, застана зад двамата офицери и блъсна с все сила главите им една в друга. Взе оръжията от двете свлечени на земята тела и ги подаде на Сабрина, която ги пое неуверено, съмнявайки се отново в клопка. Милхан насочи юмрука си към Греъм, докосна с пръстите на другата си ръка юмрука, после посочи брадичката си и направи помирителен жест.

— Какво се мъчи да ни каже?

— Че умееш да удряш добре — поясни Сабрина.

Милхан закима утвърдително.

— Какво ще правим по-нататък? — попита угрижено Флаерти.

— Двамата ще се разходим до радиопредавателя, за да повикаме представители на властите — каза зад гърба му Греъм.

— Майк — Сабрина го хвана за ръката, — битката, която водим, не е срещу капитана.

Греъм я изгледа втренчено и неохотно й върна пистолета.

Флаерти извади носна кърпичка от джоба си и припряно попи потта от челото си.

— Кои сте вие?

— Не ни е позволено да казваме — отвърна Сабрина.

Греъм посочи към вратата и подкани:

— Да тръгваме!

— Аз съм капитан на този кораб и имам право да знам какво става.

— Наистина ли не знаете какво има в онзи сандък? — попита Сабрина.

— Сандък ли? Какъв сандък? — Той се сепна и придоби уплашен вид. — Имате предвид онзи, който снощи бе докаран на борда от хеликоптер „Сикорски“?

— Какво съдържа той според Вернер?

— Машинни части — отговори Флаерти и погледна Греъм. — Света Богородице, какво има вътре? И не ми обяснявайте, че не ви е позволено да ми кажете!

— Ние не измисляме правилата, капитане — каза Сабрина с извинителен тон. — Но колко по-бързо се свържем с властите, толкова по-скоро ще ви отървем от сандъка.

Флаерти се прекръсти.

— Разбира се, ще ви заведа при радиостанцията. — Той поспря на прага и още веднъж изгледа Сабрина. — Надявам се, че казвате истината, когато твърдите, че господин Вернер е мъртъв?

— Хидропланът му се разби преди половин час, утре всички вестници ще го разтръбят.

— Добър човек беше — каза Флаерти и поведе Греъм надолу по металните стълби.

Четирима членове на екипажа отнесоха на ръце двамата офицери, които още бяха в безсъзнание.

— Ами ти как дойде тук? — попита Сабрина.

Милхан направи с ръце вълнисто движение.

— С лодка ли?

Той кимна.

— Защо ни помагаш?

Немият гигант преплете пръстите на двете си ръце.

Тя разбра езика на знаците — това означаваше приятелство.

— Но аз мислех, че Хендрик ти е приятел?

Милхан сви масивните си рамене и потърка палеца и показалеца си.

— Бил си с Хендрик само заради парите? — попита тя с усмивка.

Той посочи към Сабрина, сви едната си ръка в юмрук, който очевидно трябваше да представлява Греъм, и сложи ръка на масата, после протегна другата си ръка и направи разтърсващо движение, изобразяващо как кабелът се откачи от гнездото на лампата. И отново направи жеста „приятелство“.

Сабрина реши да не му казва нищо за катастрофата на хеликоптера, тъй като не знаеше до къде все пак се простира близостта между Милхан и Хендрик.

Греъм и Флаерти се върнаха.

— Колко време трябва на шефа, за да дойде? — попита Сабрина.

— Пет-десет минути — отговори Греъм.

— Така ли? А аз мислех, че още е в Прато.

— Аз също, но както се оказа, преди час е пристигнал в Дубровник.

— Не знаех, че онзи сандък съдържа контрабанда. — Флаерти се изправи между тях. — Честна дума, не знаех, трябва да ми повярвате.

— Не ви ли се стори съмнителен начинът, по който Вернер се държеше в този случай? Не ви ли се видя странно, че той проявява такъв маниакален интерес към един-единствен сандък?

— Да, но както казах и на вашия началник…

— Партньор! — прекъсна го с негодувание Сабрина.

— Партньор. Извинете. Господин Вернер ми каза, че сандъкът съдържал машинни части за една лаборатория в Либия, а като се има предвид засилващите се настроения срещу Кадафи, не му се щеше да се знае, че неговата компания прави сделки там. Той смяташе, че този факт може да се превърне в оръжие в ръцете на враговете му. Увери ме, че всичко е напълно законно. Кой съм аз, че да споря с него? Както ви казах, винаги съм смятал господин Вернер за добър и справедлив човек.

На вратата се появи моряк.

— От юг се задава хеликоптер, капитане.

— Можем ли да го приемем на палубата?

— Да.

— Предполагам, че ще пожелаете да го посрещнете — обърна се Флаерти към Греъм.

— Нищо лошо няма да ви се случи, ако ни сътрудничите — каза Сабрина, забелязвайки отчаяния поглед на капитана.

— Можете да разчитате на мен — отвърна Флаерти.

Милхан, който седеше на сандък в ъгъла на мостика, погледна нагоре и се усмихна.

— И за теб ще има добра дума, обещавам — каза Сабрина и също му се усмихна.

Милхан сви безразлично рамене, сякаш се беше примирил с неизбежността на продължителното пребиваване зад решетките.

Филпот пръв слезе от хеликоптера „Линкс“, а Греъм даде знак на пилота да не изключва мотора. Филпот, Сабрина и Греъм се отправиха към парапета в задната част на кораба, където обмениха информация за последните събития.

Филпот ги изслуша внимателно и попита:

— Значи смятате, че капитанът не е замесен?

— Точно така — отвърна Сабрина.

— А ти, Майк, какво ще кажеш?

— Нямам причина да го подозирам. — Греъм погледна към мостика. — Колко души водите със себе си?

— Петима.

— Достатъчно са — промърмори Греъм.

— Достатъчни за какво? — подозрително запита Филпот.

— За да поемат нещата тук. Ние със Сабрина искаме да се върнем в склада и да огледаме по-отблизо онези сандъци, които вероятно са пълни с оръжие.

— Дали Милхан ще ни създаде проблеми? Трябва да знаете, че петимата, които водя, са хора с технически умения и опит в общуването с хора като него.

— Няма да ви създаде никакви проблеми — увери го Сабрина.

— И така, ще ви видя отново, когато корабът акостира — каза Филпот.

Те се отправиха към хеликоптера.

— Майк! Сабрина! — провикна се след тях Филпот.

Те се обърнаха, снишили глави.

— Отлично се справихте — каза Филпот.

Те му махнаха с ръце и се вмъкнаха в кабината.

Хеликоптерът кацна на осми кей, пилотът изчака Греъм и Сабрина да скочат на земята и излетя обратно към „Наполи“. Те се запътиха към склада.

— Аз поемам тази част, ти — другата, която е по-близо до канцеларията — каза Греъм.

— Как ще отворим сандъците?

— Тук наблизо видях някакъв лост, сигурно и ти ще намериш нещо подходящо.

Сабрина реши да отиде право в канцеларията, най-вероятно там се съхраняваха различни сечива. Пред вратата тя замръзна на място и измъкна беретата от колана си — зловещата игра беше махната, на нейно място насред масата беше сложена чаша с кафе, изпускащо пара. А Греъм бе някъде из склада, нищо неподозиращ, невъоръжен.

Тя чу шум, бързо се обърна и ги видя — Хендрик стоеше зад Греъм, опрял дулото на пистолета си в брадичката му. Сабрина се приближи и забеляза дълбока рана върху дясната буза на Хендрик, прорязваща кървава бразда от носа до слепоочието.

— Достатъчно! Повече нито крачка! — каза Хендрик, когато разстоянието помежду им беше около пет метра.

Тя се закова на място.

— Длъжен съм да призная, че стреляхте отлично, госпожице Карвър. Кайл нямаше никакъв шанс, а аз, както виждате, ще имам спомен от вас за години напред.

— Всичко е свършено, Хендрик — каза Сабрина. — Вернер е мъртъв, плутоният е върнат, дори Милхан се обърна срещу теб.

— Милхан ли? — отзова се Хендрик презрително. — Вземете си го, макар да не виждам каква работа може да ви свърши. Той така и не разбра какво имаше в онези контейнери, как иначе щях да го накарам да ги охранява от Лозана до Триест? Като имам предвид количеството радиация, което е поел през последните дни, силно се съмнявам, че му остава повече от месец живот.

— Пратил си го във вагона, ясно съзнавайки, че това ще го убие?

— Все някой трябваше да свърши тази работа — безгрижно отвърна Хендрик. — Що се отнася до плутония, аз изобщо не исках да се захващам с него, но КГБ не се съгласи с мен и прибегна до компромати, за да постигне това, което искаше.

— Ами оръжията в тези сандъци?

— Вече от три-четири години използвам превозите на Вернер, за да изпращам оръжие до много точки на света. По една чиста случайност накрая работехме заедно. Надявах се да продам поне част от тази пратка. — Той сви рамене. — Е, поне ще успея да се измъкна.

— Никъде няма да ходиш! Този път няма да стане! — каза Сабрина и вдигна беретата до главата му.

— Пистолетът ми е зареден, макар да не знам дали мунициите не са пострадали във водата — поясни Хендрик. — Мисля, че няма да стреляш, животът на Греъм не е в опасност. Ще го пусна, щом се отдалеча на достатъчно разстояние…

— Застреляй го! — изкрещя Греъм точно когато Хендрик направи първата си крачка назад.

Сабрина се поколеба също като във влака и в съзнанието й изплува снимката на Кари и Майки — Кари с пленителните огромни очи и Майки с дяволитото момчешко личице. Две невинни жертви в името на справедливостта… Спомни си думите на Греъм, казани, след като бе позволил на Хендрик да го победи в играта: „Побеждава онзи, който има по-силна воля… Колебанието винаги води до поражение!“.

Тя натисна спусъка.

Куршумът уцели Хендрик над дясното око. Ръката на Греъм се стрелна пред гърдите и блъсна настрани дулото, опряно в брадата му. Хендрик падна назад и бавно се свлече на земята, а в невиждащите му очи бе замръзнал израз на изненада.

Греъм взе пистолета от ръката на Хендрик, насочи го към стената и натисна спусъка. Куршумът се заби в стената и наоколо се разхвърчаха парченца мазилка и тухли.

Сабрина пребледня.

Греъм захвърли небрежно пистолета върху безжизненото тяло на Хендрик.

— Веднъж печелиш, друг път губиш.

За един кратък миг тя си помисли, че той ще я прегърне през рамо. Вместо това Греъм я потупа по гърба и каза само:

— Не си зле, партньоре.

Сабрина го наблюдаваше как тръгва към кея, после се усмихна на себе си. Едва ли можеше да се нарече похвала, но все пак беше някакво начало. Ледовете помежду им май започваха да се топят.