Мариса Мейър
Уинтър (93)

Глава деветдесет и първа

— Казах ти, че съм добре — повтори настойчиво Скарлет с уморен глас. — Просто последните месеци бяха много дълги.

— Добре — отвърна Емили. Келнерката, единствената приятелка на Скарлет в Рийо, държеше порта тъй близо до лицето си, че очите й изглеждаха размазани, а русите й къдрици изпълваха целия екран. — Никаква те няма от седмици! Изчезна по време на нападенията, сетне избухна войната, а аз намерих в къщата ти онези затворници и след това — нищо! Мислех си, че си умряла! А сега ми пращаш съобщение и ме караш да хвърля малко тор на градината, сякаш всичко е… е наред?

— Всичко е наред. Виж, не съм умряла.

— Виждам, че не си умряла! Но, Скар, за теб говорят във всички новини в градчето! Говорят само за това. Тази… тази лунна революция и нашата малка Скарлет в центъра на събитията! Наричат те героиня. Жил не спира да повтаря, че ще сложи табела в таверната, на която ще пише как героинята на Рийо, Скарлет Беноа, е скочила на бара и се разкрещяла и че много се гордеем с нея! — Емили проточи врат, сякаш така щеше да види по-добре къде се намира Скарлет. — А сега къде си?

— Аз… — Скарлет огледа разкошния апартамент в двореца Артемизия. Стаята беше хиляди пъти по-пищна от нейната фермерска къщурка и тя страстно я ненавиждаше. — Всъщност още съм на Луната.

— На Луната! Може ли да видя? Не е ли опасно там?

— Ем, спри да крещиш. — Скарлет разтри слепоочията си.

— Не ми казвай да спра да крещя, мадмоазел. Беше много заета, та едно съобщение не ми прати, че си жива и здрава!

— Бях в затвора! — викна Скарлет.

Емили ахна.

— В затвора! Измъчваха ли те? Окото ти посиняло ли е, или това е от порта ми, защото екранът напоследък прави номера… — Емили изтри екрана с ръкава си.

— Чуй ме, обещавам да ти разкажа всичко, когато се завърна у дома. Само ми кажи, че още наглеждаш фермата. Кажи ми, че все още си имам дом, в който да се върна.

Емили се намръщи. Макар и ядосана, беше приятна гледка. Хубавичка и нетърпелива, и тъй далеч от всичко, което Скарлет бе преживяла. Гласът й напомни на Скарлет за дома.

— Разбира се, че наглеждам фермата — рече Емили почти обидена. — Нали ме помоли. Просто мислех, че си умряла, макар че… макар че всички мислеха така. Но много се радвам, че си жива и здрава, Скар.

— Аз също.

— Животните са добре, а наемните андроиди идват на работа… сигурно доста си им платила предварително.

Скарлет се подсмихна, спомняйки си, че Крес бе уредила плащанията в нейно отсъствие.

— Скар?

Тя вдигна вежди.

— Успя ли да намериш grand-mere?

Скарлет бе издигнала стена около сърцето си, но пак изпита болка. Беше невъзможно да забрави затворите под Парижката опера. Пребитото тяло на баба й. Смъртта й, а самата тя — безпомощна, без да може да стори нищо.

Това, само това я плашеше да се завърне у дома. Къщата нямаше да е същата без уханието на бабините питки и без калните й ботуши до вратата.

— Тя умря. Умря при първите нападения над Париж.

Лицето на Емили посърна.

— Много съжалявам.

Настъпи мълчание, онзи миг, когато няма какво да се каже.

Скарлет изправи гръб и смени темата.

— Помниш ли онзи уличен боец, който идваше в таверната?

Емили засия.

— С очите? Как бих могла да го забравя?

— Да, така е — отвърна Скарлет през смях. Оказа се, че е лунитянин.

— Не може да бъде! — възкликна Емили.

— Е, аз… излизам с него.

Емили сложи ръка на устата си и картината се размърда.

— Скарлет Беноа! — Тя заекна, сетне продължи: — Ще минат седмици, преди да ми разкажеш всичко.

— Може би. — Скарлет преметна косата си през рамо. — Но ще ти разкажа. Обещавам. Виж, трябва да прекъсна. Исках само да знаеш, че съм добре и да разбера какво става във фермата…

— Ще кажа на всички, че си добре. Кога си идваш?

— Не знам. Скоро, надявам се. И, Ем? Моля те, кажи на Жил да не слага табела.

Момичето сви рамене.

— Не мога да ти обещая, Скарлинг. Ти си нашият герой.

Скарлет угаси портскрийна и го хвърли на леглото. Въздъхна и погледна през прозореца. Навън сновяха стотици хора, които разчистваха развалините и градяха всичко отново.

Артемизия беше красива по свой начин, но Скарлет мечтаеше за свеж въздух и домашна храна. Мечтаеше да се завърне у дома.

На вратата се почука и Вълка колебливо я открехна. Скарлет се усмихна и той влезе с букет сини маргаритки. Изглеждаше малко гузен.

— Подслушвах — призна и сви рамене.

Тя се засмя.

— За какво ти е остър слух, ако понякога не подслушваш? — пошегува се тя. — Влез. Не те очаквах толкова скоро.

Вълка направи още крачка и спря. Накуцваше леко заради раната, но тя зарастваше бързо. Наистина беше направен да бъде силен и издръжлив.

Поне отвън.

Той погледна мрачно цветята и заби ужасните си зъби в долната си устна.

Сутринта беше отишъл до дома си. Майка му отдавна бе погребана в едно от огромните гробища сред пущинаците на Луната, но за него беше важно да види за последен път бащината си къща. Да вземе нещо за спомен оттам.

Скарлет предложи да го придружи, но той предпочете да иде сам.

Тя го разбра. Имаше неща, които човек трябваше да свърши сам.

— Намери ли… нещо?

— Не, всичко от детството ми е изчезнало, а тя… нямаше много вещи. Освен цветята.

Вълка се приближи, без да смее да я погледне в очите, и й подаде букета маргаритки. Половината от крехките стъбълца се бяха пречупили в грубите му ръце.

— Когато бях малка, берях полски цветя за grand-mere. Тя ги слагаше в буркан, а когато почваха да вехнат, ги пъхаше между два листа хартия, за да ги запази завинаги. Сигурна съм, че някъде в къщата има цяла кутия със сушени цветя. — Тя прекара пръст по нежните листенца. — Така ще направим и с маргаритките. В памет на Маха. — Сложи цветята в чашата с вода, която й донесоха на закуска.

Когато се обърна, Вълка беше преместил портскрийна настрани и се бе настанил на крайчеца на огромното легло. Скарлет беше сигурна, че чаршафите са дело на робския труд на хората от външните сектори и това я караше да се чувства гузна всеки път, когато си лягаше.

Още щом седна, кракът на Вълка заподскача тревожно. Скарлет сви очи. Това не беше от скръб.

Той беше напрегнат.

— Какво има? — попита тя и седна до него. Сложи ръка на коляното му.

Вълка я погледна с ярките си очи.

— Ти каза на приятелката ти, че излизаш с мен.

Скарлет примигна и едва не прихна, но се сдържа заради смутеното лице на Вълка.

— Видя ми се по-лесно, вместо да й обяснявам цялата система с женитбата на алфите.

Той погледна неспокойните си ръце.

— Каза й още… че ще се върнеш във фермата.

— Разбира се, че ще се върна. — Тя наклони глава и усети, че я обзема тревога. — Не веднага, но щом нещата тук се успокоят.

Кракът на Вълка заподскача отново.

— Вълк?

— Ти още ли… — Почеса се зад ухото. — Още ли искаш и аз да дойда с теб? Сега, когато… когато… — Той въздъхна. — Още ли ме искаш?

Той сякаш изпитваше болка. Истинска болка. Сърцето й се сгря.

— Вълк… — Спря и преглътна. — Зеев.

Той вдигна учуден очи. Портскрийнът иззвъня, но Скарлет не му обърна внимание. Премести се така, че да го гледа в лицето и пъхна крак под неговия.

— Все още те искам — рече тя твърдо.

Вълка сякаш си отдъхна.

— Просто… не съм това, което си мислиш.

— Така ли? Аз пък си представях един здравеняк, който да цепи дърва за огъня и който добре да си служи с лопатата, а ти със сигурност отговаряш на това описание. С баба се разбирахме отлично, но да си призная… имам нужда от помощ.

— Скарлет…

— Зеев. — Тя обхвана главата му с длани. Не трепна, когато го погледна. Нито пред огромните му зъби, нито пред чудовищните му ръце. Нито пред животински извитите му рамене и издадената челюст. Всичко това беше само отвън. Иначе си беше същият. — Ти си единствен, Зеев Кесли. Винаги ще бъдеш единствен.

Той вирна вежди — това бяха думите, които сам й бе казал преди време.

— Може би няма да свикна веднага. И ще мине време, докато съседските деца престанат да се плашат от теб. — Тя приглади един кичур, който мигновено щръкна пак. — Но ще се справим.

Най-сетне Вълка се успокои.

— Обичам те — прошепна й.

Скарлет прекара ръце през непокорната му коса.

— Наистина ли? Нямаше да разбера.

Портскрийнът й отново иззвъня. Тя свъси вежди и спря звука, сетне се приближи към Вълка и потърка носа си в неговия. Той се поколеба за миг, сетне я целуна. Скарлет се притисна до него. Това беше най-нежната целувка, която някой получовек-полувълк бе дал.

Когато тя се отдръпна, видя намръщеното му лице.

— Наистина ли мислиш, че съседските деца ще се боят от мен?

— Определено. Но имам чувството, че накрая ще ги спечелиш.

Той се усмихна.

— Ще се постарая. — Усмивката му стана дяволита. Той издърпа чаршафите зад гърба й, отпусна се на леглото и я привлече към себе си.

— Скарлет! О!…

Двамата замръзнаха. Скарлет извика и се изправи на лакти. Ико връхлетя в стаята. Тялото й беше покрито с превръзки, които не вършеха никаква работа, но на Луната нямаше магазини за андроидни части, а тя беше казала на Скарлет, че й е дошло до гуша всички да я запят.

— Извинете! Трябваше да почукам. Но ти не ми отговори на съобщенията и… — Ико грейна от щастие, нещо, на което същество с жици и батерия не би било способно. — Синдер се събуди!