Мариса Мейър
Уинтър (8)

Глава осма

Вратите на асансьора се отвориха към солара на кралицата — осмоъгълна стая с прозорци от всички страни. Цилиндричният асансьор също беше стъклен и се издигаше в средата на стаята, така че нито една част от гледката да не остане скрита. Декорът беше прост — тънки бели колони и стъклен купол отгоре, който беше умален модел на купола над града. Тази кула, по-точно тази стая, беше най-високата точка в Артемизия и изгледът към искрящо белите сгради под тях и всички звезди, които грееха като скъпоценни камъни отгоре, бяха единствената украса, от която се нуждаеше.

Хиацинт беше идвал тук няколко пъти със Сибил, но никога на аудиенция при кралицата. С усилие на волята той се застави да остане равнодушен. Ако се страхуваше, кралицата можеше да усети, а последното нещо, което искаше, беше някой да постави под съмнение предаността му към короната.

Макар че на един подиум бе поставен изящен стол, кралицата стоеше права до прозорците. Стъклото бе кристално прозрачно и по него не се виждаше и сянка от отражение. Хиацинт не знаеше как успяват да направят това стъкло, но то беше навсякъде в двореца.

Сър Джерико Солис, капитанът на гвардията и технически висшестоящ на Хиацинт, също присъстваше, но Хиацинт дори не го удостои с поглед.

— Кралице моя — поде Еймъри, — повикахте сър Хиацинт Глина.

Кралицата се обърна и Хиацинт падна на едно коляно.

— Можеш да станеш, Хиацинт. Колко мило от твоя страна, че дойде.

Ах, колко очарователно. Ще рече човек, че са му дали избор.

Но той се изправи и се осмели да я погледне в очите.

Кралица Левана беше ужасно красива — с коралови устни и млечнобяла като мрамор кожа. Всичко, естествено, се дължеше на обаянието й. Нямаше човек, който да не го знае, но какво от това. Погледнеше ли я някой смъртен, и дъхът му секваше.

Обаче — и Хиацинт спотаи тази мисъл в главата си — видеха ли принцесата, дъхът им секваше, сърцата им спираха.

— Сър Глина — рече кралицата с мелодичен глас, който нямаше нищо общо с грубостта й на процеса. — С Еймъри обсъдихме твоето изненадващо и все пак радостно завръщане. Бих искала скоро да те видя на стария ти пост. Без теб гвардията ни е по-уязвима.

— На вашите заповеди, кралице.

— Аз взех под внимание съобщението, което си изпратил на чародея Мира преди смъртта й, както и двугодишната ти предана служба. Освен това сформирах екип, който да разследва твърденията ти за това… устройство, което Лин Гаран е изобретил, и по всичко личи, че си бил прав. Преди много години на една научна конференция той е разкрил прототип, наречен от него биоелектрическо предпазно устройство. Оказа се, че това откритие реши една мистерия, на която моите специални войници са се натъкнала по-рано тази година. Вече знаем, че Лин Синдер не е била единственият човек с инсталирано устройство. Мишел Беноа, жената, която години наред се е грижила за нея, също е имала такова устройство. Можем само да гадаем колко още съществуват.

Хиацинт не отрони и дума, но при тази новина сърцето му се преизпълни от радост. Синдер беше уверена, че не са били произвеждани други устройства, но може би тя е сгрешила. И ако е сгрешила… ако имаше още устройства… той може би щеше да успее да намери едно и за Уинтър. За да я спаси.

— Както и да е — рече Левана и махна с ръка във въздуха. — Вече търсим начини да не позволим подобно изобретение да достигне земния пазар. Но причината, поради която те повиках, беше да обсъдим какво да правим с теб. А аз имам наум една специална роля, сър Глина. Роля, която, струва ми се, няма да ти бъде неприятна.

— Моето мнение е без значение.

— Вярно, но мненията на доведената ми дъщеря имат някаква тежест. Във вените на Уинтър може и да не тече моята кръв, но хората признават, че тя е част от семейството, истинска любимка в двора. А аз толкова много обичах баща й. — Тя изрече последните думи с тиха въздишка, ала Хиацинт не можа да каже дали е истинска, или не. Кралицата се обърна с гръб.

— Нали помниш, че бях там, когато Еврет беше убит — каза Левана, гледайки пълната Земя през прозорците. — Той издъхна в ръцете ми. Последното му желание беше да се погрижа за Уинтър, нашата добра дъщеричка. Ти на колко години беше, Хиацинт, когато той почина?

С усилие на волята Хиацинт отпусна раменете си.

— На единадесет, Ваше Величество.

— Помниш ли го ясно?

Младият мъж стисна зъби, без да знае какво се иска от него да каже. Бащата на Уинтър и бащата на Хиацинт бяха кралски стражи и много близки приятели. Хиацинт беше израснал, възхищавайки се от Еврет Хейл, който бе запазил поста си дори след сватбата с Левана, принцеса по онова време. Той продължи службата си като страж дори след смъртта на кралица Чанъри, изчезването на Селена и възкачването на Левана на трона. Често повтаряше, че няма никакво желание да седи на трона до нея, а още по-малко да сяда между надутите и важни семейства на Артемизия, да пие вино с тях и да дебелее.

— Спомням си го достатъчно добре — рече той най-накрая.

— Той беше добър мъж.

— Да, Ваше Величество.

Левана погледна пръстите на лявата си ръка. Там не се виждаше брачната халка — или поне тя не му позволяваше да я види.

— Аз го обичах много — повтори кралицата и Хиацинт щеше да й повярва, ако смяташе, че е способна на подобно нещо. — Смъртта му едва не ме погуби.

— Разбира се, кралице моя.

Еврет Хейл беше убит посред нощ от един жаден за власт чародей и Хиацинт още помнеше колко тежко Уинтър преживя смъртта му. И колко безполезни се оказаха всичките му опити да я утеши и развлича. Помнеше и тъжния слух — как Еврет е загинал, защитавайки Левана и как тя е отмъстила за смъртта му, забивайки нож в сърцето на чародея.

Говореше се, че тя е ридала часове наред след това.

— Да, добре. — Левана отново въздъхна. — Докато го държах в предсмъртния му час, аз дадох дума да предпазя Уинтър — и без да я бях дала, пак щях да се погрижа за нея. Тя най-сетне е моя дъщеря.

Хиацинт замълча. Запасите му от безсмислени отговори се изчерпваха.

— И какъв по-добър начин да я защитя от това да назнача за неин страж човек, чиято загриженост за нейното здраве се равнява на моята? — Тя се усмихна, но в усмивката й се долови и намек на подигравка. — Всъщност самата Уинтър помоли да ти дадем този пост. Обикновено нейните предложения се коренят в безсмислици, но този път дори аз трябваше да призная, че идеята има достойнства.

Сърцето на Хиацинт затуптя лудо въпреки старателните му усилия да остане безразличен. Той? В личната стража на Уинтър?

Това беше мечта и същевременно кошмар. Кралицата беше права — на никого другиго не можеше да се има доверие, че ще се погрижи тъй добре за безопасността й. В много отношения той отдавна гледаше на себе си като на неин личен телохранител — със или без званието.

Но да бъде неин страж, не беше същото като да бъде неин приятел, а на него вече му ставаше трудно да върви по тънката граница помежду им.

— Смяната на стражата става в 19:00 — рече кралицата и се обърна пак към прозорците. — Ще се явиш на служба тогава.

Той прочисти гърлото си.

— Да, кралице моя. — И се обърна да си върви.

— О, и, Хиацинт?

По гърба му полази страх. Той стисна зъби и отново се обърна към кралицата.

— Ти сигурно не знаеш, че в миналото сме срещали… затруднения с охраната на Уинтър. Тя е малко неуправляема, склонна е да се отдава на детински игри и фантазии. Не изпитва никакво уважение към ролята си на принцеса и член на кралския двор.

Хиацинт зарови отвращението си дълбоко, дълбоко, чак на дъното на душата си, където и сам не би могъл да го почувства.

— Какво бихте искали да направя?

— Искам да я държиш под контрол. Надеждата ми е, че привързаността й към теб ще я накара да се държи по-въздържано. Сигурна съм, че ти си даваш сметка, че момичето скоро ще стане за женене. Аз тая надежди за нея и няма да допусна да донесе унижение на двореца ни.

Ще стане за женене. Унижение. Въздържание. Погнусата му се превърна в камък, но лицето му остана спокойно, докато се покланяше.

— Да, кралице моя.

 

 

Уинтър стоеше, допряла ухо на вратата на покоите си, опитвайки се да затаи дъх до степен, че й се зави свят. Стоеше в очакване и по тялото й пълзяха хиляди дребнички мравки.

В коридора цареше тишина. Мъчителна, убийствена тишина.

Тя духна една къдрица от лицето си и хвърли поглед на холографа на Луната близо до тавана на стаята й, който показваше движението на слънчевата светлина и сенките, и към стандартизирания дигитален часовник под него. 18:59.

Уинтър изтри в роклята си потните си длани. Пак се ослуша. Отброи секундите наум.

Ето на! Стъпки. Твърдият, отсечен тропот на ботуши.

Прехапа устни. Левана не беше потвърдила, че молбата на Уинтър ще бъде удовлетворена — момичето дори не знаеше дали мащехата й ще обмисли молбата й, но и това беше възможно. Беше възможно.

Гвардеецът, който през изминалите четири часа стоеше като статуя пред покоите й, бе освободен от поста си и си тръгна. Стъпките му бяха съвършен метроном на онези, които тъкмо се чуха.

Последва кратко шумолене, докато новият страж се наместваше до стената на коридора — последната защитна линия, в случай че шпионин или убиец нападне принцесата, и първият човек, отговорен да я отведе оттук, ако безопасността на двореца Артемизия бъде изложена на риск.

Тя стисна очи и допря дланта си до стената, сякаш през камъка щеше да почувства биенето на сърцето му.

Вместо него усети нещо топло и лепкаво.

Възкликна уплашено и отдръпна ръка; дланта й бе изцапана с кръв.

Разстроена, отметна назад коса с кървавата си ръка, но в миг я спусна напред.

— Не — изсъска Уинтър на онзи демон, който беше решил, че тъкмо сега е най-подходящият момент да й прати виденията.

Отново затвори очи и отброи от десет до едно. Когато ги отвори, кръвта бе изчезнала и ръката й беше чиста.

Тя изхриптя, нагласи роклята си и отвори вратата, колкото да подаде глава навън. Обърна се към стража статуя отпред и сърцето й се изпълни с радост.

— О, тя е казала „да“! — изпищя Уинтър и отвори вратата докрай. Изтопурка покрай Хиацинт и застана пред него.

И да я беше чул, той не отговори.

И да я беше видял, не го показа с нищо.

Изражението на лицето му беше каменно, очите му се взираха нейде над главата й.

Уинтър кимна — колкото от раздразнение, толкова и от разочарование.

— О, моля те — рече тя, застана на пръсти, опря гърди в гърдите му, което не беше проста работа. Хиацинт имаше безупречна стойка и тя залитна назад. — Нужно ли е всичко това?

Пет ужасни секунди изминаха, в които тя сякаш се взираше в манекен, но сетне Хиацинт пое бавно въздух и рязко издиша. Погледна я.

Това беше всичко. Една въздишка. Един поглед.

Но това отново го превърна в човек и тя засия:

— Цял ден те чакам, за да ти покажа нещо. Ела вътре.

Уинтър мина бързо край него и се оттегли в стаята си. Подскачайки, стигна до писалището в другия край на стаята, където бе закрила творението си с чаршаф. Взе двата му края и се обърна към вратата.

И зачака.

— Хиацинт?

Почака още малко.

Изпухтя, пусна чаршафа и с гневни крачки се върна в коридора. Хиацинт не беше мръднал. Уинтър скръсти ръце на гърдите си, подпря се на рамката на вратата и го огледа. В гвардейската си униформа той винаги я караше да изпитва сладко-горчив вкус. От една страна, беше невъзможно да не забележи колко хубав и внушителен изглеждаше в нея. От друга, униформата го бележеше като собственост на кралицата. Но днес той беше особено красив — тъй скоро излекуван след процеса и ухаещ на сапун.

Тя знаеше, че я вижда как стои и се взира в него. И беше бясна, че я пренебрегва с такова противно хладнокръвие.

Уинтър потупа с пръст лакътя си и рече без следа от вълнение:

— Сър Хиацинт Глина, под леглото ми се крие убиец.

Хиацинт изопна рамене. Стисна зъби. Още три секунди изминаха, преди той да се отдели от стената и да влезе в стаята й, без да я погледне. Подмина покритата изненада на писалището й и влезе право в спалнята. Уинтър го последва, затваряйки вратата.

Щом стигна до леглото, Хиацинт клекна и повдигна покривката.

— Изглежда, убиецът се е измъкнал този път, Ваше Височество. — Изправи се и се обърна към нея. — Извикайте ме, ако се върне.

Закрачи към вратата, но Уинтър се изпречи на пътя му и му се усмихна кокетно.

— Ще те повикам — рече тя и се надигна на пръсти. — Но докато си тук…

– Принцесо!

Гласът му прозвуча предупредително, но тя не му обърна внимание. Влезе заднешком в салона, дръпна чаршафа и откри пред него модел на слънчевата им система с големината на маса, където планетите висяха на копринени нишки.

— Та-да!

Тя започна да си играе с планетите. Хиацинт не се приближи, но и не излезе от стаята.

Уинтър завъртя леко оцветените сфери, всяка от които се движеше в отделна орбита.

— Идеята ми хрумна, когато обявиха годежа — рече тя. Земята завърши една пълна обиколка около Слънцето, сетне постепенно спря. — Това трябваше да е сватбеният подарък за император Каито, преди… Както и да е. Работата ме разсейваше, докато теб те нямаше. — Изпърха с мигли и се осмели да погледне нервно Хиацинт. Той беше втренчил поглед в модела. — Помага, нали разбираш, да се съсредоточиш върху нещо. Да обмисляш подробностите.

Работата й помагаше да държи мислите си в ред, да запази здравия си разум. Халюцинациите й бяха започнали, когато беше на тринадесет, малко повече от година, след като взе решението никога повече да не използва обаянието си, никога повече да не манипулира нечии чужди мисли и чувства, никога повече да не се заблуждава, че подобна неестествена сила е безобидна. Хиацинт, който още не беше станал страж, часове наред я бе развличал с игри, конструктори и пъзели. От години безделието беше неин враг. Уинтър се чувстваше най-сигурна единствено в онези мигове, в които умът й всецяло се съсредоточаваше върху дадена задача, все едно колко тривиална беше тя.

Изработването на модела без Хиацинт беше донякъде скучно, но усещането, че тя контролира тази мъничка галактика, й беше приятно, когато в собствения й живот почти нищо не зависеше от нея.

— Какво ще кажеш?

Хиацинт въздъхна примирен и пристъпи напред да огледа творението й, в което всяка планета имаше своя собствена орбитална пътека.

— Как го измайстори?

— Поръчах на господин Санфорд да го проектира и да направи скелета. Но сама изрисувах планетите с бои. — Тя с радост видя кимването на впечатления Хиацинт. — Надявах се да ми помогнеш със Сатурн. Само той остана небоядисан и аз си казах… аз ще направя пръстените, ако ти искаш да изработиш планетата… — Гласът й секна. Лицето му отново бе станало каменно. Погледна пръстите му и видя как побутна Луната около Земята — господин Санфорд бе направил малка орбита и за Луната около синята планета и според Уинтър това беше просто възхитително.

— Съжалявам, Ваше Височество — рече Хиацинт и отново изпъна тяло. — Аз съм на пост. Не бива дори да влизам тук и вие знаете това.

— Съвсем сигурна съм, че за първи път го чувам. Струва ми се, че можеш да ме пазиш даже по-добре вътре, отколкото отвън. Ами ако някой се вмъкне през прозореца?

Устните му се извиха в горчива усмивка. И на двамата им беше ясно, че никой няма да се вмъкне през прозореца, но той не възрази. Вместо това се приближи и сложи ръце на раменете й. Жестът беше нечуван, неочакван. Не точно като „Валса на затъмнението“, но кожата й пак потръпна приятно.

— Щастлив съм, че те пазя — рече той. — Бих сторил всичко за теб. Ако под леглото ти имаше убиец, щях да поема куршума му, без да се замисля, без да се налага никой да ме манипулира.

Тя се опита да го прекъсне, но той говореше едновременно с нея.

— Но когато съм на пост, не можеш да очакваш нищо повече от мен, освен да бъда твой телохранител. Не твой приятел. Левана отдавна знае, че съм твърде близък с теб, че съм загрижен за теб повече, отколкото трябва…

Тя сбърчи вежди и отново се опита да го прекъсне, като си мислеше, че това изречение заслужава повече пояснения, но Хиацинт не спираше да нарежда:

— … и няма да й дам друг повод да ме държи в ръцете си. Нито пък теб. Няма да бъда поредната пешка в играта й. Разбираш ли?

Най-сетне мълчание, а на нея свят й се виеше, докато се опитваше да осмисли признанието му — какво искаш да кажеш с това, че си загрижен за мен повече, отколкото трябва? — без да оспорва страховете му.

— Ние отдавна сме пионки в играта й — отвърна тя. — Аз съм пионка в играта й от деня, в който тя се омъжи за баща ми, а ти от деня, в който те взеха в гвардията.

Той стисна устни и понечи да се отдръпне — продължителното докосване беше прекрачило стотици професионални граници, — но Уинтър хвана ръцете му и ги стисна с все сила.

— Просто си помислих… — Тя се поколеба. Изведнъж забеляза колко по-големи бяха станали ръцете му след последния път, в който ги бе държала. Тази мисъл я сепна. — Помислих си, че няма да е зле от време на време да слизаме от шахматната дъска.

Хиацинт я погали с палци по пръстите — само веднъж, като тик, който трябваше да бъде усмирен.

— Би било чудесно — рече той, — но това не бива да става, докато съм на пост. И със сигурност не и зад затворени врати.

Уинтър хвърли поглед край него към вратата, която лично бе затворила, след като той влезе да търси измисления убиец.

— Значи ще те виждам всеки ден, но трябва да се преструвам, че изобщо не те виждам, така ли?

Той отскубна ръцете си.

— Нещо такова. Съжалявам, принцесо. — Отстъпи назад и незабележимо се преобрази във воина стоик. — Ще бъда в коридора, ако наистина се нуждаеш от мен.

След като той излезе, Уинтър остана така, хапейки долната си устна, без да може да се отърси от краткото щастие, което се бе промъкнало в пукнатините на иначе разочароващата среща.

Загрижен съм за теб повече, отколкото трябва.

— Добре — измърмори на себе си тя. — И така става.

Тя взе малката кутия с бои, няколко четки и големия колкото юмрук Сатурн, който чакаше своя калейдоскоп от пръстени.

Този път Хиацинт малко се стресна, когато тя се подаде в коридора. Първия път я бе очаквал, но сега явно беше изненада. Тя потисна усмивката си, мина от другата му страна, плъзна се по стената и се настани до него на пода, кръстосала крака. Затананика си, докато слагаше пред себе си боите и четките.

— Какво правиш? — измърмори едва чуто Хиацинт, макар че коридорът беше пуст.

Уинтър се престори, че подскача.

— О, съжалявам — и погледна нагоре към него. — Боя се, че не те видях.

Той се намръщи.

Принцесата му смигна и като потопи четката в наситената небесносиня боичка, се зае с работата си.

Хиацинт мълчеше. Тя също. Когато първият пръстен беше готов, тя намести главата си върху бедрото му, за да й е по-удобно, и избра яркото оранжево. Над нея Хиацинт въздъхна и тя почувства в косата си лекото докосване на пръстите му. Загатване, намек за близост, след който той отново се превърна в статуя.