Мариса Мейър
Уинтър (92)

Глава деветдесета

Синдер отправи взор към Левана. Тя надничаше към тях над резбованата ръкохватка. После погледна към пистолета, който бе захвърлен до вратата.

Скарлет извика и тялото й само се хвърли напред.

Синдер скочи и се плъзна по гладкия под. Оръжията бяха твърде много, заплахите също, а ръцете не й стигаха.

Тя изрита пистолета, който се завъртя край Скарлет и се заби в подиума за гости. Миг след това Скарлет я връхлетя, хвана я за косата, дръпна главата й назад и едва не прекърши врата й. Синдер извика от болка, претърколи се и без да пуска пистолета, замахна с металната си ръка и уцели Скарлет в слепоочието.

Ударът даде резултат. Скарлет я пусна, превъртя се и се просна на пода.

Синдер нямаше време да се обвинява. Чу се рев и тя погледна уплашено Вълка, който ръмжеше яростно. И вече тичаше към нея.

Пистолетът. Ножът. Това беше Вълка, но и не беше, а тя нямаше сили да се бие с него, не сега, не отново…

Пот се стичаше в очите й. Синдер примигна и вдигна пистолета.

Но Вълка бе впил очи в Скарлет. Прескочи Синдер. Тя го изгледа, смаяно, а той взе Скарлет на ръце и я притисна до себе си.

Вълка, чудовището, един от неконтролируемите зверове на кралицата…

Беше си същият.

Синдер преглътна, задави се, преглътна отново и скочи на крака. Олюля се и падна на едно коляно.

— Вълк — рече със заекване. — Моля те… помогни на Крес и Трън… Моля те…

Той вдигна глава. Зелените му очи блеснаха гневно, но сетне хвърли поглед на Крес, която притискаше корема си, смъртно бледа. Погледна и Трън, който се бе свил до падналия стол и сякаш искаше да иде при Крес, но не смееше, защото не вярваше на тялото си.

Вълка кимна.

Синдер си отдъхна — ако не друго, поне можеше да разчита, че Вълка ще изведе приятелите й и ще се погрижи за раните им. Отново се опита да стане на крака. Този път успя. Запрепъва се към трона, стиснала пистолета в една ръка и ножа — в другата. Заобиколи и видя Левана на колене, пъхнала едната си ръка в гънките на роклята, а другата — вкопчила в облегалката на трона. Елегантната й рокля за коронацията се бе надиплила около нея и контрастираше с гротескното й лице. Кралицата се бе отказала да използва обаянието си.

Синдер се презираше, задето нарече Ливана гротескна. И тя като нея бе станала жертва. Хората наричаха металните й крайници гротескни, неестествени, противни…

Не. Левана беше чудовище, но не заради лицето, което бе крила години наред. Нейната уродливост бе заровена по-дълбоко.

Пот отново замъгли очите на Синдер, но тя светкавично я изтри и насочи пистолета към сърцето на Левана.

В същия миг Левана вдигна ръката си, която бе пъхнала в разкошната си рокля. Стискаше пистолета, който Синдер бе запратила към подиума. Ръката й трепереше, сякаш пистолетът непоносимо й тежеше, и по всичко личеше, че държи оръжие за първи път. Та тя беше кралица все пак. Имаше слуги, които убиваха вместо нея.

Кралицата се съсредоточи и Синдер усети как мускулите на дясната й ръка се изпъват, а сухожилията й се сковават.

Тя изкриви лице и погледна пистолета в ръката си. Пръста на спусъка.

Опита се да го дръпне.

Подкани пръста си да го дръпне. Помоли му се.

Дръпни спусъка.

Дръпни го!

Ръката й затрепери, пистолетът заигра. Дишаше на пресекулки, спусъкът се заби в показалеца й.

Но не можеше да го натисне. Не можеше.

Страхът на Левана се топеше. Усмихна се облекчена, но челото й бе все така сбръчкано от усилието да се съсредоточи. Да държи здраво ръката на Синдер, пръста, пистолета й. Плъзна език като змия и навлажни пресъхналите си устни.

— Аха — прошепна тя с поглед, блеснал от гордост. — Виждам, че и ти си се изморила.

Синдер изсумтя. Тялото й се разтресе. Тя втренчи поглед в треперещата ръка на кралицата и хвърли цялата си енергия към нея.

Очите на Левана се разшириха. Косата й залепна по белезите на лицето й. Погледна предателската си ръка.

Синдер накара ръката й да се свие. Вдигна пистолета нагоре. Всеки сантиметър, всеки миг беше жестока битка.

Левана пламна. Стисна зъби, съсредоточи се отново и Синдер усети как собствената й ръка прави същото. Вдига пистолета и притиска дулото към слепоочието й. Беше огледален образ на леля си. И двете — готови да стрелят.

— Ето така трябваше да свърши нощта на бала — прошепна Левана. — Така трябва да бъде. — Тя се усмихна. Усмивка на луда. Впи очи в мястото, където пистолетът се опираше в потната кожа на Синдер.

Синдер ясно си спомняше онази нощ — кошмар, който никога нямаше да забрави. Левана я принуди да вземе пистолета на Хиацинт и да го опре в слепоочието си. Синдер бе сигурна, че ще умре, но киборгският компютър я спаси.

Този път обаче го нямаше.

— Сбогом, племеннице.

Синдер не можа да овладее ръката си, но тялото й гореше от решителност. Ще попречи на Левана да натисне спусъка. Няма да й се даде.

Собственият й пръст потрепна. Започна да пулсира, разкъсван между двама господари. Просто един малък пръст.

Онова, което бе останало от волята й, овладя ръката на Левана. Чувстваше как биоелектричеството припуква във въздуха между тях. Заслуша се в острия звук на енергията им. Силата и изтощението им ту напираха, ту се отдръпваха. Синдер си каза, че напредва и ще извие пръста на Левана, когато усети как собственият й пръст помръдна върху спусъка. От челото й се стичаше пот. Един косъм залепна на устните й. Носеше се силна миризма на желязо. Всяко усещане я разсейваше. С всеки миг силата й отслабваше все повече.

Левана беше свъсила вежди. Обливаше я пот, лицето й се бе сгърчило от напрежение. Двете се задъхваха и тогава…

Нещо изпука силно в главата на Синдер.

Тя възкликна и ръката й падна. Мускулите я боляха, но отново й принадлежаха. Преглътна, замаяна от усилието.

Левана изхлипа от яд. Тялото й се отпусна.

— Добре, добре. Предавам се. — Каза го тъй тихо, че Синдер не беше сигурна дали я чу добре. Кралицата сякаш беше забравила пистолета, опрян в слепоочието й. Лицето й бе все така изкривено, тялото й — безсилно в огромната рокля. — Отстъпвам ти короната, страната, трона си. Вземи всичко. Само… само ме остави. Остави ме да върна хубостта си. Моля те.

Синдер зяпна учудено леля си. Белезите, сплъстената й коса, притвореното й око. Треперещите й устни, отпуснатите рамене. Толкова беше изтощена, че бе захвърлила обаянието си. Беше твърде слаба, за да се бори.

Синдер я съжали.

Преглътна с мъка.

— Приемам — рече тя, замаяна. Държеше под контрол пръста на Левана, но й позволи да свали пистолета. Подаде й ръка. Левана я погледна за миг, сетне пусна пистолета.

В следния миг грабна забравения нож, хвърли се напред и заби острието в сърцето на Синдер.

Дъхът на Синдер секна, дробовете й сякаш се взривиха. Сякаш гръм я порази и мина през цялото й тяло. Гърдите й се свиха от болка и тя падна назад. Левана се строполи с нея. Лицето й се бе сгърчило от ярост. Стиснала с две ръце дръжката на ножа, тя го завъртя. Всяка клетка в тялото на Синдер агонизираше. Светът се разми.

Единствено инстинктът я накара да вдигне пистолета и да стреля.

Ударът отблъсна Левана. Синдер не видя къде се заби куршумът, но видя как кръв бликна над облегалката на трона.

Очите й се оцъклиха, пред погледа й затанцуваха бели звезди. Тялото я болеше, кръвта лепнеше гореща. Звезди. Изведнъж разбра, че не са плод на въображението, а са нарисувани на тавана на тронната зала. Цяла галактика от звезди.

В тишината дочу хиляди звуци. Далечни, непонятни. Писък. Рев като на ранено животно. Трополене на стъпки. Врата, която се удря в стена.

Името й.

Неясно. Кънтящо. Дробовете й се сгърчиха, тяло й се сгърчи. Усети кръв в устата си.

Сянка мина над нея. Кафяви ужасени очи. Разрошена черна коса. Устни, за които мечтаеше всяко момиче в Републиката.

Каи я погледна — раната, дръжката на ножа, острието. Синдер съзря устата му да изрича името й. Той се обърна, извика нещо през рамо, но гласът му беше като сирена в морето — силен, но много, много далечен.