Мариса Мейър
Уинтър (45)

Глава четиридесет и пета

— Толкова ли няма новини на тази забутана планета? — недоволстваше Каи, прекарвайки пръсти по основата на холографа — лунната версия на вездесъщия нетскрийн.

— Тук е диктатура, Ваше Величество — рече Торин, който, скръстил ръце, се взираше през прозореца към проблясващите води на езерото. — Нима мислите, че щяхме да вярваме на новините даже и да имаше?

Каи не му отвърна, само отново прекара пръсти по холографа.

Същата сутрин бе пратил съобщение на кралицата, че за зла участ, сватбата трябва да се отложи, ако не му позволят да се срещне преди това със съветника си, под предлог, че е най-добре запознат с брачните обети и традиции и така ще изпипа работата, та с Левана да скрепят здраво политическия си съюз.

За негова изненада тя се съгласи.

Каи си отдъхна, когато пак видя съветника си и с очите си се увери, че е невредим, но наред с облекчението, растеше раздразнението и безпокойството му. Предаванията на кралицата бяха последната причина за оплакванията му. Нямаше нищо за гледане, освен куп безсмислици.

— Искам да знам какво става — рече той и изключи холографа. — Сигурен съм, че са започнали. Синдер е направила нещо.

Торин сви някак извинително рамене.

— Не знам нищо повече от вас.

— Не очаквам от теб да знаеш повече. Просто е ужасно потискащо да стоя затворен тук, докато тя… докато те са някъде във външните сектори! И правят… каквото там правят! — Той отиде при Торин до прозореца и зарови пръсти в косата си. — Как могат хората тук да търпят да бъдат откъснати от останалата част от страната? Без медии няма как да разберат какво става там. Това не ги ли подлудява?

— Едва ли. Погледнете разкоша, в който тънат благодарение на труда на хората от външните сектори. Нима мислите, че благородниците ще поискат да разрушат илюзията си за рая, като видят мръсотията в другите части на страната?

Каи се навъси. Съжали, че въпросът му бе прозвучал тъй наивно. Но не можеше да проумее това. Още помнеше деня, когато Наинси му съобщи статистическите данни за бедността и броя на бездомниците в Републиката. Тогава беше на тринадесет години. Благодарение на Наинси разбра колко важни са цифрите. И макар че те бяха скочили нагоре след разпространението на летумозиса, все пак оставаха по-ниски, отколкото през десетилетията, последвали Четвъртата световна война. Но тогава Каи прекара цяла седмица почти без да мигне, мислейки за участта на своите поданици, които нямаха храна и подслон, докато той живееше в удобства и грижи в двореца си. Дори написа предложение да дадат под наем двореца на хората в крайна нужда, беше готов да предостави половината от покоите си и макар че баща му обеща да прочете предложенията му, Каи се съмняваше, че ги е взел присърце.

Сега разбираше колко детински са били те, но пак не можеше да си представи да не помогне с всички сили на гражданите на Републиката, както не можеше да си представи, че приближените на Левана не изпитват съчувствие към хората, построили техния рай.

— Лицето ви се е оправило. Раната едва ли ще се забелязва на сватбените снимки.

В първия миг Каи не го разбра.

— О… да. — Той опипа страната си, където Вълка го бе ударил с юмрук. Болеше го малко, но тъй като наоколо нямаше огледала, съвсем беше забравил за синината.

— Тази хитрост май не ми свърши много работа — измърмори той и мушна ръце в джобовете си.

— Доблестна саможертва все пак — рече Торин. — Като стана дума за пленничеството ви, видяхте ли доклада, който пристигна тази сутрин от американската армия?

Каи се обърна.

— Не, разбира се. Тя взе портскрийна ми.

Торин го погледна съчувствено.

— Добре. Ще ви дам моя.

— Благодаря, Торин. Кажи сега какво е станало.

— Намерили са кораба на приятелите ви да се движи в орбита. Изоставен. Откарали са го в Американската република, за да съберат доказателства, които да използват срещу похитителите ви. След като ги открият, разбира се.

Каи се почеса по врата.

— Те знаеха, че такава съдба очаква кораба, но въпреки всичко Трън няма да се зарадва да го чуе.

— Корабът е бил краден. Все едно на чия страна е сега, този Трън си остава крадец и дезертьор. Трудно ми е да му съчувствам заради загубата му.

Каи не можа да сдържи ироничната си усмивка.

— Съгласен съм, но когато пак срещнем Трън, остави на мен да му съобщя новината.

Той плъзна поглед към езерото, където водата се плискаше в обгръщащия я купол. Сякаш там беше краят на света. Цивилизацията — съвършено капсулирана, цялата в блясък и чистота. Отвъд лежеше пустошта. На хоризонта се виждаше друг купол и Каи се почуди кой може да е.

Беше подбирал внимателно думите си. Когато пак видят Трън, а не ако. Така трябваше да мисли за съратниците си, за приятелите си. Така трябваше да мисли за Синдер, ако искаше да издържи. Чудеше се къде ли е тя сега, докъде е успяла да стигне. Дали беше в безопасност?

Почукването по вратата го сепна, но изненадата премина в ужас.

— Ето, започва се — измърмори. — Влез.

На прага обаче не го очакваше сватбен стилист, а един от неговите стражи, който държеше малък пакет, увит с цветно кадифе.

— Простете, че ви прекъсвам. Един слуга го донесе сутринта — подарък от Нейно Величество кралицата. Направихме тест за химикали и експлозиви. Няма страшно, можете да го отворите. — Той подаде пакета на Каи.

— С една дума, Левана няма да ме взриви преди церемонията? — попита Каи и пое кутията. — Колко жалко.

Стражът понечи да се засмее, но се сдържа. Поклони се отново и се оттегли в коридора.

Каи набързо разкъса опаковката, нетърпелив да приключи поредното мъчение, което Левана му бе замислила. Докато повдигаше капака на кутията, си представи малки окови.

Каи се вцепени. Кръвта нахлу в главата му.

Върху бяло кадифе бе поставен пръст. По кокалчетата му имаше грес, а от единия край стърчаха жици.

Стомахът му се обърна.

— Тя е заловила Синдер — рече и подаде кутията на Торин. Замаян, Каи се върна до прозорците. Подаръкът му даде отговор на толкова много въпроси и той разбра, че Торин е имал право.

Понякога беше по-добре човек да тъне в неведение.

 

 

Левана отдавна не помнеше да се е чувствала тъй удовлетворена.

Досадната й племенница отново бе под ключ, а скоро изобщо нямаше да се налага да я търпи.

Противната й доведена дъщеря беше мъртва и нямаше да слуша повече мрънканията й и да отстъпва пред глупавите й желания.

След няколко часа щеше да се омъжи за императора на Източната република, а два-три дни след това щяха да поставят короната на главата й и да й дадат титлата императрица. Не след дълго щеше да сложи ръка на Земята. Ресурси. Богати почви. Място, където народът й да се радва на красотата и разкоша, които земляните смятаха, че им се полагат.

Представи си как след векове в учебниците по история ще се разказва за лунната кралица, която завладяла синята планета и поставила началото на нова ера. Ера, в която управлявали най-достойните.

Левана не усещаше тежестта на скъпоценните камъни, зашити по ръкавите на роклята й и провесени на врата й. Не забелязваше прислугата, която се суетеше край нея, наместваше полите на сватбената си рокля, оправяше кринолина и донагласяше корсажа й.

И без огледалата Левана знаеше, че е красива. Тя беше най-красивата кралица на Луната и Каито бе късметлия, че я взема за невеста.

Тя най-сетне отпрати слугите усмихната.

— Невероятна сте, кралице моя.

Левана се обърна и видя до вратата Еймъри.

— Що за своеволие да влезеш, без да оповестиш — рече тя, макар че в тона й нямаше упрек. — Подготвям се за брачната церемония. Какво искаш?

— Съжалявам, че ви прекъсвам. Разбирам, че това е паметно събитие за всички нас. Но ми се искаше да ви успокоя за тазвечерната ни… специална гостенка — киборга. Тя ще бъде доведена в тронната зала по време на банкета, както пожелахте. Всичко е уредено.

— Радвам се да го чуя. Каква изненада ще бъде това за новия ми съпруг! — Тя потърка с палец безименния си пръст и почувства износената каменна халка, която вечно й напомняше за първия й съпруг, бащата на Уинтър. Той завинаги щеше да остане единствената й любов. Кралицата отдавна беше дала клетва, че никога няма да свали пръстена от ръката си.

Прикриването му се бе превърнало в нейна втора природа, точно както обаянието за червените й устни и ведрия й глас.

— Има още нещо, което трябва да ви съобщя, макар че все още водим разследване и не ми се иска да ви безпокоя, когато часът на сватбата е тъй близо вече.

— Щом киборгът е зад решетките — рече Левана усмихната, — нищо друго не може да ме огорчи.

— Радвам се да го чуя, кралице моя, защото при визитата си в миньорския сектор открихме нещо подозрително — кралски кораб. Когато проверихме, разбрахме, че корабът е зачислен не на друг, а на сър Хиацинт Глина.

Левана се обърна към Еймъри и го заслуша внимателно.

— Продължавай.

— Според документацията корабът е напуснал Артемизия четиридесет и седем минути след смъртта на принцеса Уинтър. Разбира се, сър Глина по това време беше в двореца, а ние не знаем кой е управлявал кораба. Подозрително е и това, че който и да е бил на борда, се е озовал в същия сектор, където са били киборгът и сподвижниците й.

Еймъри запази неутрално изражение, но човек лесно можеше да долови подозренията му.

— Нали разполагаме със запис от смъртта на Уинтър?

— Така е, кралице моя. Но ако помните, в онзи ден имахме технически проблеми и токът спираше ту тук, ту там в двореца и камерите угасваха. Позволете ми.

Той приближи нетскрийна, който по нареждане на Левана бе поставен в красивата рамка, някога държала огледало, още преди всички огледала да бъдат унищожени. Миг след това кралицата видя Хиацинт и Уинтър в менажерията. Вълкът вървеше крадешком по дирите им. Уинтър целуна стража с такава страст, че Левана изръмжа. Тогава Хиацинт вдигна ножа и го заби в гърба й. Тялото на Уинтър се отпусна и той я положи на земята с нежността на влюбен мъж. Под нея се разля локва кръв.

Записът свърши.

Левана повдигна вежди.

— Тя е мъртва.

— Може би. Но аз имам подозрения, че смъртта й е била инсценирана. Вижте, записът свършва тук. Нямаме кадри как Хиацинт изнася тялото и убива вълка, за да прикрие следите си, както сам каза, че е направил. Много удобно е, че точно тази камера спира да работи.

Левана пое шумно дъх.

— Разбирам. Задръжте сър Глина в ареста засега. Ще го разпитам тази вечер на банкета.

— Аз си позволих да изпратя да повикат стража, Ваше Величество, но се боя, че е изчезнал.

Това вече я накара да се замисли.

— Изчезнал?

— Още преди два часа е трябвало да се яви на служба, но никой не го е виждал. Стражите, които разпитахме, не са го виждали от вчера, когато е свършила смяната му.

Левана погледна разсеяно през прозореца към своето красиво езеро, към своя хубав град.

Хиацинт беше избягал.

Само хората с гузна съвест бягат.

Това означаваше, че Уинтър е жива.

Кралицата стисна зъби от омраза — не защото доведената й дъщеря не беше умряла, а защото един бездарен страж се бе осмелил да я направи на глупачка. Но тя си пое въздух и позволи на омразата да се оттече от напрегнатите й рамене.

— Все едно. Принцесата е мъртва дотогава, докато народът вярва, че е мъртва. Това нищо не променя. Чакат ме далеч по-важни дела.

— Безспорно.

— Ако някой открие Хиацинт Глина, да го убие на място. Ако се чуе нещо за принцесата, на часа да бъда известена.

Еймъри се поклони.

— Така да бъде, кралице моя. Оставям ви да се приготвяте. Поздравявам ви със скорошното ви щастие.

Усмивката на Левана беше искрена. Скорошното й щастие. Хареса й как звучат тези думи.

Еймъри се обърна да си върви.

Левана го спря:

— Почакай. Има още нещо.

Еймъри спря.

— Екзекутирайте родителите на Хиацинт Глина публично. Да напомним на хората, че предателства няма да търпя. Наредете на стражите в техния сектор да ги убият още сега, та смъртта им да не помрачи излъчването тази вечер. — Тя приглади корсажа си. — Хиацинт ще проумее, че той е виновен за смъртта им.