Мариса Мейър
Уинтър (83)

Глава осемдесет и първа

Изпратиха разузнавачи, за да проверят дали има засада на гарата. Идеята беше на Стром и макар Синдер да се ядоса, че някой друг пое нещата в свои ръце, стана й приятно, че има още един лидер, който да мисли с няколко хода напред и който да й попречи да направи някоя глупава тактическа грешка. Това беше стъпка, която Вълка би предприел, ако беше тук.

Не, не й се мислеше за Вълка. Вече беше разказала на Скарлет как ги бяха разделили още при пристигането им в Артемизия и сега не знаеше какво е станало с него. Споменът отвори рана, която още болеше и не можеше да зарасне.

Синдер се опита да успокои бясно препускащото си сърце и да помисли за другарите си. Ико отново беше до нея. Скарлет беше заминала към един от другите тунели. Трън и Крес бяха в двореца и ако можеше да се съди по вдигнатите барикади, те също бяха живи и здрави. Уинтър и Хиацинт обикаляха съседните сектори и събираха подкрепления.

Синдер се чувстваше така, сякаш играеше една от стратегическите игри на Крес. Всичките й пионки бяха по местата си, бе дошло време за последната атака.

Една ръка се мушна в нейната. В последния миг Ико й предложи утеха.

Нисък вой отекна през душния тунел.

Сигналът.

Синдер стисна пръстите на Ико и махна с ръка. Време беше да вървят.

Излязоха на празния перон, където нетскрийновете обявиха края на коронацията. Левана беше станала императрица.

Започнаха да се изкачват по стълбището към светлината на деня. Макар че изкуствената вечер скоро щеше да бъде спусната над куполите, на хоризонта се виждаше слабото златисто сияние на слънцето.

Изгревът.

Беше красиво.

Синдер отвърна очи.

Стъпките им прокънтяха по каменните улици на Артемизия, отекнаха от стените на къщите и през спретнатите градини и по прозорците наизскачаха хора.

Синдер застана нащрек в очакване на ненадейно нападение. Но някой от вълците измърмори:

— Слугите.

Тя се вгледа внимателно и видя скромното облекло, пълните със страх очи. Това бяха хора от низшите класи, които живееха в сенките на белия град и задоволяваха нуждите и капризите на своите господари.

Може би някои от тях щяха да проявят достатъчно смелост да се бият. Но за нейно разочарование повечето слуги се скриха. Синдер се опита да не се сърди — та те години наред бяха страдали.

Хрумна й, че може би сега за първи път чуват за бунта.

Дворецът изникна пред погледа — искрящ и величествен.

— Алфи! — провикна се Стром над трополенето на краката. — Разпръснете се и обградете двореца. Ще пристъпим към него от всички улици.

Глутниците бяха като добре смазана машина. Те се разделиха уверено и всеки поведе своя отряд от цивилни по страничните улички. Синдер потръпна от хлад. Хората изглеждаха уплашени, но черпеха самоувереност от страшните мъже, които ги предвождаха. Самоувереност, каквато тя надали би могла да им вдъхне.

Когато стигнаха пред портите на двореца, тропотът на краката им замря.

Дворът пустееше. Дори кулата на стражите беше празна. Тежките железни врати бяха широко отворени и ги приканваха да влязат. Всичко изглеждаше така, сякаш Левана нямаше представа, че е под обсада, или пък бе твърде уверена, за да обърне внимание на заплахите на Синдер.

А може би това беше капан.

Позлатените двери на крепостта бяха залостени.

Синдер излезе напред. Тялото й гореше от нетърпение. Стром и Ико останаха до нея, готови да я защитят, ако от прозорците на двореца откриеха огън.

Синдер огледа ярките прозорци, но и по тях нямаше следи от живот. Очакването я пристегна като въже през тялото, което всеки миг се затягаше все повече и повече. Като че се полюшваше на ръба на пропаст и чакаше някой да я блъсне.

Тя хвърли поглед към първата линия и видя, че от всяка улица изникват бунтовници. Войниците чакаха в съвършен боен ред. Тренировките и волята ги бяха превърнали в жестоки каменни статуи и само някой мускул потрепваше, нечий юмрук се свиваше и нетърпение кипеше в телата им.

Зад тях хилядите цивилни чакаха. Не тъй страховити, не така добре подготвени, но също толкова решителни. Сред множеството Синдер съзря червената коса на Скарлет.

Не всички тук бяха от ПД-12. Някои дойдоха на доверие, защото видяха записите и повярваха, че истинската им кралица се е завърнала. Други събраха смелост благодарение на пратениците, които Синдер бе изпроводила. А трети, надяваше се Синдер, вървяха насам.

Тя пое дълбоко въздух. Насочи мислите си към всички електрически импулси, които успя да стигне, и вкара волята си в съюзниците си. Каза си, че така предпазва хората от Левана и чародеите.

Но знаеше също, че ако трябва, ще ги използва.

Щеше да ги пожертва дори. Ако се наложеше.

Не можа да овладее всички, но й се искаше да вярва, че и Левана няма да може. Синдер имаше нужда от достатъчно хора, за да се справят със защитата й. Дано да стигаха. Трябваше да стигнат.

— Ако Левана не се предаде — отекна гласът на Синдер в странната тишина, — ще превземем двореца със сила. На този етаж има много места, откъдето може да се влезе. Нападаме всичките. Счупете прозорците. Но не забравяйте, че кралицата и антуражът й са вътре. — Тя отново огледа прозорците и малко се уплаши, че все още няма и знак от съпротива. Едно злокобно чувство трепна в гърдите й.

Беше сигурна в плана си, но не съвсем. Бяха стигнали до прага на кралицата, без да срещнат съпротива, ако не се броят барикадираните тунели. Нещо все трябваше да се случи досега.

— Чародеите ще се опитат да ви манипулират — продължи тя. — Убийте ги, ако можете. Те няма да се поколебаят да ви убият, нито да използват приятелите и съседите ви, за да ви убият. Стражите на кралицата са добре обучени войници, но умовете им са слаби. Използвайте това предимство. Но най-вече помнете защо сте тук днес. След тази нощ аз ще стана ваша кралица, а вие вече няма да бъдете роби!

В двора отекнаха радостни възгласи, а с тях и вой, от който кръвта на Синдер се смрази. Тя вдигна ръка, което значеше да потърпят още малко. Приготви се да даде сигнал за атаката. С крайчеца на окото си погледна Ико, която трябваше да й даде знак, че десетте минути са изтекли.

Тогава долови движение.

Вратите на двореца се отваряха.

Войниците заеха позиция. Прокънтя ръмжене, така силно, че земята се разтърси. Вратите се разтвориха и отвътре се появи светъл силует. Той не принадлежеше нито на облечен с дълга роба чародей, нито дори на стройната фигура на кралицата.

Мутант. Един от войниците на кралицата.

Някой сграбчи Синдер и я дръпна зад първата линия.

Войникът пристъпи към стълбището пред двореца. Движенията му бяха грациозни, прецизни. Стори й се познат, имаше нещо у него, което го отличаваше от войниците около нея. Същото деформирано лице. Същите стърчащи зъби. Очи, които гневно святкаха и оглеждаха тълпата. Мъжът не беше облечен със сивата, практична униформа на отряда, а с много по-красива, която повече подхождаше на кралски гвардеец.

Дъхът й секна.

Това беше Вълка. Вълка, противен и грозен, спря на края на стълбището.

Мислите й се стрелнаха към Скарлет, но не посмя да се обърне и да види реакцията й.

От крепостта се подаде още един силует. Самата кралица Левана. Зад нея вървеше чародеят Еймъри, а след това се появиха чародеите в червено и черно, които, пъхнали ръце в широките си ръкави, образуваха редица от надменни лица и развеселени усмивки. Бродериите с рунически знаци заблестяха на първите лъчи естествена светлина, която виждаха от седмици насам.

За първи път Синдер не разполагаше с детектор на лъжата, който да й покаже, че обаянието на кралицата е илюзия. Не знаеше със сигурност дали това наистина е Вълка или някой, който е направен да изглежда като него.

Но, от друга страна, нямаше основания да се съмнява.

Тя отново провери дали не е изпуснала въздействието над хората, които контролираше. За първи път трябваше да овладее толкова народ и хватката й беше деликатна, слаба.

— „До края на тази вечер, аз ще бъда ваша кралица“ — цитира Левана и се усмихна зловещо, — „и вие повече няма да бъдете роби“. Какви духовити думи от момиче, което сее смърт и хаос, където и да иде. — Левана протегна ръцете си, сякаш предлагаше мир, който не значеше нищо. — Ето ме, аз съм момичето, което твърди, че е принцеса Селена. Аз няма да те карам да ме търсиш. Хайде, давай, опитай да вземеш короната си.

Синдер присви очи. Сърцето й биеше бясно, но в ума й цареше спокойствие. Може би защото за първи път киборгският й мозък не я заливаше със статистика от външния свят. Може би нивата на адреналина й се бяха покачили, а кръвното й налягане бе обезпокоително високо, но без червения поток от предупреждения, изобщо не я беше грижа.

С все така с вдигната ръка, тя разтвори пръсти, за да покаже на хората си да почакат.

Левана залагаше на верността на Синдер към Вълка. Сигурно си мислеше, че тя не би нападнала, докато той е под кръстосания огън. Че не би посмяла да изложи приятелите си на опасност.

Но Синдер изобщо не беше сигурна, че той още й е приятел. Това Вълка ли е, или нещо друго? Чудовище, хищник?

Тя стисна зъби и призна, че мислите й са лицемерни. Той беше същият като войниците наоколо, готови да се бият и да умрат за свободата си. В каквото и да се бе превърнал, тя трябваше да вярва, че той все още е неин съюзник.

Истинският въпрос беше дали Вълка, нейният приятел, нейният съюзник, учител, заслужаваше да бъде пожертван в тази война.

— Принцесо — изръмжа Стром, — тя е довела подкрепления.

Синдер не посмя да отмести поглед от Левана, при все че любопитството я гризеше.

— Подушвам ги. Наближават. Дузина глутници, а може и повече, с господарите си. Скоро ще ни обградят.

Синдер запази хладнокръвното изражение на лицето си.

— Това е последният ти шанс — рече тя, като гледаше отдалече леля си в очите. — Признай пред всички тези свидетели, че аз съм принцеса Селена, законната наследница на лунния трон. Дай ми короната и аз ще ти подаря живота, както и живота на последователите ти. Няма нужда да погубваме повече хора.

Кървавочервените устни на Левана, изпъкнали ярко върху светлата й кожа, се огънаха.

— Селена е мъртва. Аз съм кралицата на Луната, а ти не си нищо повече от една самозванка!

Синдер почака миг, след това отвърна на усмивката й.

— Бях сигурна, че ще кажеш това.

После пусна ръката си.