Брад Мелцър
Смъртоносно реми (7)

Глава седма

В седем същата вечер Сара и Гъф стояха пред магазина за еврейски деликатеси на Второ авеню, от който се носеха аромати на кисели краставички кашер и пържен книш. Потоци от жители на квартала следваха носовете си и влизаха в страната на гигантските сандвичи с пастрами и невъзпитаните келнери. Сара забеляза пронизващо студения въздух.

— Идва зима — обади се тя.

— Така ли мислиш? — Гъф духаше в събраните си шепи и подскачаше на едно място, за да се стопли. — Кажи ми сега пак защо дядо ти иска да стоим тук отпред, щом вътре е хубаво и топло?

— Гъф, десет пъти ти казах вече — не го наричай дядо. Той е татенцето. Обича да го наричат така. Така го наричаме. И ако искаме да вечеряме с него, трябва да го чакаме отвън. Иначе ще си помисли, че не сме дошли и ще си отиде. Повярвай ми, може смешно да ти звучи, но не се шегувам. Достатъчно пъти ми е връзвал тенекия по този начин.

— Бива си го, а?

— Затова те поканих. Може и да е единственият ми жив роднина, но идва множко за един човек. Ако сме двама, по-леко ще го понесем.

— Джаред защо не дойде?

— Каза, че е зает, но си мисля, че е още, защото двамата невинаги мелят заедно.

— Защо?

— Когато с Джаред започнахме да излизаме, татенцето каза, че не бил за мене.

— И?

— И му го каза направо — когато за пръв път се срещнаха.

— Предполагам, че ти не си била съгласна.

— Разбира се. Каквото и да казва той, Джаред винаги е бил мъжът с главно „м“.

— Как разбра?

— Какво искаш да кажеш? Няма определена причина. Просто… знаеш.

— Не ми пробутвай тези сантиментални лиготии. Трябва да има нещо, което да посочиш — някоя случка, която да ти е дала знак.

Сара се замисли и после кимна:

— Всъщност сещам се за едно нещо. Бях малка, девет или десетгодишна, и тогава татко започна да ходи на много командировки — продаваше дамски облекла към една фирма. В същото време взех непрекъснато да сънувам един кошмар, че съм глуха. Беше ужасно. Всички говореха, а аз нищо не можех да чуя. Никой и мен не можеше да чуе, въпреки че крещях с пълно гърло. Това продължи около две години.

— Защото ти е било мъчно за баща ти.

— Точно така. Мама ме заведе на психолог и той каза, че кошмарът се основава на страха ми да не бъда сама. Тъй като бях едно дете, а родителите ми често отсъстваха, това беше естествено. С малко помощ успях да превъзмогна предпубертетните си вълнения. Дванайсет години по-късно родителите ми умряха И кошмарът се завърна. Същият ужасен, преследващ ме сън. Отново съм на десет години, глуха съм, и въпреки че крещя като ненормална, нито аз се чувам, нито някой друг. Но този път, колкото и да се опитвах, колкото и психо глупости да пробвах, не можах да се отърся от него. Сънят продължаваше да ме мъчи. Ала когато започнах да излизам с Джаред, сънят изведнъж изчезна. Оттогава не се е появявал. И това е най-малката от причините, поради които си мисля, че той е единственият. Естествено, татенцето не е съгласен, но той си е такъв.

— Не разбирам как човек може да е толкова лош.

— Ще видиш — предупреди го Сара с усмивка. — Чакай да ти кажа и още нещо. Като не знаеш какво да говориш, не го питай за производството на аксесоари.

Гъф се изненада, когато татенцето се показа зад ъгъла, защото очакваше да види своенравен старец. С меки будни очи и лека усмивка, татенцето бе много по-симпатичен, отколкото Гъф си го представяше. Когато се приближи, Гъф разбра колко е едър. Беше бивш полицай и въпреки че мускулите му вече ги нямаше, решителната му походка показваше що за човек е бил.

След като целуна Сара, той се втренчи в Гъф. След секунда го попита:

— Какво ти е на косата? Перука ли е?

— Истинска е — отговори Гъф. — И аз съм Гъф. Приятно ми е, татенце.

— Така ме наричай — каза той и стисна ръката му. — А за косата се шегувам. Правя си майтап и така нататък.

Гъф хвърли погледна Сара, докато влизаха в ресторанта.

— Къде е хахавият ти съпруг?

— Работи по един случай — обясни Сара. — Праща ти поздрави.

— Не ме лъжи, малката. И по-добри от него са ме карали да ги чакам.

— Не се съмнявам — промърмори Сара.

Сервитьорката ги настани в едно от сепаретата в дъното на ресторанта.

— И хубаво ли е това място? — попита Гъф.

— Хубаво ли? — възкликна татенцето. — Това е заведението за еврейски деликатеси на Второ авеню! Правят пастрами, откакто Айзенхауер за пръв път си почеса огромното чело зад стените на Белия дом.

— Айзенхауер голямо чело ли е имал? — попита Гъф.

— Да — отвърна татенцето. — Голяма диня имаше Айк. Джак Кенеди също. Но Кенеди имаше и коса. Виж снимките, не те лъжа.

— Не го знаех. — Гъф едва се сдържаше да не се усмихне. — Кой друг е имал голяма глава?

— Боже мой, тогава всички имаха големи глави. Затова носехме шапки. Голцуотър, Никсън, Милтън Бърл, дори онзи Де Гол, французинът. Беше като таен код.

— Таен код?

— Да. Да носиш шапка означаваше нещо. Като буквите в една колода карти. Събери ги и ще получиш…

— Петдесет и две! — въодушеви се Гъф. — Този код го знам!

Сара започна да се смее, а след нея и татенцето.

— Кое му е смешното? — попита Гъф. Двамата едва си поемаха дъх.

— Чакай, ти си му казала за колодата карти, нали?

— И ти се хвана! — каза татенцето.

— Съжалявам — добави Сара, — но ти беше толкова развълнуван, че не можах да се сдържа.

— Браво на вас. — Гъф взе едно меню и се скри зад него. — Правете си майтапи с новия човек. Щом на семейство Тейт това му прави удоволствие, моля, заповядайте.

 

 

Пред ресторанта мъжът с хлътналите бузи се облегна на паркираната сребриста кола. Беше на трийсет и няколко години, но острите му черти правеха възрастта му неопределена. От наблюдателницата си той ясно виждаше Сара. Гъф и възрастния мъж. Гледа ги пет минути, като обърна специално внимание на стареца. Още едно слабо място в ризницата и, кръстоса ръце мъжът.

 

 

— И радваш ли се на новата си работа? — Татенцето пое порцията пастрами и сандвича с говеждо. — Гот или кофти?

— Гот — отговори Сара.

— И още по-забавно ще стане — каза Гъф. — Кажи му за делото.

— Какво дело? — попита татенцето.

— Нищо.

— Кажи ми — настоя той. — Слушай приятеля си.

— Не е нищо особено — отвърна Сара. — На първото ми дело Джаред ще ми е противник.

— Значи така — изгледа я татенцето. — Нищо чудно, че го няма тук. Хванали сте се за гърлата.

— Не, още не — Сара си взе една картофена палачинка. — Просто много работи, което ме кара да…

— Изнервя те, нали? — попита татенцето.

Сара остави вилицата си и бутна чинията.

— Не само, че е добър адвокат, но и ме познава повече от всеки друг.

— Няма за какво да се притесняваш. Стане ли въпрос за убеждаване на съдебни заседатели, ти си по-добра от него — независимо колко е подготвен. Цял живот всичко му е било на тепсия, а хората забелязват тези неща.

— Татенце, моля те, не говори така. Работил е много, за да постигне всичко, не му е било лесно.

— Напротив. Когато за пръв път го видях, всичко му беше лесно, с неговите копчета за ръкавели от Йейл, а днес пак му е лесно. Обичам го като син, но не знае какво е борба. Не може да оценява нещата. — Татенцето се обърна към Гъф и добави: — Срещам го за първи път, идваме тук, в любимото ми заведение, и той се опитва да вземе сметката. След това изяжда само половината си сандвич и когато му казвам да си увие другата половина и да си го вземе, той ми отговаря: „Защо ти не го вземеш? Аз едва ли ще го изям“. Можеш ли да повярваш?

— Учудвам се, че изобщо сте позволили на Сара да се омъжи за него — каза Гъф.

— Гъф, не го окуражавай — замоли се Сара. — И. татенце, моля те, престани.

— Добре, добре, спирам. Но повярвай ми, съдебните заседатели няма да му се хванат. Ти ще ги впечатлиш повече — ти си от истинските хора. От истинските трудолюбиви американци.

— Чудесно, татенце. Сега ако кажеш същото и на шефа ми…

 

 

В десет и половина Сара най-накрая се прибра. Закачи палтото си в гардероба и влезе в кухнята. Отвори хладилника и се загледа вътре, без да търси нещо специално. Изведнъж чу зад себе си стъпки и почувства ръка на рамото си. Сграбчи гърлото на една бутилка вино. Обърна се и замахна във въздуха, но спря навреме. Беше Джаред.

— Не прави така! — Сара наведе бутилката. — Уплаши ме!

— Извинявай, не исках. — Джаред я прегърна.

— Какво има? Сега изведнъж си мил с мен?

— Липсваше ми. Притеснявах се за теб.

— А защо се държа така по телефона?

— Наистина бях много зает — каза Джаред. — Знаеш какъв ставам, когато работя. — Той продължаваше да я държи в прегръдките си. — Знаеш ли колко много те обичам?

— Разбира се.

— Не е така. — Джаред се взря в очите на Сара. — Знаеш ли колко много означаваш за мен? И колко се притеснявам за теб? Знаеш ли, че за теб бих направил всичко?

— Абсолютно. — Сара се чудеше на какво се дължи внезапният изблик на емоции. — Джаред, сигурен ли си, че с работата всичко е наред?

— Наред е. Всичко е наред.

— Добре. Това искам да чуя — целуна го тя. — Просто не желая това дело да застане между нас.

— Няма. — Джаред я притискаше здраво към себе си. През рамото й видя шестте портрета, които му бе направила. Счупените стъкла отдавна бяха пометени и нищо не предпазваше картините. Джаред гледаше уязвимите картини и още по-силно я притискаше. — Нищо няма да се случи — прошепна той. — Обещавам.

 

 

— Можеш ли да ме свържеш с Бароу? — обърна се Джаред към Катлийн в момента, в който влезе в кабинета на следващата сутрин. — Важно е.

— Наистина те е уплашил, така ли? — попита Катлийн.

— За какво говориш?

— За Козлоу. Това искаш от Бароу, нали? Да понадникне тук-там за Козлоу?

Както винаги, Катлийн беше познала. Но това не означаваше, че ще й каже и всичко останало. Така само щеше да я изложи на риск.

— Защо ще искам да разследвам собствения си клиент? — попита той.

— Хайде, Джаред, не съм глупава. Не можеш да си скриеш торбичките под очите — дни наред не си спал както трябва. Откакто се срещна с него, си заприличал на парцал. Идваш толкова рано на работа, че още малко и мен ще изпревариш. Освен това не трябва да си гений, за да разбереш, че онзи не е стока.

Джаред се огледа. Никой не можеше да ги чуе.

— Защо мислиш така?

— Още ли не си прочел старото му досие?

— Знам, че е бил арестуван два пъти, но не съм го прегледал. Бях зает с други неща.

— Или може би го отлагаш, защото се страхуваш от това, което ще прочетеш?

Челюстта му се стегна.

— Кажи ми какво пише.

Катлийн също огледа коридора и се облегна на лакти.

— На твое място бих внимавала с него. Този е ходеща бомба със закъснител. Преди две години се сблъскал с някакъв непрокопсаник от Бруклин на име Джоуи Глук. Според досието, Джоуи се връщал след тежък запой под ръка с местна проститутка. Съблекли се, но не знаели, че малкият маниак Козлоу бил под леглото. Джоуи тъкмо щял да я отпочне, когато Козлоу извадил сгъваем нож и забил голото му стъпало за пода. След това изпълзял и го блъснал назад, за да го заболи повече. Страшното дошло после, когато Джоуи неочаквано се отказал от всичките си показания. Изведнъж забравил всичко.

— Ами проститутката?

— Намерили тялото й на следващата нощ. Предозирала с хероин, ако вярваш на аутопсията.

— Мислиш, че Козлоу я е убил?

— Ти ми кажи. Ето ти и второто дело. Строителен работник на име Роджър Хакър се връща след тежък работен ден, влиза направо в банята и сяда на тоалетната чиния. Изведнъж Роджър дочува шум в кабинката на душа. Преди да успее дори да се изправи, пердето се дръпва и изскача Козлоу. От това, което са успели да възстановят, Козлоу го удря в адамовата ябълка и човекът пада на пода. Козлоу го рита в лицето, по главата и накрая един шут право в рамото. Ключицата му се чупи. За Козлоу посланието е предадено. Тогава Роджър прави нещо глупаво. Изправя се, грабва отвертка от инструментите наблизо и замахва към Козлоу, който вече си е тръгнал. Бедният Роджър дори не разбрал какво го е ударило. Съседът, който, разбира се, променил показанията си на процеса, казал, че звучало така, все едно някои мъчи котка. И когато най-накрая полицията дошла, намерили отвертката в гърлото на Роджър, а очите му…

— Повече не ми се слуша — прекъсна я Джаред.

— Чакай само да довърша. Когато направили аутопсия на Роджър, открили поне дузина рани, които били направени след настъпването на смъртта, което означава, че след като Роджър е умрял, Козлоу е продължавал да го удря с отвертката просто ей така.

— Казах, че не ми се слуша.

— Джаред, знам, че това не ти харесва, но си имаш работа с убиец. Трябва да…

— Моля те, не ми казвай какво трябва да правя. Просто се обади на Бароу и му кажи, че искам да ми провери двама души. Първият е Козлоу, вторият — Оскар Рафърти.

— Кой е Оскар Рафърти?

— Това искам да разбера.

— Значи ще го направим — отвърна Катлийн. — Ще му кажа всичко да провери — минало, банкови сметки, съпруги, членства в клубове, всичко, което може да ни даде някаква информация.

— И му кажи да не го разгласява много-много. Не искам Рафърти да надуши.

Тя не беше свикнала да вижда Джаред обзет от подобна параноя.

— Наистина е опасно, така ли?

— Не и ако не разберат.

— Искаш ли да поговорим?

Джаред замълча.

— Не. Не сега.

Катлийн се загледа в него. Знаеше го от четири години и се бе научила да разпознава кога говори сериозно и кога по този начин я подканва да го разпитва повече. Днес не беше време за дълги разговори.

— Когато си готов, аз съм тук — каза тя. Погледна надолу по коридора и видя Козлоу, който се приближаваше към тях, придружен от една от секретарките на фирмата. Тя направи знак на Джаред и след това на висок глас добави: — … и след това ще ги помоля да отделят всички дела по кражби. До обяд ще ги имаш.

— Благодаря. — Джаред погледна Козлоу.

Облечен в неизменното си черно кожено яке, Козлоу влезе с лека походка в кабинета на Джаред. Малка метална верижка дрънчеше от предния джоб на избелелите му дънки.

— И какво ще правим днес? Още правни щуротии?

— Да, точно така. — Джаред влезе след него в кабинета, докато Катлийн благодари на секретарката. — Влизай и да започваме. Днес ще работим по показанията ти.

— Ще давам показания? На предварителното изслушване?

— Няма съмнение. — Джаред седна зад бюрото си. — Ако можем да докараме историята ти в по-достоверна форма, може да се опитаме да ги убедим да не ти предявят обвинение. И ако по някакво чудо вземат, че те харесат, има шанс да гласуват в твоя полза.

— Всички ме харесват. — Козлоу седна срещу Джаред. — Какво трябва да направя?

— Първо искам да си купиш хубав костюм.

— Имам хубав костюм.

— Сигурен съм, но искам да имаш бизнес костюм. Като моя.

Козлоу погледна тъмносиния костюм на тънки райета, с който Джаред беше облечен.

— Защо да се обличам като теб?

— Има си причина. — Джаред натисна бутона за връзка с Катлийн. — Катлийн, би ли дошла, ако обичаш. — Когато тя влезе в стаята, Джаред продължи: — Към десет часа бих искал да заведеш господин Козлоу на пазар. Трябва му консервативен бизнес костюм, хубава и не крещяща вратовръзка, сносни обувки и очила с телени рамки. Трябва да изглежда достоверен.

— Впечатлен съм — от армията не съм се обличал така — каза Козлоу.

— В армията ли си бил?

— Да, за малко. Кажи ми сега кой ще плаща.

— Ще се сложи на сметката на Рафърти като разход — обясни Джаред. — Не правим нищо безплатно. Но ако искаш да убедиш хората, че си невинен, първо трябва да изглеждаш такъв.

Когато Катлийн излезе, Джаред извади бележник от куфарчето си. Опитваше се да се държи така, все едно това е просто поредния случай, но чувстваше, че започва да губи търпение.

— Дай да прегледаме твоята история. Кажи ми версията си.

— Вървя си по улицата, гледам си работата и някакъв полицай ме спира и ми казва, че съм арестуван. — Козлоу размаха ръце, за да подчертае неправдата. — След това ме води в къщата на някаква жена и й вика: „Това е човекът, който ограби къщата ви, нали?“.

— Така ли зададе въпроса? — Джаред си водеше бележки. — Толкова ли подвеждащ беше?

— Да. Тя не можеше да отговори по друг начин, освен с „да“.

Това ще мине, помисли си Джаред.

— Сега, откъде взе часовника марка „Ебел“?

— Намерих го на улицата, докато вървях.

— А сребърната топка за голф?

— Намерих я в боклука. Мислех, че тази вечер имам късмет.

Джаред ядосано погледна Козлоу.

— Ще трябва да измислиш нещо по-добро. Съдебните заседатели не са толкова глупави.

— Какво ще кажеш за това? Полицаят ми ги натресе и двете.

— Ако не му е много чисто миналото, може и да мине. Ами четиристотин и седемнайсетте долара?

— Парите са си мои — настоя Козлоу. — Дори бяха в портфейла ми, когато полицаят го извади от джоба ми. Питай го — ще ти каже.

— Добре, ще го питам — нетърпеливо каза Джаред. — Какво ще ми кажеш за следното: щом живееш в Бруклин, какво правиш в Ъпър ийст сайд в три сутринта?

Козлоу се замисли.

— Много добър въпрос. Не бях се сетил за него.

Джаред хвърли бележника на бюрото.

— Е, сега си помисли! Трябва ни добър отговор, без него, живи ще ни изядат.

— Защо? Рафърти каза, че в понеделник няма да има кръстосан разпит. Щом е така, задавай ми само лесни въпроси.

— Няма кръстосан разпит, защото само един адвокат има право да задава въпроси и това е помощник областния прокурор. Сара може да те пита каквото си иска, а аз само ще стоя там.

— Тогава може би не трябва да давам показания.

Джаред скочи от стола и заобиколи бюрото.

— Чуй добре какво ще ти кажа. Тук адвокатът съм аз. Не ти. Ако беше, който и да е друг клиент, изобщо нямаше да ми пука дали ще спечели или не. Но сега ще направя всичко възможно, за да спечелиш и няма да позволя на някакъв смахнат тъпанар да ми попречи. Затова, ако не гледаш сериозно на нещата, кажи ми и аз ще…

Козлоу скочи, блъсна Джаред и той с трясък се удари в стената. Козлоу го сграбчи за реверите и натисна лактите си в ребрата му.

— Какво ти казах вчера? Не съм идиот и спри да се отнасяш с мен като с такъв.

Адреналинът на Джаред спадна и той разбра, че е загазил.

— Съжалявам, не исках да…

— Знам точно какво искаше. — Козлоу го пусна. Докато Джаред наместваше вратовръзката и ризата си Козлоу мълчаливо гледаше през прозореца, притиснал глава към стъклото. Леко почука с чело по него.

— Ако дам показания, имаме ли по-добри шансове да спечелим?

— Ако дадеш показания и ти повярват, можем да започнем да учим танца на победата. Заседателите е най-лесно да ги объркаш при делата за погрешно идентифициране. Дай ми хубава причина защо си бил там и останалото е лесно. Знаеш ли колко нюйоркчани се разхождат с тъмни дънки и тъмни кожени якета?

— Половин милион?

— Поне — каза Джаред. — Сега дай да почваме отначало, за да оправим показанията ти.

 

 

— Значи Виктор никога не се е занимавал с Козлоу преди? — Сара се наведе през рамото на Гъф и зяпна монитора.

— Така пише — отвърна Гъф. — И двете дела на Козлоу са водени от хора, които вече не работят тук. Но това не означава, че двамата не се познават. Виктор може да го е използвал за свидетел, за информатор или за нещо друго.

— Можем ли да проверим това тук?

— Не съвсем. ЕЙДЖИС е съкратена база от данни — съдържа само основните неща. Има раздел за списъци на свидетели, но повечето не са попълнени. Трябва ръчно да ги преглеждаме.

— Добре, нека го направим.

— Сара, Виктор работи тук вече почти петнайсет години. Говорим за близо хиляда дела — всяко от тях е дебело поне петнайсет сантиметра. Цяла седмица ще отиде само да ги сваляме от лавиците.

— Не ми пука. Искам документацията.

— Но…

— Гъф, има ли връзка между Виктор и Козлоу, ще я намеря. И не ме е грижа колко време ще отнеме или колко страници трябва да прегледам.

— Очите са си твои.

— И твои също — посочи Сара. — Донигър ще дойде в един часа. Ако вземеш най-последните дела, можем да започнем от тях и после да се придвижим назад.

— Значи да не ги взимам всичките?

— Не, не искам Виктор да разбере. Ако усети какво правим, отпиши ни. Поръчай петдесет от неговите, петдесет от тези на Конрад и петдесет на някой друг отличник. Ако някой попита, кажи, че се мъчим да разберем как най-добрите си печелят делата.

Гъф се усмихна широко.

— Ти наистина си се хванала здраво за това.

— Страшно си прав. За пръв път, откакто започнахме, знам точно какво правя.

 

 

— Какво правя, по дяволите? — изохка Сара четири и половина часа по-късно. Бюрото й и по-голямата част от кабинета бяха покрити с купища папки и кутии. — Тази работа е безнадеждна.

— Предупредих те — каза Гъф. — Но ти слушаш ли ме? Не. Имаш ли ми доверие? Не. Взе ли си сама решението, натопорчи ли се и мислеше ли си, че ще спасиш положението с една проста идея? Да, да и да. И какво можем да покажем сега? Прах. Прах по ръцете ни, прах по вратовръзката ми, прах в скута ми. Сериозно, госпожо, никак не ми харесва това. Ама никак.

— Гъф, някой видя ли те, когато ги изискваше?

— Не мисля.

— Има ли някакъв начин да проверим дали някой ги е гледал преди нас?

— Би трябвало, защо?

— Опитвам се да разбера дали Виктор знае какво става. Може би вече е бил там и е променил някои от досиетата.

— Ти психясваш. Тъжната истина е, че никого не можем да намерим. Нито Козлоу, нито Донигър, нито съседката, никой.

— И като говорим за това, къде е Донигър? — Сара си погледна часовника. — Трябваше да е тук в един.

— Закъснява само половин час — отбеляза Гъф. — Дай й малко време. Ще дойде.

— Не знам. — Сара разгръщаше едно досие в скута си. — Имам лошо предчувствие. Просто и това нещо мирише.

— Защо? Защото най-важната ти свидетелка закъснява? Чудо голямо. И при джебчията не можем да намерим свидетеля.

— Гъф, знаеш, че е различно.

— Слушай, ровим се във всяко досие в тази сграда. По този начин ще разберем дали Виктор е свързан с Козлоу или Донигър. Но докато това не стане, не можеш да си мислиш, че всички са страшилища.

— Ами ако са?

— Забрави въображаемите чудовища и се съсредоточи върху истинските. Все още имаш да оправяш четири дела за дребни простъпки, както и тази кражба с нейното голямо предварително изслушване. И тъй като съдилищата за дребни престъпления са претъпкани до крайност, може би това ще е единственото, с което ще можеш да се изперчиш. Затова, ако не накараш съдебните заседатели да предявят обвинение, няма да стигнеш до съд. И ако не стигнеш до съд, няма значение колко подозрителни ти се струват всички.

— Знам, знам, прав си. Ако объркам това дело, няма как да си спася… — Телефонът й започна да звъни. — Помощник областен прокурор Тейт — каза тя.

— Сара, обажда се Клеър Донигър.

— Разбира се, госпожо Донигър — каза Сара. — Къде сте? Всичко наред ли е?

— Аз съм добре, скъпа. Просто исках да си поговорим за тази кражба. Мислих си снощи и разбрах, че не мога да отделя времето, което искаш от мен. Поради тази причина реших, че не искам да подавам жалба. Като се има предвид, че и всичките ми вещи са върнати, бих искала да обърна другата буза.

— Да обърнете другата буза? — Сара беше зашеметена. — Това няма нищо…

— Знам, че го казвам в последния момент, но така се чувствам — прекъсна я Донигър. — Затова можеш ли да прекратиш делото?

— Всъщност нещата не стават така. Щом арестуваме някого, само ние можем да решим дали да спрем делото, или не. И решението е наше, не ваше.

— Ами тогава предполагам, че знаете какво вършите. — Донигър като че ли се обиди. — Но се надявам да спреш да се месиш в живота ми.

— Госпожо, никога не съм…

— Не е необходимо да говорим за това. Достатъчно съм заета. Довиждане.

Когато Сара затвори телефона, Гъф попита:

— Какво става? Иска да спреш делото?

— Така казва.

— Мислиш ли, че ще даде показания?

— Не съм сигурна. — Сара посегна към телефона. — Но в случай че не…

— На кого се обаждаш?

— На съседката й. Ако не можем да хванем жертвата, искам да сме сигурни, че Пати Харисън е все още с нас. И честно казано тя е най-добрият ни свидетел — единственият човек, който е видял Козлоу да излиза от къщата на Донигър.

Сара бързо набра номера на Пати.

— Ало? — обади се глас.

— Госпожо Харисън, обажда се Сара Тейт, помощник областният прокурор. Знам, че трябваше да се видим днес следобед, но се чудех дали не можем да преместим срещата за по-ранен час?

— О. не. Съжалявам, госпожо Тейт, но не мога да дам тези показания.

— Моля?

— Не мога — заекна Харисън. — Твърде заета съм — ще трябва да намерите някой друг. Много съжалявам. Приятен ден. — Тя затвори телефона.

Сара погледна Гъф.

— Какво става тук, по дяволите?

— Не ми казвай, че и тя се отказва.

— Ако е така, сериозно сме загазили. — Сара отново набра номера на Пати Харисън. Тя вдигна едва на петото позвъняване.

— Ало? — гласът й бе тих и притеснен.

— Госпожо Харисън, отново е Сара Тейт.

— Съжалявам, но…

— Чуйте ме, госпожо Харисън — прекъсна я Сара. — Не знам кой ви е заплашил, но искам да знаете, че ако ни дадете имената им, вече никога няма да ви безпокоят.

— Никой не ме е заплашвал — сопна се Харисън. — Никой. Моля ви, оставете ме на мира.

— Госпожо Харисън, вчера казахте, че с удоволствие ще дадете показания. Днес не мога да ви задържа на телефона и за трийсет секунди. Разбирам, че сте уплашена, но ако не свидетелствате, само окуражавате подобно поведение. Ако наистина искате да се чувствате сигурна, кажете ми кой ви е заплашил и полицаите ще го хванат веднага. Няма причина да се страхувате.

— Не се страхувам.

— Нека дойда при вас сега. Ще поговорим и…

— Не! — настоя Харисън. — Не можете да идвате тук. Оценявам това, което се опитвате да направите, но вече съм решила. Довиждане.

Сара затвори телефона, а Гъф каза:

— Не мога да повярвам, че говори така с нея.

— Хайде де — махна с ръка Сара. — Какъв смисъл има да заобикаляме истината? Козлоу вече е правил това два пъти — няма начин и сега да не е замесен. — На вратата се почука и тя извика: — Кой е?

Виктор отвори вратата и влезе. Сара и Гъф едновременно затвориха папките, които държаха и замълчаха.

— Мога ли да ти помогна? — Сара започна да подрежда купчина папки на бюрото си и правеше всичко възможно да ги скрие от погледа на Виктор.

— Дойдох да видя как вървят нещата. — Виктор се огледа. — За какво са ви старите дела?

— Извънредно проучване — заекна Сара. — Опитваме се да бъдем възможно най-изчерпателни.

— Щом помага. Но да не загубите следите на истинския проблем.

— Благодаря за съвета. Нещо друго има ли? Претрепана съм.

— Мисля, че това е всичко. — Виктор почука с пръст върху една от кутиите с документи. — Но внимавайте. Знам, че подобно нещо трудно се преглъща, ама не си толкова умна, за колкото се мислиш.

Сара изчака, докато вратата се затръшна зад Виктор.

— Какво беше всичко това? — попита Гъф.

— Той знае. — Сара се свлече в стола си.

— Какво знае?

— Че сме взели старите му дела. Затова дойде — да ни каже, че ни наблюдава. Знае за делата, знае за случая, и въпреки че ще го отрече, знае какво се случва със свидетелите ни.

 

 

— Как така няма да свидетелстват? — попита Джаред.

— Както ти казах. — По телефона гласът на Рафърти звучеше грапаво. — Няма да свидетелстват. По някаква причина и двете размислиха.

Джаред погледна Козлоу, който разлистваше някакво списание в ъгъла, и изведнъж почувства, че му се завива свят.

— Би ли изчакал малко? — каза той на Рафърти и преди онзи да успее да отговори, Джаред остави слушалката и отиде при Катлийн.

— Кога свърши да пазаруваш с Козлоу?

— Към дванайсет без петнайсет. Защо?

— И след това какво правихте?

— Каза, че има да свърши някои неща и аз отидох да му избера вратовръзка — поколеба се Катлийн. — Срещнахме се пак около час по-късно. Защо? Какво има?

— Значи е бил сам за поне час? — попита Джаред.

— Закъсня, така че беше около час и петнайсет мину…

— Господи! — Джаред изтича обратно в кабинета си и грабна слушалката. — Не трябваше да ги заплашвате — каза той на Рафърти.

— Да ги заплашвам? Нищо подобно не съм правил — отрече Рафърти. — Това е противозаконно.

— Не е смешно.

— Успокой се и се наслаждавай на добрите новини. Работата ти се улеснява.

Рафърти затвори, а на вратата на Джаред се почука.

— Влез — извика Джаред.

Катлийн се показа на вратата.

— Съжалявам, не…

— Не се притеснявай. Не би могла да знаеш. — Той забеляза розовото листче в ръката й — Кой се е обаждал?

— Любецки иска да знае дали си свършил с исковете по случая на „Америтекс“.

— Ох, ужас! — Джаред започна да рови из купчините хартия по бюрото си. — Кажи му, че утре сутринта ги има.

— Каза да ти напомня, че до пет часа днес трябва да са заведени.

Стреснат, Джаред вдигна глава.

— Шегуваш се, нали?

— Ни най-малко.

— Добре. — Той хвърли поглед на часовника си. — Значи имам три часа и половина. — Той включи компютъра си и отвори файла за „Америтекс“. — Ще ми трябват двама помощници за някои проучвания и съдружник трета или четвърта година за процедурите. Да ме чакат в конферентната зала след половин час.

— Предпочитания имаш ли? — попита Катлийн.

— Важното е да ги бива — отвърна Джаред.

— Впечатлен съм — обади се Козлоу. — Какво те кара да мислиш, че всички ще си зарежат работата заради теб?

— Фирмата е голяма — сви рамене Джаред — Винаги можем да намерим някой при 168 партньори, 346 съдружници и сто и няколко помощници. Затова плащаш много.

— А ти затова ли го правиш? Заради големите пари?

— Отчасти.

— А останалата част?

Учуден от интереса в гласа на Козлоу. Джаред се позамисли. Това беше шансът му да установи контакт, помисли си той. Ако гневът тази сутрин не беше помогнал, честността можеше да свърши работа.

— Искаш да знаеш защо наистина се занимавам със защити? Защото мисля, че справедливост има достатъчно — обясни Джаред. — Това, което аз правя, е да я разпределя към онази страна, която понякога е ощетена.

— Звучиш като бойскаут.

— И Сара така казва — отвърна Джаред. Надявайки се Козлоу да не смени темата, той додаде: — Като говорим за това, защо не ми кажеш какво е станало с Донигър и Харисън?

Козлоу замълча и затвори списанието. Очите му гневно се присвиха.

— Никога повече не прави това.

— Кое? — стресна се Джаред.

— Не ме прави на глупак, Джаред. С теб дружки няма да ставаме.

— Просто мислех, че сме…

— Млъквай! — изкрещя Козлоу и гласът му прогърмя в кабинета. — Млъквай и си върши работата.

 

 

— Шегуваш се. — Конрад се облегна на бюрото на Сара.

— Ни най-малко — отвърна Сара. — Влезе, когато свърших да говоря с Харисън. Делата бяха навсякъде.

— Знаех, че трябва да ви спра. Няма причина някой като теб да проучва някой като Виктор.

— Не съм погнала Виктор. Опитвам се да разбера защо е искал делото.

— Както и да е, внимавай. С него шега не бива. Ако разбере какво правиш…

— Знам. За това мисля цял следобед. И дори да се справя с Виктор, още не знам какво да правя с Донигър и Харисън. И двете казаха, че няма да свидетелстват.

— Ще свидетелстват. — Конрад се отдалечи от бюрото. — Просто още не го знаят.

— О-хо, почва се — обади се Гъф. — Парадът на тестостерона.

— Сериозно говоря — каза Конрад. — Могат да плачат и да се тръшкат колкото си искат, но в понеделник сутринта ще са тук. Гъф, подготвил ли си за Сара комплект за пътуване?

— Още когато почна работа — заяви гордо Гъф. Излезе от кабинета и се върна с кафява папка акордеон, която постави пред Сара.

— Отвори я — нареди Конрад.

Папката имаше много разделения, указани с буквички.

— Търси на „П“ — уточни Гъф.

Тя го послуша и извади малко тесте листове.

— Знаеш ли какво е това? — попита Конрад.

— Празни призовки — отговори Сара.

— Браво. Когато си свършила с всички документи от първия ти работен ден, вече си получила писменото право, известно още като право на призовките. Подписваш две, даваш ги на свидетелките и по силата на закона на щат Ню Йорк, задниците им трябва да са тук в понеделник. Уплашени или не.

— Не знам — каза Сара. — Донигър беше малко груба, но Харисън наистина звучеше изплашена. Не искам нещо да се случи…

— Никога повече не прави това! — Конрад повиши глас.

— Кое? — попита Сара.

— Не отстъпвай така. Ти си помощник областен прокурор — не се поддаваш на заплахи. Докарването на свидетели е част от работата. Никога не бих искал да изложиш свидетел на опасност, но отказът не е решение.

— А кое е решението?

— Ти ми кажи. Реши проблема.

— Конрад, стига си се правил на професор.

— Тогава по-добре намери истинско разрешение. Реши проблема.

— Искаш да реша проблема? Тогава ето какво ще направя. Вместо да им давам призовките тази вечер, ще накарам няколко полицаи да им ги сервират рано сутринта в понеделник. По този начин, ако възникне проблем, полицаите ще ги защитят. А и така със сигурност ще дойдат.

Конрад замълча. Накрая каза:

— Браво. Това е добро начало.

— Нека сега поговорим как това изобщо се е случило. Предполагам всички сме съгласни, че е работа на Козлоу.

— Шефе — прекъсна ги Гъф. — Два и половина е.

— Сериозно? — Сара погледна часовника си и се изправи. — Съжалявам, но трябва да тръгвам. Имам среща, която не мога да пропусна.

— А кога ще се подготвяш за понеделник? — попита Конрад. — Едва си започнала.

— Повярвай ми, само за това мисля. — Сара грабна палтото си от закачалката. — Предварителното изслушване означава обвинение, което означава съд, което означава победа, което означава щастие и радост. Няма начин да загубя първия рунд, особено като се има предвид колко още има да се копае.

— Зашеметяваща синтактична конструкция, но кога всъщност ще се подготвиш за чудотворното събитие?

— Утре, а Гъф каза, че ще можем да се съберем и през уикенда.

— Така ли? — Конрад погледна Гъф.

— Какво толкова? — защити се Гъф. — Всяка събота и неделя си тук.

— Утре съм зает, но в събота мога — каза Конрад. — Нека не забравяме, че имам и други дела на главата си.

— Знам и съм ти благодарна. — Сара тръгна към вратата. — Ще се видим утре.

— Чакай — спря я Конрад. — Не бягай още. Кое е толкова важно, че трябва веднага да тръгнеш?

— Имам среща с малката ми сестричка.

— Сестра ли имаш?

— Не истинска — поясни Сара. — Доброволка съм в програмата „Големи сестри“.

— Така ли? — попита Конрад. — И през уикенда какво правите? Дарявате кръв или храните бездомните?

— Много оригинално — каза саркастично Сара.

— Откога го правиш?

— Около месец след като ме уволниха. Толкова ми трябваше, за да започне да ми се повръща от мотаене у дома и чакане телефонът да звънне. Реших, че това ще ми се отрази по-добре, отколкото да плащам на психотерапевти. Да не говорим, че е много по-забавно.

— Ами мисля, че е много хубаво — обади се Гъф. — Браво на теб.

— Благодаря за одобрението — кимна му Сара. — И въпреки че бих искала и двама ви да спечеля за каузата, наистина трябва да тръгвам. Закъснявам.

— Последно — каза Конрад. — Когато се прибереш довечера, говори с мъжа ти за свидетелите. Утре трябва да разберем какво, по дяволите, става.

— Смятай го за сторено. — Сара излезе.

 

 

В три и двайсет Сара пресече Сто и шестнайсета улица и се затича по Амстердам авеню. Отдясно се намираха новите и модернистични сгради на нейната алма-матер, Колумбийският правен факултет. Отляво бяха износените от времето, но царствени здания на Колумбийския университет. Когато се отправи на север, сградите постепенно започнаха да губят великолепието си и в разстояние на една пресечка мраморните статуи, готическата архитектура и скулптираните сводове се замениха с очукани витрини, ръждясали автомобили и най-лошите улици в града. На Сто двайсет и първа улица Колумбийският университет официално свършваше. И както Сара бе научила през първата си година в правния факултет, имаше ясна граница между Бръшляновата лига и Харлем, Ню Йорк.

Когато Сара стигна до началното училище „Ралф Бънчи“, главният вход гъмжеше от стотици деца. Тя зави на ъгъла, започна да си проправя път през тълпи те от ученици и скоро чу глас:

— Закъсня!

Върху багажника на една бяла кола седеше Тифани Хамилтън, малката сестра на Сара. Сара знаеше, че Тифани е висока за седмокласничка, но отскоро бе решила да започне да си слага червило и то я правеше да изглежда много по-стара от тринайсетте й години. Имаше големи очи, тъмнокафява кожа и дълга безупречна плитка, която се спускаше по гърба й. Имаше и държание, което прегазваше като тежкотоварен камион.

— Казах, че закъсня — повтори тя.

— Чух те. — Сара се приближи до колата. — И предпочетох да не отговарям.

— Къде беше?

— На работа.

— Да бе! — Тифани скочи от багажника. Розовото й червило блестеше на следобедното слънце. — Забравих, че започна работа. Вече можеш ли да арестуваш хора? Дадоха ли ти значка?

— Ние значки нямаме — засмя се Сара. — Но ни дават сума ти червило. Сега това е страхотно оръжие — заслепява противника и така нататък.

— Много смешно — Тифани смутено присви устни. — Кажи ми за работата. Харесва ли ти?

— Разбира се. Но случаят, върху който работя, ме влудява.

— Така ли? Убийство ли е? Престрелка?

— Кражба. И познай кой е защитникът.

— Пери Мейсън.

— Откъде знаеш кой е Пери Мейсън?

— Имам си телевизор.

— Все пак не позна. Опитай пак.

— По-дебел ли е или е по-тънък от Пери Мейсън?

— Защо си мислиш, че е мъж? И жените могат да бъдат адвокати.

— Е. по-дебел или по-слаб?

— По-слаб.

— По-грозен или по-красив?

— По-красив.

— По-висок или по-нисък?

— Не знам. Да кажем, че височината е същата.

— А познавам ли го? Косата му повече ли е или по-малко?

— По-малко — засмя се Сара. — Особено там горе онова петно…

— Джаред?

— Самият той.

— Олеле, боже! Ще избършеш пода с него! Може ли да дойда да гледам?

— Ще видим — каза Сара.

— И как се чувстваш? Особено? Той уплашен ли е?

— Не мисля, че е много уплашен. — Сара си спомни за двете си свидетелки.

— Това означава, че ще те победи, така ли? Много ли е зле? Ще загубиш ли?

— Няма да ме победи. Кажи ми сега за училището — опита се Сара да смени темата. — Как се справяш?

— Прекрасно — каза Тифани, докато минаваха покрай Колумбийския правен факултет. — И къде отиваме днес?

— Зависи. Колко изкара на контролното по математика?

— Осемдесет и девет процента.

— Ами не знам, това все още не е отличен.

— Хайде де, Сара, каза, че ако стигна до деветдесет…

— Помня какво съм казала и последния път, когато проверих, осемдесет и девет беше по-малко от деветдесет.

— Моля ти се. Цяла седмица съм учила за тази оценка. И само една малка точка ми липсва. Мъничка, никаква точица.

— Добре, добре… Късаш ми сърцето. Кажи каква отрова искаш.

— Може ли да отидем пак в „Метрополитън“?

— Нямаш проблем, но я ми кажи, наистина ли искаш да отидем там или просто ти се ще да седнеш на стълбите и да си играеш на „Преброи измъчените художници“?

— Искам да играя на „Преброй измъчените художници“. И петдесет точки отгоре за черните барети.

— И аз така си помислих — въздъхна Сара. — Избери си друга отрова.

— Ами да отидем на боулинг и да вечеряме в „Силвия“.

— Днес не мога да ходя на вечеря — поклати глава Сара. — Трябва да се подготвя за… Ей! — Мъжът, който вървеше срещу Сара, се блъсна в нея и й изкара въздуха. Тя загуби равновесие и падна на тротоара. Понесен от инерцията, той се препъна в нея.

Сара погледна нагоре и видя тъмнокос мъж.

— Съжалявам — каза той. — Аз съм виновен.

— Не се притеснявайте. — Сара вдигна куфарчето си и обърна внимание как хлътналите му бузи подчертаваха острите му черти.

— Бях се замислил за нещо друго. — Мъжът се загледа в Тифани.

— Всичко е наред.

— Сигурна ли сте?

— Напълно — отговори Сара. — Нищо ми няма.

Двете продължиха разходката си към главната част на университетския комплекс, а Тифани каза:

— Странен тип, нали?

— Има нещо такова — призна Сара. Тя намести дръжката на чантата на рамото си и разбра, че нещо не беше както трябва. Погледна в чантата си.

— Кучи син! — изкрещя тя и се обърна.

— Какво има? — попита Тифани.

— Взел ми е портфейла.

Сара се затича с всичка сила нагоре по Амстердам авеню и зави на ъгъла на Сто и седемнайсета улица. Непознатият беше изчезнал.