Брад Мелцър
Смъртоносно реми (14)

Глава четиринайсета

Рафърти седеше зад античното бюро в кабинета си в „Екоу ентърпрайзис“ и изобщо не се чувстваше доволен. Закуската с Клеър го изнерви, бизнес обядът в CBS беше отегчителен до болка, а когато погледна пред себе си, разбра, че най-лошата част от деня тепърва предстои — Козлоу беше в кабинета му.

— Не е зле да поговориш с Елиът. Имаме сериозни проблеми.

— Не е необходимо да ми го казваш — Козлоу седна на един от столовете срещу бюрото на Рафърти — Ти си този, който… — Звънът на вътрешния телефон прекъсна мисълта му.

— Какво има. Бевърли? — попита Рафърти.

— Господине, дошла е една жена на име Сара Тейт и казва, че иска да говори с вас — обясни секретарката му.

— Отвън ли е сега? — Рафърти стисна здраво слушалката.

— Да, господине. Твърди, че е от прокуратурата и моли да я приемете за малко.

Рафърти замълча и обмисли положението. Накрая каза:

— Бевърли, искам да ме слушаш много внимателно. Каквото и да каже госпожа Тейт, не й позволявай да разбере кой в момента е при мен. Ако те попита, нямаш представа кои е Тони Козлоу и за пръв път чуваш името. Дай ни пет минути, след това ще ти се обадя да я пуснеш.

Когато Рафърти остави слушалката, Козлоу попита:

— Сара Тейт се е обадила?

— Още по-лошо. Тя е тук. Чака отвън.

Козлоу скочи на крака.

— Сега? Тук ли е?

— Успокой се — вдигна ръка Рафърти. — Дай да те скрия и след това ще се оправям с нея. — Той отиде в един от ъглите на кабинета и дръпна някаква подвижна плоскост, зад която се показа личната му тоалетна. — Влизай — нареди Рафърти.

— В тоалетната? — попита Козлоу. — Нямаш ли резервен изход или нещо такова?

— Влизай! Тя няма да стои дълго.

Козлоу влезе вътре.

— Доскоро — подхвърли той, докато Рафърти затваряше вратата.

Две минути по-късно, когато Сара, Гъф и Конрад влязоха в кабинета му. Рафърти подписваше писма, седнал зад бюрото си.

— Здравейте, господин Рафърти, аз съм Сара Тейт — протегна ръка Сара. — Това са колегите ми Конрад Мур и Алегзандър Гъф.

— Радвам се да се запознаем, госпожо Тейт — стисна ръката й Рафърти. — Моля, седнете. — Сара и Конрад седнаха, а Гъф придърпа един стол от ъгъла на стаята. — Какво мога да направя за вас?

— Господине, разследваме убийството на Арнолд Донигър и…

— Какво? — прекъсна ги Рафърти. — Мислите, че е бил убит? Не мога да повярвам.

— Проверяваме тази теория — каза Сара. — Всъщност дойдохме да ви връчим призовка за някои от корпоративните документи на „Екоу“, но мислехме, че ще ни е от полза да си поговорим с един от партньорите на фирмата.

— Естествено — съгласи се Рафърти. — Просто ми кажете с какво мога да ви помогна.

— Бихте ли ни разказали нещо за „Екоу“?

— Разбира се — кимна Рафърти. Той овладя гласа си и започна: — „Екоу“ е собственическа компания, която се занимава с интелектуална собственост. Казано по-простичко, ние притежаваме и отговаряме за авторските права върху различни театрални произведения.

— Нещо, за което да сме чували? — попита Сара, като се опитваше да прецени стойността на компанията.

Рафърти бързо отговори:

— „Танцова редица“, „Наследи вятъра“, „Котка върху горещ ламаринен покрив“, „Трамвай желание“ — има и още няколко. Ако някой иска да постави пиесата, независимо дали е обикновена гимназия или продуцентска компания, разполагаща с петдесет милиона долара, трябва да дойде при нас. Ние даваме одобрението си срещу процентно споразумение.

— Значи прибирате процент от печалбите — обади се Конрад. — Предполагам, че парите не са малко.

— Плащаме си сметките — сви рамене Рафърти.

— Би трябвало и да ви остане — заяде се Конрад.

— Съжалявам, но намеквате ли нещо? — Рафърти се стремеше да запази дружелюбния тон на разговора.

— В никакъв случай. — Сара ядно изгледа Конрад. — Просто се опитваме да решим дали не сме изпуснали нещо. Колко партньори имате?

— Над четирийсет служители, но партньори сме само аз и Арнолд.

— Така ли? — попита Сара. — Означава ли това, че сега, след като господин Донигър е мъртъв, вие сте абсолютен собственик?

— Зависи от завещанието на Арни. Когато създадохме „Екоу“, решихме да важат желанията в завещанието, а не партньорският договор. Затова, ако Арни е дал своя дял на някого, значи сега съм партньор с него. Но честно казано, като го познавам, съм почти сигурен, че е дарил дела си на някоя благотворителна организация. Беше истински филантроп.

— Всъщност е оставил своя дял на партньорите на „Екоу“ — обясни Сара. — Значи на вас.

— Какво? — Гласът на Рафърти прозвуча изненадано. — Не може да бъде. Трябва да е някаква грешка.

— Няма грешка — каза подозрително Конрад. — Господин Рафърти, какви са отношенията ви с Клеър Донигър?

— Познавам Клеър откакто се запознаха с Арни на една изложба преди няколко години. Тя е прекрасен дизайнер.

— Прекарвате ли много време с нея?

— Обаждал съм й се няколко пъти, откакто Арни почина, за да съм сигурен, че е добре. Освен това почти не сме говорили. Тя не е от разговорливите.

— А преди да умре съпругът й не сте ли се виждали?

— Не бих казал — отвърна Рафърти. — Защо питате?

— Без причина — намеси се Сара. — Вижте, господин Рафърти, не искаме да отнемаме повече от времето ви. Много ни помогнахте.

— Ако мога да направя още нещо за вас, обадете ми се — каза Рафърти. — Взехте ли всичко, което ви трябваше от деловодството?

— Мисля, че да. — Сара се изправи и стисна ръката на Рафърти. — Още веднъж ви благодаря, че ни отделихте от времето си.

— Щом мога да помогна… — Рафърти ги изпрати до вратата.

Когато затвори зад тях, Козлоу надникна от тоалетната.

— Излез, отидоха си — махна му Рафърти.

Козлоу излезе от тоалетната, но в същия момент вратата на кабинета се отвори.

— Само още нещо — заговори Сара. — Исках да ви дам визитната си картичка — просто ако се наложи да се свържете с нас.

Козлоу замръзна на мястото си. Рафърти стоеше в средата на стаята, Сара беше вляво, а Козлоу — вдясно. Тя понечи да влезе вътре, но Рафърти бързо се озова до нея и й препречи пътя.

— Благодаря ви — каза той. — Ако нещо изникне, непременно ще ви се обадя.

— Благодаря и аз — отвърна Сара. — Още веднъж съжалявам, че ви притеснихме.

— Няма проблем. Радвам се да помогна.

Когато Рафърти затвори вратата зад нея, нито той, нито Козлоу посмяха да мръднат за около десетина секунди.

— Ще я довърша — заяви най-накрая Козлоу. — Писна ми.

— Затваряй си устата — изсъска Рафърти и вдигна телефонната слушалка.

— Джаред Линч.

— Слушай, свръхплатено, егоистично кречетало такова, какви ги вършиш там?

— Какво има? — попита Джаред. — Нещо случило ли се е?

— Току-що прекарах десет минути да забавлявам съпругата ти и жалките й колеги!

— Видял си Сара?

— Не само я видях, тя ме разпита. И ти казвам, до гуша ми дойде. С нея е свършено. Такава дупка ще пробия в нея…

— Моля те… почакай. Нека говоря с нея.

— Не ми пука за приказките ти.

— Аз ще се погрижа. Кълна се. Просто ми дай още малко време.

— Нямаш избор, Джаред. Ако тя не спре да налита, ще я пратя при Бароу. Разбираш ли какво ти казвам?

— Разбирам. — Гласът на Джаред трепереше. — Съжалявам.

Рафърти оправи сакото си и замълча. Не обичаше да губи самообладание, но нямаше да позволи да го разиграват.

— Имаш ли някакви добри новини? — попита той.

— Мисля, че да. Обади ми се секретарят на съдията за решенията по някои от нашите искове. Ако спечелим поне няколко, ще можем да отстраним част от уликите от делото на Сара.

— Моли се така да стане — изръмжа Рафърти. — Защото, ако продължаваш по същия начин, тя е мъртва.

 

 

— И какво мислиш? — обърна се Сара към Конрад, когато излязоха от офиса на „Екоу ентърпрайзис“.

— Чувствам го, че е лъжец, но не мога да го докажа. Дори когато се опитах да го провокирам, не започна да се поти.

— Не само това, но като че ли наистина искаше да ни помогне.

— Не бих отишъл толкова далеч. — Конрад се спря на тротоара. — Лесно е да се престориш, че помагаш. Но да останеш спокоен си е истинско магьосничество. Освен това колкото и да е спокоен, той е единственият, който печели от смъртта на Арнолд. Само това е достатъчно, за да го заподозрем и то жестоко. На път е да наследи бизнес за петдесет милиона долара и иска да повярваме, че не знае какво пише в завещанието.

— Ако някой се интересува от моето мнение, този тип не ми хареса — обади се Гъф. — Всеки, който има три телефона, не е съвсем чист.

— Това ще си го запиша. — Конрад спря едно такси. — Гъф има лошо предчувствие за Рафърти.

— Какво още остана за днес? — попита Сара.

— Подготвяме се за утрешната процедура, разглеждаме пак завещанието и правим всичко възможно да решим дали Оскар Рафърти е загрижен приятел или един от най-талантливите измамници, които някога сме срещали.

— Просто ми се иска да можем по-точно да определим деня на смъртта — каза Гъф. — Това може всичко да промени.

Сара спря точно преди да влезе в таксито.

— Идеята не е лоша — одобри тя. — Имате ли нещо против да отидем до Ийст сайд?

— Не мога — поклати глава Конрад. — Трябва да свърша някои неща в прокуратурата.

— Отложи ги за…

— Не мога — отсече Конрад. — Трябва да се прибирам. — Той им махна да влизат в таксито и добави: — Но вие тръгвайте.

— Сигурен ли си?

— Спри да се притесняваш и изчезвай — каза Конрад. — Ще се видим, като свършите.

Когато таксито тръгна, Гъф се обърна към Сара.

— И къде отиваме?

— Да направим това, което каза. Да определим времето на смъртта.

 

 

— Чакай малко. — Гъф се влачеше след Сара, докато тя вървеше към къщата на Клеър Донигър. — Онзи психар ти е казал да провериш мазето на Донигър и ти чак сега се сещаш?

— Да, чак сега се сещам. Опитах да наема детектив, но не ни дадоха, забрави ли?

— Мислех, че за случаи с убийства детективите са задължителни.

— Така е, но бюджетните съкращения заливат всички отдели. Само заради това ние сами си вършим работата. — Сара изкачи стъпалата до вратата на Донигър и натисна звънеца.

— Кой е? — обади се някой отвътре.

— Сара Тейт, госпожо Донигър. Искам да ви задам няколко въпроса.

Донигър открехна вратата.

— Вече се съветвах с адвокат и той каза, че не съм длъжна да говоря с вас. Каза, че е ваше право да ме обвините в убийство, но не трябва и дума да казвам, ако той не присъства.

— Добър съвет — кимна Сара. — Но вашият адвокат показа ли ви това? — Тя отвори куфарчето си и извади лист хартия. — Това е заповед за обиск. Ако искате, мога да я попълня и да се върна с цял камион полицаи, които с удоволствие ще ви изложат пред съседите. Или може да ми съдействате и да ме пуснете, което би било по-разумно. Вие решавате.

Клеър се поколеба, но после бавно отвори вратата. Изглеждаше много по-уморена от предишния път. Безупречната й прическа беше изчезнала и сега косата й бе провиснала и безжизнена. Обикновено свежото й лице беше измъчено. Въпреки че се бе опитала да прикрие бледността си с тежки пластове грим, личеше си, че кара тежка седмица.

Сара влезе в разкошно обзаведения дом и се обърна към жената.

— Как сте?

— Прекрасно — отвърна безцеремонно Донигър. — Оглеждайте сега и свършвайте бързо. Днес съм много заета.

Сара влезе в салона на красивата, строена през миналия век къща. Обстановката включваше холандски пердета, тежки брокатени драперии и мебелировка в стил Луи XIV. На Сара й се стори, че има чувство за deja vu. Месеци наред мислено се бе разхождала из тази къща. Сега го правеше в действителност и това я изнервяше.

— Откачена работа — прошепна Гъф, докато вървяха към дневната.

— Като сън — погледна го Сара. Когато влязоха в кухнята, тя отново се обърна към Клеър: — Значи в нощта, в която казвате, че е умрял мъжът ви, тук сте му дали бисквити и ябълков сок?

— Не ми трябват обвиненията ви — погледна ги кисело Донигър. — Козлоу беше крадец — нищо повече.

— Както кажете — вдигна рамене Сара. — Сега бихте ли ни посочили как да стигнем до мазето?

— За какво ви е мазето? — попита Донигър.

— Просто искаме да видим дали е възможно крадецът да е влязъл по друг начин — обади се Гъф. — Това ще подкрепи версията ви.

Донигър се втренчи в Гъф, докато мислеше какво да прави. Накрая каза:

— Вратата точно зад вас. Ключът за лампата е отдясно.

Когато тръгнаха надолу по стълбите, Гъф разбра, че Донигър вече не върви след тях.

— Между другото — прошепна той на Сара, — ти нямаш право да подписваш разрешение за обиск. Трябва ти съдия.

— Знам — усмихна се Сара. — Но тя не го знае. И щом имаме съгласието й, можем да търсим, където си искаме.

— Умно. И какво точно търсим?

— Не съм сигурна. Той само каза да проверя в мазето.

Сара и Гъф слязоха долу и видяха кабинета на Арнолд Донигър. До отсрещната стена имаше малко дървено бюро, шкаф с две чекмеджета и компютър. В ъгъла на помещението беше поставен люлеещ се стол, а до дясната стена бе разположена изпълнена до пръсване библиотека. Отляво беше закачена съвършено запазена риба тон — вероятно трофей от успешен риболов — и врата, която водеше към складово помещение, пълно с празни кутии и стари мебели. По другите две стени имаше стари снимки — негови снимки от армията, в лодка и една голяма снимка от сватбата.

— Хубава снимка — отбеляза Гъф. — Изглеждат много щастливи.

— Отвратително е, нали? — отвърна Сара. — Един ден обличаш бялата рокля, а десет месеца по-късно — черната.

— Добре дошла в света на прокурорите.

Сара се зачете в статия от списание „авеню“, окачена в рамка до сватбената снимка.

— Нещо интересно пише ли? — попита Гъф.

— Зависи какво разбираш под интересно — изсумтя Сара. — Според тази клюкарска хроника, когато Клеър и Арнолд планирали сватбата си в „Пиер“, Клеър до такава степен не харесала пердетата, че поръчала нови само за сватбата. От „Пиер“ отказали да ги подменят, затова Клеър ги платила от собствения си джоб. След церемонията ги оставила там — били твърде големи за дома й. Смешното било, че в „Пиер“ толкова ги харесали, че ги оставили и пердетата на Клеър още си висят там, което накарало в града да заговорят за нея в продължение на цели десет минути.

— Значи Клеър е човек, който обича да харчи.

— Ако ме питаш дали й харесва този начин на живот, ще ти отговоря утвърдително.

Гъф се приближи до бюрото на Арнолд, а Сара каза:

— Ти започни с бюрото, аз ще се заема с останалата част от стаята.

Петнайсет минути по-късно още не бяха намерили нищо. Ядосан, Гъф започна да гледа зад всички снимки.

— Какво правиш? — попита го Сара.

— Не съм сигурен. Може да намеря таен проход или използвана спринцовка, или нещо друго готино, по-добра идея ли ти хрумна?

— Не съвсем. — Сара влезе в складовото помещение. Натъкна се на старо и износено канапе за двама, четири дървени кухненски стола и най-различни кутии от компютър, стереоуредба и кухненски уреди. Освен това видя стъклена врата, която като че ли принадлежеше на хладилник с промишлени размери. Тя отвори вратата и отвътре я удари струя леден въздух.

— Какво е това? — попита Гъф.

Сара светна лампата и навря глава в хладилника. Вътре бяха изрядно подредени поне триста бутилки вино.

— Кучи син — промърмори Сара. Разгледа задната част на хладилника с размери два на два метра, извади химикалка и си записа нещо. Когато се обърна, в очите й светеше войнствено пламъче.

— Какво толкова? — попита Гъф. — Просто килер за вино.

— Не само. — Сара излезе от стаята. — Хайде да се махаме.

 

 

Сара седеше в кабинета на Фосет и чакаше Гъф да свърши да говори по телефона.

— Не, разбирам — каза Гъф. — Но мислите ли, че е възможно? — Докато Гъф слушаше отговора, Фосет влезе и седна зад бюрото си. — С кого говори? — обърна се той към Сара.

— Със „Замразяващи системи «Чилингтън»“. Охладителната система на килера за вино на Донигър е тяхна изработка.

— Да, да. Не, съгласен съм — продължаваше Гъф. — Още веднъж ви благодаря. — Той затвори телефона и се обърна към Сара и Фосет. — Изключително любезните служители от отдел „Връзки с клиенти“ в „Чилингтън“ ми обясниха, че обикновено температурата в килер за вино се наглася на около дванайсет градуса и някъде между петдесет и пет и осемдесет процента влажност в зависимост от условията в помещението.

— Не ми пука как се съхранява виното — прекъсна го Сара. — Искам да знам колко студ могат да направят. Фризерите им.

— Там е работата — обясни Гъф. — Килерът за вино не е фризер. Създаден е да охлажда, а не да замразява.

— И колко ниско…

— Спокойно, ще стигна и до това — каза Гъф. — Според жената, с която говорих, можеш ръчно да свалиш температурата до седем — десет градуса. Но ако изключиш устройството, което контролира влагата и бобината за повторно затопляне, и ако в помещението не прониква никакво слънце…

— Като например в едно мазе.

— Точно така — кимна Гъф. — В едно мазе например можеш да свалиш температурата от минус шест до минус три градуса.

— Знаех си! — Сара удари по бюрото на Фосет. — Знаех си, още щом го видях.

— Някой ще ми обясни ли какво става? — попита Фосет. — Защо сте започнали изведнъж да се интересувате от килери за вино?

— Заради това, което каза по време на аутопсията — обясни Сара и издърпа черновата на доклада на Фосет, върху който водеше бележките си. — Каза, че господин Донигър е имал разкъсване на мозъка, което може да е било причинено от много ниски температури. Ето ги ниските температури. Ето как са направили така, че тялото да не умирише цялата къща и ето как са направили така, че да изглежда все едно е умрял дни след кражбата — изтикали са го в килера за вино и са пуснали най-ниската температура. Сигурно отначало са мислели да викнат линейка на следващата сутрин и да кажат, че съпругът й диабетик е хвърлил топа, но след като Пати Харисън се е обадила за кражбата и са арестували Козлоу, е трябвало да импровизират.

— Ами разните неща по джобовете му? — попита Гъф. — Топката за голф и диамантения часовник?

— Предполагам, че това се дължи на алчността на Козлоу. Просто ги е грабнал, като е тръгнал да излиза, и се е надявал, че никой няма да забележи. Очевидно не е очаквал да го окошарят минути по-късно. След това, когато полицаят го е върнал пред къщата на Донигърови и е попитал Клеър дали е била ограбена, тя е нямала избор, освен да се хване на хорото. Било е по-разумно от това да каже, че Козлоу току-що е убил съпруга й.

— Възможно е — кимна Фосет. — Преди няколко години един мъж се опита да направи нещо подобно с мъртвата си съпруга. Беше я сложил във фризера за месо, докато заварените му деца не заминали на почивка.

— Ето затова го обичам Ню Йорк — изпъчи се Гъф. — Хората са толкова съвестни.

 

 

За да може винаги да има извинение да се отбие у дома, Джаред остави повечето от личните си вещи в апартамента. Веднъж седмично минаваше да си вземе още един костюм, няколко вратовръзки или каквото друго можеше да се сети, и най-важното, виждаше Сара. След последната им караница Джаред бе решил да стои настрана, но заплахата на Рафърти го накара да размисли. Трябваше му само малко време в апартамента. За да е сигурен, че Сара няма да го подозира, първо се обади. Каза, че ще мине около осем вечерта. Като се надяваше да я завари заспала, той пристигна към полунощ. Възможно най-тихо влезе в спалнята и бавно отвори вратата.

— Къде се губиш? — попита Сара веднага. — Закъсня с четири часа.

Джаред не отговори. Подпря куфарчето на нощното си шкафче и влезе направо в банята. През последните две и половина седмици разговорите им ставаха все по-къси и безсмислени и бързо заглъхваха в тишина. Изобщо не говореха за работа, но напрежението вече беше почнало да обхваща и дребнотемието.

Когато Джаред се върна от банята, Сара лежеше под завивките с гръб към него. Изведнъж тя го чу да казва:

— Тършува ли в куфарчето ми?

— Какво? — обърна се Сара.

— Тършува ли в куфарчето ми? — посочи към пода Джаред. — Когато влязох в банята, то беше изправено. Сега лежи на килима.

Сара се засмя.

— Може и да се изненадаш, но има едно нещо, което се нарича гравитация.

— Не ставай саркастична! — изкрещя той. — Сериозно ти говоря!

Изненадана от внезапната враждебност, Сара попита:

— Какво ти е?

— Какво мислиш, че ми е? Хванах те да…

— В нищо не си ме хващал — викна Сара. — Просто си вкиснат, защото най-накрая си разбрал, че губиш делото.

— Не казвай това! — продължи да вика той. — Няма да загубя! — Никога преди Сара не го бе виждала такъв. Обикновената му безоблачна увереност бе изчезнала и на нейно място се разстилаше чисто отчаяние.

Тя се опита да го успокои:

— Хайде да си лягаме и утре ще се бием.

— Не се шегувам, Сара. Няма да загубя.

— Сигурна съм.

— Чу ли какво ти казах? Няма да загубя!

— Джаред, какво искаш да ти кажа? — попита Сара. — Че си прав? Че никога няма да загубиш?

— Просто искам да ме приемаш сериозно.

Сара не отговори.

— Недей да мълчиш — каза Джаред. — Приемаш ли ме сериозно или не?

— Щом трябва да питаш, ще ти кажа, че отговорът няма значение.

— Трябва да питам и настоявам за отговор.

Сара му обърна гръб.

— Майната ти.

 

 

Когато Джаред се върна в апартамента на дядото на Сара, беше почти един сутринта. Все още беше разстроен, но се опитваше да се концентрира за предстоящите искове. Дори да успееше само с половината от тях, мислеше си той, докато отваряше вратата, пак щеше да е добре. Вече беше свикнал с миризмата на плесен, която в началото го задушаваше. Дори не погледна снимките на Сара, които в началото го измъчваха. Но щом влезе в апартамента, забеляза, че старият електрически вентилатор от 1946 година по някаква причина се въртеше.

Светлосиният вентилатор беше произведен от „Дженерал Илектрик“ в годините преди да почнат да слагат металните крила в предпазни касетки и бе един от любимите предмети на татенцето. „Продължава да работи“, казваше той винаги, когато станеше въпрос за него.

Джаред наблюдаваше как вентилаторът се върти на масичката до канапето и знаеше, че нещо не е наред. Когато излезе тази сутрин, беше изключен. И с наближаването на зимата само един ненормалник би…

— Познай кой е! — Козлоу изскочи от гардероба. Джаред се обърна и мъжът го цапардоса по носа. — Днес дойдоха в офиса! — изкрещя той, докато кръвта започна да се стича по устните на Джаред. — Бяха в офиса и след това слязоха в мазето! Как се случи това? — Козлоу ритна Джаред в стомаха. — Хайде, отличнико, започвай да обясняваш!

Превит надве от болка, Джаред забеляза метлата, която бе изпаднала от гардероба при излизането на Козлоу. Но преди да успее да мръдне, Козлоу проследи погледа му.

— Щеше да използваш това срещу мен? — взе метлата той и удари с нея Джаред в ребрата. — Отговаряй! — Още един удар. След това един в рамото. — Защо мълчиш? — изкрещя Козлоу, а Джаред се свлече на пода.

Козлоу застана зад него, сложи дръжката на метлата под шията му и дръпна силно. Джаред остана без въздух и лудо се замята, за да се освободи. Здраво хвана метлата, но нямаше смисъл. Козлоу не го пускаше. Джаред продължи да се задъхва и лицето му почервеня.

С бързо движение Козлоу го накара да се изправи и го блъсна напред. Стигнаха до канапето. На близката масичка вентилаторът продължаваше да се върти. Когато Джаред разбра намерението на Козлоу, полудя. Адреналинът го накара да забие пети и да се оттласне назад, като по този начин двамата се удариха в една от стените с много окачени по нея снимки в рамки. Счупените стъкла се посипаха по пода. Внезапният отпор изненада Козлоу, но той за секунди овладя положението. Хвана здраво метлата и я притисна към гърлото на Джаред, след което го блъсна към перките на вентилатора. Джаред се извиваше и ръцете му бясно се опитваха да се заловят, за какъвто и да е предмет — всичко, което би му попречило да се доближи до вентилатора. Събори лампата, прекатури дървената масичка за кафе, заби крака в канапето. Но колкото повече Джаред се дърпаше, толкова по-силно натискаше Козлоу.

С един последен тласък Козлоу стовари Джаред на страничната облегалка на канапето и заби коляно в гърба му. След това взе вентилатора и го пусна в ъгъла на канапето. Джаред отдръпна глава, лицето му беше на сантиметри от перките. Козлоу го сграбчи за косата и бавно започна да го бута напред.

— Обеща, че ще спечелиш — изръмжа той. — Нали това каза? Че няма начин да не спечелиш?

— По-късно… — закашля се Джаред. — Исковете.

— Майната му на по-късното. Това ти е за сега. — Козлоу не спираше да бута лицето му напред.

Джаред обърна глава на една страна, като по този начин си спечели около косъм разстояние. След това Козлоу изви главата му назад, така че брадичката излезе напред. Беше толкова близо до вентилатора, че можеше да усети миризмата на прах по въртящите се перки.

— Кажи ми, като те заболи — подхвърли Козлоу.

Само на милиметри разстояние от перките. Джаред стисна зъби и затвори очи. Козлоу се усмихна. Джаред изкрещя.

 

 

На следващата сутрин Конрад и Гъф стояха пред съдебната зала и чакаха Сара.

— Не мога да повярвам, че закъснява — намръщи се Конрад. — За втори път ще й е.

— Може би е изникнало нещо — каза Гъф.

— Какво може да изникне? Над какво друго работи?

— Може да е отишла да се учи да стреля с лък. Или да тренира федербал. Откъде да знам?

Конрад погледна часовника си и разбра, че е време да влизат. Отвори вратите на съдебната зала и видя, че Джаред и Козлоу седят на една от скамейките в дъното. Лепенка покриваше долната част от брадичката на Джаред. Конрад се приближи до тях.

— Радвам се да те видя — обърна се той към Джаред.

— И аз — отвърна Джаред с равен глас.

— Какво ти е на лицето?

— Не е твоя работа.

— Както искаш. Виждал ли си жена си?

— Не. Защо?

— Защото трябва да говоря с нея, а не съм сигурен къде е.

— Последния път се справи и без нея — засмя се Козлоу.

— Много смешно — поклати глава Конрад. — Надявам се да се смееш така и като си чуеш присъдата. Страхотен начин да покажеш на всички що за нещастник си.

— Разбрахме ти мисълта — изправи се Джаред. — Ти си истински мъж. Сега остави клиента ми на мира или ще те обвиня в тормоз.

Лицето на Конрад беше на сантиметри от това на Джаред.

— Нали знаеш колко е трудно да се докаже подобно обвинение?

— А ти си нямаш представа колко е трудно да си на топа на устата в такъв случай. Дори и да спечелиш, това ще отнеме шест месеца от живота ти.

В този момент Сара влезе. Джаред и Конрад се спогледаха и замълчаха.

— Какво ти е на лицето? — попита Сара.

— Нищо — отвърна Джаред.

 

 

Пет минути по-късно съдебният сътрудник извика дело номер 0318-98: „Щат Ню Йорк срещу Антъни Козлоу“. Квадратната челюст и идеално подстриганата брада правеха съдия Богданос едновременно привлекателен и страховит. Преди почти дванайсет години бе обвинител и се бе прочул с почти безумното си убеждение, че щом някой е арестуван за нещо, то той непременно е виновен. Защитниците го смятаха за предубеден, а за обвинителите беше герой.

— Ще бъда кратък — заговори той, когато всички седнаха. — Искът на защитата за забавяне на делото с цел намиране на допълнителни факти се отхвърля. Искът на защитата за отстраняване на диамантения часовник като улика се отхвърля. Искът на защитата за отстраняване на сребърната топка за голф като улика се отхвърля. Искът на защитата за отстраняване на показанията на полицай Майкъл Макейб се отхвърля. Искът на защитата за отстраняване на показанията на Патриша Харисън се отхвърля. Искът на защитата за отстраняване на показанията на дежурния на телефон 911 се отхвърля. Искът на защитата за отричане на вероятен мотив се отхвърля.

Богданос продължи в същия дух. Всички трийсет и четири иска на Джаред бяха отхвърлени. Щом свърши да чете решенията си, Богданос каза:

— Господин Линч, възхищавам се на настойчивостта ви, но искам да знаете, че не обичам да ми губят времето. В живота понякога се случва количеството да е по-важно от качеството, но, повярвайте ми, вашият случай не е такъв. Разбрахте ли ме?

— Да, Ваша Светлост — кимна Джаред.

— Чудесно. Тогава нека насрочим дата за процеса. Ако е възможно, бих искал това да е следващият четвъртък.

— Народът няма нищо против, Ваша Светлост — скочи Сара.

Джаред искаше да помоли за по-късна дата, но замълча. Насили се да се усмихне.

— Защитата ще бъде готова, Ваша Светлост.

— Добре — каза Богданос. — Ще се видим тогава. — Той бързо удари с чукчето си по бюрото и сътрудникът извика следващото дело.

 

 

— Как мина? — попита Катлийн, докато Джаред влизаше в кабинета си.

Той не отговори, влезе вътре и затвори вратата.

Катлийн веднага го последва. Очакваше да го намери зад бюрото му, но Джаред лежеше на пода, покрил очи с ръцете си.

— Добре ли си? — попита тя.

Джаред мълчеше.

— Джаред, отговори ми. Добре ли си? Какво ти е на лицето?

— Добре съм — прошепна той.

— Къде е Козлоу?

— Не съм сигурен. Тръгна си веднага, щом излязохме от съда. Сигурно е отишъл да каже на Рафърти, че съм се провалил.

— Значи отхвърлиха исковете?

— Трябваше да предвидя това. — Джаред продължаваше да крие очите си с ръце. — Всички искове бяха пълен боклук, с изключение на един или два. Просто се надявах, че ще ни провърви.

— С Богданос? Достатъчно добре го познаваш.

Джаред поклати глава.

— Катлийн, загазил съм. Не мисля, че ни остава нещо.

— Не говори така. Процесът още не е започнал. Всъщност, когато…

— Говоря ти сериозно — прекъсна я той. — Всичко е против нас.

— Джаред, ти си адвокат защитник и представляваш виновната страна. Нормално е всичко да е против теб. — Тя седна на пода до него. — И по делото „Уекслър“ беше така и ти се оправи. И при Райли, и при Шорец…

— Тогава беше различно — възрази той. — Там нямаше…

— Какво нямаше? Жена ти не беше обвинител? Последствията не бяха такива? Очевидно сегашното дело е по-голямо. Но това не означава, че не можем да я спасим. Сара не е непобедима — тя е новак, който досега е имал късмет. А ти си доказано дете чудо. Знаеш, че съм права, Джаред. Предимството е на твоя страна. Нищо няма да й се случи. Ще видиш. Недей да колабираш, само защото нещата не вървят както си ги планирал.

Джаред продължаваше да лежи, ръцете все така закриваха очите му.

— Хайде — настоя Катлийн. — Събуждай се, по дяволите. Откакто Бароу умря, все си така. Стегни се. Нали все това говориш на новите сътрудници? „Стегнете се, вземете се в ръце“.

— Виж, благодарен съм ти за това, което се опитваш да направиш, но сега не съм в настроение — въздъхна Джаред. — Моля те, остави ме на мира. Ще се съвзема, когато мога.

— На твое място не бих чакала много дълго — предупреди го Катлийн. — Времето си тече.

 

 

— Беше фантастично, човече! — възкликна Гъф, когато влязоха в кабинета на Сара. — Такова тотално разрушение не бях виждал, откакто онази студена вълна помете динозаврите. Свършени са, свършени са, свършени са…

— Не беше лошо — кимна Сара.

— Шегуваш ли се! — попита Гъф — Видя ли лицето на Джаред, докато Богданос обявяваше решенията? Отхвърля се, отхвърля се, отхвърля се, отхвърля се. Все едно разказваше накратко историята на любовните ми мераци.

— Ако нещо може да е по-лошо от историята на любовните ти мераци, то ние току-що го видяхме — усмихна се широко Конрад. — Истинско клане. Касапница, заколение, кървава баня, пълно унищожение.

— Може би трябва да му звънна. — Сара посегна към телефона. — Да съм сигурна, че…

— Той ще се оправи — спря я Конрад. — Това си е част от играта.

— Виж какво — обади се Гъф. — Колкото и откачено да звучи, в дни като днешния ми се иска да съм адвокат.

— Наслаждавайте се колкото искате — каза Конрад. — Защото трудното тепърва започва. Ред е на процеса.

 

 

В девет часа същата вечер в кабинета на Сара, Конрад наблюдаваше как тя подлага Гъф на кръстосан разпит за седми път през последните два часа.

— Е, господин Козлоу — обърна се Сара към Гъф, — защо не кажете на съда как точно убихте господин Донигър?

— Не, не и не! Ето че пак го правиш — намеси се Конрад. — Не го предизвиквай — подвеждай го. Заведи го там, където искаш и след това вече го дръж здраво.

— Това май съм го чувала и преди — каза Сара. — Май в ГУЛАГ така правеха.

— Може да ти звучи крайно, но в живота и в съда това е начинът да получиш каквото искаш. — Конрад се обърна към канапето, на което се бе разположил Гъф. — Господин Козлоу, онази вечер бяхте в къщата на господин Донигър, нали?

— Не, аз… — започна Гъф.

— И само по този начин може да се обясни как сте взели часовника на Клеър и топката за голф, нали? — Той пак погледна Сара. — Всеки въпрос трябва да е от значение. Заседателите разчитат на теб да им подадеш неща, за които да се хванат, и в техните очи всяко заекване си е чиста лъжа.

Гъф се изправи.

— С удоволствие бих останал да ме разкатаете съвсем, но трябва да тръгвам.

— Пъзльо — подхвърли Конрад, докато Гъф се запъти към вратата.

Когато той излезе, Сара се обърна към Конрад.

— Следващата жертва.

— Добре — Конрад седна на мястото на Гъф. — Но те предупреждавам, че не съм хрисим като Гъф. Моят Козлоу е голям простак.

— Дай да видим — застана пред канапето Сара. Погледна в бележника си, влезе в ролята си, вдигна очи към Конрад и заговори със строг, заповеден тон:

— Значи, господин Козлоу, вие сте били в къщата на Арнолд Донигър онази вечер, нали?

— Госпожо Тейт, докога ще ме питате за това? — изстена Конрад с немощен и обиден глас. — Вече отговорих на съдебните заседатели. Това е проблемът на днешните адвокати. Никога не слушат. Просто повтаряте до втръсване едно и също нещо и не ви пука изобщо за невинните души, които наранявате.

Изненадана, Сара възропта:

— Не е честно. Не можеш да го очовечаваш.

— Така ли? — попита Конрад. — И какво си мислиш, че прави мъжът ти, докато си говорим?

 

 

Два часа по-късно Джаред отвори вратата на апартамента си. След случилото се с Козлоу снощи, нямаше желание да стои в дома на татенцето и искаше да види жена си. Сара винаги беше близо до него през последните десет години, независимо какви проблеми имаше, независимо колко му бе тежко и независимо в какви битки участваше. Тя беше първият човек, който видя, след като му оперираха коляното, и тя беше единственият човек, който го похвали за добре свършената работа, когато загуби първото си дело. През последните три седмици Джаред успешно я отбягваше, но докато влизаше в притихналия апартамент, разбра, че в този момент иска да види само нея и никой друг. Липсваше му смехът й, шегите й с избора му на дрехи, начините, по които влизаше в кавга с някого, когато не беше съгласна.

— Сара? — обади се той, докато влизаше в дневната. — Тук ли си? — Пристъпи в спалнята. — Сара? Миличка, къде си? — Отново никакъв отговор. Нямаше я. — Дано всичко да е наред — прошепна Джаред. През последните три седмици бе самотен, но сега беше сам. Застанал в тишината на празната им спалня, той осезателно почувства разликата.

 

 

— Още веднъж — настоя Конрад. — Започни отначало.

— Ти да не си робот? — Сара се отпусна до него на канапето. — Почти полунощ е.

— Ако искаш всичко да е идеално, нужно е да отделиш време.

— Майната му на идеалното. Няма такова нещо за смъртните.

— Бас ловя, че Джаред се стреми към съвършенство.

— Сигурна съм. Това е разликата между нас — той се стреми към съвършенство, а аз съм доволна, когато направя нещо по най-добрия начин, на който съм способна. — Тя насочи пръст към Конрад и добави: — И престани да ме настройваш против него Не ми харесва и няма да успееш.

— Досега как успявах? — попита Конрад.

— Ами, спри вече. Писна ми.

Конрад се облегна назад и се загледа в Сара.

— Винаги ли се състезаваш с него?

— С Джаред ли? Откакто се срещнахме.

— И как се запознахте? На лятната практика в някоя фирма?

— Не, много по-интересно беше. Срещнах го през първата година в правния факултет.

— Господи. Университетски гаджета. Направо ми се повдига.

— Не би трябвало. Тогава достигнахме съвършенство. — Конрад поклати глава, а Сара продължи: — Първия път, когато го видях, беше на лекция по договорно право. Вдигна ръка да отговори на някакъв въпрос и след това професорът му каза, че отговорът му „показва богато въображение, но е неприемлив за второкурсник“. Джаред беше толкова потресен, че просто разбрах, че трябва да го имам.

— Но не сте се срещнали така, нали?

— Всъщност видяхме се още през първите няколко седмици в университета, но се запознах с него, чак когато ни избраха произволно да сме сътрудници в един учебен процес.

— И сигурно сте се мразили.

— Разбира се — каза Сара. — Той мислеше, че съм много нахална, а аз го мислех за нервозен всезнайко.

— И как се събрахте?

— Не съм сигурна. Мисля, че защото ми харесваше думичката „пенис“, а пък той си имаше.

— Сериозно те питам.

— Знам. Ти винаги си сериозен. Но не знам как да ти отговоря. Когато си мисля за Джаред, едно нещо знам със сигурност. Той е човекът, които аз се стремя да бъда. Наистина. Така го виждам. И когато сме заедно, той ми помага да бъда такъв човек. Любовта трябва да усъвършенства.

— Така е — съгласи се Конрад.

— А ти? Ти бил ли си влюбен?

— Разбира се, че съм бил влюбен. Дори бях женен три години.

— Така ли? Не те виждам женен.

— И аз не се виждам. Затова си тръгнах.

— Тя как се казваше?

— Марта Пачеко. Срещнахме се, след като се освободих от армията и година по-късно се оженихме. Когато поисках да дойда в Ню Йорк, тя пожела да остане с родителите си в Калифорния. Това беше капката, която препълни една вече доста разнебитена чаша, но извинението беше добро и аз си тръгнах. Твърде млади бяхме, за да се справим.

— И сега си влюбен в криминалното правосъдие. Колко романтично.

— Този град е зъл любовник, но никой не е по-добър от него — засмя се Конрад. — Стига съм ти разказвал за моите грешки. Дай да чуя някои от твоите. Кажи ми защо те уволниха от старата ти работа.

— Това още те гризе, нали?

— Всеки би го гризяло. Криеш го откакто се срещнахме.

— И ще продължа да го правя и днес.

— Хайде, порасни малко. Толкова ли е срамно?

— Твърде срамно. Много, много срамно.

— Хайде де. На никого няма да кажа.

Сара замълча и после заяви:

— Предлагам ти сделка. Аз ще ти разкажа, а ти ще ми признаеш нещо срамно за себе си.

— Да не сме в четвърти клас?

— Ако не ти харесва, откажи се.

— Приемам — съгласи се Конрад. — Слушам те.

— Първо ти. Щом искаш да знаеш, ти започваш пръв.

— Ама Джаред е прав. Ти наистина си нахална.

— Разказвай.

— Добре — въздъхна Конрад. — Моята е лесна. Чувала ли си за Платоновата философия на душата?

— Да не ми разказваш някоя книга?

— Изслушай ме — продължи Конрад. — Платон вярвал, че при раждането си всеки човек получава уникален демон или ангел, който определя характера и съдбата му. Според него всички ние сме огромни дъбове, скрити в малки жълъди. Когато бях малък, майка ми много вярваше в това. Беше убедена, че имам душа на артист.

— Ти?

— И аз така реагирах. Но естествено майка ми не се интересуваше от пубертетското ми мнение. Затова, като станах на петнайсет години, ми казаха да започна почасова работа, за да подпомагам семейния бюджет. За да извлече възможно най-много от създалата се ситуация и да оформи съдбата ми, тя ми намери работа като асистент на един фокусник. На рождените дни на децата той правеше разни номера, а аз му асистирах.

— Това не е срамно. Това си е работа мечта.

— И аз така мислех, докато не си видях костюма. Четири години наред носех тонове грим, перука във всички цветове на дъгата и огромни обувки, които…

— Бил си клоун? — засмя се Сара.

— Точно така — клоунът помощник на Макс Маркус, най-прехваления илюзионист в Кливланд.

— Не мога да повярвам, че си бил клоун — продължаваше да се смее Сара.

— Смей се колкото искаш, но бях добър. Дори си имах роля.

— Така ли? Какво правеше? Плашеше децата, докато не си признаят? Или с фокусника бяхте като доброто и лошото ченге?

— Честно казано това ми беше слабото място. Но си имах име. Още от първия ден се казвах Шляпащия Кинкейд.

Сара се изкикоти.

— Шляпащия Кинкейд? Що за име е това?

— Хубаво име. А за клоун е направо жестоко. — Сара не можеше да се успокои, а Конрад добави: — Сега е твой ред. Защо те уволниха?

Тя си пое дъх.

— Предупреждавам те, че не е кой знае какво. Особено като го сравниш с това да си клоун и да асистираш на фокусник и…

— Хайде, започвай.

— Добре. Миналата година, когато отидох на ежегодния разговор с началството, шефът на изпълнителния комитет Уилям Куин ми каза, че няма да ме направят партньор. Естествено две години бях работила като куче, защото Куин ме успокояваше, че ще ме имат предвид. Но очевидно нещата не вървяха по план и затова ме помолиха да напусна. Тъй като бях работила шест години при тях, той ми каза, че ще ме остави за още четири месеца, ако това ми е необходимо.

— Колко мило.

— Такъв си е той. Та значи аз се усмихвам, казвам благодаря и спокойно си излизам. Когато се прибрах в кабинета си, вече бях готова да му счупя главата с някое желязо. И тогава виждам, че ми е изпратил електронна поща. Тези обещани четири месеца били придружени от едно условие — не съм можела да кажа на другите сътрудници, че ме уволняват, а че съм напускала по собствено желание. Притесняваха се какво ще си помислят младите сътрудници, като видят, че шефовете дават празни обещания. Затова като награда за доброто поведение, ми предлагаха по-голямо обезщетение.

— И онзи идиот ти го е пратил по електронната поща?

— Точно така. Естествено, аз седнах и му казах всичко каквото мисля по въпроса. Любезно отказах предложението му и след това в миг на блажена отмъстителност изпратих писмото му заедно с моя отговор на абсолютно всички служители в „Уиник и Трюдо“.

— Много зряла постъпка.

— Бях бясна и жадна за отмъщение — моментът беше подходящ. Не само бях загубила шест години, но не можех да му позволя да направи същото и с други адвокати. Те ми бяха приятели. Ако искаш да ме уволниш, това е едно, но не очаквай да ти крия мръсните гащи.

Конрад се засмя.

— И какво стана, когато Куин разбра?

— Ами какво… Влезе с гръм и трясък в кабинета ми и аз му казах, че го държа лично отговорен за това, че е погубил шест години от живота ми. Той ме нарече постна и плоскоумна никаквица. Аз му казах, че е задръстен скапаняк с мания за величие. Следобед се върнах и вече ми бяха събрали партакешите. Естествено не ми дадоха четирите месеца. Сега, като си мисля, ми се струва голяма психария, но тогава бях убедена, че върша каквото трябва. И дори да е срамно…

— Сара, няма от какво да се срамуваш. Би трябвало да се гордееш с това, което си направила.

— Така ли мислиш?

Конрад се трогна от тона, с който тя зададе въпроса си.

— Предпазила си приятелите си. Това е било важното.

Усмивка светна на устните й.

— Радвам се, че така виждаш нещата.

— Естествено имало е и по-лесни начини да ги защитиш.

— Шляпащия, внимавай. Дразниш ли ме много, ще взема да ксерокопирам и твоите хвърчащи бележки. Отмъстителните шегаджии са много по-опасни от клоуните адвокати.

— Но те са по-забавни.

— Не се превъзнасяй — каза тя. — Не си мой тип.

— И какъв е твоят тип? — попита Конрад.

— Чакай да видя. Обичам клоуни астронавти, клоуни доктори и политически клоуни. Но не и клоуни адвокати.

— Сигурна ли си?

— Защо питаш? — Сара го погледна със свенлива усмивка.

— Просто ми отговори. Сигурна ли си?

— Напълно. Защо… — Преди Сара да довърши, Конрад се наведе, хвана тила й и я целуна дълго и дълбоко. Сара знаеше, че трябва да се отдръпне, но вместо това просто затвори очи.