Брад Мелцър
Смъртоносно реми (12)

Глава дванайсета

В четвъртък сутринта Сара стоеше пред къщата на Източна осемдесет и втора улица, номер 210 и притеснена чакаше Конрад и Гъф. Беше минала седмица, откакто бе говорила с Пати Харисън и знаеше, че ако скоро не изрови нещо, ще загази на процеса. Загледа се в старата, но спретната сграда със саксии с цветя по стъпалата и елегантни издължени прозорци, но не успя да се въздържи да не сравни къщата на Клеър Донигър със своята собствена. Нейната носеше характера на Ъпър уестсайд, но тази на Донигър излъчваше лустрото на Ъпър ийст сайд.

Едно такси спря наблизо и Конрад и Гъф изскочиха от него.

— Значи Козлоу тук е бил? — загледа се в къщата Гъф.

— Добре огледай — каза Конрад. — Опитай се да си представиш събитията, както ги знаеш и се увери, че всичко е могло да се случи точно тук. — Тримата се загледаха в сградата и се опитаха да си представят как полицай Макейб завлича Козлоу до вратата на Донигър, а Пати Харисън наднича през шпионката.

— Добре, аз съм готов — заяви Гъф след трийсет секунди. — Хайде да влизаме.

— Млъквай — сопнаха се в един глас Сара и Конрад.

Когато свършиха да гледат фасадата, Конрад и Гъф започнаха да изкачват стъпалата.

— Чакайте малко — каза Сара. — Искам първо да говоря с Харисън. Не мога да се свържа с нея, откакто се явихме на предварителното изслушване.

Тя прекоси улицата и застана пред къщата на Харисън. Конрад и Гъф я последваха.

Сара натисна звънеца, а Конрад закри шпионката с пръст.

— Защо правиш това? — попита Сара.

— Ако ни види, и не иска да говори с нас, ще се направи, че не си е вкъщи — прошепна той. — А така ще трябва да попита…

— Кой е? — обади се някой зад вратата. Конрад се усмихна.

— Госпожо Харисън, аз съм Сара Тейт — каза Сара. — Искахме да ви зададем няколко въпроса.

— Не — отвърна веднага Харисън. — Отивайте си.

— Ще отнеме само минута. Обещавам.

— Казах отивайте си. Свърших да говоря с вас.

Объркана, Сара погледна Конрад.

— Госпожо Харисън, всичко наред ли е?

Отговор не последва.

Конрад заудря с юмруци по вратата.

— Госпожо Харисън, аз съм помощник областен прокурор Конрад Мур. Давам ви две възможности — или отваряте вратата сега, или се връщаме със заповед за обиск и с една кола полицаи с палки. И в двата случая ще влезем.

— Нямаме вероятна причина за заповед за обиск — прошепна Сара.

— Тя не го знае — отвърна тихо Конрад. След това извика: — Госпожо Харисън, даваме ви три секунди да решите. След това ще направим така, че целият квартал да разбере, че сте отказали да съдействате на властите. Едно… две…

Харисън отключи и отвори вратата.

Сара влезе в претъпканата с мебели къща. Харисън беше с гръб към тях и лявата й ръка покриваше лицето й.

— Всичко наред ли е? — Сара докосна рамото й.

Харисън се обърна и Сара видя тъмнолилавия оток под лявото й око. Дясната част на долната й устна беше сцепена и още една синина пресичаше дясната й буза. Дясната й ръка бе гипсирана и висеше на бинт, поставен около врата й. Сара почувства, че й се гади. Жената вече не беше свидетел. Беше жертва.

— Кой направи това? — попита Сара.

— Моля ви, моля ви… — Очите на Харисън се напълниха със сълзи.

— Кажете ни — настоя Сара. — Козлоу ли беше?

— Можем да ви предпазим — добави Конрад, докато Харисън сядаше на канапето в дневната.

— Тя каза, че ще ме предпази миналия път и вижте какво ми се случи. — Пати посочи Сара.

— Но този път…

— Счупи ми китката с ръце! — изкрещя Харисън, а сълзите се стичаха по бузите й. — С голи ръце!

— Кажете ни кой беше? — Сара прегърна Харисън.

— Махнете се от мен — дръпна се Пати. — Тръгвайте си. Само като идвате тук, ме излагате на опасност. Ако искате да притеснявате някого, идете при Донигърови. Те започнаха всичко това.

— Моля ви, госпожо Харисън, нека ви помогнем.

— Не ви искам помощта! Искам да се махнете! — Харисън крещеше, а лицето й бе силно зачервено. — Махайте се! Махайте се от къщата ми!

Сара не знаеше какво да каже и се запъти към вратата.

— Просто се опитвах да бъда съвестен гражданин! — извика Харисън след нея. — Съвестен гражданин!

— Знаем. — Конрад тръгна след Сара. — Затова… — Вратата се затръшна зад гърба му.

Гъф погледна Сара.

— Господи — промълви той. — Можеш ли да повярваш?

— С голи ръце — промърмори Сара. — Счупил е китката й с голи ръце. С какви зверове си имаме работа?

— Не съм сигурен — каза Конрад. — Но имам няколко въпроса към Клеър Донигър. — Той пресече улицата и заудря с юмрук по вратата й. Сложи пръст на шпионката и зачака. Нищо не се случи. Конрад звънна и пак удари по вратата.

— Сигурно те е чула как викаш — отбеляза Сара.

— Или просто не си е вкъщи — добави Гъф.

— Глупости — сопна се Конрад. — Знам, че е вътре. — Той отново тресна с юмрук по вратата и извика: — Отворете, госпожо Донигър! Знаем, че сте вътре!

— Зарежи — започна да слиза по стълбите Гъф, — по-късно ще я открием.

Отговор все още нямаше и Конрад също слезе по стълбите.

— Идваш ли? — обърна се той към Сара, която продължаваше да стои пред вратата. Секунди по-късно тя слезе при тях. — Какво ти става? — попита я Конрад.

— Госпожа Харисън каза, че трябва да говорим с Донигърови, като че ли са повече от един. На пощенската кутия пише „Господин и госпожа Арнолд Донигър“. Значи Клеър Донигър е омъжена.

— И как така не сме чували за този господин Донигър? — попита Гъф.

— Това е въпросът — заяви Сара. — Но не би трябвало да е много трудно да научим отговора.

 

 

От кабинета си Сара се обади на Клеър Донигър.

— Ало, тук е Клеър — каза Донигър.

— Здравейте, госпожо Донигър. Обажда се Сара Тейт. Исках да ви помоля за една малка услуга.

— Моля ви, нали говорихме вчера — запротестира Донигър. — Аз…

— Всъщност просто бих искала да говоря със съпруга ви.

Клеър Донигър замълча и след малко отвърна:

— Съпругът ми е мъртъв.

Сара се стресна.

— Съжалявам. Кога почина той?

Отново мълчание.

— Миналия петък.

— Така ли? — Сара се помъчи да не звучи подозрително, а наум преброи дните. — Надявам се, че даването на показания не е попречило на погребението. Кога беше то?

— В събота. — Преди Сара да зададе следващия си въпрос, Донигър добави: — Честно казано, миналата седмица ми беше изключително трудна. Състоянието му се влоши и най-накрая диабетът го погуби. Затова не исках да се замесвам в тази кражба. Толкова безсмислено ми се виждаше, сравнено с всичко останало, което трябваше да преживея.

— Напълно ви разбирам. Съжалявам, че така ви притискахме.

— Няма нищо — въздъхна Донигър. — И аз съжалявам, че не бях много любезна. Трудно ми е да свикна.

— Разбира се — съгласи се Сара. — Приемете най-искрените ми съболезнования. Съжалявам, че ви обезпокоих. — Тя затвори и погледна Конрад и Гъф.

— Мъртъв ли е? — попита Гъф.

— Казва, че е умрял миналия петък — обясни Сара. — Очевидно е бил диабетик. Известно време не бил добре.

— Не й вярваш, нали? — обади се Конрад.

— Шегуваш ли се? Последните две седмици непрекъснато си контактуваме и тя дори не споменава, че съпругът й е починал. Видяхме я в понеделник и пак нищо не каза. А е била вдовица едва от седемдесет и два часа.

— Какво ще правиш? — поинтересува се Гъф.

— Ти ми кажи — отвърна Сара. — Какво е необходимо, за да се направи ексхумация?

 

 

В осем и половина Джаред седеше сам в кабинета си. Козлоу си бе тръгнал преди два часа, а Катлийн се беше прибрала при мъжа си. Джаред се наслаждаваше на спокойствието, но не можеше да се отпусне. Седна на края на стола и започна да планира предстоящия си разговор със Сара. Първо ще й каже, че по обед е говорил с татенцето. Това ще приспи бдителността й. След това ще я попита как върви работата. Това сигурно ще й прозвучи подозрително, но знаеше, че няма време за губене. През последните няколко нощи, независимо от темата, търпението на Сара намаляваше. По-дългият разговор за работата нямаше да направи контакта с нея по-лесен.

Джаред погледна часовника си. Не можеше повече да отлага. От обед искаше да й се обади, но бе хубаво, че отложи досега. Сара вече щеше да е уморена и изнервена от дългия работен ден. Както казваше професорът му по корпоративно право, „колкото по-уморена е жертвата, толкова по-лесно е убийството“. Това беше една от най-гадните му шегички, но в този момент, когато грабна телефонната слушалка, Джаред бе напълно съгласен с него.

Набра номера на Сара и чу гласа й:

— Помощник областен прокурор Тейт.

— Сара, аз съм.

— Какво искаш?

Джаред се помъчи да звучи искрено и спокойно.

— Просто да видя как си. Имаш ли нещо против?

— Не. Какво ново?

— Говорих с татенцето днес. Добре звучеше.

— Знам. Отидох на обяд да го видя — каза Сара. — Благодаря ти, че си се обадил.

— Няма защо.

Последва пауза.

— Добре, Джаред. Кажи ми за какво всъщност се обаждаш?

Джаред поклати глава. Жена му го познаваше твърде добре.

— Исках да ти направя едно последно предложение.

— Джаред!

— Само ме чуй. Няма да ти пълня главата с това какво е хубаво за моята или твоята работа. Говорим за нещо по-голямо. Сама го каза — говорим за брака и за нашия живот. Докато делото продължава, рискуваме всичко това. Видя какво се случи през последните близо две седмици. Всеки ден се зъбим един на друг, всяка нощ не обръщаме внимание на наистина важните неща. Сара, ако направим прекратяването, ще можем веднага да приключим. След това животът ни ще бъде както преди — и бракът ни, и татенцето, и всичко останало, което толкова силно се опитваме да разрушим.

— Това ли ти е последното предложение? Прочутото прекратяване?

— Това е. От утре започвам да подготвям исковете за уликите. Веднъж щом ги задвижа, въпреки че се опитвам да те предпазя, ще трябва да се видим в съда. Хайде, миличка, какво ще кажеш?

— Както и да го наречеш, Джаред, това си е чиста манипулация. Нима мислиш, че не го разбирам? — засмя се Сара. — Освен това нищо няма да правя, докато не се чуя със съдебния лекар.

— За какво ти е съдебен лекар тук?

— Ако можем да го накараме да изрови тялото на Арнолд Донигър, ще ни каже дали да не обвиним клиента ти и в убийство.

Джаред се приведе напред.

— Кой е Арнолд Донигър?

Чу единствено прищракване. Сара бе затворила.

 

 

— Какво каза? — попита Конрад.

— Май намокри гащите — отговори Сара.

— Не мога да повярвам, че така му затвори.

— Заслужаваше си го. Обажда ми се, държи се като благодетел и очаква да започна да му целувам краката, само защото ме удря по слабите места. Мразя, когато използва срещу мен дядо ми и работата ми.

— Това са ахилесовите ти пети. Всеки добър противник би ги използвал.

— Не искам противник. Искам съпруг.

— Ако толкова много го обичаш, как така не искаш да отстъпиш, Сара?

Сара погледна Конрад. Изкуши се да му каже за Хлътналите бузи. И че се бори толкова много, за да предпази съпруга си. Но вместо това излъга:

— Защото е от противниковия отбор. Целта ми е да му вгорча дните.

Конрад внимателно я наблюдаваше.

— Я опитай пак — каза той.

Сара започна да си играе с кламерите и не отговори.

— Както искаш — сви рамене Конрад. — Повече няма да питам.

Десет минути по-късно Гъф влезе в кабинета и подаде на Сара няколко листа хартия.

— Ето ти копие от заповедта за ексхумация. Съдия Коен подписа и ще го изровят тази вечер. Аутопсията е утре сутринта.

— Чудесно. — Сара прибра листовете в куфарчето си. — Още веднъж ти благодаря за подписа.

— Не на мен. Конрад познава съдията.

— Тогава благодаря и на теб — Сара кимна на Конрад.

— За теб, приятелко, съм готов на всичко.

 

 

В десет вечерта Джаред грабна сакото си от закачалката зад вратата и излезе в коридора. Въпреки че десетки адвокати все още бяха на работните си места, повечето от помощния персонал си беше тръгнал. В резултат коридорите бяха пусти. Джаред тръгна към асансьорите, като продължаваше да мисли за това, което Сара му бе казала. След като говори с нея, той потърси в базата данни „Лексис“ информация за Арнолд Донигър. Намери само едно съобщение в „Ню Йорк Таймс“ за годежа му с Клеър Байндър, която била завършила „Радклиф“, била експерт по антики, както и дванайсет години по-млада от него. Откри и малък некролог от предишната събота. Защо Рафърти не му беше казал?

Докато чакаше асансьора, Джаред си мислеше за новата увереност в гласа на Сара и за това как нещо подобно щеше да се отрази на делото. Изведнъж дланите му се изпотиха и той изпусна куфарчето си. Наведе се да го вдигне, в този момент асансьорът пристигна и от него излязоха Рафърти и Козлоу.

Джаред се насили да се усмихне.

— Вие какво…

Преди да успее да довърши, почувства първия удар на Козлоу в стомаха си и се свлече на земята. Докато се мъчеше да си поеме въздух, Козлоу го завлече в асансьора. Вратите се затвориха и Рафърти натисна бутона за аварийно спиране. Алармата се включи. Без да даде възможност на Джаред да поеме въздух, Козлоу го ритна още два пъти в стомаха. След това взе куфарчето му, отвори го и изсипа съдържанието върху сгърченото му тяло.

Алармата продължаваше да пищи, а Козлоу отново го срита. После притисна с крак главата на Джаред към пода.

— Забавляваме се, така ли? — попита Козлоу.

Джаред се опитваше да освободи главата си и не отговори. Започна да плюе кръв.

— Попитах те нещо! — изкрещя Козлоу. — Забавляваме ли се или не? — Още веднъж натисна главата на Джаред надолу. Той помисли, че ще припадне. — Отговори ми! — изръмжа Козлоу. — Отговори ми или ще ти сритам главата!

— Стига, Тони. — Рафърти дръпна Козлоу настрани.

— Не ме пипай! — извика Козлоу. — Знам какво правя.

— Сигурен съм — каза му Рафърти. — Но трябва да говоря с него. Поеми си дъх и се успокой. — Той се наведе към лицето на Джаред. — Каза ми да не се притеснявам — процеди. — Нали това ми каза?

— Съжалявам — изстена Джаред. По брадичката му потече слюнка. — Не знаех, че тя…

— Не искам повече глупости. Писна ми. Трябва да разберем какво знае Сара. Виж й бележките, прочети и мислите, направи каквото трябва, но разбери какво, по дяволите, става. Това не може да се превърне в процес за убийство.

Рафърти се изправи и изключи алармата. След няколко секунди асансьорът спря на първия етаж. Джаред остана да лежи на пода, а Рафърти го прескочи и излезе от асансьора. На излизане Козлоу силно настъпи дясната му ръка.

— Вдигай се — предупреди го той и натисна тока си в пръстите на Джаред.

— Говоря сериозно — каза Рафърти, докато вратите се затваряха. — Утре сутринта искам отговори.

 

 

Джаред се прибра у дома в единайсет без петнайсет. Нетърпеливо изчака до единайсет и половина, когато се прибра Сара. В момента, в който вратата се затвори, той стана от креслото и се приближи към жена си.

— Кажи ми какво стана? — попита той, преди още Сара да успее да си разкопчае палтото.

— Не мога — отвърна Сара. — Сега или престани, или смени темата.

— Какви са тези работи за Арнолд Донигър? Защо той е…

— Джаред, не ме ли чу? — изгледа го ядосано Сара. — Моля те, спри да ме разпитваш.

— Само ми кажи дали ще искаш аутопсия, за да знам какво да правя утре.

Сара влезе в спалнята и започна да се съблича.

— Моля те — каза Джаред. — Трябва да знам.

Тя разбираше какво цели той, но нямаше да склони. Престори се, че не го чува и закачи костюма си в гардероба. Взе една тениска и тръгна към банята. Джаред я последва и застана до вратата, докато тя си миеше лицето.

— Сара, не ме пренебрегвай така. Имам нужда от помощта ти. Не знам какво друго да правя.

Сега се молеше и това я завари неподготвена, не защото засягаше чувствата й, а защото усещаше, че е искрен. Джаред потъваше. Искаше помощ от нея. С малко информация тя можеше да облекчи болката му. Не, каза си. Не му позволявай да прави това. Стисна очи и започна да отмива сапуна от кожата си. След това с бързо движение зарови лице в кърпата. Не го поглеждай. Само така можеш да се поддадеш.

— Моля те, Сара. Ти си ми жена.

Тя чу как гласът му се пречупи. Вече не се молеше, а плачеше. Вдигна лице от кърпата, без да може да се сдържи. Погледна го и в очите му съзря болка. Не, не само болка. Страх.

— Моля те — повтори той.

Сара усети, че устата й пресъхва. Сърцето й се сви. Не искаше да му причинява такова нещо. Но трябваше.

— Съжалявам, Джаред. Не мога. — Сведе поглед и се опита да мине покрай него, но той я прегърна.

— Сара…

Тя се отдръпна.

— Моля те… Достатъчно ми е трудно.

Джаред стоеше до вратата на банята и гледаше как жена му си ляга. Не се помръдна, докато тя не загаси нощната лампа от своята страна и в тишината не промълви:

— Лека нощ.

 

 

В продължение на два и половина часа Джаред лежеше неподвижно в леглото и се преструваше, че спи. Беше легнал с гръб към Сара, очите му отдавна бяха привикнали към тъмнината и се взираше в бледо бежовия радиатор в ъгъла на стаята. Спомни си деня, в който се бяха преместили тук, и как той бе предложил да пребоядиса радиатора, за да пасне на винено бежовите им завивки. Сара му беше казала, че никой в Ню Йорк не би си правил труда да боядисва радиатор с цел цветова хармония и отказа да участва в подобно „безсмислено“ начинание. Но Джаред настоя и го боядиса, като чувството му за ред надделя над привързаността на Сара към постоянния хаос на този град. Сега, докато се мъчеше да стои буден, той още веднъж се загледа в радиатора и се зачуди как са могли да прекарат толкова много време в спорове за нещо толкова несъстоятелно.

Когато електронният часовник показа 2:30. Джаред бавно се обърна към жена си.

— Сара.

Никакъв отговор.

— Сара, спиш ли?

Пак нищо.

Възможно най-тихо Джаред отметна завивките. Безшумно заобиколи леглото на пръсти. Настъпи хлабава дъска, която лекичко изскърца. Сара се обърна на другата страна, с лице към нощното шкафче, към което Джаред се беше запътил. Той спря веднага.

— Сара?

Никакъв отговор.

Джаред бавно продължи напред и клекна до куфарчето й, облегнато на нощното шкафче. Посегна, но се спря. Господи, какво правя? Отдръпна се и се зачуди как изобщо си е помислил, че може да го направи. След това погледна Сара и отговорът му се изясни. Животът й си заслужаваше този риск. Той стисна зъби, за да спре бунтуването на стомаха си, затаи дъх и леко вдигна куфарчето на Сара.

Ръцете му трепереха, докато отваряше единствената закопчалка и вдигаше капака. Трескаво затърси из папките и накрая намери една с надпис „Козлоу“ Преди да я отвори, той погледна спящата си съпруга. Беше красива. Очарован, Джаред продължи да я гледа Не искаше да я предаде, но трябваше да знае това, което тя знаеше. Преди да успее да се разубеди, той отвори папката и започна да чете.

— Какво си мислиш, че вършиш?

Джаред бързо се изправи. Сара беше съвсем будна.

— Сара, преди да кажеш каквото и да било, нека…

— Махай се.

— Не е каквото…

— Махай се! Искам да се махнеш от къщата! Веднага! — извика тя. Скочи от леглото и грабна папката от ръцете на Джаред. — Как можа да направиш това? Как смееш? Толкова малко ли ме уважаваш наистина?

— Разбира се, че не. Просто…

— Какво просто? Дъвка ли търсеше? Или химикалка, да си запишеш съня. Искаше да нарушиш всички морални норми, които съществуват. Какво ти е извинението тази седмица?

— Повярвай ми, знам, че не изглежда добре, но мога да ти обясня.

— Да ти повярвам? Искаш аз да ти повярвам? — Тя пусна папката и удари Джаред. Първо в гърдите, след това по рамото. — Това бе доверието между нас, Джаред, и ти току-що го разкъса на парчета.

Той се опита да я спре.

— Сара, нека ти обясня.

— Ами да, разбира се. Хайде — обясни ми. Умирам да те чуя този път.

Джаред пое дълбоко дъх. Силно трепереше. Нямаше как да избегне това.

— Знам, че няма да ми повярваш, но няма нищо общо с теб. Това е само за делото. Както ти казах в началото, трябва да разбереш колко много означава то за мен. Не исках да се възползвам от теб. Просто исках да знам какво ме очаква утре.

— Преди да се явим на предварителното изслушване пак същото ли направи? И тогава ли ми прегледа нещата? Преди процеса пак ли ще надникнеш? — Сара се бе приближила до Джаред и забиваше пръст в гърдите му при всяко изречение. Инстинктивно, той отстъпваше.

— Не ми говори с такъв тон. Нищо не съм видял.

— Защото се събудих и те спрях!

— Виж, съжалявам, че така се получи, но ако местата ни бяха разменени, ти щеше да направиш същото. — Гърбът му се опря в гардероба на Сара. — Ако искаш да се изнеса, ще го направя, но по-добре си помисли внимателно, преди да предприемеш каквото и да е, за което ще съжаляваш.

Сара се обърна, бръкна в горното чекмедже на нощното си шкафче, извади връзка ключове и я хвърли на Джаред.

— От апартамента на дядо са. Взимай си нещата и се махай.

— Шегуваш ли се? — изуми се Джаред.

— Така съм решила — каза Сара. — Сега тръгвай.

— Сигурна ли си, че…

— Махай се. Веднага.

Той поклати глава, объркан и ядосан.

— Ще съжаляваш.

— Ще видим.

Джаред стисна зъби и се отправи към своя гардероб. Когато остане сама, ще разбере, че е прекалила, каза си той. Вбесен, влизаше от стая в стая, докато си събра костюмите, тоалетните принадлежности и достатъчно дрехи за уикенда. Но чак когато беше готов да тръгне, Джаред разбра какво става. Докато носеше черната си чанта за костюмите към вратата, видя, че Сара седи в тъмната дневна. Куфарчето й беше облегнато на канапето. Яростта му се изпари пред реалността на това, което се случваше.

— Тръгвам — каза той тихо.

Тя не отговори.

— Сара, аз…

— Чух те.

Джаред сложи ръка на бравата.

— Просто искам да знаеш, че съжалявам.

— Би трябвало.

— Наистина. Не искаше да си тръгва точно сега, но нямаше представа какво да каже. Потърси точните думи, но нищо не му дойде наум. Накрая смотолеви: — Сигурна ли си, че искаш да си тръгна?

Сара отново не отговори. Гледаше го внимателно. Изглеждаше толкова уязвим, чантата висеше от рамо то му. Неловка тишина изпълни стаята. Джаред се опита да прочете нещо в празното й изражение. Бавно остави чантата на пода.

— Не прави това — обади се Сара.

— Но ти…

— Не съм променила решението си, Джаред. Искам да се махнеш.

Това беше. Нямаше да размисли. Джаред се обърна и отвори вратата. Излезе, без да каже нито дума повече.

 

 

Първото нещо, което го преряза, беше тишината. Снимките на Сара и на нейните родители, които висяха по стените на коридора, не му направиха впечатление. Усети познатата застояла миризма, която приличаше на тази в къщата на собствените му баба и дядо. Но щом влезе в скромния апартамент на Източна седемдесет и шеста улица, не можа да пренебрегне едно-единствено нещо — оглушителната тишина.

— Ехей — каза той, само за да вдигне малко шум. — Има ли някой? — Никой не отговори.

Джаред се вмъкна вътре и пусна на пода нещата си. Бързо отиде в спалнята и също така бързо реши, че не иска да спи в леглото на дядото на Сара. Не беше редно. Потърси шкафа за спалното бельо, извади няколко чаршафа и одеяло, разгъна сгъваемия диван и оправи новото си легло. Сега просто трябваше да легне в него.

Само докато мине делото, каза си той. Само това искаше да каже, нали? Той не желаеше да мисли за възможния отговор, затова отиде до входната врата и отново провери дали е заключил. За разлика от вратата на апартамента им, която имаше две ключалки и верига, тази на татенцето беше само с една ключалка — същата, която е била на вратата, когато се е нанесъл преди двайсет години. За татенцето тя беше напълно достатъчна. Но за Джаред не бе така. Ала сега не се притесняваше за ключалката. Не се притесняваше дори за себе си. Безпокоеше се за жена си. Колкото по-дълго време го нямаше, толкова по-беззащитна ставаше Сара.

Джаред се върна в дневната и се обади у дома. Хайде, моля те, вдигни. Телефонът пак иззвъня. Хайде, Сара. Знам, че си там. И отново. Къде си? Отново. Сара, плашиш ме. Там ли…

— Ало — вдигна най-накрая тя. Гласът й беше дрезгав от изтощение.

— Извинявай, че те събуждам. Просто исках да ти кажа, че влязох без проблем и…

Сара затвори.

Джаред тихо остави слушалката. Всичко беше наред с нея. Засега.

 

 

След телефонното обаждане тя не можа да заспи. Когато Джаред напусна апартамента, всичко бе наред и докато не знаеше къде е, беше спокойна. Но от момента, в който се обади да каже, че е добре, Сара не можа да се отпусне. Може би гласът му или може би съвестта й. Каквото и да беше, тя започваше да осъзнава какво е направила. Трябваше да се справи сама.

В четири и половина сутринта все още беше будна. Първо опита с чаша горещ чай и топло мляко. След това си пусна класическа музика. После се зачуди дали не изпуска нещо. От опит знаеше, че щом не можеше да заспи, или все още изживяваше вчерашния ден, или се страхуваше от следващия. Изведнъж разбра, че в този случай и двете неща са верни. Тя инстинктивно се сви до възглавниците на Джаред с пълното съзнание, че останалата част от нощта няма да е лека.

 

 

— От какво е умрял? — попита направо Уолтър Фосет на следващата сутрин. Беше едър мъж с груб език, дебели мустаци и още по-дебели очила — един от десетте най-добри съдебни лекари, които извършваха аутопсии в Манхатън, Фосет и Сара стояха пред залата за аутопсии в приземието на кабинета на главния съдебен лекар и обсъждаха подробностите около смъртта на Арнолд Донигър.

— Според жена му и смъртния акт е изпаднал в кома, причинена от диабета — обясни Сара, докато търкаше кървясалите си очи. — Очевидно кръвната му захар е била много ниска.

— По-рано каза, че са го донесли с линейка. Има ли нещо съществено в техния доклад?

Сара му подаде копие и обясни:

— Според това, което пише тук. Арнолд се е държал доста странно през цялата вечер. Съпругата му казала, че имал редовно гневни изблици, причинени от диабета, така че просто предположила, че кръвната му захар е ниска и му дала малко ябълков сок и бисквити. Няколко часа по-късно, точно преди да си легне, го видяла да си бие инжекция. Събудила се на следващата сутрин и той лежал мъртъв до нея. Тя пощуряла и повикала бърза помощ. Това е.

— Не може да е само това — каза Фосет. — Ще намерим още неща. — Той върна доклада на Сара. — Ще останеш ли за аутопсията? — Потънала в мислите си. Сара не отговори. Фосет щракна с пръсти пред лицето й. — Тук ли си? — попита той.

— А? — стресна се Сара. — Извинявай. Какво ме питаш?

— Първо, ще останеш ли за аутопсията? Второ, защо си толкова притеснена?

— Нищо особено — просто за разни неща около делото — обясни Сара. — Що се отнася до аутопсията, по обяд трябва да съм в съда, но се надявах да мога да гледам. Всички ми казват, че е полезно да видя как се прави.

— Не знаят какво говорят. — Фосет тръгна към залата за аутопсии. — Но ако мислиш, че ще ти е от полза, дай да ходим да се мием.

 

 

— Ще правят аутопсия? — попита Рафърти, докато сядаше пред бюрото на Джаред.

— Според единия документ, който успях да видя, снощи са изровили тялото и тази сутрин ще го режат — отговори Джаред.

— И тогава тя те хвана? — обади се Козлоу, седнал на редовното си място в ъгъла. — Леле, трябва да си се…

— Достатъчно — прекъсна го Джаред. — Не искам да те слушам.

— Лош ход, приятелче.

— Ще се погрижа за всичко — каза Джаред. — Взех си дрехи само за около три дни, така че ще имам извинение да се върна. Освен това не е като да е сменила ключалките.

— Още не — подхвърли Козлоу.

— Можем ли да направим нещо, за да спрем аутопсията? — попита Рафърти.

— Можем, но лично аз мисля, че това би навредило, а не би помогнало. Последното нещо, което искаме, е да изглеждаме подозрителни.

— И какво ще правим тогава?

— Ще насрочим наша собствена аутопсия, чиито резултати, надявам се, ще противоречат на тези на нейния патолог. Противоречивите доклади винаги объркват заседателите. Освен това най-добре е да изчакаме. Знам, че това ви подлудява, но няма причина да се притесняваме, докато не разберем какво са открили.

— Ами ако намерят нещо подозрително? — попита Козлоу.

— Зависи — вдигна рамене Джаред. — Ако въпросът е спорен, наетият от нас патолог може да укроти топката. Но ако могат да свържат нещата с теб, има вероятност да те обвинят в убий…

— Казах ти, че не искам това да се превърне в процес за убийство — намеси се Рафърти.

— Съжалявам, но в момента нещата са извън моя контрол.

 

 

Когато Сара и Фосет свършиха с измиването, той й подаде парченце дъвка.

— Дъвчи.

— А? — Сара взе дъвката.

— Не ти е позволено да внасяш храна или напитки, но това ще ти помогне да не ти се гади. Вонята може да ти преобърне стомаха.

— Ще се справя. — Сара прибра дъвката и си сложи хирургическата маска. — И преди съм влизала в морга.

Фосет сви рамене и тръгна към залата за аутопсии. Огромното, безупречно чисто помещение беше разделено на осем отделни работни части, като във всяка имаше по една маса за аутопсии. По специалните метални маси бяха пробити стотици малки дупки, през които се изцеждаха телесните течности. В момента се водеха три други аутопсии. Когато Фосет отвори вратата, миризмата на разлагащите се тела удари Сара като товарен влак. Тя трескаво започна да търси дъвката и тогава видя изровените останки на Арнолд Донигър. По лицето му бе почнал да се образува зеленикав слой. Раменете и вътрешната страна на бедрата му бяха започнали да се разлагат. Кожата на лицето му се беше смъкнала и то изглеждаше почти втечнено. Още преди да намери дъвката, Сара повърна в хирургическата си маска и заля предната част на бялата си престилка.

Фосет веднага я издърпа навън, за да не се замърсява помещението. Докато тя се почистваше при една метална мивка близо до вратата на залата, Фосет попита:

— Ще искаш ли дъвката сега?

— Мисля, че да — отвърна Сара, докато изплюваше последните останки от закуската си. Изплакна устата си, плисна още малко вода върху лицето си и погледна Фосет.

— Готова ли си да опитаме пак? — подаде и той нова престилка.

— По-готова от това не мога да бъда.

 

 

Фосет бързо разгледа тялото на Донигър, след това натисна педала, който включваше записващото устройство. Гласът му стана внимателен и прецизен.

— В левия и десния бедрен триъгълник има балсамиращи разрези, както и от лявата част на врата. Тялото е на добре развит и охранен шейсет и шест годишен бял мъж, дълъг сто и седемдесет сантиметра и тежък седемдесет и четири килограма. Има кафява коса и липсват видими външни наранявания. — Фосет отвори очите на Донигър и извади две пластмасови кръгчета, които приличаха на матирани контактни лещи.

— Какво е това? — попита Сара.

— Очни капачки — отговори съдебният лекар. — Любимият номер на погребалните бюра. Лещи със зъбци — придържат очите затворени. Завинаги.

— Гадно — каза Сара.

— Но действа — сви рамене Фосет. — Просто аз ги мразя. Въпрос на вкус. — Той сложи капачките настрани и взе скалпел. С бързо движение направи голям разрез с формата на буквата V в гръдния кош на Донигър. Разрезите тръгваха от рамената, срещаха се в центъра на гръдния кош и се спускаха до таза — Дъвчи — нареди докторът, като видя, че устата на Сара не се движи. — Тук е най-страшно.

Сара бясно започна да дъвче. Но и това не можа да я спаси. Фосет посегна към средата на образувалата се буква Y и обели кожата на Донигър настрани, като откри потъмнелите ребра и по-голямата част от вътрешните му органи. Тогава я удари сладката алкохолна миризма на балсамиращата течност.

— Още ли си тук? — попита Фосет.

— Май… май да — промърмори Сара. Опитваше се да мисли единствено за свежестта на дъвката си.

— Добре, защото излъгах. Лошото тепърва предстои — Той остави скалпела и взе чифт сто и двайсет сантиметрови ножици от неръждаема стомана. — Градинарите режат с тях дебели клони, за мен вършат работа и на стари кокали. — Зае се да реже ребрата, като започна от най-долните. Всеки пукот приличаше на удар с дървена бухалка по бейзболна топка. Съдебният лекар издърпа гръдната кост настрани от сърцето, след това направи същото и с пет ребра, които бяха втъкнати в диафрагмата.

— Дъвка, дъвка, дъвка — шепнеше Сара.

Фосет разгледа вече ясно видимите органи.

— Добре. — Той изглеждаше доволен. — Не са го бърникали много. В по-голямата си част е непокътнат. — Обърна се към Сара. — Какво каза, че са му дали да яде в нощта, преди да умре?

— Ябълков сок и бисквити. Защо?

Фосет се наведе към зейналото тяло, взе скалпела и започна да реже около стомаха на Донигър. След това вмъкна ръце под него, вдигна го и го сложи в метален съд, който стоеше наблизо. После пак погледна Сара.

— Защото ще надникнем и сами ще разберем.

 

 

Три и половина часа по-късно Сара напусна залата, привършвайки последното парче от второто си пакетче дъвка. През вратата видя как Фосет покрива тялото и казва нещо заключително на записващото устройство. Едва сдържаше вълнението си, когато той излезе от залата.

— Какво мислиш? Убийство ли е?

— Мога да ти кажа фактите, ти ще си вадиш заключенията.

— Чудесно, но три часа и половина те слушах как говориш за предни камери и водно равновесие. Кажи ми нещо и на прост английски. Починал ли е Арнолд Донигър от кома, причинена от диабет?

— Бих казал да — отвърна Фосет, докато си сваляха престилките. Свикнала с категоричния начин на изразяване на Конрад, Сара се дразнеше от условните отговори на лекаря. — Въпросът сега е: естествена ли е била смъртта или е била причинена от друг човек?

— Не разбирам — каза тя. Двамата тръгнаха към кабинета му.

— Има достатъчно информация в подкрепа и на двете твърдения — трябва да решиш кой е по-логичният сценарий. Според съпругата на починалия, той е бил раздразнителен, затова тя му е дала ябълков сок и бисквити. При диабетиците раздразнителността идва от ниското ниво на кръвната захар. За да се повиши това ниво, най-често се приема нещо калорично — ябълка, бисквитка, нещо подобно. И ако храната повдигне нивото на захарта твърде много, обикновено се бие инсулин, за да се свали.

— Значи храната вдига, а инсулинът намалява кръвната захар?

— Точно така. — Фосет вкара Сара в претрупания си кабинет и започна да търси нещо в претъпканата библиотека. — А ако си биеш инсулин, докато кръвната ти захар е ниска, инжекцията ще намали още повече нивото и ще изпаднеш в кома или ще получиш удар. Знаем, че по време на инжекцията кръвната му захар е била ниска, защото е изпаднал в кома. Номерът е да открием какво е било нивото на кръвната захар часове преди инжекцията.

— Как ще го направим?

— Както казах, това е номерът. Помниш ли делото „Клаус фон Бюлоу“? Трудна работа е да следиш кръвната захар, с цел да докажеш убийство. Това е почти неуловимо престъпление.

— „Почти“? — Сара се опита да изкопчи от него по-конкретни отговори.

— А! Ето. — Фосет извади малък бял учебник. Разгърна няколко страници, като междувременно започна да търка лявото си ухо с пръсти. Накрая обясни: — Според традиционната практика, няколко часа след като някой умре, вече не можеш да определиш кръвната му захар. В по-голямата част от тялото тя е недоловима. Но ако получаваш някои от по-елитните медицински списания — абонаментите, които наскоро бяха орязани от бюджета ни — ще разбереш, че кръвната захар може да се измери на едно място — предната камера на окото.

— Да не ми казваш, че като си рязал очите на Донигър, си му измервал кръвната захар?

— Науката може да ти даде фактите, ако знаеш къде да гледаш — обясни Фосет. — Равновесието в окото се получава много бавно, така че течностите там се различават от останалите течности в тялото. Течностите в тялото могат да се разсеят, но тези в окото остават ясни като пръстови отпечатъци следи, а това ни позволява да проследим нивата на кръвната захар.

— И какво казват очите на Арнолд Донигър? — попита тя нетърпеливо.

— Казват, че кръвната му захар е била нормална, но трябва да помниш, че очите винаги изостават малко от тялото. Което означава, че ако е умрял от ниска кръвна захар, на което ни навява аутопсията, кръвната му захар е спаднала рязко накрая.

— Но това не подкрепя ли историята на Клеър, че кръвната му захар е била ниска и затова му е дала сока и бисквитите?

— Не губи връзката между фактите. Видя какво е в стомаха му — нямаше никаква храна. От няколко часа не е бил ял.

— Значи са го държали гладен и когато кръвната му захар е паднала, са му били инсулин и са го довършили.

— Или са му дали свръхдоза инсулин. Ако трета страна е причинила смъртта. Прекрасен начин да убиеш някого. Като патолог, дори и да съм достатъчно прилежен да проверя очите, пак ще ми е трудно да стигна до заключение. Който и да го е направил, възхищавам се от изобретателността му.

Сара кимна.

— Ами можеш ли да определиш в колко часа е настъпила смъртта? Според моята теория е умрял четири дни по-рано, отколкото казва жена му. Можеш ли да го докажеш?

— По-лесно щеше да е, ако беше убит наскоро. Бил е в земята почти седмица. От бърза помощ споменават ли странни миризми в доклада си?

— Не мисля, но ще попитам — каза Сара. — Нещо друго подозрително?

— Всъщност имаше едно разкъсване в мозъка, което може да е в резултат на много ниски температури. Но тъй като мозъкът вече представлява само една разлагаща се маса, не мога да бъда сигурен. Но ми се стори странно.

Сара хвърли поглед към часовника на Фосет. Беше почти дванайсет без петнайсет.

— Закъснявам — ахна тя и скочи от мястото си. Затича се към вратата и добави: — Да те питам още нещо. Мислиш ли, че според това, което откри, може да се заключи, че Арнолд Донигър е бил убит?

— Ти правиш заключенията — убит ли е бил?

Сара отвори вратата и широко се усмихна.

— Категорично. Остава да убедим съдебните заседатели.

 

 

Докато тичаше по стълбите на Сентър стрийт, номер 100. Сара погледна часовника си и започна да проклетисва движението в Ню Йорк, което задържа таксито й през последния половин час. Беше почти дванайсет и петнайсет и бе закъсняла почти петнайсет минути за обвинението на Козлоу. Като се надяваше, че той още не е внесъл жалбата си, тя влетя в сградата, мина през детектора за метални предмети и взе асансьора за единайсетия етаж. Тичайки, четеше номерата на залите, и накрая стигна до номер 1127. Спря за малко отпред, за да си поеме дъх, което я накара да отбележи, че ако не отиде веднага до тоалетната, скоро след това ще експлодира.

Погледна през стъкленото прозорче на вратата на залата и видя, че Козлоу е седнал от лявата страна. Още не беше призован, което означаваше, че и те закъсняваха. Тя изтича в тоалетната и влезе в първата от четирите кабинки. Секунди по-късно чу, че и някой друг влиза и пуска една от чешмите. Сара надникна през процепа на вратата, но човекът беше изчезнал. Някои силно почука на вратата на нейната кабинка.

— Кои е? — попита тя притеснено.

— Аз съм. Ставай и засиявай. — Познатият глас накара Сара да изтръпне, а над вратата на кабинката вече се бяха появили познатите й хлътнали бузи.

Сара скочи, оправи дрехите си и изскочи от кабинката.

Мъжът се облягаше на една от мивките.

— Хванах те без гащи, нали? — изсмя се той, а тя се втурна към него.

— Какви ги вършиш тук?

— Просто проверявам вложе…

Преди Елиът да успее да довърши изречението си. Сара замахна с куфарчето си и се опита да го удари през лицето. Той вдигна ръка и го хвана.

— Хубава вещ — отбеляза и хвърли куфарчето на пода. — Видях, че си изтрила бележката ми.

— Стои далеч от мен.

— Не ми пука за теб, Сара — макар да се радвам, че изрита мъжа си.

— Да не си го пипнал!

Елиът сграбчи Сара за реверите.

— Не ми казвай какво да правя — Той я блъсна назад и тя се строполи в кабинката. Препъна се в тоалетната чиния и удари главата си в задната стена Елиът тръгна да излиза, но преди това добави — Между другото, провери мазето на Донигър. Ще ти хареса.

Сара се изправи възможно най-бързо и се затича след Елиът. Но когато излезе в коридора от него нямаше и следа.

— По дяволите — изсъска тя и разтри цицината на главата си. Когато погледна през прозорчето на вратата на съдебната зала, сърцето и биеше до пръсване. С учудване видя, че Джаред и Козлоу се бяха изправили. Отвори вратата и чу, че съдебният служител се обръща към Джаред:

— Как отговаря на обвинението на съда вашият клиент, господине? Виновен или невинен?

Като се питаше как така процедурата протича без нея, Сара бързо се отправи към предната част на залата. Може би трябва да протестирам, помисли си тя, докато се чудеше какво да прави. Но точно когато тръгна да отваря уста, забеляза, че на масата на обвинителя седи Конрад. Тя му кимна в знак на благодарност.

— Невинен — каза Джаред, застанал до Козлоу зад масата на защитата.

Конрад се приближи до съдията и му подаде купчинка листа.

Без нищо да каже. Сара седна на масата на обвинителите. Погледна наляво и срещна погледа на Джаред Изглеждаше изтощен, с големи торбички под очите. Очевидно бе преживял тежка нощ. Сара нарочно се обърна и изчака Конрад да седне до нея.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Аутопсията продължи по-дълго и имаше задръстване…

— Няма страшно — отвърна Конрад — Извади късмет, че Гъф имаше копия от документите ти. Всъщност той ти спаси задника.

Сара се обърна и видя Гъф на първия ред в сектора за посетители. Той й намигна.

— Делото се насрочва за след две седмици, броено от днес — обяви съдията. — Докладвайте за част трийсет и първа на трети октомври. Делото ще се гледа от съдия Богданос.

Когато съдията удари чукчето, Джаред се приближи до жена си.

— Радвам се да те видя. Бях започнал да се безпокоя.

— Имах извънредна работа.

— Искаш да кажеш аутопсията — каза Джаред.

— Точно така.

— И какво откриха?

— Не мисля, че тя трябва да отговаря на този въпрос — намеси се Конрад.

Ядосан. Джаред се обърна към него.

— Вие трябва да сте Конрад.

— А вие — Джаред.

— Точно така. Съпругът й. И последния път, когато си приказвахме. Сара можеше да говори без чужда помощ.

— Последния път, когато проверих, защитниците знаеха, че не трябва да очакват информация наготово. Затова спрете да молите за резултатите от аутопсията, тъй като нямате право на това.

— Не знаех, че случаят е ваш — подхвърли язвително Джаред.

— Не е. — Сара застана между двамата мъже. — Конрад, стига. Джаред, ще говорим по-късно.

— Както искаш — каза Джаред, без да откъсва очи от Конрад. — Обади ми се, когато си готова. — Той махна на Конрад. — Радвам се, че се запознахме.

— И аз — отвърна хладно Конрад.

Докато Джаред и Козлоу излизаха от съдебната зала, Сара се обърна към Конрад.

— Какво беше това?

— Не исках да го гледам как те манипулира. — Конрад започна да си прибира нещата в куфарчето.

— Задължена съм ти за загрижеността, ала мога да се справя със съпруга си.

— Сигурен съм, но…

— Няма „но“ — прекъсна го Сара. — Може да съм нова, може още да се уча, ама не съм лека категория. Единствената причина, поради която не го прекъснах, беше, че исках да видя колко знае. Джаред разполага с огромна информационна мрежа и бих желала да знам откъде започва. Затова спри да си мислиш, че можеш да се залюлееш на една лиана и да скочиш да ме спасиш от лошите момчета.

— Сара, трябва да знаеш, че никога не съм те мислил за лека категория.

Тя не очакваше комплимент и се забави около секунда с отговора.

— Какво означава това?

— Нищо не означава. Просто това чувствам.

— Тогава не се отнасяй с мен като с новак, най-накрая знам какво правя.

— Значи нямаше нужда днес да те замествам. Ти всичко беше премислила, нали?

Сара трябваше да се засмее.

— Недей да анулираш безстрастните ми аргументи, като им намираш разни тъпи логически кусури. Знам, че имах нужда от теб днес. Просто…

— Разбирам, той ти е съпруг, значи само ти можеш да се заяждаш с него. Сега може ли да се махаме оттук? Имаш да се готвиш за процес.

— Да, да, да, нямаме търпение — включи се Гъф, докато излизаха от съдебната зала. — Кажи ни за аутопсията. Изповръща ли се или успя да се сдържиш?

Сара погледна през рамото на Гъф и видя, че Джаред и Козлоу още се мотаеха в коридора.

— Не тук — каза тя — Дайте да отидем в кабинета ми.

След като се върнаха в прокуратурата, Сара цели четирийсет и пет минути им разказва за резултатите от аутопсията. Обясни им за течността в окото на Арнолд Донигър и за липсата на храна в стомаха му. Каза им, че е възможно да е убит с насила поставена инжекция от трета страна или може сам да се е инжектирал. Бавно и методично им разкри всички подробности, като се опита да не влияе на мненията им. Искаше сами да решат дали това е убийство, или не.

Когато тя свърши, Конрад попита:

— Значи стомахът му беше напълно празен?

Сара кимна.

— Което означава, че не му е дала нищо за ядене — продължи Конрад. — Дори и всичко друго да намери обяснението си, Клеър ни лъже в очите.

— Точно така — добави Сара — Не можем да пренебрегнем това.

— И ако е било убийство, това обяснява защо почти нищо не е било взето по време на кражбата — намеси се Гъф.

— Всичко си пасва — каза Сара. — Всички парченца. — Тя погледна Конрад и добави. — Кажи ми честно какво мислиш.

Конрад замълча. Накрая заяви:

— Мисля, че можеш да предявиш обвинение в убийство. Добра работа.

— Нали? — повиши глас Сара. Не можеше да скрие вълнението си и грейна от задоволство. За пръв път, откакто дядо й влезе в болница, тя видя начин да спаси Джаред.

— Много странни работи са се случили между Клеър и Козлоу за твърде кратък период от време — измърмори Конрад.

— Не мога да повярвам! — Сара удари с юмрук бюрото си. — Знаех, че има нещо в този случай. Сега кого да обвиним в убийство? И двамата или само единия?

— Ти ми кажи. Кой мислиш, че е убиецът?

— Мисля, че Клеър е пълна идиотка, но не смятам, че тя го е направила. Сигурно е наела Козлоу да му сложи инжекцията.

— И може би набедените за откраднати часовник и топка за голф са платили за поръчката — добави Гъф. — Можем да проверим банковата й сметка и да видим дали не са й свършили парите.

— Чудесно. Давайте да ги подхващаме възможно най-скоро — скочи Сара. — Не искам да губя никакво време. — Тя се обърна към Конрад: — Какво друго можем да направим?

— На твое място, преди да подам нови обвинения, щях да поразгледам още малко. Имаш начина на извършване на престъплението, но ти липсва мотив. Погледни сметките на Клеър, завещанието на Арнолд Донигър, разтърси се за всичко, което може да е мотив. Имаш ли това, подай ново обвинение и арестувай повторно заподозрения. Имаш много работа, но си на прав път. — Конрад стана и се запъти към вратата. — Не ми се тръгва, но от време на време трябва да поглеждам и моите дела. Дръжте ме в течение.

— Можеш да си сигурен — каза Сара. — И още веднъж ти благодаря, че днес ме замести — нямаш представа какво означаваше това за мен. Благодаря ти. За всичко.

— Когато кажеш — отвърна Конрад.

Конрад излезе, а Гъф се загледа в Сара. Тя вече съставяше план на нещата, които трябваше да свърши.

— Не се притеснявай — каза той. — Ще успеем да го спасим.

— Само ако сме организирани. Само така ще го победим.

Сара внимателно вдигна куфарчето си и го постави на бюрото пред Гъф.

— Можеш ли да свалиш това долу да го проверят за отпечатъци?

— Защо? — попита Гъф.

— Защото като бързах днес за съда, имах късмет отново да се срещна с Хлътналите бузи.

— В съда ли беше?

— Шпионираше ме — обясни Сара. — И тъй като още не знаем кой е, направих единственото нещо, за което успях да се сетя — хвърлих куфарчето към него като се надявах да го хване.

— Значи сега му имаш отпечатъците? — попита Гъф. Сара кимна и той добави: — Ти си една коварна кучка, знаеш ли?

— Старая се — облегна се назад Сара. — А на вас, господин Гъф, още веднъж благодарности, че ми спасихте задника.

— Няма нищо. Честно казано, Конрад си умираше от желание да те замести. А да го гледам как се опълчва на Джаред, си заслужаваше цената на пропуска.

— Още не мога да разбера защо го е направил.

— Какво има за разбиране? Паднал си е по теб.

— Ох, моля ти се. Не и Конрад.

— Сара, поради лошо разпределение на времето, ти почти изпусна днешното обвинение. Не се обади, за да си сигурна, че ще те покрием, нямаше кой да те замести, просто изпускаше обвинението. И какво прави Конрад? Разкъсва ли те на парчета? Не. Появява ли му се голямата вена на челото? Не. Вместо това казва: „Е, чудо голямо — ще я покрием“. Всеки друг на твое място щеше яко да пострада. Но на теб ти се размина.

— Може би просто остарява и се успокоява.

— Конрад никога няма да се успокои. Говорим за човек, който си оправя леглото, дори когато е на хотел. И си мислиш, че ще се успокои? Единствената причина, поради която се надърви на Джаред е, защото е хлътнал по теб.

— Не бих погледнала така на нещата — каза Сара. — Той ми правеше услуга.

 

 

По-късно тази вечер Джаред взе такси до Ъпър ийст сайд. Лени Бароу живееше на Медисън авеню, място, изпълнено с фирмени магазини и стилни кафенета. На ъгъла на Медисън и Източна шейсет и пета улица, над магазин, който продаваше прекалено скъпи детски дрехи, се мъдреше табела: „Разбира се, че знаете къде е. Ленърд Бароу — частен детектив“. Джаред влезе през тясната врата до детския магазин и почука на вратата на Бароу.

Той го посрещна облечен в спортно сако и вратовръзка.

— Закъде си се издокарал така? — попита Джаред.

— Знаеш как е в този квартал — каза Бароу, докато сваляше сакото и си разхлабваше вратовръзката. — После се върна зад бюрото и се отпусна на стария кожен стол. Кабинетът беше малък и претъпкан, но Бароу знаеше, че местоположението ще му гарантира клиентела, която ще си плаща сметките.

— Кажи сега кое е толкова важно, че трябваше да дойдеш дотук.

— Честно казано, дори ме е страх да говоря в моя кабинет — обясни Джаред. — Стените имат уши.

— Всички стени имат уши. Важното е кой слуша.

— Знам кой слуша. Ето защо искам да знам какво друго си намерил.

— Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, искам да ти кажа, че поразрових за компанията на Рафърти. „Екоу ентърпрайзис“ и открих, че съсобственик е милият ни и заминал си Арнолд Донигър.

— Какво? — възкликна Джаред.

— Били са партньори години наред — компанията е истинска златна мина.

— Шегуваш се. Значи Рафърти е убил Арнолд, за да получи пълен контрол върху бизнеса?

— Зависи кой наследява бизнеса — каза Бароу — Времето ще покаже.

— А постави ли подслушвателно устройство на телефона на Рафърти?

— Вчера исках да го направя, ала не ми остана време. Но му проверих телефонните сметки.

— И?

— Нищо. Градските обаждания не са описани, така че не мога да разбера с кого е говорил. Но Сара може да го направи. От прокуратурата могат да ги накарат да опишат всичко.

— Не ме интересува прокуратурата. Всъщност повече не я споменавай — оттам няма да ми помогнат. Трябва ми информация, която е достъпна сега. Разбираш ли?

Бароу почука с палци по бюрото си.

— Значи проблемите в семейното гнездо продължават.

— Съжалявам, не исках да ти викам. Просто на мен и Сара ни е малко трудно точно сега.

— Не мисля, че това, че вече не си спиш в леглото, е малко.

— Ти откъде знаеш?

— Това ми е работата.

— Значи Катлийн ти е казала.

— Естествено. Какво очакваше? Тя се безпокои за теб. Каза, че си започнал да се вманиачаваш — дори отказваш филмови сувенири.

— Това няма нищо общо с изнасянето ми. Просто искам да спечеля делото.

— А Сара ти е дала твърде много причини да си мислиш, че това вече не е възможно?

— Трудно е за обяснение. Но преди два дни беше съвсем затънала, а сега раздава крошета като Мохамед Али. Напоследък навсякъде й върви.

Бароу наблюдаваше как Джаред си играе с вратовръзката.

— Не обичаш да губиш, нали?

— Мразя — вдигна глава Джаред.

— Още повече те влудява това, че те бие собствената ти съпруга.

— Не зная. Заложени са много повече неща.

— Повече от брака ти? Кое е по-голямо от това?

— Нищо, което да мога да споделя с теб. Моля те, не ме разпитвай повече.

Неловка тишина изпълни стаята.

— Наистина си загазил, нали, Джей?

Джаред не помръдна.

Бароу се наведе напред, отвори долното чекмедже и извади пистолет трийсет и осми калибър.

— Ето — каза той. — За всеки случай.

Джаред пое пистолета и го загледа.

— Не зная. Не съм такъв човек.

— Ако си толкова загазил, колкото си мисля, трябва да имаш пистолет. — Бароу нави крачола на панталоните си и показа един по-малък модел в кобур, прикрепен за глезена му. Той го разкопча и го подаде на Джаред — Ако не ти харесва големият, вземи този. Малък, компактен, лесно се крие — Джаред не посегна и Бароу добави: — За всеки случай.

Джаред взе пистолета без желание, нави крачола си и закопча кобура.

— Изобщо не го чувстваш, нали?

— Да — съгласи се Джаред — Надявам се никога да не го използвам.

Седнал на мястото на шофьора в обикновената бяла кола, взета под наем, Козлоу гледаше към входа за офиса на Бароу и се чудеше защо толкова се бавят. Дай им време, помисли си той. Точно както каза Рафърти: „Имат за много неща да си говорят. Джаред вече се изнервя и стане ли това, ще започне да търси начин да се измъкне“.

Както обикновено, Рафърти беше прав. Джаред остана в офиса почти един час. Когато накрая излезе. Козлоу го наблюдаваше, докато изчезна надолу по улицата. Изглеждаше дори още по-напрегнат.

Той вдигна поглед към табелата на Бароу, уверен, че няма да се наложи да чака дълго. Двайсет минути по-късно Бароу излезе и пресече. Шейсет и пета улица. Ето ни и нас, помисли си Козлоу. Време е да върнем услугата.

 

 

С чашка изстинало кафе в ръка. Сара дойде на работа рано в събота сутринта. След най-новото развитие на делото „Козлоу“, след преговорите и тичането по другите й две дела и след всичката документация по приключването на последните две, най-накрая започваше да разбира какво преимущество е да държи дрехи за смяна в кабинета си.

Остави кафето на масата и пусна телефонния си секретар. Единственото съобщение беше от Тифани, която искаше да знае защо Сара не я бе взела от училище вчера.

— Ох — въздъхна тя, докато слушаше съобщението и започна да си мисли за начин да се извини на Тифани.

След това се отпусна на стола си и вдигна крака на бюрото. Денят ще бъде страхотен, каза си, като се опита да не мисли за момиченцето. Дядо й се чувстваше по-добре, скапаната кражбица се беше превърнала в кръвожадно убийство и въпреки че Джаред й липсваше, се чувстваше спокойна, че може да го предпази. За пръв път от месеци Сара бе изпълнена с увереност. Всичко щеше да се нареди.

Десет минути по-късно Гъф показа глава на вратата. Погледна я и попита:

— Какво си вечеряла снощи?

— Не мога ли просто да съм в добро настроение?

— И аз щях това да попитам — каза Гъф с хитра усмивка, — защото днес е щастливият ти ден! — Той се скри и гласът му се чу от коридора. — Давайте, момчета. — С тържествена крачка помощникът влезе отново в кабинета, последван от двама носачи, които мъкнеха чисто ново маслиненозелено канапе.

— Ти наистина си ми поръчал! — не можеше да повярва Сара. — Как го направи?

Докато мъжете оставяха канапето в дясната половина на стаята, Гъф обясни:

— Може да се каже, че сме длъжници на сладката червенокоска от търговския отдел.

— Какво си направил? Обеща й да излезеш с нея?

— Точно обратното. Обещах й, че шест седмици няма да й се обаждам. Тя се опита да изкопчи два месеца, но аз не отстъпих.

— Не се съмнявам — Сара седна на канапето и потупа възглавниците. — Истински американски винил!

— Само най-бляскавите неща за моя шеф — отсече Гъф, докато носачите излизаха от стаята. — Но не това е най-хубавото. — Гъф извади нещо от задния си джоб. — Познай какво държа в ръка.

Сара се замисли.

— Жираф.

— По-малко е.

— Кану.

— Още по-малко.

— Изсушена човешка глава.

— Ъ-ъ-ъ, по-малко — зависи колко изсушена.

— Магическо ласо, което ще те накара да говориш само истината.

— Никога няма да познаеш — поклати глава Гъф — Документите пристигнаха още първата седмица и въпреки че сама трябва да си я вземеш, аз наруших правилата и ти я взех. Толкова беше заета, че реших…

— Хайде, давай — не издържа Сара.

— Добре, затвори очи — каза Гъф и Сара се подчини. — На три. Едно… две… три.

Сара отвори очи и видя, че Гъф държи официалната златна значка с надпис Сара Тейт, областен прокурор и Област Ню Йорк. Значката блестеше на утринното слънце.

— Честито! — Гъф й подаде значката, поставена в черна кожена кутийка. — Вече официално си помощник областен прокурор.

Сара не можеше да откъсне поглед от значката.

— Невероятно — възкликна тя. — Чувствам се като ченге.

— И сега можеш да правиш всички ония готини неща, които ченгетата ги правят. Можеш да влизаш свободно на мястото на престъплението, ще ти дават хубави места в кината. Най-важното, можеш светкавично да я извадиш и да креснеш: „Сара Тейт! Областен прокурор!“ — извика Гъф и извади от джоба си въображаема значка.

— Невероятно. Благодаря ти, Гъф. Наистина. Не беше длъжен да се занимаваш с всичко това.

— Направи ми една услуга и ти. Дай да видя как ще я извадиш.

Сара стана от новото си канапе и зае позиция. Размаха значката и изкрещя:

— Сара Тейт. Областен прокурор! Спри или ще видиш зор!

— Не можеш да викаш в рими — смееше се Гъф. — Никой няма да те вземе на сериозно.

Преди Сара да успее да направи втори опит, Конрад влетя в кабинета. Не изглеждаше щастлив.

— Виж — протегна значката си Сара. — Истинска, облечена в метал власт. — Той не отговори и тя добави. — Хайде, усмихни се — тук се забавляваме.

— Не си ли чула още? — попита Конрад.

— Какво да чуя?

В гласа на Конрад се прокрадна злокобна нотка.

— Сара, мисля, че е по-добре да седнеш.

— Какао се е случило?

— Просто седни.

— Джаред ли? Добре ли е? Какво…

— Джаред е добре.

Сара беше близко до истерията.

— Дядо! 0, господи, дядо е! Какво се е случило? Той…

— Семейството ти е добре — прекъсна я Конрад — Става дума за вашия приятел детектив, Лени Бароу. Бил е убит снощи.