Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dead Even, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Кардалева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Брад Мелцър
Заглавие: Смъртоносно реми
Преводач: Милена Кардалева
Година на превод: 1998
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Издателство „Весела Люцканова“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1998
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Петекстон“
Редактор: Вихра Манова
Художник: Валентин Киров
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15470
История
- — Добавяне
Глава деветнайсета
— Наистина ли мислите, че е толкова тъпа, та да отиде при Рафърти? — Сара седеше до Гъф на задната седалка на една полицейска кола, която караше с пълна скорост.
— Няма къде другаде да ходи — обади се един от полицаите на предната седалка. — В нейната къща е извършено престъпление.
— Но тя не го знае.
— Ако наистина е влюбена в Рафърти, значи там е отишла — заяви полицаят. — Кажете ми сега за съпруга ви. Успяхте ли да го откриете?
— В кабинета му никой не отговаря. — Сара се мъчеше да звучи уверено. — Обадих се на някои от партньорите му, но никой не е виждал нито него, нито помощничката му от сутринта.
Гъф я погледна.
— Сара, ами ако…
— Сигурна съм, че просто е излязъл — прекъсна го нервно Сара.
— Ами ако не е? Може би трябваше да изчакаме Конрад.
— Оставихме бележка в кабинета. Като се върне, ще я намери.
— Позвънете пак на съпруга ви — предложи полицаят и й подаде клетъчния телефон.
— Не сега — отказа тя. Страхуваше се, че ще позвъни и пак няма да го открие. — Нека стигнем при Рафърти.
Колата спря до дома на Рафърти и двамата полицаи се приближиха до портиера.
— Идваме при Оскар Рафърти в апартамент 1708 — каза един от тях. Портиерът понечи да му се обади, но полицаят добави: — Предпочитаме да не му звъните.
Портиерът ги пусна вътре и заяви:
— Нищо не знам, нищо не искам да знам. Не ми пука.
— Истински хуманист — отбеляза Гъф. Никой не каза нито дума повече, докато не влязоха в асансьора.
Когато наближиха седемнайсетия етаж, Сара се обърна към Гъф:
— Очевидно Рафърти не може да знае, че търсим Донигър. Значи казваме, че търсим Козлоу. Нали? — Всички кимнаха.
Сара бръкна в джоба си, за да провери дали е там пистолетът, който Конрад й беше дал, преди да тръгне за Хобокън. Гъф я забеляза.
— Спри да се притесняваш за това. Не е задължително да го използваш — той просто ти го даде за всеки случай.
— Всичко е наред — въздъхна тя. — Ще се оправя.
Спряха пред вратата на Рафърти и Сара позвъни.
— Кой е? — попита Рафърти.
— Господин Рафърти, аз съм Сара Тейт от областната прокуратура. Говорихме миналата седмица.
Вратата внезапно се отвори и Рафърти ги изгледа. Чертите му бяха изопнати. Косата му, която обикновено беше сресана назад, стърчеше на всички страни. Жилетката марка „Бриони“ я нямаше, вместо това бе облечен в смачкани панталони и също толкова смачкана риза с разкопчани маншети.
— Какво има, госпожо Тейт? — попита той рязко.
— Съжалявам, че ви притесняваме отново, но се чудех дали може да ни отделите няколко минути.
— Ако е за Клеър, искам да знаете, че никога…
— За това по-късно — прекъсна го Сара. — Точно сега искаме набързо да огледаме апартамента ви. Имаме причина да мислим, че Тони Козлоу е при вас.
— Откъде на… — Рафърти се помъчи да запази присъствие на духа. — Моля, заповядайте — Той отстъпи настрани, а Гъф и двамата полицаи влязоха и започнаха претърсването.
Сара остана с Рафърти. Зае се да изучава уморените му очи и се опита да разбере какво знае той.
— Разбрах, че тази сутрин сте снемали отпечатъци от кабинета ми — наруши тишината Рафърти.
— Така е. И се учудих, че не сте на работа. Защо сте си взели почивен ден? Бяхте зает с други неща, така ли?
— Госпожо Тейт, липсата на изтънченост у вас е отвратителна. Ако искате да ме обвините в убийство, арестувайте ме.
— Мисля да го направя — отвърна Сара. — Повярвайте ми, скоро пак ще си говорим.
Гъф се върна в дневната.
— Няма никой — каза той. Минута по-късно към него се присъединиха и двамата полицаи.
— Не е тук — потвърди единият от тях. — Апартаментът е празен.
— Благодаря. — Рафърти им показа вратата. — Ако нямате нищо против, имам да уреждам погребение. Клеър нямаше роднини.
Сара се обърна и го изгледа.
— Мислех, че вие двамата не сте близки.
— Тя е съпруга на бившия ми партньор. Добрите приятели си помагат.
— Сигурна съм — промърмори Сара, преди Рафърти да затръшне вратата.
Гъф тръгна към асансьора и каза:
— Не мога да повярвам, че я нямаше там.
— Навсякъде ли проверихте? — попита Сара.
— Тристаен апартамент в Ню Йорк. Няма много скришни места.
— Значи няма килер за вино — добави Сара, докато се качваха в асансьора.
— Мислите ли, че е знаел? — попита един от полицаите.
— Естествено — отговори Гъф. — Вече целият свят знае.
— Как можеш да говориш така? — скастри го Сара.
— Не искам да ти разрушавам фантазиите, но мисля, че е време да размислиш за Джаред. Ако не му беше казала…
— Това не е вярно — настоя Сара.
— Вярно е — сопна й се Гъф. — Вчера се съгласих с теб. Мислех, че е редно да му кажеш. Но виж какво се случва. Не мисля, че Клеър сама се е измъкнала от мазето — някой трябва да й е казал какво става в действителност. А това може да се случи само, ако някой знае какво бяхме намислили.
— Никой не знае, Гъф! И дори и Макейб да я е пуснал, това не значи, че мъжът ми е виновен! — Вратите на асансьора се отвориха, Сара ядосано излезе и тръгна към полицейската кола.
— Къде отиваш? — затича се след нея Гъф. — Недей да бягаш.
— Трябва да отидем при Елиът — обърна се Сара. — Той е единственият друг човек, който може да е замесен.
— Но ако Конрад…
— Ако Конрад е още там, ще се придържаме към неговата история. Ако не, ще кажем на Елиът, че пак проверяваме.
— Чудесно, съгласен съм — одобри Гъф. — Но трябва да започнеш да се оправяш с Джаред. Нека едно от момчетата го провери.
— Колко пъти да ти казвам? Джаред не би направил това!
Гъф изтри длани в панталоните си. Разкъсваше се. Не искаше да я предизвиква, но започваше да се ядосва. С по-мек глас той каза:
— Ако си толкова уверена, защо не можеш да го намериш? Защо изведнъж той взе, че изчезна?
Тя студено го изгледа.
— Дайте ми телефона — обърна се към един от полицаите и бързо набра номера на Джаред. Отново никой не вдигна. Сара затвори телефона и го върна на полицая.
— Разбираш ли сега какво ти казвам? — попита Гъф. — Не се налага да го арестуваш — просто мисля, че трябва да изпратим някой да го провери. Толкова неща се случват, би трябвало поне да знаем къде е.
Тя се замисли.
— И само това? Няма да го разпитват? Само ще го открият?
— Зависи от теб.
Сара отвори вратата на полицейската кола и влезе вътре.
— Добре — тросна се тя и затвори вратата.
Гъф се обърна към полицаите.
— Можете пи да изпратите някой в „Уеин и Портной“?
— Готово. — Единият от полицаите извади подвижната си радиостанция.
— И може би един от вас трябва да се навърта тук — добави Гъф. — В случай че Клеър реши да намине.
— Аз ще остана — каза другият полицай.
Гъф влезе в колата и седна до Сара. Лицето й беше каменно. Ръцете бяха скръстени пред гърдите й, а погледът й не мърдаше от страничното стъкло.
— Сара, знаеш, че така трябва.
— Няма проблем — отвърна тя.
Рафърти стоеше до прозореца на дневната, които гледаше към улицата, за да се увери, че Сара и останалите наистина са си тръгнали. След това отвори входната врата и излезе в коридора. Отново провери дали някой не го наблюдава, после тръгна надолу по коридора до помещението за отпадъци. Вътре бяха Козлоу и Клеър.
— Мой човек, кой знае какъв подарък си дал на портиера, за да те предупреди в това положение — каза Козлоу.
— Имаш късмет — отвърна Рафърти.
— Ти имаш късмет. — Козлоу тръгна обратно към апартамента.
В коридора Клеър и Рафърти се прегърнаха.
— Имаше ли проблеми? — попита тя.
— Никакви — продължаваше да я държи в прегръдките си Рафърти. — Вече няма да има.
— Не можете ли да отложите това за друг път? — извика Козлоу. — Искам да се махна оттук.
— Спокойно — каза Рафърти. Влезе в апартамента и си сложи палтото. — Минем ли през ченгето долу, искам да си поговоря с човека, който ни забърка в това.
— Във фоайето има ченге? Как ще минем покрай него?
— В тази сграда има двайсет и четири етажа, басейн на покрива, гимнастически салон, подземен гараж и химическо чистене в мазето. Не мислиш ли, че трябва да има и повече от един изход?
Полицаят зад волана се обърна към Сара:
— Къде точно отиваме?
— В Хобокън — отвърна Сара.
Колата спря.
— Няма да стане — каза полицаят. — Хобокън е в Джърси. Ние нямаме юрисдикция там.
— Имате, ако участвате в преследване — настоя Сара.
— Не виждам този Елиът да е точно пред нас. Не мисля, че се опитва да ни избяга, като пресича щатски граници. Изобщо не ми прилича на преследване.
— Ето го! — възкликна Гъф. — Виждам го на следващата пресечка. Бързо след него.
Полицаят не помръдна.
— Вижте, съгласен съм, че правилата са глупави, но полицаите от Джърси ще ни вгорчат живота, ако им влезем в територията. Последният колега, който се опита да направи това, прекара следващите три месеца на едно кръстовище. Твърдеше, че изгорелите газове на автобусите миришат по-лошо от пикня.
— Нищо откачено няма да правим — замоли се Сара. — Просто искаме да хванем този тип и да го закараме в участъка.
— Каквото искате правете. Но ако нямате необходимите документи, откажете се от тази кола.
— Добре. — Сара отвори вратата. — Нека хванем такси тогава. Сами ще си свършим работата.
— Не — спря я Гъф. — Не можеш.
— Защо? Това е само тъпа бюрокрация.
— Може би, но такъв е редът. Ако се опитаме да закопчаем Елиът без съответните документи, рискуваме делото и всичко, което намерим.
— Но…
— Сара, знаеш как стоят нещата. Овладей си чувствата. Ако не играеш по правилата, съдията няма да ти признае доказателствата.
— Отделете десет минути и попълнете формулярите — добави полицаят. — Ще пуснат факс до участъка в Хобокън и всичко ще е готово, докато стигнем тунела „Линкълн“.
— Сигурен ли си? — колебаеше се Сара.
— Разбира се — отвърна полицаят. — Колко време може да ви отнемат няколко листа хартия?
Половин час по-късно полицейската кола попадна в задръстване при входа на тунела „Линкълн“.
— Не мога да повярвам — удряше по таблото Сара. — Знаех си, че не трябваше да го правим.
— Спокойно — обади се полицаят. — По-добре сега да губим време, отколкото да прибързваме и после да съжаляваме.
— Учудва ме, че цялата криминална общност не се възползва от тази глупост — каза Гъф. — Ако исках да наруша закона в този град, просто щях да се преместя в Ню Джърси и никой нямаше да ме пипне.
— Сигурен съм, че всички са наясно. — Полицаят се опитваше да им повдигне настроението. — Но кой би искал да живее в Джърси? — Никой не се засмя и той добави: — Ама хич ли не ви е смешно?
— Недей, моля ти се — погледна го Сара. — Моментът не е подходящ.
— Кой е? — попита Елиът по домофона.
— Рафърти. Пусни ни.
Чу се звън и те започнаха да се изкачват по стълбите.
Елиът отвори леко вратата и видя Рафърти и Козлоу.
— И защо сте толкова щастливи? — попита той. Козлоу изрита вратата и Елиът видя Клеър.
— Я виж ти! — възкликна Елиът. — Значи са ни лъгали.
— Всъщност ни настройваха един срещу друг — уточни Рафърти, докато влизаше в апартамента. — Само не ми е ясно как са разбрали, че трябва да се обърнат към теб.
— Защо не го попиташ? — махна с ръка Елиът. Рафърти, Козлоу и Клеър проследиха ръката му. Тялото на Конрад още лежеше на пода.
— Господи! — извика Клеър.
— Луд ли си? — попита Козлоу. — Знаеш ли какво ще ни коства това?
— Напълно — каза Елиът. — По този начин ще си спася задника.
Рафърти се обърна със стиснати зъби.
— Кучи син.
— Проблеми ли има? — попита невинно Елиът.
— Знаел си през цялото време, нали? Знаел си, че е жива и си знаел какво ще направят.
— Не е…
— Не се прави на тъпак, Елиът. Много лъжи ти станаха. Заплашвал си Сара от самото начало. Така е разбрала, че си замесен, затова те е погнала и затова не е искала да се съгласи с прекратяването на делото. Трябваше да стоиш настрана, а ти си набута алчния нос направо в средата.
Елиът заотстъпва към кухнята, като се надяваше, че Рафърти ще го последва. Искаше всичко да изглежда достоверно и бе избрал място за всеки един от тях.
— Оскар, не знам за какво говориш.
— Копеле лъжливо! — изкрещя Рафърти. — За глупак ли ме мислиш? — Той блъсна Елиът в гърдите и го запрати върху кухненската маса — Да не би да съм сляп? Знам много добре какво правиш. Опитваш се да вземеш парите.
Само още малко, помисли си Елиът. Близо до прозореца. Всичко да е точно.
— Кълна се, никога не бих…
— Спри да лъжеш! — Виковете на Рафърти изпълваха малкия апартамент. — Помолих те за малка услуга. Да намериш някой за инжекцията. Това ти беше работата. И ти какво направи? Обърна се срещу мен! Срещу мен! Аз те отгледах, а ти така ми се отплащаш!
Изведнъж Елиът спря.
— Ти не си ме отгледал! — изкрещя той.
— Така ли? Кой даде на майка ти пари, когато Арнолд я уволни? Кой й изпращаше пари всяка година, докато ти стана на шестнайсет?
— Изобщо не те беше грижа — беше те страх! — Елиът се приближи до Рафърти. — До последния й ден ти се притесняваше, да не би да го даде под съд. Да не би да поиска да си отмъсти и да разруши жалкия му брак. Или по-лошо, да не би да поумнее и да даде под съд скъпоценната ви компания. Обвиненията в изнасилване са грозна работа.
— Майка ти не беше изнасилена — възрази Рафърти.
— Напротив! — изкрещя Елиът, а вената на челото му почервеня. — Толкова жестоко я е ударил, че й е счупил челюстта! Още пазя медицинските документи! И когато е открил, че е бременна, я е изхвърлил на улицата! — Елиът забеляза реакцията на Клеър и попита: — Ти не знаеше, нали? Знаеше, че е безмилостен, но нямаше представа, че е чудовище. Иначе щеше да го убиеш по-скоро.
— Достатъчно — прекъсна го Рафърти. — Не я намесвай!
— Защо? И тя е толкова виновна, колкото и ти. Всъщност дори повече. Ако не се страхуваше толкова да направи инжекцията на Арнолд, никога нямаше да се наложи да наемем Козлоу. И ако не бяхме го наели…
— Ей, задник скапан… — обади се Козлоу.
— Стой настрана — изръмжа Рафърти и отново се обърна към Елиът: — Наехме Козлоу, защото искахме да имаме алиби. Дори и ти го знаеш.
— Значи това е вярно, а историята на майка ми не?
— Елиът, майка ти беше една пропаднала нещастница, която всеки ден си го търсеше. Дадох й парите, защото я съжалявах, не защото се чувствах виновен. И ако ти е казала, че е била изнасилена, то е защото се е срамувала от истината.
— Лъжец!
— Не лъжа. — Рафърти мушна ръце в джобовете на палтото си. — В случай че искаш да започнеш да живееш в реалността, трябва да спреш да вярваш във фантазиите на майка ти.
Елиът извади пистолета.
— Ти, кучи…
Последваха три изстрела. Два удариха Елиът в гърдите, а един мина през кухненския прозорец от дясната му страна. Елиът падна на пода и кръвта му започна да изписва криволици по линолеума. Рафърти не обърна внимание на жертвата, а започна да разглежда дупката, която току-що бе пробил в джоба на палтото си.
— Не! — изкрещя Клеър. Замаяно направи няколко крачки напред и се блъсна в хладилника.
— Защо трябваше да правиш това? — започна да ръкомаха Козлоу.
— Мъртъв ли е? — Рафърти гледаше как кръвта покрива кухненския под.
— Разбира се, че е мъртъв — улучи го в гърдите. — Козлоу се наведе над Елиът, за да се увери. — Какво правиш бе, човек? Мислиш ли изобщо?
Рафърти застана зад Козлоу.
— Това трябваше да направя в самото начало — каза той и насочи пистолета си към Козлоу.
— Оскар, полудя ли? — извика Клеър.
Козлоу почувства дулото на пистолета в тила си.
— Оскар, ако правиш това, което си мисля, ти си мъртъв.
— Не, ти си мъртъв — извиси глас Рафърти. — Я се огледай. Ти го застреля, не аз. Ти. Ако не се държеше като такова животно, можеше да си тръгнем спокойно. Всичко щеше да е идеално.
— Остави пистолета — изръмжа Козлоу.
— Не ми казвай какво да правя.
— Остави пистолета! — извика Клеър.
Козлоу бе обзет от чиста ярост.
— Първо ще затанцувам по твоя врат, а след това и по нейния — закани се той. — Така ще изглеждате, че в сравнение с вас Харисън ще е като порязана с хартия. — Козлоу започна да обръща главата си, като се мъчеше да погледне Рафърти.
— Не мърдай! — изкрещя Рафърти.
— Оскар, не прави това — замоли се Клеър.
Козлоу се приготви да скочи.
— Ще те разпоря и…
— Не мърдай — повтори Рафърти. — Говоря сериозно.
Козлоу се обърна с ръце, насочени към гърлото на Рафърти. Но преди да го стигне, прозвуча още един изстрел. Тъмночервена струя опръска кухнята и Козлоу се свлече на пода. Главата му се удари в земята с глух шум.
— Господи — крещеше Клеър. — Господи!
— Клеър, недей да откачаш.
Разтреперана, Клеър гледаше ту Елиът, ту Козлоу. И двамата бяха подгизнали от кръв. Тя се впусна към мивката и започна да повръща.
— По дяволите, Клеър, какво правиш?! — извика Рафърти. — Не трябва да разберат, че сме били тук. Той извади чифт кожени ръкавици от джоба си и докато Клеър продължаваше да повръща, пусна водата. Наля от течността за миене на чинии в мивката, като се надяваше да прикрие миризмата. След това грабна ключовете на Елиът от масата, отиде в дневната и отвори сандъка. Докато се ровеше, намери съдържанието на портфейла на Сара и пластмасовите ръце със своето име. Ръкавиците липсваха, което означаваше, че Елиът си ги е сложил.
— Чудесно — измърмори Рафърти и ги захвърли настрани. — Сега той е мен. — Извади ръкавиците на Уорън Ийстхъм и се върна в кухнята.
Като знаеше, че ръкавиците ще объркат разследването, Рафърти ги натъпка в задния джоб на Козлоу, грабна го за ръката и го затегли с лицето надолу към другия край на кухнята. Повдигна якето му и взе затъкнатия в панталоните пистолет. След това стреля още два пъти в гърба и един път в крака на Козлоу със собствения му пистолет.
— Сега заприлича на караница — каза той. — Козлоу си тръгва и Елиът го стреля в гръб. Това е. — Рафърти погледна Клеър, която още стоеше наведена над мивката. — Добре ли си?
— Не съм — изплака тя. — Ти го застреля в главата. Уби двама души. Какво ти става?
— Не говори така, Клеър! Какво можех да направя? Да ги оставя да се разхождат и да се надявам, че няма да ме съсипят?
— Вече сме съсипани. Мислиш ли, че Сара Тейт…
— Млъквай! — изкрещя Рафърти. — Не искам да те слушам! Всичко ще се нареди!
Объркана и трепереща, Клеър изглеждаше така, все едно всеки момент ще припадне.
— Хайде да изчезваме.
— Млъквай. — Рафърти започна да я тегли към вратата. — Трябва да спрем на още едно място.
— Съжалявам за закъснението — каза хобокънският полицай на Сара, докато вървяха към дома на Елиът.
— Няма нищо. — Сара натисна звънеца на осми апартамент. Повтори няколко пъти, но отговор нямаше. Тогава полицаят блъсна вратата с рамо и тя се отвори.
Качиха се на горния етаж и почукаха на вратата на Елиът. Никой не им отговори.
— Елиът, тук ли си? — извика Сара. — Конрад? — Тя хвана бравата, видя, че вратата е отключена и влезе вътре. — Господи! — изстена Сара веднага.
— Познавате ли тези хора? — попита полицаят.
Сара не отговори. Не можеше да откъсне очи от кървавите трупове пред нея. Това не беше аутопсия — тя познаваше тези хора. И въпреки че се страхуваше от тях, бе убедена, че никой не заслужава да умре така.
— Не мога да повярвам — каза тя. — Защо ще… как е могъл да го направи?
Гъф се обърна към нюйоркския полицай.
— Надявам се документите да свършат работа.
— Не обвинявайте мен — отвърна полицаят.
— Прилича на грабеж — отбеляза хобокънският му колега, докато оглеждаше стаята. — Оня с коженото яке е застрелял кльощавия, но като е тръгвал, кльощавият се е изправил и го е застрелял в гръб.
— Шегувате ли се? — попита Сара. — Вижте кръвта. Някой очевидно е преместил тялото на Козлоу.
— Или този се е опитал да допълзи до вратата — предположи полицаят.
— О, господи — изпъшка Гъф от дневната. — Сара, Сара, ела тук!
Сара изтича в дневната. Гъф беше коленичил, а отпуснатото тяло на Конрад лежеше в ъгъла.
— Не, не и него! Моля те, не! — изкрещя тя. Свлече се до Гъф и взе главата на Конрад в ръцете си. — Извикайте линейка! Трябва ни линейка! — Искаше да заплаче, но не можеше. Притисна глава до гърдите на Конрад и се заслуша. Нищо. — Хайде. — Тя леко го плесна по бузата. — Знам, че ме чуваш! Няма да се предаваш! — Сара заудря по гърдите му. — Чу ли ме? Няма да се предаваш! Няма да ти позволя! — Отново го удари. И отново. Но той не помръдна. Тя стисна подгизналата му от кръв риза, ръцете й затрепериха и започна да не й достига въздух. — Моля те, Конрад. Не прави това. Моля те. Моля те. Не ме оставяй. Не и отново. — Накрая сълзите рукнаха. Сара искаше да го събуди. Да продължи да удря по гърдите му. Да чуе сърцето му. Искаше той да се върне.
Обърна се и видя, че Гъф също плачеше.
— Ела тук — каза тя и разпери ръце. Гъф се свлече в прегръдките й. Цяла минута двамата седяха на колене и плачеха.
— Съжалявам — прошепна Сара, докато галеше гърба му. — Толкова съжалявам.
— Той ми беше приятен — проплака Гъф.
Сара слушаше хлипането му и се чудеше как се е случило всичко. Конрад не бе хванат неподготвен. Очаквали са го. А това означаваше, че някой е знаел, че той ще дойде. Тя се изправи и избърса очите си с ръкав. Беше я предупредил, но не го послуша.
— Обади се в участъка и виж дали са открили Джаред — обърна се към полицая от Ню Йорк и помогна на Гъф да се изправи.
— Наистина ли мислиш, че е той? — попита Гъф.
— Не знам какво да мисля вече. Знам само, че…
— Какво? — промълви полицаят. — Кога? — Той замълча и после каза: — Тя е с мен. Да, ясно. Ще я доведа. — Мъжът затвори и погледна уплашено Сара.
— Какво има? — попита тя.
— От „Уейн и Портной“ са се обадили на 911. Полицаят, който отиде там, е бил застрелян.