Кристина Лорен
Красива кучка (7)

Седем

— Какво искате да кажете? Как така не можем да излетим? — попитах и дори не искам да си представям изражението, с което съм гледала жената от другата страна на гишето. Беше на моите години, с лунички, с коса с цвят на ягода, завързана на конска опашка. Изглеждаше, сякаш едва се въздържа да не удуши всеки един от пътниците на международния терминал, като започне от мен.

— За нещастие, току-що бяхме уведомени за стачка на профсъюза на механиците — каза с равен тон. — Всички полети на аеролиния „Прованс“ са отменени. Ужасно съжаляваме за неудобството.

Е, не звучеше като да съжалява. Продължих да я гледам и да мигам.

— Извинете, бихте ли… Какво?

Тя веднага сложи усмихнатото си за такива случаи лице и каза:

— Всички полети са отменени заради стачка.

Погледнах към таблото с полетите на „Прованс“. Срещу всеки един полет пишеше — ОТМЕНЕН.

— Искате да кажете, че не мога да мръдна от това летище? Защо никой в Чикаго не ми каза?

— С най-голямо удоволствие ще ви помогнем да се настаните в хотел.

— Не, не, това е невъзможно. Моля, проверете отново.

— Госпожо, както вече ви казах, няма нито един полет на „Прованс“. Няма полети за Франция, няма и полети за обратно. Проверете другите аеролинии, може би те ще да могат да ви помогнат. Нищо повече не мога да направя.

Изпъшках раздразнено и опрях чело на плота на гишето. Бенет ме чакаше, седеше някъде под слънчевите лъчи и вероятно работеше на лаптопа… с тези негови невъзможни амбиции. Задник! Загубеняк! Господи, как ме възбужда този мъж.

— Не, това не се случва — казах, повдигнах глава и я погледнах толкова умоляващо, чак се учудих, че мога да постигна такова изражение за състоянието, в което бях.

— Най-красивото копеле на света ме чака във Франция. Не мога да си позволя да проваля това!

— Разбирам — каза и се покашля деликатно, след което започна да подрежда някакви листи пред себе си. Бях тотално обречена.

— Колко време? — попитах.

— Няма начин да знаем отсега. Разбира се, всички ще направят необходимото да разрешат проблема възможно най-бързо. Може би ден, може би повече.

Е, няма що, това много ми помогна. С драматична въздишка и няколко тихички псувни се отдалечих към ъгъла да се обадя на асистентката ми. И да пусна съобщение на Бенет. О, новината никак нямаше да се приеме добре.

* * *

Телефонът звънна след секунда. Промушвах се през тълпите пътници, които не можеха да излетят и сега се подготвяха за дълго чакане, като заемаха всяко възможно местенце, което ставаше за седене или спане в терминала на аеролинии „Прованс“. Спрях пред тоалетните, където не беше чак толкова шумно.

— Здрасти.

— Какво, по дяволите, искаш да ми кажеш? Как така не можеш да излетиш? — изкрещя той.

Гласът му проби тъпанчето ми, наложи се да отдалеча телефона от ухото си. Поех дълбок въздух, за да се успокоя малко.

— Искам да кажа точно това, което вече ти казах. Не можем да излетим. Няма нито един полет на „Прованс“. Няколко души в офиса проверяват „Делта“ и останалите аеролинии, но съм убедена, че това са направили и всички останали хора, които чакат тук на летището.

— НЕ, това е недопустимо — изрева той. — Знаят ли коя си? Дай ми да говоря с някой.

Засмях се.

— Никой дори не иска да знае коя съм, на никой не му пука нито коя съм аз, нито кой си ти.

Той не каза нищо. Мълчанието му продължи толкова дълго, че чак проверих дали връзката не е прекъснала. Не беше. И тогава чух вятъра в слушалката и песента на птиците. Стори ми се толкова близо и толкова невъзможно далеч. Когато най-сетне проговори, гласът му бе стабилен, категоричен, натъртваше на всяка сричка.

— Кажи на онези задници да ти качат задника на някакъв самолет.

— Няма нито едно свободно място никъде. Билетите за всеки самолет са продадени. Какво, по дяволите, искаш да направя? Да спра някой кораб на стоп? Да използвам летекод като в Хари Потър? Успокой се, ще пристигна възможно най-бързо.

Той изръмжа недоволно, но веднага усетих момента, в който Бенет осъзна, че в този случай не може да спори и че не може с чар да промени обстоятелствата.

— Кога?

— Не знам, бейби. Утре… може би? Или вдругиден? Скоро, обещавам.

Той въздъхна пораженчески.

— И какво правим сега? — Чух как отвори и затвори някаква врата, в стаята се носеше тиха, нежна музика.

— Ще чакаме — въздъхнах. — Ще си взема стая в хотел и може да свърша малко работа. Може да отида да видя тези апартаменти, докато съм тук. Обещавам ти, ще съм там с първия възможен полет. Дори ако се налага да убия някой и друг бизнесмен с тока на обувката си. Но ще съм на първия излетял от тук самолет.

— Гледай наистина да го направиш — каза.

Звучеше повече като закана. Поклатих глава и побързах да сменя темата.

— Кажи ми за къщата. Толкова ли е хубава както си я представям.

— Изобщо не можеш дори да си я представиш. По-хубава е, отколкото дори аз очаквах. Твоето присъствие би я направила още по-прелестна, но честно, Макс направо се е престарал.

— Опитай се да се отпуснеш, да се порадваш на слънцето. Поплувай, чети някой любовен роман. Ходи бос.

— Да ходя бос? Това е необичайна молба дори за теб.

— Давай, подигравай ми се.

— Винаги на вашите услуги, госпожице.

— Мамка му, харесва ми, когато си такъв — усмихнах се. — Много си секси, когато изпълняваш заповеди.

Той се усмихна нежно.

— О, Клоуи, и да не забравя нещо.

— Какво?

— Надявам се да не си взела никакви бикини. Няма да са ти нужни.

* * *

Прекарах следобеда на летището и се молех за чудо или за полет до Франция. Никой не отговори на молбите ми. Отне ми часове да си намеря багажа, така че когато прекрачих вратата на хотелската стая, бях на ръба на припадъка. А с часовата разлика беше или много късно, или прекалено рано да се обаждам на Бенет, затова реших да му пратя кратко съобщение, докато си взема вана и си поръчам бутилка вино и нещо с шоколад.

Точно сложих чашата с вино и чийзкейка на ръба на ваната и се излегнах във водата, когато телефонът ми звънна. Заопипвах с ръка по пода на банята да го намеря и когато видях снимката на Бенет на екрана, цялата засиях.

— Мислех, че спиш — казах.

— Леглото е прекалено голямо.

Сънливият му глас ме накара да се усмихна още по-широко. Това беше онзи Бенет, който би се мушнал посред нощ в леглото до мен, би увил топлите си ръце и крака около тялото ми и би нашепвал толкова красиви думи с устни, опрени върху кожата ми. Винаги е умеел да го прави много по-добре от мен.

— Какво правиш? — попита.

— Правя си вана с много мехурчета — казах и се усмихнах, щом чух страдалческия му глас от другата страна на линията.

— Не е честно.

— А ти?

— Преглеждам някои документи.

— Намери ли бележката ми?

— Бележка?

— Оставих ти бележка.

— Така ли?

— Аха. Провери в чантата на лаптопа си.

Чух как става, как кожата на стола, върху който очевидно седеше, пропука нежно, после как босите му крака зашляпаха из стаята и накрая смеха му.

— Клоуи, някой е пуснал в чантата ми бележка за откуп. Не съм виждал по-криви букви, честно, като изрезки от вестник са.

— Много смешно.

— Три заключения за днес: не успях да свърша всичко по списъка за деня, салатата, която ми направи за обед, беше страхотна, и най-важното: обичам те — прочете, после замълча, за да прочете за себе си останалата част в бележката ми. Когато свърши, въздъхна тежко. — Аз… мамка му… ще се побъркам… защото те няма.

Затворих очи и казах:

— Имам чувството, че това е конспирация на цялата вселена срещу нас.

— Предполагам знаеш, че много ми се иска да ти кажа, че това не би се случило, ако беше тръгнала с мен и ако не беше такъв инат. — Отворих уста да протестирам, но той не ми даде възможност. — Но именно мотивацията и решителността ти са качествата, които най-много ценя в теб. Ти никога няма да си седнеш на задника, винаги си като пружина. Не се примиряваш с нищо. Никога не би очаквала някой друг да свърши нещо, което ти самата не би свършила. И ако това не беше така, нямаше да си жената, в която да се влюбя. Така бих постъпил и аз. Както винаги. И понякога се плаша, когато се замислям колко много си приличаме.

Седнах в бързо охлаждащата се вода и свих колене към гърдите си.

— Благодаря ти, Бенет. Това означава много за мен.

— Казах го съвсем сериозно, знаеш това, нали. А когато си довлечеш сладкия секси задник тук, ще можеш да ми покажеш колко означават думите ми за теб. Разбрано?

— Разбрано.

* * *

Не стигнах до Франция и на другия ден. Не стигнах и на по-другия. На третия ден започнах да премислям и да се чудя защо пътуването на стоп с кораб или лодка ми се бе сторило лоша идея.

През тези три дни се обадих на Бенет повече пъти отколкото за цялата ни връзка, дори и като включим служебните ни разговори като негова асистентка. Но не беше достатъчно. Нищо не можеше да запълни огромната празнина, която се бе отворила завинаги в гърдите ми. Опитвах се да уплътня времето с какво ли не, но започвах да изпитвам носталгия по дома. Не знам кога точно се случи, но очевидно в някой незабелязан за мен момент Бенет се бе превърнал в мой дом. Във всичко мое. И когато го осъзнах, едва не превъртях от страх.

Стигнах до това прозрение, докато се разхождах из Ню Йорк сама. Асистентката ми се обади и ми каза, че е успяла да ми намери билет за „Еър Франс“ за късно същата вечер. И първата ми мисъл беше за Бенет и нямах търпение да му кажа, че пристигам. Хукнах като луда към хотелската си стая, но после изведнъж спрях. Краката ме боляха и гърдите ми горяха.

Кога се случи? Кога Бенет се превърна в моето… всичко? И се питах дали е възможно да изпитва същото, дали и аз бях за него… неговото всичко.

Опаковах багажа за броени минути. Мятах дрехите в куфара, събирах нахвърлените по пода и из стаята вещи и мислех колко много се бе променил Бенет през последната година. Спомнях си тихите моменти вечер, когато ме гледаше, сякаш съм единствената жена на планетата. Исках да съм с него. Винаги. И не само в един апартамент, не само в едно легло, а завинаги.

Завинаги.

И точно тогава ме осени тази безумна, луда идея, толкова откачена, че започнах да се смея с глас сама в стаята. Никога не съм била жена, която да седне на стола и да чака нещата да се случат. Винаги съм ги карала да се случват.

Бенет Райън нямаше никаква идея откъде се задава големият удар.